Кралицата изгнаница

Двайсет и пета глава Аристократични маниери

— Как изглеждам? — Хан, в новите си дрехи, се завъртя.

Шивачът беше взел добре мерките — жакетът и панталоните му прилягаха като втора кожа. По-трудно се оказа да се отърве от шивача.

Жарава вдигна очи от учебника. След като се върнаха от вечеря, се беше настанил в удобното кресло с една от противните стари книги на Огнеков в ръка.

— Зашеметяващо — одобри той. — Какъв е поводът?

— Ще се виждам с едно девойче.

— Никога не съм те виждал да се докарваш за среща с девойче — отбеляза Жарава. Повдигна вежда: — Да не си тръгнал да се жениш?

Хан поклати глава:

— Ходя при нея на уроци по аристократичност. Нали ти казах, Ребека Морли.

— Хммм. Е, поне го докарваш на вид. Само вирни глава и ме погледни над нос. — Хан се подчини. — Точно така. Идеално. В кръвта ти е. — Сините очи на Жарава блещукаха шеговито: — А сега кажи: „Гъбоядците не са нещо повече от пиявици по тялото на обществото… необходимо зло.“

Хан се разсмя:

— Няма да се справя. Май не съм роден за това.

Жарава сви рамене:

— Колко време продължава урокът ти? Днес Кат има още един рецитал в Храма. Ще намина. Ще дойдеш ли?

Хан поклати глава:

— Няма как. Затрупан съм с работа. — Показа му екземпляр на Превалски блясък и традиции от фолк, книга, достатъчно дебела да се подпира врата.

Колко учители си имаше вече: Гарван, Абелард, а сега и Раиса? А новият срок дори не беше започнал.

Жарава отбеляза с пръст докъде е стигнал и въздъхна. Гледа няколко минути Хан и рече:

— Тревожа се за Кат.

— Какво? Защо? — Хан опита да си спомни кога я е виждал за последно. Преди доста време. Сякаш тя го отбягваше. Или просто той никога не се навърташе наоколо.

— Струваше ми се, че тук наистина ѝ харесва, свиква с живота в Храмовото училище и така нататък — изброи Жарава. — Но изведнъж отново стана нещастна. Питах се дали не ти е споменавала нещо.

— Не — отвърна Хан. — Дали оценките ѝ са били ниски?

Двамата с Жарава току-що бяха получили своите оценки за есенния срок. Дори Грифон ги беше пуснал, макар че учителят бе надраскал върху атестата на Хан: Новопостъпил Алистър да положи усилия да идва навреме и подготвен в час, а после да се старае да остава буден.

Жарава поклати глава:

— Не допускам да е това. Чувах само добри думи за Кат, а и тя е блестящ музикант. Затова се надявах да дойдеш. По-вероятно е да сподели с теб какво я тревожи.

— Иска ми се да можех. Но ще опитам да поговоря с нея, обещавам. — Камбаната на „Мистверк“ проехтя дълбоко един път, за да отбележи четвърт час. — Кървави кости, трябва да тръгвам — възкликна с внезапна паника в гласа Хан. — Закъснявам. — Предай на Кат, че съжалявам за рецитала ѝ.

Докато препускаше надолу по стълбите, чу Блевинс да крещи:

— Ако продължаваш така, пак ще се изтъркаляш!

В пивницата на „Костенурка и риба“ нямаше много народ. Барманът, отпуснал се на тезгяха, имаше вид на човек, прекалил с дегустацията на собствената си стока. При влизането на Хан вдигна глава и огледа хубавите му дрехи с мътен поглед.

— Девойчето е горе и те чака. — Барманът направи опит да намигне, но не сполучи и притвори очи. — Не пожела да те изчака тук.

Из цялото помещение се обърнаха глави. Хан взе стълбите по две, стиснал учебника под мишница.

Ребека вдигна поглед, когато той се появи, а зелените ѝ очи отскочиха по дрехите му, без да коментира. Носеше дълга пола от тъмна вълна и бяла блуза с дълги ръкави — приличаше на някоя от най-строгите учителки на Джемсън.

— Закъсняваш, Алистър — констатира без предисловия. Изглеждаше раздразнена.

