Кралицата изгнаница

Трийсет и пета глава Стари приятели

Птица крачеше неспокойно из общото помещение, сключила ръце зад гърба си. Поглеждаше книгите на масата и хвърляше око към картините по стените, предимно остарели знамена на магьоснически домове и портрети на учители, преподавали в „Мистверк“ през годините.

По държанието ѝ Хан веднага отгатна, че е нервна, но иска да го скрие.

Жарава го настигна и надникна през рамото му.

— Птица? — прошепна той.

Тя се обърна и ги видя. Медната ѝ кожа беше станала още по-тъмна от слънцето, а къдриците ѝ бяха подрязани по-ниско, отколкото ги помнеше Хан. Беше облечена в демонайски пътни дрехи — панталони и туника от еленова кожа, обута в меки, доста износени ботуши — с преметнати през рамо лък и колчан със стрели. По-слаба и по-мускулеста отпреди.

Блещукащ амулет около врата ѝ привлече погледа на Хан.

— Здравей, Копаеща птица — поздрави Хан. — Каква изненада. — Не тръгна да извърви останалата част от стълбите до долу. Предпочиташе по-високата позиция.

Птица кимна сковано.

— Самотен ловец и Танцуващ по жарава. Името ми сега е Среднощна птица — осведоми ги тя.

Демонайско име. Дали го беше подбрала, за да е сходно с Рийд Среднощен пътник? Хан се зачуди, жегнат от известна ревност. Или пък Рийд ѝ го беше избрал?

— Братовчедке — Жарава подмина Хан, — радвам се да те видя. Моля те, сподели огъня ни и всичко, което имаме. — Ритуалното поздравление към всеки посетител.

На път към Птица Жарава разтвори усмихнат ръце. Тя изглеждаше раздвоена: да се спусне към него или да остане на място.

— Всичко е наред — успокои я Жарава. — Амулетът попива магията. Дори няма да усетиш.

Двамата се прегърнаха. Птица отпусна глава на рамото му и затвори очи.

Е, Жарава явно ѝ е простил за начина, по който се отнесе с него, помисли си Хан. А ако аз чакам извинение, най-вероятно ще си чакам вечно.

— Извървяла си труден път, докато стигнеш дотук, братовчедке — продължи Жарава. — Ще сложа котлето с планински чай. Гладна ли си? Закусвала ли си? — Избликът от думи, така нехарактерен за него, показваше, че и той е нервен.

— Бих пийнала чай — отвърна Птица и очите ѝ отскочиха към Хан, все още на стълбите.

Жарава изпомпа вода от резервоара, за да напълни котлето. Окачи го в огнището и сипа лъжица чай в керамично гърне. Показното му гостоприемство подсказваше, че не очаква Хан да встъпи в ролята на домакин.

— В килера има сирене и малко бисквити, ако си изгладняла след пътя — предложи Жарава. Посочи няколко стола до огнището: — Ето тук, да седнем край огъня.

Птица не показа желание да седне; само прехвърли тежестта си от единия крак на другия.

— Трябва да поговоря насаме със Самотен ловец — каза тя.

Хан се поколеба дали е склонен да се вижда с Птица на четири очи.

— Жарава може да чуе всичко, каквото имаш да кажеш — отвърна той. — Нямам нищо против. — Даваше си сметка колко сприхаво звучи, но се чувстваше наранен и искаше да я нарани на свой ред.

Птица насочи поглед от Хан към Жарава.

— Не — поклати глава тя. — Не може.

— Хайде стига. Току-що пристигаш и Жарава се радва да те види. — Хан наблегна на Жарава.

— Всичко е наред — обади се приятелят му. — По-късно ще се видя с Птица. Така и така сглобявах доста сложна дрънкулка. Ще си продължа работата.

Тръгна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Пренебрегна многозначителния поглед на Хан.

— И така — каза Хан, когато Жарава изчезна, — ето ни и нас, сами. — Нито знаеше какво да мисли, нито на какво да се надява.

Птица скръсти ръце пред гърдите си, като си улови лактите — позната поза.

