Кралицата изгнаница

Шеста глава Демони от равнините

Хан и Жарава тръгнаха от Делфи рано на сутринта след играта на карти, без повече да видят Кат Тайбърн. Хан се питаше какво ли ще реши да предприеме тя — да остане в Делфи, да продължи пътешествието си или да се върне у дома.

Синята куртка на границата беше прав за едно — южно от Делфи Ардън беше опасно място. Двамата с Жарава яздеха през обезобразен от войната пейзаж — опожарени ферми и посеви, отъпкани от войнишки ботуш. Ако принц Джоф възнамеряваше да обяви победа, както беше споменала прислужницата, щеше да му се наложи да се потруди допълнително.

Пътищата бяха задръстени от съмнителни на вид наемници и въоръжени войници, в униформи или не, някои носеха непознати знаци на воюващите семейства: Червен ястреб, Двоен орел, Кула над водите и Гарван в дървото.

Хан и Жарава избягваха всички. Последното им желание бе да ги зачислят към армията на някой дребен феодал, за да намерят смъртта си във война, водена между непознати. Спяха из горите, често без топлината на огън от страх да не привлече вниманието на неприятелски очи. Непрестанните отклонявания от пътя им струваха ценно време.

С напредването им на юг хълмовете се превърнаха във високи плата, после се спуснаха в обширни равнини и горски отсечки, където вятърът, водата и човекът определяха релефа на земята. Дори в гората Хан се чувстваше странно открит и уязвим. Беше свикнал с успокояващото присъствие на планините и възвишенията, стените и сградите, които определят и приближават хоризонта.

Не го напускаше тревожното чувство, че ги наблюдават и следят. Залагаше сигнална магия около местата, където лагеруваха, но изостави тази практика, защото стана ясно, че нощно време миещите мечки няма да ги оставят да спят. Нищо по-заплашително не правеше опити да ги приближи. Хан отдаде тревогите си на непознатия терен и непрестанните опасения за преследвачи от Превала.

Сега виждаше и защо наричат Ардън житницата на Седемте кралства. В дълбоката пръст, богата и черна, имаше несравнимо по-малко камъни, отколкото в почвата из грубия, костелив пейзаж на Превала. Хан се бе надявал да разнообразяват сухарите, наденичките и сушените плодове с прясна храна от фермите по пътя. Но намираха малко в наличност и още по-малко за продан. Сякаш чума от времената на Опустошението беше преминала през полята и бе отнесла всичко годно за ядене.

Есенните дни ставаха по-къси, а сутрин мъглите забулваха равнините, ала времето упорито не искаше да се раздели с късното лято. Пътуваха точно толкова бързо, колкото да изпреварват с една крачка смяната на сезоните.

Случеше ли се вече да не издържат на смрадта на трупове по пътя и да не си представят дори още ден повече на дажби от сухари и суха наденица, отсядаха в ханове, но гледаха да избягват общите посещения, с изключение на времето за вечеря. Носеха амулетите си, ала ги криеха под ризите с надеждата да не се натъкнат на неприятности сред земи, където магията е забранена.

В хановете Хан и Жарава плащаха за свещи, оттегляха се в стаята и разглеждаха книгите за заклинания, с които ги бе снабдила Елена. А лагеруваха ли, се упражняваха да правят магия, като се уповаваха на ограничения опит на Жарава. По време на дългите часове езда не отделяха ръце от амулетите си и складираха сила за предстоящите дни.

Друга книга Жарава изучаваше сам — тънка и измачкана, с прозрачни страници, написана на езика на клана и изпълнена със скици на амулети и талисмани. В дневника си рисуваше магически предмети и емблеми, символизиращи различни сили.

Не се е отказал да използва заклинания за пламък, каквото и да твърди Елена, мислеше си Хан.

Въпреки че всяка вечер се чувстваше изстискан до кости, Хан често спеше неспокойно, скрил змийския амулет в дланта си. През някои нощи го измъчваха необикновени кошмари, образи на места, които никога не бе посещавал; на хора, с които никога не се бе срещал. Рядко си спомняше ясно такива сънища, но се пробуждаше отпаднал, с пулсираща глава, сякаш беше учил през цялата нощ.

След случката на границата Хан беше нащрек за магически произшествия, постепенно обаче привикна да се владее и вече нямаше изблици на енергия. Можеше да посади бодлив плет където пожелае — безполезен талант през по-голямата част от времето, но пък си оставаше най-интересното заклинание, което умее.