— Съжалявам, забавих се със…

— Някои от най-важните правила на етикета са свързани с точността — прекъсна го Ребека, без да се интересува от извиненията му. — Правилото е за делови срещи да идваш навреме или няколко минути по-рано. За социални ангажименти никога не бива да пристигаш рано. По-добре да закъснееш с няколко минути. Колкото по-важна личност си, толкова по-късно пристигаш. — Замълча. — Това е делова среща.

Хан замига срещу нея. Ако трябваше да е напълно честен, идването навреме никога не беше особено важно за него. Във Вехтошарника сам определяше графика си. Да си уличен главатар означаваше хората и събитията да чакат теб. Грубото пресмятане по ъгъла на слънчевите лъчи и колко дълги сенки хвърлят сградите беше достатъчно. Дори Джемсън не държеше на точността за посещение на часовете му. Радваше се, че въобще си се появил.

— Разбирам. Извинявам се — подбираше внимателно думите си. — В бъдеще ще опитвам да идвам навреме.

— В бъдеще ще идваш навреме. — Ребека вирна нос и отметна коси, — или това ще бъде последният ти урок.

Къде изчезна девойчето от покрива? — искаше да попита Хан. Онова, което легна по гръб до мен, за да гледаме фойерверките. Онова, което замалко не целунах.

За да промени темата, той се огледа. Малка маса бе подредена за двама — с чинии, купи, чаши, салфетки и наръч вилици, лъжици и ножове.

— Да не си поръчала храна? — попита Хан. — Нали се разбрахме да хапнем, преди да дойдем.

— Всъщност няма да ядем — уточни Ребека. — Мислех какъв е най-добрият начин да те науча на нещо и ми се видя добра идея да разиграваме ситуации. Днес ще говорим за пристигане, заминаване и маниери на масата.

Пристигане и заминаване? — озадачи се Хан. И колко трудно може да бъде?

Оказа се — много трудно. Аристократите явно отдаваха по-голямо значение как пристигаш и си тръгваш, а не какво се случва в промеждутъка. Безчет правила определяха кой и кога пристига, кой на кого и кога се покланя или прави реверанс; кой на кого какво казва; на кого се пада честта да излезе пръв от помещението и как да го направи. Например, ако тръгнеш да излизаш преди някой по-важен от теб, изнизваш се заднешком и се кланяш чак до вратата.

Досега единствените случаи, когато Хан беше излизал заднешком от помещение, бяха, ако имаше голяма вероятност човекът вътре да забие нож в гърба му.

Освен това имаше правила как да различиш кои хора са по-важни от теб — на практика всички останали.

Ребека се вживяваше от роля в роля: ту беше прислужница, ту домакиня, ту лорд, ту дама, по-важния човек или по-маловажния.

— Добра артистка си — оцени я Хан. — Най-малкото колкото актьорите, които съм гледал на Палисадата. — Това беше открит театър в Южен мост, където човек можеше да влезе срещу монета от пет пенса. Или да се вмъкне безплатно.

— Е — отвърна Ребека, — това е едно от нещата, които аристократите умеят добре… да играят роли.

Накрая се заеха с маниерите на масата. Имаше много ставане и сядане, колко голяма порция да си вземеш, колко да не изядеш, какви храни да консумираш и в какъв ред, кои прибори за хранене да използваш, къде да си оставяш салфетката и как да попиваш — не да бършеш — лицето си. През цялото време се очакваше да поддържаш разговор. И всеки път Хан изпускаше някое просторечие, а Ребека протягаше ръка.

Към края Хан се оказа значително обеднял, а главата му се маеше.

— Понякога не замръзваш ли от безсилие да измислиш какво се очаква от теб? — попита той. — Не огладняваш ли, не посягаш ли с ръка към храната? Не се ли оказваш в положение умът ти да е напълно празен и да не се сетиш и за една дума, която ти е позволено да кажеш?

— Е — измърмори мрачно Ребека, — някои дами прибягват до припадане в несвяст. Мъжете се оправят сами.

Хан се разсмя.

— А аз смятах живота на улицата за труден. Нямах представа.

Навън камбаните удариха десет пъти. Бяха отлетели два часа.

— Ще се срещнем в четвъртък и очаквам да дойдеш навреме — предупреди го тя. — Прочети четвърта и шеста глава. В четвъртък ще обсъдим правилата за унаследяване и аристократичните класи. И ще те изпитам какви са маниерите на масата.

— Може ли да задам един въпрос? — попита Хан, макар че вече трябваше да тръгва за библиотеката „Баяр“ и Гарван.