— Не възнамерявам да крещя. Ще слезеш ли, или аз да се кача?

Хан се почувства малко глупаво. Слезе по стълбите и пресече пространството до огнището, където котлето вече изпускаше пара. Взе един парцал, за да го откачи и заля чаените листенца.

— Сядай — махна той към столовете край огъня.

Най-сетне тя седна. Той я последва, отпускайки ръце върху страничните облегалки.

Той усещаше загубата на приятелството им като огромна, болезнена празнина в стомаха. През детството им тримата — Жарава, Птица и той — всяко лято бяха неразделни. През последното лято отношенията между Хан и Птица се развиха в повече от приятелство. Започваха да нахлуват спомени, независимо от усилията му да ги отблъсне — за бавните целувки и топлотата на опалената от слънцето кожа на Птица, сънливия ѝ глас, докато лежаха на речния бряг. Тогава му се струваше, че съзира бъдещето си в очите ѝ.

Сега помежду им лежаха тайни, а недоверието и предателството отвориха широка пропаст и той силно се съмняваше, че някога ще се затвори. Птица беше воин на Демонаите, които водеха хилядогодишна война срещу магьосниците. Избра своя път въпреки факта, че Хан е магьосник. Пътя вместо Хан.

— Значи вече си редовен войник на Демонаите? — Той човъркаше с пръст износената дамаска на стола.

Тя кимна.

— От ноември насам. Изглеждаш добре. Да не си пораснал на височина?

Той сви рамене:

— Сигурно. — Някога двамата се мереха кой е по-висок. — Явно да си воин ти се отразява добре.

— О, отразява се — светнаха ентусиазирано очите на Птица. — Въобразявах си, че разбирам от проследяване и бързи преходи, но научих толкова много за оръжията и военната стратегия. Среднощен пътник е прекрасен учител, търпелив и… — Уловила промяната в изражението му, тя замълча.

Хан се насили да демонстрира любезна заинтересованост, за да прикрие мислите си, а именно: Наричат го Среднощен пътник, защото посещава всичките си приятелки винаги когато идва в лагера.

Птица смени темата:

— Е, как си напоследък? Учиш се на вещерня… на магьосничество значи?

Той кимна:

— Току-що влязохме в сесия. Времето за изпити. Измина една година. Остават още три или четири.

— Научи ли много, или е най-вече… подготовка? — попита Птица. Нещо в лицето ѝ подсказваше на Хан, че не води просто любезен разговор. По гърба му започна да пълзи безпокойство.

— Научих много. — Сети се за Гарван. — Но имам да уча още.

Звучим като врагове, засекли се на пазара и готови да се сбият, помисли си Хан.

Опита да измисли какво да каже:

— Среднощен пътник не дойде ли с теб?

Тя поклати глава:

— Дойдох сама. Той е зает в организирането на лятната стратегия. По границата с Ардън има прекалено много проблеми. А сега възникна друга криза. Затова дойдох при теб.

Значи без извинение, прецени Хан. Какво остава за възобновяване на романтиката?

— Рийд се нуждае от съвет? Или някакви неприятности между вас?

Птица се намръщи.

— Различен си — констатира тя. — Не съм сигурна дали те харесвам по същия начин.

— Какво искаш, Птица? Имам работа.

С ръце на коленете Птица се наведе напред с особено мрачно изражение:

— Получихме сведения, че кралица Мариана се е поддала на натиска на висшия магьосник и планира да обяви принцеса Мелани за своя наследница. — Облегна се назад и отпусна ръце в скута си; гледаше го, все едно очакваше той да подскочи и да извика: „Не и докато съм жив и дишам.“

— Коя беше принцеса Мелани? — престори се Хан.

Птица сключи вежди:

— По-малката сестра на принцеса Раиса.

— А, хммм. Е, какво казва принцеса Раиса по въпроса?

— Укрива се. Избяга в средата на лятото, в деня на преименуването си.

Прозвуча му познато.

— О, вярно. Чух, че се е скарала с кралицата.

— Опитали са да я омъжат за Мика Баяр, сина на висшия магьосник. — Тя отново го погледна в очакване, сякаш предвиждаше бурна реакция.