Понякога го жегваше безпокойство. Ако амулетът е някогашна собственост на Краля демон и той го е използвал както сега Хан, вероятно е зареден с тъмна, демонична магия. Значи имаше риск да отнеме способността на Хан да разсъждава правилно, също както при предишния му собственик.

Ала тези тревоги бяха несъизмерими с изкусителната привлекателност на амулета, със способността му да черпи енергия и да я освобождава трансформирана. С Жарава опитваха простички и практични заклинания. Напоследък никога не се нуждаеха от железце и кремък, за да накладат огън — разпалваха го от нищото. Изучаваха заклинания за укротяване на коне и как да подмамят риба от водата право в ръцете им. Използваха пътнически магии, да обезкуражават набезите на комарите, да затягат възли и да не позволяват на дъжда да просмуква дрехите им.

На моменти Хан едва си намираше място от нетърпение, измъчен от забавянето по пътя и разтревожен от необходимостта да научи толкова много за прекалено кратко време. Колко ли щеше да му трябва, за да заучи всичко нужно? И какво щеше да прави с това познание после? Да служи като наемник на клановете, както беше обещал? Да се сражава с Магьосническия съвет от името на кралица, макар да го беше предала и вероятно така и така не се нуждаеше от помощта му? Или щеше да намери начин да го използва за свои цели?

Защо дарбите му не се проявиха по-рано, та да беше успял да спаси майка си и сестра си. Сега му се струваше върха на иронията — да получиш лекарство, след като пациентът е изгубил живота си.

Старейшините на клановете не се интересуваха. Лорд Авърил и Елена Сенестре го бяха оковали и бяха задушили магията, протичаща сега през него. Просто бяха наблюдавали как се бори из улиците на Вехтошарника, за да изхранва семейството си, но така и не отвориха крана на могъществото, преди да настъпи най-подходящият за тях момент. По времето, когато майка му и Мари вече бяха мъртви.

Хан би отдал верността си на определени хора — например майката на Жарава, Върба, племенната водачка на лагера Морски борове; проповедника Джемсън от Храма в Южен мост; отшелника Лушъс Чорлав; както на Кат и на Жарава. Иначе щеше да служи само на себе си, щеше да изчаква и наблюдава, докато не получи удобна възможност, за да се възползва. Вече няма да играе ролята на глупака.

Колкото повече приближаваха град Ардънскорт, толкова по-натоварено ставаше движението. Войниците се тълпяха като крадци из Вехтошарника. Хан и Жарава започнаха да пътуват през деня. По-добре беше да си изгубен из хората посред бял ден, отколкото да се открояваш в тъмното.

Фермите по-близо до столицата бяха далеч по-големи и сякаш се намираха под покровителството на могъщ лорд — вероятно това на крал Джоф. По полята се трудеха селяни: жънеха пшеница, овес и боб, събираха сено. Охраняваха ги въоръжени мъже. Хан се питаше дали стражата е там, за да пази фермерите, или за да ги заставя да работят.

Ябълковите дръвчета се огъваха от плодове — сортове, абсолютно непознати на Хан, — зелени, жълти, розови и червени. Червеният ястреб на Ардън се развяваше по знамената на именията край пътя, а войниците носеха символа му навсякъде. Новопровъзгласилият се за крал Монтен държеше в железен юмрук столицата и именията около нея, но влиянието му, изглежда, не се простираше по-нашироко в провинцията.

Започнаха да виждаш все повече храмове на равнинците, построени в аскетичния стил на Църквата на Малтус. Подминаваха групи свещеници и монахини, които в очите на Хан приличаха на ята черни гарвани.

— Чувал съм, че всичките им свещеници са мъже — изкоментира Жарава. — Странно.

— А с какво се занимават монахините? — поинтересува се Хан.

— Най-вече се молят. Пеят и преподават. Вършат добрини.

Хан и Жарава планираха да заобиколят града и да пресекат Тамронския път западно, но скоро осъзнаха, че градът е огромен, пръснат и разпокъсан и ще им отнеме прекалено много време да го заобиколят изцяло.

Същата вечер отседнаха в хан в покрайнините му. Беше се събрала разнородна тълпа от войници, земеделци и дори един-двама гарвани на Малтус.

За вечеря имаше пилешки бутчета и ръжен хляб с непоносимо сладък южняшки сайдер. По това време от годината запаленото огнище у дома беше добре дошло, но през тази мека вечер вратата оставаше отворена, а огнището — студено.

На две от масите седяха половин дузина мъже, които шумно искаха още храна и напитки, започнеха ли сервираните да привършват. Приличаха на войници, но не носеха опознавателни знаци или униформи. Около един от тях, набит човек в началото на двайсетте, с набола брада, имаше ореол — знак, че е надарен и от него изтича магия.