— Ами времето ни почти изтече… Какво има?

— Какви са правилата за излизане? — Той Запрелиства учебника. — Има ли глава по тази тема?

— В смисъл? — изгледа го озадачена Ребека, но Хан подозираше, че е разбрала.

— За излизане. Нали се сещаш, ухажване. Брак. Такива неща. Сигурно има такива правила. Кой с кого излиза. Кой за кого може да се ожени. Кого можеш да целунеш и колко често. Кой започва пръв. — Гледаше я прямо и бузите ѝ порозовяха.

— Има правила, разбира се. Винаги има. — Тя се изправи рязко и направи дълбок реверанс — знак, че няма да му обясни какви са.

Той също стана и успя да се справи с един приличен поклон:

— Благодаря ви, Ребека, че отделихте от времето си да ме обучавате — изрече прилежно той. — Днес научих много.

Тя тръгна пред него по стълбите с високо вдигната глава и изправен гръб. Почти стигнаха долната площадка, когато някой повика:

— Ей! Ребека!

Ребека спря внезапно и Хан се блъсна в нея. Улови я за лактите, за да я предпази да не падне.

На близка маса се бяха настанали кадети от „Уийн“ — две девойчета, широко усмихнати. Униформата на едната подсказваше, че е член на факултетния състав.

— Здравей, Талия. — Ребека едва не се задави. — Здрасти, Пърли.

Двете надигнаха чаши.

— Кой е приятелят ти? — смигна ѝ Талия.

— Приятелят ми? — Ребека симулира пълно неведение. — О! — Хвърли поглед през рамо към него, сякаш изненадана да го открие зад себе си. — Това е… ъъъ… Хан. Алистър. Познавам го от дома.

— Приятно ми е да се запознаем. — Хан кимна на Пърли и Талия.

— Теб не те ли наричаха Гривник? — попита Талия.

— Някога — уточни Хан.

— Еха, Ребека — усмихна се още по-широко Талия. — Решили сме да си поживеем, а?

Ребека явно сметна за необходимо да изясни ситуацията.

— Той… ъм… давам му частни уроци.

— Така е — потвърди сериозно Хан. — Много е добра. Научавам доста от нея.

Пърли се изкиска:

— На какво те учи?

— Ами, покриваме доста голям обхват — отвърна Хан.

Кадетите избухнаха в смях, но Ребека не изглеждаше весела. Тихомълком излезе, без да обръща внимание на приятелките си.

Гарван прояви известен арогантен интерес към уроците му с Ребека.

— Коя е тази млада жена? — поинтересува се той. — Откъде я намери?

— Казва се Ребека Морли. Работеше като наставница в една благородническа къща. Познавам я от по-рано, още преди да дойда тук.

— Наставница. — Гарван сбърчи нос. — Знаеш ли нещо повече за семейството ѝ?

— Връзките ми не са толкова дебели, колкото ми се иска — отвърна саркастично Хан. — Пък и кралица Мариана имаше друг ангажимент.

— Кралица Мариана? — Гарван изглеждаше объркан. Лицето му постепенно се проясни: — А, да. Разбира се.

Колкото и умен да беше, понякога Гарван изоставаше мъничко, особено когато му се налагаше да вниква в шегите на Хан. Вероятно хуморът на благородниците беше различен. Все пак Гарван проявяваше чувство за хумор, но по горчив и ехиден начин.

Учителят продължи да настоява:

— Сигурен ли си, че тази Ребека…

— Преподавала е в семейство Баяр — прекъсна го Хан. — Очевидно за тях е била достатъчно добра.

— Семейство Баяр? — скова се Гарван. — Работи за рода Соколово гнездо?

— Работеше — поправи го Хан. — Сега учи тук.

— Откъде си сигурен, че не е шпионин? — попита Гарван. — Или наемен убиец?

— Не съм. Но и не разполагах с куп желаещи за длъжността. Практически се наложи да ѝ падна на колене, за да я накарам да приеме. Срещаме се от месец и все още не ми е прерязала гърлото.

— Е — примири се Гарван, — ще видим. Надявам се поне да внимаваш. — Огледа критично Хан. — Изборът ти на облекло се подобрява. Както и говорът ти.

Хан се задоволи само да затвори очи. В началото наистина не го беше грижа особено за задачата да се превърне в благородник — такава беше цената на Гарван, за да продължат с уроците. Сега обаче съзнаваше колко много има да учи. И по какъв начин това може да отвори вратите пред него.