Ха, рече си Хан. Интересно. Значи бедният Мика е бил изоставен на олтара. Иска ми се да го знаех вчера.

— Защо Демонаите ги е грижа коя е принцесата наследница? — попита той. — Стига принцесите да не се карат за трона.

— Истинската наследница е принеса Раиса. Тя продължава кръвната линия на Ханалеа. Не можем да позволим на Магьосническия съвет да слага узурпатор на трона.

Хан вдигна рамене:

— От една и съща кръвна линия са, нали? Едва ли ще има голяма разлика.

Птица забели очи:

— Обявят ли Мелани за принцеса наследница, нея ще я омъжат за Мика Баяр. А Магьосническият съвет ще се сдобие с онова, което досега не можеше да получи… магьосник, женен за кралицата на Превала. Само че от Опустошението насам това е забранено.

Това вече е интересно. Той си припомни с благодарност за уроците на Ребека.

— Дори и да се случи, проповедниците не разполагат ли с магически връзки, чрез които да контролират висшия магьосник? Не могат ли да ги използват с Мика?

Птица изсумтя:

— И така не работят особено добре със сегашния висш магьосник. Явно семейство Баяр са намерили начин да ги заобиколят.

Вероятно използват нещо от съкровищницата си с магически предмети, помисли си Хан. Дали да го спомене на Птица? Или не.

— Очакваме младият Баяр да се самообяви за крал — съобщи Птица.

Крал Мика. Това вече не се хареса на Хан.

— Нали знаеш, че той е тук? Мика Баяр.

— Тук? — Птица огледа помещението и ръката ѝ посегна към ножа.

— Е, сега не е тук — успокои я Хан. — Но живееше в това общежитие.

Птица прехапа долната си устна.

— Не може да се ожени за Мелани, ако е мъртъв — отсъди тя.

Хан се вторачи в нея.

— И би го убила само защото подозираш, че семейство Баяр планира нещо подобно?

— Защо си на негова страна? Да не сте се сприятелили в равнините? А забрави ли за…

— Нищо не съм забравил — увери я Хан. Остави я сама да си изтълкува последните му думи. — Но светът гъмжи от магьосници. Не представлява никаква трудност да оженят такъв за принцесата. Убийството на Мика Баяр няма да разреши проблема. И ако все пак работата опира до убийство, цели се по-високо. — След това предизвикателство той я погледна право в очите.

Птица стисна по-здраво устни, но не отговори.

— Разполагаш ли с доказателство? — продължи Хан, — или е поредната теория на Рийд Демонаи?

— Среднощен пътник разполага с мрежа от осведомители в Дола. Казали са му, че съвсем скоро събитието ще бъде обявено. Лорд Демонаи и Елена Сенестре също са загрижени — прибави малко отбранително Птица. — Смятат, че е време принцесата наследница да се върне у дома, стига да се намери безопасен начин за това.

Хан се чувстваше странно откъснат. Като муха на стената, загледан в себе си и Птица, или като банкрутирал картоиграч, който продължава да стои на игралната маса.

— Ами късмет с начинанието — пожела ѝ той.

Птица сведе поглед към ръцете си, вдигна си ръкава и опипа белега от рана под лакътя. Нервна е, съобрази Хан. Не знае как да каже онова, заради което е тук.

— И така — обади се той, — само за това ли дойде? За да ми съобщиш новините?

— Демонаите настояват да спазиш споразумението — изрече Птица, загледана право напред. — Призовават те да се върнеш в Превала, за да защитаваш принцесата наследница и да се присъединиш в битката им срещу Магьосническия съвет.

За един дълъг миг Хан не успя да проговори. Чувстваше лицето си замръзнало, а устните — сковани.

— Какво? — прошепна той. — Сега? Току-що започнах.

— Нужен си сега — натърти Птица. — Не можем да допуснем Магьосническият съвет да качи марионетка на трона на Сивия вълк. Ще поведем война, за да го предотвратим. Нуждаем се от помощта ти.

