Кралицата изгнаница

Двайсет и четвърта глава Новини от дома

Раиса се качи с мокри ботуши по стълбището пред „Гриндел хол“ и отвори тежката входна врата. В общото помещение гореше една-единствена светлинка, а ъглите тънеха в сенки. Амон Бърн седеше с изправен като дъска гръб на масата за четене, с разтворена книга пред себе си. Видя, че е Раиса, отпусна се малко и по лицето му се разля облекчение.

— Най-после — въздъхна той. — Къде беше досега? Изпратих Мик и Талия да те търсят. Боях се да не ти се е случило нещо.

— Гледах фойерверките. И щом свършиха, веднага се връщам.

— Фойерверките ли? Нали нямаше да излизаш. — Амон потърка чело с длан.

— Промених си решението. — Раиса си свали наметалото и го окачи до огъня.

Амон погледна часовника на полицата над камината:

— Фойерверките свършиха преди час. Много време ти е трябвало, за да се прибереш.

— А ти защо си се прибрал толкова бързо? — попита раздразнено Раиса. За най-късия ден от годината, вечерта се очертаваше най-дългата за целия ѝ живот. — Да не сте се скарали с Аннамая?

— Рай, недей!

— Е, ти ме подлагаш на разпит. — Чувството за вина винаги я караше да си изпуска нервите. А поради главоболието образите на Амон и Хан се смесваха в ума ѝ.

Той изпъшка.

— Вечеряхме заедно, но реших да не оставам за фойерверките. И двамата бяхме изморени. — Наистина изглеждаше изморен. И тъжен.

Раиса незабавно изпита угризения.

— Тази нощ няма вечерен час — напомни тя. — Докато се прибирах, по Моста все още имаше много хора.

— Моста? — Очите на Амон се присвиха. — Там ли беше?

Беше прекалено изтощена, за да лъже или да се впуска в дълги разяснения:

— Хрумна ми да потърся Холи и Талия. По пътя Анри Туран ме нападна в една уличка. Смяташе, че трябва да ми бъде даден урок.

— Какво? — Амон изригна от стола, улови я за лактите и се вгледа в лицето ѝ. Беше пребледнял около устните, а очите му изглеждаха едва ли не черни. — Знаех, че нещо се е случило. Затова си тръгнах след вечеря… за да те потърся. Но после ми се стори, че… Добре ли си? Той направи ли ти… Всичко наред ли е…?

— Добре съм — Раиса побърза да прекрати водопада от думи. — Само няколко насинявания и цицина на главата, това е всичко. Благодарение на теб, защото ме научи как да се държа по време на улични схватки. Той, предполагам, изобщо не го очакваше от мен.

Амон я задържа на една ръка разстояние и я огледа от главата до петите за поражения:

— Повика ли на помощ стражата? Защо не накара да ме потърсят, Рай? — Гласът му едва не се пречупи при последното изречение. — Зная, напоследък между нас беше неловко, но бъди сигурна…

Раиса поклати глава:

— Не исках да привличам вниманието — прекъсна го тя. — Освен това според мен той си научи урока.

Амон все още изглеждаше поразен, сякаш всичките му най-лоши страхове се бяха сбъднали.

— Точка. Повече няма да се разхождаш без придружител, не и след случилото се.

— Изслушай ме. — Раиса вирна брадичка. — Можеше да се случи на всяко момиче, уязвило гордостта на Анри Туран. Не става дума коя съм аз. Придружителят не е отговор. Как ще го обясним на Сивите вълци? Да не говорим за другите ученици.

В продължение на един дълъг миг двамата останаха втренчени един в друг.

— Ще поговоря с учителя Аскъл — обади се най-накрая Амон. — Той ще се разправи с Туран, Аскъл не търпи подобно поведение. — Амон прокара нежно пръсти по тила ѝ и напипа подутината на мястото, където главата ѝ се бе ударила в тухлената стена. — Как се чувстваш?

— Добре. Хубаво е, че съм твърдоглава.

— И след всичко това просто отиде да погледаш фойерверките? — повдигна вежда Амон.

— После се появи Гривник Алистър.

Амон отново притисна пръсти към слепоочията си.

— Сънувам, нали? Унесъл съм се и това е кошмар. — Отиде до масата и седна.

— Алистър е инсценирал собствената си смърт, за да се измъкне от Кралската гвардия — обясни Раиса и се отпусна на стол срещу него. — Помниш ли как ми се стори, че го видях при конюшните? Той е бил. — Последните ѝ думи издаваха известно удовлетворение, след като Амон лично я бе убедил, че е допуснала грешка. — Учи в „Мистверк“.