Каквато и да беше причината, беше започнал да се спогажда с Гарван. В последно време заяжданията на учителя му не хапеха толкова лошо. Освен това Гарван разшири темите на учебния материал — включи други, по-любопитни аспекти на магията отвъд обикновените урочасвания. И с просто око Хан виждаше, че Гарван обожава всичко това и се радва да го сподели с някого. Всеки път, когато Хан овладяваше някое трудно заклинание, Гарван грейваше до небесата и възкликваше:

— Момчето е гений! Наистина гений! — Леко саркастичен, но все пак комплимент.

Хан сравняваше Гарван с Ребека — другият му частен учител. Възхищаваше се на упорството ѝ, дори когато му създаваше спънки. Опитваше да не се замисля за зелените ѝ очи, брилянтни на фона на медночервеното ѝ лице, на зърнатите глезени под дългите поли. Обръщаше внимание на всичко как сключва тъмните си вежди и прехапва устна, когато се замисли; как размахва ръце, когато говори; какви са очертанията на тялото ѝ под сивата униформа.

Показа ѝ, че се интересува от нея. Обикновено само това се искаше от него, но в продължение на седмици тя пренебрегваше знаците му. Изглежда благородниците правеха нещата по различен начин.

Или по-вероятно да ѝ липсваше интерес да излиза с уличен плъх, наскоро станал магьосник.

— Да обсъдим управлението на енергия — обади се Гарван, изтръгвайки Хан от мислите му; беше време да се захващат за работа. — Има начини да разпределяш наличната ти сила, за да не я пропиляваш по относително дребни задачи.

— Да разпределям — повтори послушно Хан.

— Нуждаеш се например от по-малко сила, за да убедиш някого да свърши нещо за теб, вместо да използваш магия да го постигнеш сам. В твоя власт е да накараш голям каменен блок да експлодира или да въздействаш по магически път на някого, за да го натроши на парчета с кирка. Втората възможност изисква по-малко енергия, особено ако съответният човек е със слаба воля.

— По-малко енергия за теб — посочи Хан, — но не и за човека с кирката.

— Разбира се. — Гарван отмина забележката, все едно ставаше дума за нещо очевидно. — Ето още един пример. За да възпламениш младия Баяр от теб ще се изисква значителна енергия, защото той несъмнено ще се съпротивлява. Но ще бъде несравнимо по-малко изтощително да опожариш общежитието му, докато спи.

Все още беше там, това постоянно вменявано настояване за действия срещу семейство Баяр, преди фамилията отново да насочи вниманието си към него. Хан полагаше усилия да възприеме възможно повече от разговорите си с Гарван, но да не допусне да го подстрекават. Така или иначе, съвсем скоро щеше да се изпречи на пътя на семейство Баяр и основната му цел се намираше в Превала. След като те се изнесоха от общежитието му, вече беше далеч по-лесно да ги пренебрегва.

Както и да е — Хан се интересуваше от някои въпроси:

— След като се върна от Аедийон, понякога не мога да се събудя — сподели той. — А когато най-после се събудя, се чувствам все така изтощен. Нормално ли е да ми отнема толкова сила?

Гарван го изучи с присвити очи:

— Колко често ти се случва?

Хан повдигна рамене:

— Почти всеки път.

Гарван потърка брадичка:

— Възможно е семейство Баяр да са урочасали по някакъв начин амулета ти, преди да се е оказал в ръцете ти.

— Но се случва само след завръщане от Аедийон — настоя Хан.

— Другата възможност е практикуваната от нас магия да е далеч по-изтощителна от всичко друго, с което се занимаваш в редовните часове — обясни Гарван. — Във всеки случай отговорът е да складираш възможно най-много магия, преди да идваш тук. Така не само ще противостоиш на всичко, сторено от семейство Баяр, но ще ти позволява да си вършиш работата, без да се изтощаваш напълно.

Такъв беше неизменният отговор на Гарван — трупай повече енергия. Лесно му беше на него.

— Има начини да източваш енергия от другите — продължи Гарван, — без те да го подозират. Ще ти покажа как. — Погледна Хан в очите, сякаш за да отгатне реакцията му.

— Не изпитвам желание да крада енергия от други — отвърна Хан. — Вече не съм крадец.

Гарван сви рамене:

— Всички сме крадци от един или друг вид.