Хан поклати глава:

— Няма начин. Споразумението ни беше клановете да спонсорират обучението ми в Одънов брод в замяна на помощта ми.

— Направихме го — напомни му Птица, но не пожела да срещне очите му. — Спазихме нашата част от сделката. И ние предпочитаме да си обучен по-добре, но не упражняваме контрол нито върху Магьосническия съвет, нито върху действията му.

Вината е моя, помисли си Хан. Не биваше да сключвам сделка с търговец.

Отне му миг, за да си развърже езика:

— Само да уточним дали разбирам правилно: възнамерявате да ме хвърлите срещу лорд Баяр и Магьосническия съвет… съставен предимно от майстори магьосници… само след два семестъра обучение?

— Няма да бъдеш сам — увери го Птица. — Демонаите ще работят с теб, за да…

— Чакай малко — прекъсна я Хан. — Каза, че си дошла заради мен. Не заради Жарава.

Птица кимна, но все така не го поглеждаше:

— Не заради Жарава.

— Не че искам да го въвличам, но защо само единия от нас?

Птица се заигра с кокалената дръжка на ножа си, с гравирано върху нея окото без клепачи на Демонаите.

— Защото Демонаите предпочитат Танцуващия на жарава да остане в училище и да продължи обучението си. Недостатъчната ти подготовка те поставя в неравностойно положение. Това ни е известно. Затова се надяваме в бъдеще Жарава да ти помага с по-големите си познания.

— Ако още съм жив — изръмжа Хан.

— Естествено е да си изплашен, Самотен ловец — каза Птица. — Среднощен пътник казва, че…

— Кръвта на Демона! — продължи да ръмжи Хан. — Не ми цитирай Рийд Демонаи. Имам свои причини да преследвам висшия магьосник. И предпочитам шансовете да са на моя страна. Няма да започна бандитска война срещу безмилостен противник, без да познавам играта, а противникът ми има числено превъзходство, докато аз разполагам с минимално въоръжение. Целта ми е да победя и да оцелея. Според мен не искам много.

— Съжалявам, Самотен ловец. — Птица не спираше да мачка и оправя оръфаните краища на пътническата си торба. — Възложиха ми да ти предам съобщение. Има ли отговор?

Хан си припомни вечерта, когато се съгласи клановете да го спонсорират. Попита какво ще се случи, ако откаже да изпълни условията на споразумението. Авърил Бързоноги Демонаи отговори, че клановете ще го открият и ще го убият.

Дали не бяха възложили тази задача на Птица, зачуди се той, като ѝ хвърляше поглед. Лицето ѝ се бе превърнало в каменна маска, но долната ѝ устна потрепваше съвсем леко. Бяха я изпратили да свърши работата съвсем сама. Ако той откаже, дали един от двамата нямаше да се прости с живота си?

Само това ли беше Птица за Среднощен пътник: заменим инструмент?

Същото, каквото представляваше Хан за водачите на клановете.

Клановете обезпечаваха залозите си. Ако Хан не преживееше битката с Магьосническия съвет, имаха на разположение Жарава в резерва, при това с перспективата да бъде по-добре обучен по онова време.

Пръстите на Хан напипаха амулета му и се сключиха около него. Въздъхна, почувствал добре дошлото освобождаване на магия, натрупала се в него.

— Жарава е мой приятел — подхвана той. — Какво те кара да смяташ, че ще се съгласи да остане и ще ми позволи просто така да замина сам?

— Няма да му казваме — обясни Птица. — Затова исках да говоря с теб насаме. Ако Жарава научи, че се връщаш в Превала, за да се бориш срещу магьосници, ще настоява да дойде и той.

— Не е глупав — напомни ѝ Хан. — Не очакваш ли да се сети и сам? Известно му е каква сделка сключих с клановете. Появяваш се изневиделица, разговаряме, а после си тръгваме заедно?

— Е… — Птица търсеше някакво решение. — Все ще измислим нещо. Например, ще му кажем, че отново сме заедно и се връщаш с мен в лагера Демонаи.