Хан го оглеждаше любопитно. Войникът навярно имаше амулет, най-вероятно скрит под ризата му, но явно му липсваха умения как да насочва магията, за да прикрива ореола си. Имаше късмет, че само други надарени притежаваха способността да го забележат.

На масата най-близо до вратата се бе усамотила забулена сестра на Малтус. Пред нея стоеше полупразна чиния, но жената постоянно искаше да доливат халбата ѝ.

Монахините на Малтус обичат да си пийват, помисли си развеселено Хан. Откакто пътуваха из равнините, срещаха поне по една във всяко общо помещение.

За разлика от нея, свит в ъгъла най-отзад, висок, слаб свещеник на Малтус ровеше във вечерята си, вглъбен в книга с кожена подвързия и тънки страници. От връвта, опасваща кръста на свещеника, висяха няколко прекалено големи златни ключа. Единственото бижу по мъжа бяха богато инкрустирани със скъпоценни камъни очила, които се клатушкаха на верижка около врата му.

Внезапно свещеникът вдигна очи и улови втренчения поглед на Хан. Намръщи се и отново сведе глава над светата книга на масата. Или поне Хан предполагаше, че е свята книга. Трудно му беше да си представи, че човек в расо и толкова кисело изражение ще чете романс или приключенска история. Странното беше, че свещеникът не използваше очилата за четене.

Хан довърши вечерята си и се облегна назад, отпуснат и дружелюбен.

— Ще ставаме ли? — попита Жарава, приключил отдавна с яденето.

Както обикновено Жарава нямаше търпение да се качи в стаята и далеч от тълпата да чете за заклинания.

Хан обаче не изпитваше никакво желание да напуска общото помещение и да се крие в малкото таванче без прозорец. Със сигурност щеше да им е тясно и горещо да стоят на тъмно или да купят свещи. Освен това една от по-хубавичките слугини му намигна и изгаряше от любопитство дали няма да излезе нещо.

— Да поостанем малко — предложи Хан и се залови да маже с масло мекия ханджийски хляб, толкова различен от твърдите им сухари.

Жарава сви рамене и кимна, но не пропусна да се прозее, за да поясни какво е мнението му по въпроса.

Вдигнал необикновените си очила, свещеникът оглеждаше помещението през тях. Погледът му се насочи към Хан и Жарава, мъжът се скова и се вторачи в двамата. През увеличителните стъкла очите му изглеждаха странно големи и приличаха на очи на сова.

Свещеникът си свали очилата и им хвърли унищожителен поглед.

— Грешници! — възкликна той. — Идолопоклонници!

За миг Хан и Жарава замръзнаха.

— Според теб нас ли има предвид? — попита Жарава, без да мърда устни.

— Откъде знае, че сме грешници? — прошепна Хан и си придаде вид на учтиво объркан човек. Затова ли служат очилата? Разпознават грешниците?

Свещеникът се изправи сред шумолене на плат и тръгна с широки крачки към тях, протегнал едната си ръка, докато с другата стискаше медальон с изгряваща звезда, както магьосник държи амулета си.

— Покайте се, северняци! — призова той. — Покайте се и приемете учението на Църквата, за да намерите спасение.

Хан се изправи и кимна към стълбите. Дали пък ако се оттеглят на горния етаж, както предложи Жарава, мъжът няма да се успокои.

— Остави тази работа, отче Фоснот — обади се широко усмихнат войникът с ореола. — Прогониш ли грешниците, това място ще остане без клиенти.

Двама от войниците се надигнаха, събраха книжата и книгите на отец Фоснот и му ги подадоха.

— Върви си у дома да се молиш за тях, става ли? — попита единият.

Свещеникът си тръгна, като хвърляше черни погледи през рамо.

— Благодаря ти — каза Хан на надарения войник. — Често ли го прави?

— Отец Фоснот е безобиден… е, да речем прекалено усърден в споделянето на добрите новини за Църквата на Малтус — обясни войникът. — Надявам се, не ви притесни много? — Протегна ръка и Хан се здрависа с него, озадачен дали онзи ще долови лекото бодване на магията му.

От ръката на непознатия не само изтичаше сила, но и десницата му бе силно загрубяла от боравене с оръжие.

— Казвам се Марин Карн — представи се той. — Ще ви черпя по едно, за да ви мине. — Войникът посочи към бара: — Сайдер, нали?