Амон отпусна длани върху масата:

— „Мистверк“? Но… какво е…

— Гривник Алистър е магьосник — изстреля тя. — И вече не е Гривник. Продал е сребърните си гривни, за да си плати обучението. Сега се казва Хан.

Амон остана замислен, със сключени вежди.

— Нещо не е наред. Хората не се преобразяват просто така в магьосници. Трябва да е бил такъв през цялото време. — Вдигна очи към нея. — И защо му е на един магьосник да живее във Вехтошарника?

Раиса сви рамене:

— Не съм забелязвала никакви признаци за магьосничество у него. И до тази вечер не съм усещала през ръцете му да се просмуква енергия.

Амон рязко вдигна глава:

— Той те е… докосвал?

Ако очакваш обяснение, ще се разочароваш, помисли си Раиса.

— Гледахме заедно фойерверките, а после ме изпрати.

— Ваше Височество, простете ми, но да не би да сте си изгубили ума! — Изтощението на Амон бе заменено от раздразнение. Той се изправи и закрачи напред-назад. — Това е най-откачената идея, която някога…

— Какво очакваш от мен в такава ситуация? Да го цапардосам по главата и да го хвърля в реката? Познава ме като Ребека Морли. Това име използвам и тук. Кое според теб ще предизвика повече подозрения? Ако избягам или ако продължа да бъда онази, за която вече се представям?

— Не е било необходимо да гледаш фойерверките с него. Или… или да му позволяваш да те милва.

— Да ме милва? — Раиса повдигна вежди. — Кога съм споменавала милувки?

Амон спря да крачи и се завъртя на място:

— Нарочно ли го правиш? За да ми отмъстиш заради Аннамая? Защото ако е така, си…

— Мислиш, че всичко се върти около теб ли? — Раиса поклати глава. — Напротив, надявам се двамата с Аннамая да сте много… щастливи! — И щеше да прозвучи далеч по-убедително, ако гласът ѝ не бе потреперил.

Някой се покашля на стълбите и двамата подскочиха. Раиса вдигна очи. Холи стоеше на горната площадка по нощница.

— Съжалявам, че се натрапвам, но двамата сте ужасно шумни, а се опитвам да поспя, защото заминавам след няколко часа.

— Извинявай — изрече Раиса с пламнало лице. — След минутка си лягам и аз.

Двамата проследиха с поглед как Холи изчезва.

— Алистър явно е намислил нещо. — Амон разравяше яростно огъня с ръжен. — Трябва да е намислил. Може да ни е проследил дотук.

— Защо да ни следи дотук, а после да се крие четири месеца? — попита раздразнена Раиса. — Защо изобщо би ни последвал дотук?

Тази вечер те проследи, обади се досаден глас в главата ѝ. Дойде да те потърси.

— Не зная — отвърна Амон. — Сигурен съм в едно: нещата се оплитат все повече, някой ще дръпне нишка и всичко ще се разплете. — Седна в края на камината и зарови лице в шепите си.

Целият гняв на Раиса се изпари, сякаш някой спука балона на възмущението ѝ и остави само болката.

Седна до Амон, сложи ръка на коляното му и отпусна глава на рамото му:

— Амон, съжалявам. Толкова много съжалявам. Опитвам се да приема нещата спокойно, наистина. Но не ме бива особено. Щеше да е по-лесно, ако не ни се налагаше да бъдем заедно през цялото време. И ако всички тези неприятности не висяха над главите ни.

Тя потръпна. Огънят беше замрял и в стаята се промъкваше студ. Искаше ѝ се единствено да пропълзи в топлото легло и да спи.

— Свали тези мокри дрехи — каза внезапно Амон, сякаш умът му бе препускал по своя пътека. — Но… исках да ти кажа… от Превала има новини.

— О! — Раиса се изправи, внезапно пробудена.

Това обясняваше разсеяността му. За пръв път от пристигането им преди четири месеца получаваха новини.

— Писмо от баща ми — поясни Амон. — Отпреди два месеца е, пренесено е с кораб от Варовикови чукари. Явно оттам му се е видяло по-безопасно, вместо да го изпраща по суша. — Той се усмихна уморено в отговор на нетърпеливото ѝ изражение. Бръкна под униформената си туника и извади измачкано писмо, подпечатано с обикновен восъчен печат, а не със символа на меча и вълка на капитана на Кралската гвардия. Печатът беше разчупен. — Боял се е да не попадне в неправилните ръце.

Например ръцете на неговата кралица, помисли си виновно Раиса.

Амон ѝ подаде писмото:

— Прочети го и ще разбереш защо бях разтревожен. А после най-добре да си лягаме.