— Жарава знае какво изпитвам към Демонаите. — Хан въобще не се опита да смекчи думите си. — И как ще реагират Демонаите. Никога няма да се хване.

Умът му работеше бясно. Наистина не искаше Жарава — или Кат — да идват с него и — твърде вероятно — да пропиляват живота си за изгубена кауза. Второ, не възнамеряваше да го завлекат като избягал немирник обратно в Превала. Ще се върне сам, но при неговите условия.

— Ще отида сам — каза Хан. — Ще измисля как да го обясня: Изпращаш ме да изпълня заръка на някой от факултетния състав, да речем. Ти ще останеш поне седмица, за да отклониш Жарава от следата. Когато осъзнае, че няма да се върна, ще бъде прекалено късно да тръгне по дирите ми.

И прекалено късно ти да ги откриеш, помисли си той.

Птица поклати глава.

— Планът включва да те придружа до лагера Морски борове. Среднощен пътник каза…

— И защо? — попита тихо Хан, вгледан в очите ѝ. — Според теб не зная пътя дотам ли? Или ще си плюя на петите? Какво ти е наредил Среднощен пътник, в случай че откажа да се върна? При опит да побягна от теб очаква ли се да ме свалиш с един изстрел?

Птица навлажни устни, поне веднъж останала без думи.

— Ще спазя думата си — каза Хан. — От теб искам да ми повярваш.

Дълго време се гледаха един друг. После Птица кимна:

— Добре. Ще го направим по твоя начин, Самотен ловец. Помни обаче, че Демонаите… не прощават. А аз… рискувам много.

— Аз също — допълни Хан.

Птица дъвчеше долната си устна.

— Някой знае ли, че работиш за нас? — попита тя.

Хан сви рамене.

— Аз не съм казвал на никого. — Замълча и понеже тя не проговори, Хан стана: — Хубаво. Излизам. Имам да се погрижа за някои неща. Предай на Жарава, че съм отишъл да се видя с декан Абелард за някакъв проект. Следващите два дни ще бъда в библиотеката. Вдругиден ще прекараме приятно вечерта всички заедно, като едно време. А после ще замина.

Птица се размърда на място, стиснала ръце.

— Няма много време — напомни тя. — Ще ти отнеме дни да изминеш…

Хан губеше търпение.

— Разбирам. Търся минимален шанс за оцеляване. Преди да замина ще проуча Магьосническия съвет и ще поговоря с някои от учителите тук. Поне на това имам право. При положение че не смятате просто да ме изхвърлите.

Птица също се изправи.

— Самотен ловец — лицето ѝ изразяваше тревога, а тя го гледаше съсредоточено. — Съжалявам… как се развиха нещата. За нас.

Не беше кой знае какво извинение, но все пак повече, отколкото очакваше.

— И аз съжалявам. — Хан сложи ръка на рамото ѝ, а тя се присви. — Ще се върна — обеща и ѝ обърна гръб. Грабна наметалото си от закачалката до вратата и излезе.

Тръгна надолу към реката. Възнамеряваше да отиде до „Уийн“ и да поговори с коняря за коня си. След това щеше да се отбие в скривалището си в кулата „Мистверк“, за да събере някои учебници и други вещи.

Беше разсеян, съставяше наум списъци, мислеше какво му предстои да свърши. Въобще не внимаваше, когато прекоси Моста и навлезе в територията на „Уийн“. Подмина една странична уличка, някой го сграбчи за ръката и го издърпа грубо в пространството между две сгради. Хан започна да се бори и да рита в опит да достигне амулета си, но нападателите му знаеха какво правят. Двамина приковаха ръце от двете му страни и го задържаха неподвижно.

През ръцете им обаче не долови познатото ужилване на магьосничество. Вдигна очи — намираше се пред ефрейтор Бърн. Изражението на ефрейтора беше твърдо, напрегнато, съсредоточено. Хан завъртя глава наляво-надясно. Държаха го Холи и Талия, и двете — с мрачни лица.

Кръв от демон, помисли си той. Само това ми трябваше към всичко останало — да ме пребие ревнивият… ъм… командир на Ребека?