Хан кимна — не виждаше начин да се измъкнат. Искаше да откаже и знаеше, че същото се върти из главата на Жарава. Ако овреме се бяха качили горе, инцидентът изобщо нямаше да възникне. Изглеждаше умно обаче да не обиждат човек, застъпил се за тях. Особено след като непознатият се намираше в компанията на други войници. И особено след като този Карн навярно знаеше, че и те са надарени като него.

Карн донесе от бара две халби сайдер.

— Е, май вие двамата сте северняци, ако се съди по говора ви.

Той си придърпа стол към масата им.

— Какво ви води в Ардън?

— Търговци сме — отговори Хан, съгласно вече установената легенда. Отпи от сайдера — оказа се повече горчив, отколкото сладък; вероятно бе остърган от дъното на бъчвата. — Предлагаме най-хубавите платове, мъниста и украси в Седемте кралства. Имаш ли си специална приятелка? Все ще намерим какво да спечели сърцето на една дама.

Карн поклати глава.

— Не, нямам приятелка. — Огледа замислено Хан и се наведе по-близо: — Случайно да ти се намират магически предмети?

Хан поклати глава:

— В равнините не е позволено.

Карн се разсмя:

— Само проверявам, момко. Трябваше да попитам. Няма лошо.

— Ти и другарите ти хора на краля ли сте? — попита Жарава. Очевидно се интересуваше дали Карн задава въпроси в ролята на длъжностно лице.

— Ние? — Карн сви уклончиво рамене: — Наемници сме, между назначения, би могло да се каже. Изчакваме, за да видим как ще се развият нещата.

Жарава отново се прозя и подпря брадичка на юмрука си. Изглеждаше полузаспал. Пресуши бързо сайдера си, вероятно с надеждата вече да се качват в стаята.

Хан отпи по-продължително, но също почти пресуши халбата. Ето го отново — онзи горчив вкус в контраст с лепкавата сладост. Умът му някак се разфокусира и изгуби ясни очертания.

Погледна Жарава, който вече лежеше проснат на масата. Главата му бе отпусната, той дишаше дълбоко и равномерно.

— Май на приятеля ти му стига — подхвърли Карн. — Пийна го доста бързо.

Жарава наистина беше направил така, но сайдерът не бе чак толкова силен, че да…

Момина коса. Хан мигна срещу Карн като ударен от внезапно прозрение. Момина коса — и то в голямо количество — прибавена към сайдера. Момината коса те приспива за нула време.

Сграбчи дръжката на ножа си и го измъкна. Направи опит да се изправи, ала тялото му вече не откликваше на получените заповеди. Надмогна го умора, а очите му започнаха да се затварят от само себе си.

— Хайде, хайде — подкани го Карн и измъкна ножа от ръката му. — Сайдерът май ти дойде по-силен, отколкото очакваше. Я да помогнем на двама ви да се приберете у дома.

— Остави ни. Никъде няма да ходим — протестираше завалено Хан. Устните му бяха безчувствени.

Карн пъхна месеста ръка под ризата на Хан и улови змийския амулет.

— Аааа! — изпищя той, пусна амулета и започна да удря с длан по бедрото си.

Хан обгърна с тяло амулета, за да го опази:

— Не пипай, хитрецо крадлив, или ще те… — Замълча, неспособен да си припомни какво иска да му стори.

Карн не направи повторен опит да му отнеме амулета. С още един войник вдигна Хан на крака. Двама други войници извличаха Жарава през вратата.

Какво става тук? — помисли си Хан. Стискаше амулета си и безпомощно влачеше крака по пода. Какво искат от нас?

А после престана да мисли за каквото и да е.

В резултат от момината коса Хан се пробуди с разбиващо главоболие и свит стомах, знак за продукт с ниско качество. Никога не беше търгувал с подобно нещо.

Лежеше на сламеник върху каменния под, завит с мръсно вълнено одеяло. Постепенно главата му престана да се върти и той внимателно се надигна да седне. Не беше лесно — ръцете му бяха здраво вързани зад гърба; глезените му също бяха стегнати с въже. Изпробва възлите, като опита да освободи ръцете си, пробва също да претърка въжето в каменния под. Не постигна нищо и накрая можеше да се похвали единствено с одрани китки. Бяха толкова здраво стегнати, че пръстите му се бяха превърнали в дебели, неумели наденички. Беше пременен като гореща мишена за джебчии в деня за посещение на храма. На няколко крачки от него Жарава лежеше по лице, овързан по подобен начин, все така непробуден. Намираха се в тъмно помещение, слабо огряно от лунна светлина, която се процеждаше през здраво залостените капаци на прозорците и под вратата. От процепите в стената се просмукваше хладен нощен въздух и течението освежаваше Хан. Във въздуха не се долавяше вонята на град. Почукването на клони някъде горе и свиренето на щурци подсказваше, че са в селски район. Амулетът на Хан беше изчезнал. Бяха намерили начин да го свалят от него. Изпитваше дълбоко усещане за загуба — сякаш някой бе изтръгнал сърцето му. Цялото складирано могъщество сега се намираше в нечии чужди ръце.