Предстоящият урок с армията на Абелард също го притесняваше:

— Споменах ти, че декан Абелард наставлява малка група ученици, помниш ли?

Гарван кимна.

— Помня. И близнаците Баяр също са в нея.

Хан продължи:

— Сега Абелард иска да ги науча как да пътуват до Аедийон. Щяло да им бъде от полза, ако влязат във война с клановете от Призрачните планини.

— И е права, разбира се — съгласи се Гарван. — Но с амулетите, с които разполагат, е слабо вероятно някой от тях да успее. А това е добре. Не искаме да се натъкнат на нас, докато провеждаме уроците си.

— Не ми се ще да се заемам с това — призна Хан. — Особено със семейство Баяр. Ами ако техният блясък е по-могъщ, отколкото предполагаме. Налага ми се обаче. Абелард заплаши да ме изключи в противен случай.

— Хммм — намръщи се Гарван. — Има начин да ги вземеш със себе си, вместо да им позволиш да дойдат сами. Следващия път ще го обсъдим.

Хан отвори очи в прашна сива светлина. Премигна, объркан и дезориентиран. Да не би отново да се беше успал в библиотеката? Надигна се седнал и се олюля. Наложи се да се подпре с ръце на пода, за да не падне. И без да проверява, знаеше, че амулетът му е напълно изтощен, макар в него отново да се просмукваше енергия.

Разтърка очи и се огледа объркано. Намираше се в библиотека, заобиколен от книжни лавици, високи чак до тавана. Ала помещението не му беше познато. Въздухът бе застоял, сякаш никой не го бе дишал от дълго, дълго време.

Изправи се с мъка и отиде до прозореца, където избърса прахта от мръсното стъкло. Навън беше светло. Намираше се високо в библиотеката „Баяр“, по-високо отколкото някога досега, и гледаше към северната част на вътрешния площад на „Мистверк“. Как се бе озовал тук?

Отупа прахта от панталоните си и огледа по-внимателно книгите по лавиците. Стари книги. Много стари книги. В сравнение с тях книгите на Огнеков изглеждаха недокосвани, чисто нови. Издърпа една и разгърна крехките листове.

Бяха изписани с мастило на ръка, а архаичният им език не говореше нищо на Хан. По страниците съскаха илюстрации. Текстът беше магически — страници и страници със заклинания и съответните жестове с ръце.

Последното, което си спомняше, бе, че е в Аедийон с Гарван. Влезе в света на сънищата от обичайното място, няколко етажа по-надолу от мястото, където се намираше сега.

Огледа и други лавици. Повечето от книгите бяха за заклинания и вещерство. На единия стелаж бе струпана колекция от дневници: всяко вписване носеше дата от времето на Опустошението. Повечето книги бяха почистени от прах, а по прахта на пода пред тях имаше следи. Съвсем скоро някой беше ровил из тях. Всички носеха един и същ символ — Хан прокара пръст по него: от многобройните извивки на корона се подаваха оплетена змия и жезъл. Положително е на някой от магьосническите родове, помисли си Хан. Навярно бяха дарили книгите на библиотеката.

Който и да беше идвал, явно вече го нямаше.

Хан докосна амулета си и позволи на малките запаси от енергия да протекат, докато обмисляше възможностите. Да не би да ходеше насън? Полудяваше ли? Няколко пъти преди преспива в библиотеката „Баяр“… но винаги се събуждаше на същото място.

Видя в пода очукан дървен капак, отворен. Той надникна през отвора — до етажа долу се стигаше по метална стълба. Спусна се внимателно, без да сваля ръка от амулета си. И на този етаж имаше редове от лавици, наблъскани със стари книги. Последва още един капак и още една метална стълба.

Най-после стигнал до познат терен — шестия етаж на „Баяр“, където се намираше скривалището му.

Но как се бе озовал на осмия етаж… досега дори не знаеше как да се качи дотам?

По стълбите откъм петия етаж се разнесоха нечии стъпки.

Хан се шмугна сред рафтовете, но така, че между лавиците да вижда стълбището. След няколко секунди от долния етаж изникна фигура.

Оказа се Фиона Баяр, преметнала торба през рамо. Огледа се. Очите ѝ се плъзнаха през уютното местенце за спане на Хан, после тя отиде до изтеглената стълба към седмия етаж.