Хан си спомни какво каза на Ребека за Бърн в деня на слънцестоенето. Има нещо помежду ви. Просто не зная какво точно.

Защо участваха Холи и Талия? Ако не друго, тъкмо те го насърчаваха да излиза с Раиса.

— Хайде, хайде. — Той направи опит да се освободи. — Какво е всичко това?

— Виждал ли си я? — взря се в него Бърн. — Виждал ли си Ребека? — Изглеждаше раздърпан и изпит, сякаш през последните дни нито се бе бръснал, нито спал.

— Ребека? — Хан поклати глава. — Не съм я виждал от… ъъъ… откакто видях теб. Горе в… горе в стаята ѝ.

Бърн пъхна ръка под брадичката на Хан, натисна главата му към стената и прекъсна достъпа му на въздух.

— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че не си я виждал? — очите му се присвиха. — Какво е станало с лицето ти? Да не си се бил?

Не приличаше на Бърн да обработва затворник.

— Пусни ме — изрече Хан с равен глас — и тогава ще говорим. Нямам вина за нищо, ясно?

Бърн продължи да го гледа в очите още известно време, после го пусна и кимна на Талия и Холи. Двете се отдалечиха само на крачка, в случай че направи опит да побегне.

— За снощи имах уговорка с нея за частния ми урок. Тя не дойде. Реших, че си ѝ наредил да не напуска квартирата, или както там го наричате вие, размахвачите на мечове.

— Но не дойде да я потърсиш — изтъкна Бърн.

— Не бях сигурен какво посрещане ще ми организирате в „Гриндел“. — Хан разтриваше ръцете си, където Талия и Холи го бяха държали. — А състоянието на лицето ми е резултат от… ъм… магически практикум. Защо? Ребека изчезнала ли е? Откога?

— От вчера следобед никой не я е виждал — каза Бърн. — Вещите ѝ са още в общежитието, но конят ѝ го няма.

— От вчера? — Хан потърка брадичка, озадачен дали Бърн държи толкова изкъсо всичките си кадети. — Когато пропусна срещата ни, допуснах, че или не сте ѝ позволили да дойде, или не е искала да дойде, или ми е ядосана.

Бърн тръсна глава, сякаш Хан е безнадежден идиот:

— Тя е в опасност. — Сивите му очи представляваха блещукащи ахати. — Трябва да я открия. — Спусна ръка върху дръжката на меча си. — Ти къде беше снощи и днес?

Хан се замисли. Ами участва в сражение в Аедийон обясни се откровено със семейство Баяр, откри, че бившето му девойче и най-добрият му приятел ходят, а друга негова бивша приятелка му бе наредила да се заеме със самоубийствена мисия.

— В общежитието. Почти през цялото време, като изключим практиката при декан Абелард. Имам свидетели, които ще го потвърдят.

Бърн остана яростно вторачен в лицето му още миг:

— Съжалявам. — Потърка уморено чело. — Някаква идея къде може да е отишла? Виждал ли си я с някой друг? Дали не е излязла на езда с някого?

Хан сви рамене:

— Срещахме се два пъти седмично за уроците, но онази вечер за пръв път аз… ъъ… видях къде е отседнала.

— Познаваш ли Мика Баяр? — попита внезапно Бърн.

Хан почувства как косите му леко настръхват.

— Познавам го. Защо?

— Той също е изчезнал. Той, сестра му и братовчедите му са си събрали багажа и са напуснали Одънов брод, макар че изпитите още не са приключили. Имаш ли представа къде са?

Хан поклати отрицателно глава.

— Не сме близки. — Стомахът му бе станал на топка. — Но защо е толкова важно? В смисъл… Ребека е работила за него, но вече не работи.

Бърн просто го погледна — нямаше отговор на този въпрос. Не и отговор, който да даде.

Хан го сграбчи за реверите и го дръпна по-наблизо:

— Попитах защо е толкова важно? Какво общо има Баяр? Какво знаеш?

— Ей. — Холи сложи ръка на неговата. — Не докосвай командира. — Не повиши тон, но прозвуча сериозно.