Жарава се разшава и изпъшка слабо. Вероятно го мъчеше същото главоболие.

Хан се примъкна по-близо до него:

— Жарава! Събуди се!

Очите на Жарава се отвориха широко, ала му отне известно време да ги фокусира върху лицето на Хан. После, по обичайния за него начин, се отпусна съвсем спокойно.

— Какво става? — прошепна през напукани устни. — Амулетът ми го няма.

— Онези войници в общото помещение, искаха амулетите ни. Не знам как са разбрали, че ги имаме.

— Един от тях беше надарен — измърмори Жарава. — Онзи Карн. — Отново затвори очи. — Чувствам се ужасно.

— Упоиха ни с момина коса — обясни Хан.

— Ако са искали само амулетите ни, защо сме тук? — Езикът на Жарава беше надебелял, а говорът му — завален от наркотика.

Хан повдигна рамене и бодлива болка прониза ръцете му.

— Можеш ли да се освободиш по някакъв начин?

Жарава пробва въжетата и поклати глава. Който и да ги бе пременил, знаеше какво прави.

Хан огледа помещението за нещо остро, каквото и да е, за да протрие въжето. Каменното огнище в една от стените предлагаше известни възможности. Огнището беше празно, но ако имаше метална скара или груби камъни, щяха да свършат работа.

Тъкмо пълзеше към огнището, когато чу наближаващи гласове и стъпки. В ключалката издрънча ключ, вратата се разтвори шумно и вътре влязоха трима мъже.

Единият беше Марин Карн, надареният войник. Именно той ги бе упоил и отвлякъл. Носеше голям фенер и сега го остави на полицата над огнището. Всичко в помещението се освети в маслено. Карн бе преметнал през рамо кожени дисаги и Хан моментално разбра, че амулетите им са в тях. Хвърли поглед на Жарава, който кимна, също вторачил очи в дисагите.

Вторият мъж беше слаб, среден на ръст, със светлокестенява коса и избледнели сини очи, облечен като войник със синя кръв. Брошката, забодена на кепето му, носеше знака на Червения ястреб, а дрехите му бяха ушити от най-хубав плат. Мечът на хълбока му обаче имаше вид на работен инструмент — явно често използван.

По-възрастен с няколко години, мъжът се движеше с опасната грация на планинска котка.

Третият мъж се оказа малтуският свещеник, направил опит да ги прогони от общото помещение. Приближи се, спря и се вторачи отгоре в Хан и Жарава, сякаш са зли и опасни — запленяващи, но безпомощни хищници. Хан мислено го сравни със зяпач на пазара: плаща си медна пара, за да погледа проскубана стара мечка, окована във вериги.

Отблизо свещеникът вонеше на застояла пот и фанатизъм.

Благородникът свали скъпите си ръкавици и ги плесна в дланта си, докато на свой ред се взираше в Хан и Жарава. Лицето му беше изкривено от презрение.

— Тези ли са? — Благородникът побутна с ботуш Хан. — За тези ли северни магьосници говорехте?

— Магове! — изрева на общия език Карн към Хан и Жарава, подобно на дресьор, който се надява менажерията му да изнесе добро представление. — Склонете глава пред Джерард Монтен, крал на Ардън.

Хан преви покорно врат, а умът му препускаше бясно. Кралят на Ардън? Хан не знаеше много за благородничеството, но следваше да допусне, че кралят на Ардън не спи в порутена ферма.

— Сигурен ли си, че никой не знае? — обърна се Монтен към Карн. Говореше на южния език, но беше достатъчно сходен с общия и Хан го разбираше. — А хората ти? Войниците трудно си държат устата затворена.

— Смятат двамата за северни шпиони — обясни Карн. — Казах, че искам да ги разпитам насаме. В момента патрулират, не са ви видели да влизате.

— Работата продължава да не ми се нрави — изрече настръхнало и със студен глас Монтен. — Не искам да имам нищо общо с вещерство, предупредих те. — Погледна към свещеника. — Изненадан съм как така се оставихте да ви въвлекат в това, отче, като се има предвид позицията на Църквата по отношение на магьосниците.