Хан изруга мълчаливо. Не я беше вдигнал на мястото ѝ.

Фиона спря в основата на стълбата и отново се огледа с наклонена глава, заслуша се.

Хан не смееше нито да диша, нито да помръдне.

Фиона сви рамене, хвана пречките на стълбата и започна да се катери.

Хан отлично знаеше, че трябва да използва възможността и да си плюе на петите, преди да го забележат. Любопитството му обаче се разпали. Каква работа имаше Фиона Баяр на последните етажи на библиотеката, защо се промъкваше с видимо желание никой да не я забележи? Хан изчака малко и също се прокрадна нагоре по стълбата.

Подаде предпазливо глава през отвора на седмия етаж. Фиона не се виждаше никъде. Той се измъкна внимателно и бързо тръгна между две редици рафтове към задната част на библиотеката.

— Ти пък какво правиш тук?

Хан се завъртя със скоростта на вихър, стиснал безполезния си амулет.

Фиона стоеше между Хан и отворения капак. Обикновено безупречните ѝ дрехи бяха покрити с прах, а на дясната си буза имаше черно петно, наподобяващо символ на банда.

— Уча — каза той. — Чета. Какво друго прави човек в библиотека?

— Без бележник? Без тетрадки?

Хан погледна празните си ръце, сякаш никога не ги беше виждал.

— Оставих всичко долу. Беше прекалено тежко за носене. — Не се очертаваше моментът да е от звездните му мигове в измислянето на лъжи.

Тя сложи ръце на кръста си:

— Следеше ли ме?

— Не нарочно. Чух шум и дойдох да проверя кой е. — Така звучеше по-добре. — А ти какво правиш тук? — Махна към лавиците с разпадащи се книги.

— Уча — имитира го тя. — Чета. Какво друго?

Хан не възнамеряваше да се връща в скривалището си, поне не и докато тя е тук. Обърна се към рафтовете и се престори, че оглежда заглавията. Наблюдаваше я с периферното си зрение — предпазна мярка, ако реши да го атакува.

Не че би успял да се защити — беше твърде изтощен. Надяваше се да не е забелязала.

Фиона пристъпи по-близо:

— Десятъчни архиви на Катедралната църква — прочете тя през рамото му.

Усети дъха ѝ по врата си.

— Имаш ли нещо против? Пречиш ми — каза той.

— Алистър — обади се меко Фиона. — Защо декан Абелард те защитава?

Обърна се и се озова едва ли не нос в нос с нея, притиснал гръб към рафтовете:

— И защо смяташ, че ме защитава?

— Мика твърди, че му е наредила да те остави на мира.

— Вероятно деканът си върши работата — изкоментира Хан. — Сещаш се — да не позволи на учениците да се избият едни други.

— Аз и Мика не сме съгласни по всички въпроси. — Фиона прокара пръст през амулета си. — Интересите ни невинаги съвпадат. — Замълча, сякаш размисляше дали да продължи. — Хрумвало ли ти е някога, че за нас би имало смисъл да работим заедно?

— Нас? — повтори Хан. — Имаш предвид ти и аз?

Фиона кимна.

— Не — призна Хан, прекалено изумен, та да излъже. — Никога не ми е хрумвало, че в това има смисъл.

— Сега си по-различен в сравнение с първия път, когато се срещнахме. — Фиона сключи бледите си вежди. — Начинът, по който говориш, по който си облечен… сякаш някой е полирал грубите ти ръбове. — Тя посегна към него и прокара връхчетата на пръстите си по челюстта му. Докосването ѝ ужили хладната му кожа. — Имаме различен произход, но може би да си приличаме повече, отколкото подозираш. Ти не играеш по правилата. Аз — също.

Хан устоя на желанието да отстъпи.

— По същата логика вехтошарите и южняците следва да се спогаждат, защото не се подчиняват на законите на кралицата — отбеляза той.

— Изслушай ме — настоя Фиона. — Някои хора в Магьосническия съвет твърдят, че искат да наложат промени. Може би не мислят достатъчно напред.

Хан беше напълно изгубен, но отлично знаеше, че не бива да се издава:

— Какво намекваш?

— Баща ми се стреми да осигури брак на Мика с кръвната линия на Сивия вълк — каза Фиона.

— Чувал съм — Хан вдигна рамене, все едно не го е грижа за резултата. — Е, и?

— Целта му е да установи нова кръвна линия от магьосници крале, женени за кралиците на Сивия вълк — продължи Фиона.