Хан го пусна неохотно.

— Каква връзка има Мика Баяр с изчезването на Ребека? — настоя той, оглеждайки поред Бърн, Талия и Холи.

У него се пробуди споменът как Ребека го умолява да не споменава пред семейство Баяр, че тя е в Одънов брод; отказът ѝ да пресича реката и да се появява около „Мистверк“ от страх да не се натъкне на тях. А на въпроса на Хан дали никога не излиза, тя отговори отрицателно.

Осени го ужасна възможност.

— Да не би Баяр да ѝ е посегнал? Да е свързано с работата ѝ за него? — Сърцето му задумка силно в гърдите. — Затова ли тя се боеше толкова от него?

Лицето на ефрейтора приличаше на каменна плоча.

— Питай колкото пожелаеш, но от мен няма да чуеш повече от това: ако е изчезнала, не е изключено той да има нещо общо.

По пръстите и ръцете на Хан пробягаха огнени пламъчета и той улови амулета си, за да ги отведе в него. Припомни си какво каза на Баяр, когато се разделиха: Вие от семейство Баяр трябва да научите, че не можете да получите всичко, което искате. Ще ви дам урок.

Дали не допусна грешка? Изглежда семейство Баяр винаги получаваха желаното. Всичко, което имаше значение за Хан. Включително Ребека. Да не би Мика да бе открил, че двамата ходят? Дотам ли би стигнал, за да отмъсти на Хан?

Приличаше на предопределение: непрекъснато повтарящ се лош сън.

— Къде би я отвел? — попита настоятелно той. — Имам предвид, Баяр?

— Това се опитвам да открия. — Бърн го погледна внимателно. — Има нещо различно в теб — прошепна почти на себе си. — Нещо, което ми напомня за… — Овладя се. — Ако видиш Ребека, ако научиш каквато и да е полезна информация, намери ме. Без значение кое време е. — Ефрейторът даде знак на Холи и Талия.

Проследи как тримата кадети се отдалечават.

По целия път към конюшните мислите на Хан се въртяха натрапчиво около изчезването на Ребека. При последната им среща му се стори разтревожена и нещастна, мислеше за майка си, спомена за връщане у дома. Защо да не е заминала?

Ала щеше ли да си остави вещите? Не.

Възможно ли е Бърн да е замесен в изчезването на Ребека, но да се опитва да избегне отговорността? В края на краищата той прогони с меч Хан.

Не. Хан не би оцелял толкова дълго, ако не умееше да преценява добре хората. Бърн беше катастрофален лъжец и изглеждаше истински обезпокоен.

На Хан сърце не му даваше да напусне Одънов брод, при положение че Ребека беше изчезнала.

Плати сметката в конюшнята, уреди да сменят подковите на Парцаливко и Саймън — резервният му кон — и да ги подготвят за пътуване през следващата седмица.

— Не давайте отделенията им на друг. Ще се върна скоро — поръча той, за да прикрие следите си, ако някой започне да разпитва. — Заминавам за тамронския кралски двор; ще правя проучвания.

Конярят изсумтя — красноречив знак колко малко го е грижа, пък и едва ли ще запомни всичко, ако някой го попита.

Поел с бърза крачка към Моста, Хан забеляза тълпа кадети в сиви униформи, струпани пред библиотеката на „Уийн хол“. Сред тях се мяркаше по някоя роба и на хора от факултетния състав на „Уийн“ и „Мистверк“. Забеляза декан Абелард сред група мистверкски учители и специалисти. Очевидно се разпореждаше за оглед на околностите.

Тълпата бръмчеше възбудено като сбирщина зяпачи на хълма Чат в ден на екзекуция.

Докато Хан ги наблюдаваше, двама лечители изнесоха увито в одеяло тяло и го понесоха надолу по стълбите на библиотеката, следвани от нестройна група стражи.

Не, помисли си той и сърцето му прескочи един удар. О, не.

Проправи си път между зяпачите и без да обръща внимание на намръщените им погледи и проклятия, излезе на алеята, където скромната процесия тъкмо минаваше. Сграбчи ръкава на една от стражите жени.