Отец Фоснот попипа ключовете на кръста си:

— Изучавам маговете и тяхното поведение. Зли и противни създания са, да, но вярвам, че обуздани по правилния начин, могат да полагат полезен труд.

— Ще им дадем избор — добави Карн. — Или да се покаят и да използват вещерството си в прослава на свети Малтус. Или да изгорят на кладата.

Кожата на Хан се сгърчи, сякаш пламъците вече я облизваха.

— Принципиумът не споделя този възглед — напомни Монтен.

Фоснот потрепна.

— Вярно е, съществува различие в мненията дали има друг начин за спасение на вещерите, освен чрез огън. Според мен например гледището на брат Брусард е донякъде… недалновидно. — Замълча и обърна очи към небесата. — Но пък Негово Светейшество също застъпва становището, че принц Джоф трябва да бъде коронясан в Ардънскорт, защото е най-големият жив син на нашия покоен крал. Принципиумът спазва унаследяването по реда на раждането. В тази война аз обаче виждам пръста на Създателката. Ако победите, а вярвам, че така ще стане, ще бъдете коронясан по Нейна воля.

Монтен потърка брадичка и кимна. Хан веднага съобрази, че това становище се нрави на младия принц.

— Щом ще поемам подобен риск, ми се иска да съм сигурен поне в някаква вероятност за успех — сподели Монтен. — А вие ми водите две оръфани хлапета. Дори при елементарни магически умения нямаше да успеете да ги плените.

Карн се покашля.

— Не изглеждат кой знае какво, така си е, но както вие отбелязахте, изгледите да заловим добре обучен маг са слаби. Тези тук ще бъдат по-управляеми. Не съм сигурен каква подготовка са получили, но амулетите им се препълнени с могъщество.

— Ти пък какво знаеш по тези въпроси? — Монтен се взря зловещо в Карн, а войникът отмести поглед.

Този принц на Ардън не подозира, че капитанът му е надарен, помисли си Хан. Карн го беше запазил в тайна. Изглежда е имал разумна причина.

— Ако използваме непонятно за нас оръжие, рискуваме да избухне в ръцете ни — продължи Монтен. — Помните ли какво стана с огнената прах?

Карн не отговори. Явно знаеше кога да си отваря устата и кога не. Хан се запита доколко капитанът е наясно с магията и с маговете, както ги наричаха. Възможно ли беше да е получил официално обучение в Ардън, където магията е забранена?

Монтен дъвчеше долната си устна.

— Ако вещерските дрънкулки са толкова могъщи, защо не ги използваме да се отървем от тези двамата? — попита той, сякаш Хан и Жарава са магически дрехи, които предстои да изхвърляш. Принцът на Ардън или не допускаше, че двамата разбират езика на равнинците, или просто не го беше грижа.

Фоснот поклати глава:

— Маговете и амулетите действат съвместно, Ваша Светлост. Едното без другото не струва.

— А и тези магове явно са защитили по някакъв начин амулетите си срещу употреба от друг — добави Карн. — Вещерската дрънкулка на светлокосото момче опари дланта ми, когато се опитах да му я отнема. — Той протегна ръка; беше бинтована.

Хан не погледна Жарава, но несъмнено и двамата мислеха едно и също — нямаха никаква представа как да защитят амулетите си от когото и да било. Недоумяваше защо Карн не може да докосне неговия амулет, освен ако — неизвестно по какъв начин — складираната сила на Хан бе несъвместима със силата на войника.

Или беше прокълнат от демон.

Знаеше единствено, че загубата на амулета го е оставила с опразнено, поболяващо го чувство. Изпитваше липса и глад за изгубената магия. Как беше възможно така да се е сплел с нея за толкова кратко време? Отчаяно си искаше амулета обратно.

— При първа възможност малолетните магове ще се обърнат срещу нас — възрази Монтен. — Не можем да им имаме никакво доверие.

Отец Фоснот порови из торбата си и извади два чифта сребърни белезници и два ключа.

— Това са древни магически предмети, окови за магове.

Купих ги от търговец на магически устройства. Гъбоядците са ги изработвали по времето на Магьосническите войни, за да усмиряват затворниците магове. Слагате оковите на мага, а ключът остава у вас. Ако не се подчинява на заповедите, приносителят на ключа може да му причини нетърпима болка. С времето се приучават на подчинение.

Свещеникът замълча. Погледът му — по-студен от ръцете на касапин — се плъзна през Хан и той усети как кожата му настръхва.

— Ако желаете, Ваше Величество, ще ви го демонстрирам.