— Клановете няма да стоят със скръстени ръце и да наблюдават как това се случва — предупреди я той.

— Именно. Ако ще правим нещо подобно, защо не го направим както трябва? Защо изобщо да се придържаме към кръвната линия на Сивия вълк? Какво печелим от това? Така или иначе клановете ще започнат война.

— Какъв е планът ти? — любопитството на Хан най-сетне се пробуди.

— Защо не кралица магьосница? — Фиона го гледаше въпросително.

Най-после Хан схвана. Настоящите планове на лорд Баяр пропускаха бедничката Фиона. Не ѝ стигаше да е родена в богато аристократично семейство. Очевидно.

— Имаш някого наум, предполагам. — Хан повдигна вежди.

Фиона стисна лакътя му и го погледна напрегнато в лицето:

— Защо вместо Мика да не съм аз? Винаги съм била по-добрата ученичка. Винаги съм била по-съсредоточената. Мика постоянно се разсейва с последните си завоевания. Мисля с главата си, а не със…

— Защо ми казваш всичко това? — прекъсна я Мика. — Не е ли редно да си държиш устата затворена за такива неща. Не сме точно приятели.

— Но бихме могли да бъдем — прошепна Фиона. — Да станем много добри приятели. — Придърпа го към себе си и го целуна. Устните ѝ съскаха непосредствено до неговите, а пръстите ѝ се заровиха в косата му. — Да си помогнем един на друг — измърмори и се притисна в него.

Хан улови раменете ѝ и се оттласна от нея.

— Така и не отговори на въпроса ми — напомни ѝ той. — Защо аз? Защо не болният от любов… Защо не Уил?

— Не зная. — Фиона се покашля. Очите ѝ не се откъсваха от устните му. — В теб има нещо. Нещо толкова… неустоимо опасно… — Направи нов опит да се приближи, но Хан, с ръце на раменете ѝ, я държеше на разстояние.

— Нещо в мен? Нещо неустоимо опасно? — Пусна едното рамо на Фиона и улови амулета си. Залюля го пред очите ѝ. — Да не би да е това?

Тя съзерцава дълго медальона.

— Е — призна с неохота, — отчасти. Но не напълно.

— За какъв ме мислиш? — Хан напъха амулета под ризата си. — Отраснал на село празноглавец, дошъл да разгледа града за ден-два? Трябва да се постараеш малко повече.

— Разполагам с информация за този амулет — побърза да го осведоми Фиона. — Нуждаеш се от тази информация. Амулетът е ключ. По-важен е, отколкото си мислиш… но е и опасен. Именно затова бащи ми го иска така отчаяно. Мога да ти помогна да се възползваш напълно от силата му.

— Не се нуждая от помощта ти.

— Сериозно? — подхвърли скептично тя. — Да не би да твърдиш, че амулетът никога не ти е създавал грижи? Не си имал… необичайни преживявания? — Тя наклони глава настрана.

— Животът ми гъмжи от необичайни преживявания. Справям се обаче и сам.

— Амулетът не е единствената опасност — предупреди го Фиона. — Ако някога се върнеш в Превала, баща ми ще те смаже като хлебарка.

— И ти твърдиш, че можеш да му попречиш?

— Ще се изненадаш на какво съм способна — прошепна Фиона, загледана в очите му.

— И къде съм аз във всичко това? — поинтересува се Хан. — Закопан някъде заедно с кралиците на Сивия вълк?

— Не, разбира се. — Фиона отстъпи малко, с леко надменен вид. — За теб, естествено, също има роля. Служба в моя кралски двор. Ще бъдеш добре компенсиран.

— Като момче за поръчки? Магически бияч? В най-добрия случай пенсионер под чехъл? — Хан поклати глава. — Имам си… Имам свои планове. Те не включват да ти бъда прислужник или наемник. — Мина край нея и я остави сред древните лавици с книги.

Хан излезе от библиотеката „Баяр“ както обикновено — избягна срещата със специалиста, зает да подрежда книги на втория етаж.

През целия път обмисляше случилото се. Предложението на Фиона представляваше само част от загадката. Фиона наистина ли знаеше нещо полезно за амулета? Възможно ли бе семейство Баяр да са го урочасали? Тя имаше ли нещо общо с факта, че се озова на осмия етаж? Или просто си беше изгубил ума?