— Мадам? Кой е? Кой е умрял?

Тя си издърпа ръката:

— Остави ме, момче. Ще направим изявление.

— Но моята приятелка… изчезнала е. Няма я от вчера.

Жената спря внезапно и човекът отзад се блъсна в нея.

Отстъпи от алеята и дръпна Хан.

— Как се казва приятелката ти? — попита тя.

— Ребека Морли.

— Ела с мен. — Жената страж тикна Хан обратно към библиотеката.

Подминаха Абелард, тя вдигна очи и го прониза с поглед.

Влязоха през тежките двойни врати и тръгнаха да се изкачват по витото стълбище. Вземаха завой след завой, а сърцето на Хан потъваше все по-дълбоко.

Най-сетне стигнаха най-горната площадка и минаха през лабиринт от малки читални. Вратата към една стоеше открехната.

— Вътре — нареди жената страж.

Хан спря на прага, обзет от ужасно предчувствие. В малкото помещение имаше писалище под прозореца и огнище на другата стена. Върху работна маса срещу вратата бяха пръснати учебници и документи. На пода лежеше счупена лампа и в слънчевата светлина блещукаха парченца стъкло. Дървеният под между вратата и масата беше опръскан с кръв.

Набит мъж в дрехи на учител от „Уийн“ стоеше пред прозореца и се взираше навън.

— Учител Аскъл, това момче твърди, че е приятел на Ребека Морли — докладва жената страж.

Учителят Аскъл се обърна към Хан. Широкото му лице, белязано от годините и слънцето, изглеждаше напълно безстрастно. Огледа облеклото на Хан и амулета на шията му.

— Кой си ти? — попита без предисловия.

— Хан Алистър. Новопостъпил в „Мистверк“.

— Откъде познаваш Ребека?

— Даваше ми частни уроци — отговори Хан. — Познаваме се от дома.

Аскъл посочи работната маса:

— Виж дали ще разпознаеш нещо от материалите по писалището на Ребека.

Под ботушите на Хан заскърцаха стъкло и пясък. И по масата имаше пръснат попивателен пясък — от събореното бурканче. Виждаха се страници, изписани с познатия, ъгловат почерк на Ребека. Пред погледа му попаднаха орнаментирана писалка и емайлирана мастилница.

Хан затвори очи и преглътна с мъка. Кръв и кости, помисли си той. Кървави, кървави кости. Дали някога в живота му кръвопролитието ще спре?

— Нейни са — потвърди с надебелял от отчаяние глас и се взря в Аскъл.

Учителят вдигна една кама за върха:

— Открихме я до стената — обясни той.

— Също нейна. — Хан прекоси стаята, за да погледне по-внимателно. По острието нямаше кръв. Значи Ребека не беше успяла да отвърне.

Защо ли не очистих Баяр, когато имах тази възможност, помисли си той. Трябваше да се придържам към онова, което познавам най-добре — уличния закон.

— Наложително е да известите командир Бърн — произнесе с кух глас Хан.

— Вече е известен. — Аскъл остави ножа на Ребека на масата.

— Как е умряла? — Хан отпусна ръце върху перваза и се загледа през прозореца. — Какво я е убило? — Възможно ли беше арогантността на Баяр да стигне дотам, че да използва магьосничество?

Аскъл не отговори. Хан се обърна и седна на перваза. Учителят изглеждаше объркан:

— За Ребека ли говориш?

— Ами… да — кимна Хан. — Видях ги да изнасят тялото.

Аскъл поклати глава:

— Всъщност открихме четири тела — на двама мъже и на две жени. Никой от тях не беше ученик, въпреки че всички носеха кадетски униформи. Едното тяло намерихме тук. По всичко изглежда, че е ударил главата си о ръба на масата по време на схватка. Другите три бяха отвън, убити посредством магия.

— Какво? — Хан се вторачи в Аскъл. — В това няма никакъв смисъл.

Аскъл сви рамене.

— Много неща на този свят нямат смисъл — заключи той. — Дори Ребека да е мъртва, не открихме тялото ѝ.