Опитай де, помисли си Хан, с надеждата, че за да му ги надянат, първо ще трябва да го развържат. Цял живот беше носил магически окови, докато Елена Сенестре от клана Демонаи не ги свали. Поне доколкото зависеше от него, не възнамеряваше да усети отново белезници около китките си.

Монтен взе чифт белезници и ги огледа, сякаш са интересна, но опасна нова играчка. Без да вдига поглед, той каза:

— Не е необходимо. Оставете ни, отче. Върнете се в града. Ще ви известим решението си.

Отец Фоснот си пое късо дъх, като че за да възрази. После въздъхна и склони глава:

— Много добре, Ваше Величество. Ще бъда в квартирата си в катедралата и ще очаквам преценката ви. Можете да се свържете с мен по обичайния начин. — Свещеникът пъхна другите белезници в торбата си и протегна ръка към принца: — Ваша Светлост, ако нямате нужда от…

— Тези ще запазя — прекъсна го принцът на Ардън.

Свещеникът се поклони и излезе, хвърляйки не един и два погледа през рамо, недоволен, че трябва да изостави играчките си за изтезания. Очевидно жадуваше за място на масата.

Монтен продължаваше да се взира в белезниците.

— Как ще използвате двамата магове срещу армията на Джоф, капитан Карн?

При тези негови думи калнокафявите очи на Карн грейнаха ентусиазирано:

— В Магьосническите войни вещерите са възпламенявали десетки войници наведнъж. Умеели да спуснат мъгла, за да подмамят врага да падне от високи скали. Разпространявали страх и умора сред противника, та да подвие опашка и да побегне, за да спаси живота си. Говорели с птиците и ги използвали като шпиони, прилагали магическите си способности, за да провеждат разпити на затворници. Минава ли през стени и така слагали край на обсади.

— Трудно е за вярване. — Монтен подаде белезниците на Карн.

— В църковните архиви съществуват писмени сведения от надеждни източници — не се предаваше войникът. — Отец Фоснот е правил проучвания.

— Ако тръгне мълва, нищо чудно по-набожните танове да се обърнат срещу нас — прецени принцът.

— Но отец Фоснот твърди… — започна Карн.

— Седрик Фоснот е амбициозен — прекъсна го Монтен. — И си мени мнението като жена. — Не е простил на Църквата, че го подмина, задето взе страната на принципиума. Надява се един нов крал в Ардънскорт да му помогне да напредне в йерархията.

— И какво лошо има? — изкоментира Карн. — Нуждаем се от хора на Църквата в редиците си.

— Рискът е прекалено голям — подчерта Монтен.

— Моля да ми простите, но всичко е риск, Ваше Величество. — Карн подбираше думите си, както танцьор подбира пътя си през въглени. — Губим. Дюпре и Ботеторт все още са на ваша страна, но Мателон се огъва. Джоф контролира столицата и по-голямата част от кралството.

— И чия е вината, капитане? — Монтен докосна изящно изработен пръстен на лявата си ръка. — Ти си моят стратег, ти водиш армията ми, следователно ти си отговорен за сегашното положение. — Принцът отхапваше всяко едно ти като еднодневен хляб.

Карн вдигна длани нагоре:

— Тановете са изморени. Съкровищниците им са опразнени и губят реколтата си вече десета година. Искат единствено войната да свърши.

— Войната ще свърши, когато седна на трона на Ардън, не по-рано — заяви Монтен. — Ако тановете искат мир, да се закълнат пред мен. — Помълча, втренчил леден поглед в капитана. — Може би ти също обмисляш дали да не се присъединиш към Джоф?

— Не, Ваше Величество — възрази Карн. — Оставам ви верен, знаете го. Освен това Джоф никога няма да ме приеме… не и след случката при крепостта Ясен камък. — Лицето му се изкриви. — Нараних чувствата му, когато заповядах градът да бъде плячкосан и всички в него да бъдат избити. Той си има принципи. Ако Джоф спечели, ще увисна на въжето заради делата си.

Карн вече е разговарял с Джоф, прецени Хан. И е получил този отговор.

Монтен се взира цяла минута в Хан и Жарава. Накрая поклати глава:

— Не. Достатъчно сложно е, че не мога да имам доверие на тановете. Отказвам да се сражавам с магове в тила.

— Но, Ваше Величество — запротестира Карн, — какво да правя с тези двамата?

— Убий ги — посъветва го Монтен, като се обръщаше.

— Нима ще ни убиете, без да знаете какво умеем? — възрази Хан на общия език. — Не искате ли поне малка демонстрация? Върнете ни амулетите и ще ви покажем вещерство, каквото не сте виждали.