Раиса взе писмото. Разгъна го и разпозна ситния, безупречен почерк на капитан Едън Бърн:

Поразена, Раиса вдигна очи към Амон:

— Мелани като принцеса наследница? Но защо им е да…?

Амон почука с пръст писмото и се помести така, че бедрото му се допря до нейното:

— Прочети нататък — подкани я той.

Ха! — помисли си Раиса. Така му се пада. Независимо от това, тя не хранеше илюзии, че обитателите на бедните квартали ще надделеят над Гаван Баяр.

Раиса отново вдигна очи:

— Кой изпраща пари на храма в Южен мост според теб? — попита тя.

Амон сви рамене:

— Не зная. Възможно е да са обикновени граждани, някои аристократи и вероятно баща ти.

В това имаше смисъл. Освен проповедника Джемсън, Авърил беше един от малцината, наясно как се издържа нейната служба.

Тя отново се задълбочи в писмото.

Раиса вдигна поглед към Амон. Той разравяше огъня, а мускулите по челюстта му играеха. Сега тя си обясняваше защо я беше издирвал, на какво се дължи облекчението му, че се е върнала, и какво подклажда подозренията му към Хан Алистър.

Тя продължи да чете.

Най-отдолу нямаше подпис.

Раиса остана вторачена в писмото. Очите ѝ се пълнеха със сълзи и буквите се размазваха по страницата. Всичко това произтичаше от решението и да избяга от Превала. Като се замислеше сега, ѝ се струваше прибързано и страхливо. В този момент кралица Мариана можеше да разчита само на себе си и на малкото помощ, която Авърил би ѝ осигурил. Помощ, която Мариана вероятно не би пожелала да приеме.

Раиса оплакваше любовния си живот, учеше история и си играеше на война, наслаждаваше се на независимостта да бъде анонимната Ребека Морли. Междувременно майка ѝ, баща ѝ и Едън Бърн правеха всичко възможно да удържат кралството цяло.

А сега рискуваше да изгуби трона си.

— Всичко е по моя вина — разтърсена, тя си пое дълбоко дъх.

— Раиса, хайде, не е така. — Амон я потупа неловко по гърба.

— Да, така е. — Приличаше на малко дете, което отказва да се успокои. — Съсипах всичко. Трябваше да остана.

Отмести ръката му, изправи се и го погледна от високо:

— Трябва да се върнем у дома. Не биваше да оставям майка си сама.

— Рай, кралицата е тя — напомни меко Амон. — Не ти. И всички се съгласихме, че не можеш да останеш и да те омъжат за Мика.

— Щях да се справя с Мика — възрази Раиса. — Едва ли щеше да е толкова лошо.

— Вярно, млад е, но е могъщ — натърти Амон. — Но дори да се справеше с Мика, как идеше да надвиеш лорд Баяр и Магьосническия съвет?

— Рано или късно ще се наложи да се изправя и срещу тях. Защо да не започна още сега?

— Шестнадесетгодишна? — повдигна вежди Амон.

— Някои кралици на Сивия вълк са били короновани още по-млади.

— Но ти не си кралица — настоя Амон. — Кралица е майка ти и е взела някои неправилни решения.

— Но е кралицата — отвърна остро Раиса. А после въздъхна: — Съжалявам. Просто не мога да се въздържа да не я защитя. Тя не се е предала, не виждаш ли? Изминаха шест месеца, откакто заминах, а тя все още се държи. Трябва да се върна и да я освободя от това задължение.

— Писмото е отпреди два месеца — отбеляза Амон. — Кой знае каква е ситуацията в момента? Татко казва да стоим надалеч, защото е прекалено опасно да се връщаме у дома. Вярвам му.

— Писмото е отпреди два месеца — повтори Раиса. — Нищо чудно нещата да са се променили. — Хан, помисли си тя. Правилно или неправилно, не можем да не защитаваме родителите си.

— А клановете? — не се предаваше Амон. — Никога няма да се примирят с брак между теб и магьосник. Ще поведат война заради това. Кланът Демонаи по-скоро би убил Мика, отколкото да му позволи да ти стане съпруг.

В това имаше доза истина. Раиса разтри вдървения си врат. Как да се върне у дома и да защити правото си на наследство и същевременно да избегне уреден брак?

Надяваше се Холи да донесе отговор от Мариана.

Тя погледна Амон: наблюдаваше я, сякаш искаше да провиди какво ще предприеме.

— Ако настояваш да се върнем — каза той, — всички идваме с теб.

— Ще си помисля. — Раиса му подаде писмото.

Той го хвърли в пламъците — хартията се съсухри и се превърна в дим и пепел.