Спрял на вратата, Монтен се вторачи в Хан. Лицето му беше безизразно и по-твърдо от крепостна стена.

— Без съмнение — каза той. И изчезна.

Карн гледа дълго след своя принц. Накрая изруга грубо и запрати магическите белезници в стената.

Хан почти съжали капитана. Карн правеше опити да спечели войната на принца, а принцът отказваше да съдейства.

Ала симпатиите му към Карн не издържаха дълго. Капитанът обърна мрачен поглед към Хан и Жарава, все едно обвиняваше тях за случилото се, прекоси помещението и си взе дисагите.

После коленичи до двамата, развърза каишката на едната торба и извади три големи кожени пакета. Разтвори ги и се показаха три амулета — змийския, амулета на Жарава и амулета на Самотен ловец, изработен от Елена за Хан.

Амулетът на Краля демон започна да грее незабавно, хвърляйки болнава, зеленикава светлина по лицето на Карн, сякаш знаеше, че е попаднал в ръцете на враг.

Карн извади кама, наведе се над тях и притисна върха ѝ в гърлото на Жарава.

— Добре, малолетни магове — изръмжа той. — Свалете уроките от тези вещерски дрънкулки и ми кажете как да ги използвам.

— Няма никакъв начин да ги използваш. — Жарава изви тяло назад, за да облекчи натиска на острието. — Трябваме ти живи.

— Така ли било? — прошепна Карн и натисна още по-силно, при което бликна кръв. — Напълно ли си сигурен?

— Защо да ти казваме каквото и да било? — попита настоятелно Хан. — Така или иначе ще ни убиеш.

— Да — съгласи се Карн. — Тъй е. Но има различни начини да умрете. Бързи и бавни. Трудни и лесни. Може би ще ти позволя да погледаш как нарязвам другия дивак, парче по парче. А после ще дойде твоят ред.

Калните очи на Карн бяха придобили трескав блясък. Младият капитан щеше да вложи известен ентусиазъм при изпълнение на задачата. Замъгленият от наркотика ум на Хан се бореше за каквато и да е идея. Нямаше представа как да даде достъп на Карн до амулета си, дори и да искаше да го стори.

Нямаше и смисъл от писъци или викове за помощ. Откакто се събуди, Хан се вслушваше напрегнато. Не се чуваше друго, освен звука от нощни насекоми и тракането на олюлявани от вятъра клони.

Монтен и Карн възнамеряваха да опазят в тайна флирта си с магията. Бяха пренесли двамата пленници сред нищото, далеч от столичния град, контролиран от брата на Джерард.

— Добре — склони Хан. — Ще сваля уроките. Но първо освободи ръцете ми. — Карн се намръщи и добави: — Ще се нуждая и от амулета. Трябва да го държа. Само магът, наложил защитното заклинание, може да го свали.

В продължение на един дълъг миг Карн гледа в очите на Хан и накрая кимна неохотно:

— Хубаво. Но опиташ ли каквото и да е, приятелят ти е труп.

Заплахата беше недвусмислена, ала не станеше ли както иска Карн, до час и двамата щяха да са мъртви. А ако убиеше бързо Жарава, би било по-скоро благословия.

Хан изпита съмнения дали Жарава би погледнал на нещата по този начин.

Карн преобърна Хан по корем и разряза с ножа си въжетата, стегнали китките му, но остави глезените завързани.

Хан размърда пръсти и остро изпусна въздух от болката при възвръщащото се кръвообращение. Претърколи се и седна, раздвижи бавно рамене, за да бъде в добро състояние, преди да предприеме каквито и да е действия. Карн хвана единия край на кожената опаковка на амулета и го придърпа по-близо до Хан. Сграбчи изненадващо в шепа косите на Жарава и дръпна главата му назад, за да плъзне острието на камата под брадичката му.

Хан взе медальона с две ръце. В него трескаво пропълзя сила и отне болката му, а на нейно място се появи дивашки гняв, жадуващ единствено да унищожи мъжа пред него. Гняв, който не се интересуваше от ножа, опрян в гърлото на Жарава. Сърцето блъскаше в гърдите му. Към устните му се надигна заклинание и той отвори уста, за да го изрече.

Вратата отново се отвори с трясък. Хан се обърна и протегна ръка към натрапниците.

Оказа се Джерард Монтен. Очите му бяха изскочили, а устните му — пурпурни в жълтеникавата светлина на фенера. Зад него, като го блъскаше пред себе си, изплува Кат Тайбърн. Гаротата ѝ беше увита около гърлото на принца на Ардън. Острието на ножа ѝ беше притиснато в ребрата му.