Кралицата изгнаница

Пета глава Сред блатата

След срещата с ренегатите гвардейци Раиса се тревожеше, че ще имат още неприятности в Западната порта. Но когато рано сутринта пристигнаха при Западната стена, Маг Гилън беше изчезнал. Стражите на портата в голямата си част бяха редовни войници, смесица от планинци със сиви куртки и наемници с раирани униформи.

Дежурният сержант, Барлоу, обаче беше от кралската гвардия. Амон му обясни, че са кадети и пътуват за Одънов брод през Западната порта. Сержантът посрещна думите му насмешливо:

— Значи не искате да минавате през Ардън, а? Кадетчетата се страхуват да не си поизцапаш униформите? — забели очи. — Не щете да си окървавите лъскавите оръжия, преди да сте се похвалили с тях в двора на училището.

Презрение, типично за редови войник, към випуските от академиите. Членовете на Вълчата глутница кипяха от възмущение, но Амон предпочете да не обръща внимание. След произшествието със Слоут и спасението им от воините на Демонаи изглеждаше по-замислен и говореше още по-малко.

Разочарован, че Амон не клъвна на провокацията, Барлоу прибави:

— Е, ефрейтор, ако се надяваш пътят оттук да е по-безопасен, отколкото да минете през Ардън, скоро ще откриеш, че не е така.

— Какво искаше да кажете? — Амон най-после насочи цялото си внимание към Барлоу.

Сержантът плю на земята.

— Новият път вече го няма. Водобродите са го блокирали с огромно свлачище от канари.

Амон се вторачи в него.

— Какво? Помагах в прокарването на този път. Защо им е било да го правят?

— Водобродите извършваха набези през границата, задигаха жива стока и храна — обясни Барлоу. — Сложихме край на това, а в отговор те удариха пътя. Сега, ако човек иска да се добере до Блатата, трябва да мине по стария път. Което ще рече катерене из камъните и висене на пръсти от заледените скали на върховете. Конете никога няма да се справят.

— Все още не разбирам защо им е било да блокират пътя — настояваше Амон. — Прокарахме го само преди година и половина. Струва ми се, че с това вредят на себе си.

Сержантът вдигна рамене, като избягваше очите на Амон:

— Вече не сме добре дошли там, предполагам. Както и да е, ако все пак успеете да се спуснете, без да си строшите врата, ще откриете защо ги наричат Треперещите блата. Ще се разтреперите и още как. Ще ви се иска да сте минали по другия път. Онези ми ти водоброди ще ви накарат да се разплачете за татковците и майките си.

— Допускам, че говорите от опит, сър? — обади се Раиса. Това предизвика широките усмивки на останалите вълци, но и предупредителния поглед на Амон.

— Бях там преди малко повече от година — каза Амон на Барлоу — и нямах затруднения. Отсядах в Речен град и в Свято езеро.

— Така било значи? — Сержантът навлажни устни и преглътна. — Е, сега има неприятности. Нападения по цялата граница. Лоша кръв навсякъде.

— Наистина ли е толкова зле? — попита Раиса. — В столицата не сме чували нищо подобно.

— Слушай ме сега, кадет — лицето на Барлоу с двойна брадичка порозовя от гняв. — Водобродите имат специални намерения за вкусни хапчици като теб. Ще нахранят с вас водогущерите. Така принасят жертва на боговете си.

— Няма такива неща като водогущери, сър — възрази Раиса.

Сержантът изсумтя.

— Сега говориш така, разбира се. Но ще видим после на какво мнение си. Ако оживееш, за да докладваш. Онези ми ти водогущери са дълги по трийсет метра, имат зъби с размерите на мечове и са също толкова остри. Говорих си с човек, видял как един от тях е глътнал цяла ладия, заедно с всички на борда.

— Ще бъдем предпазливи, сър — успокои го Амон. — Благодарим ви за предупреждението. Движение, Морли — подкани той Раиса. — Или когато се стъмни, ти ще вдигаш лагера.

А сега какво, питаше се Раиса, ще ходим пеша чак до Одънов брод ли? Щом не можем да вземем с нас конете, нямаме друг избор.

Сержантът вдигна ръка:

— Минутка! Вие там, дамите кадети? Как се казвате?

— Защо питате, сър? — поинтересува се Амон и спря коня си между Вълците и сержанта.

— Е… — Сержантът погледна намръщено към гарнизонната постройка. — Вътре едни малолетни магьосници искат да проверяват всяка млада дама, която преминава оттук.

— И защо, сър? — попита проточено Холи. — Ако си играете на сватовник, само за ваша информация: не си падам по вещерняци.

Сивите вълци се разсмяха скришом, а цветът по лицето на Барлоу стана още по-червен.

— Принцесата наследница, изглежда, е избягала или е била отвлечена, или нещо от този род — обясни той. — Следят дали няма да прекоси границата при нас. Макар, както казах, да е глупаво да мине оттук.

— Защо им е на магьосниците да преследват принцесата? — Амон се опита да прозвучи небрежно. — Това не е ли работа за нас?

— Ами и аз така си мислех — съгласи се Барлоу. — В последно време човек вече не знае. Магьосниците си пъхат носа из места, където не им е работа.

— Сър, изненадана съм защо магьосници ще посещаваш толкова отдалечено място — Раиса се надяваше гласът ѝ да не потрепва. — Свикнали са да им прислужват, да хапват богато и така нататък.

— Тук не грешиш — сержант Барлоу я погледна малко по-одобрително. — Трима са и не са много по-възрастни от вас. Както чувам, единият бил синът на самия висш магьосник.

Мика! Устата на Раиса се изпълни с металически вкус и усети как през нея минава тръпка. Хвърли поглед на Амон, чиято физиономия си оставаше безизразна като на храмова статуя.

— Лейтенант Гилън заповяда да им осигурим каквото пожелаят — продължаваше Барлоу, — но изяждат и изпиват от най-отбраното, с което разполагаме: остават до късните часове, после си поспиват, настояват за това и онова, но никога не са доволни от полученото… Отначало стояха тук, на портала, но понеже минават толкова малко хора, според мен решиха, че не си заслужава да си губят времето. Вече не желаят да присъстват през цялото време, а искат да задържаме всички преминаващи дами, да ги викаме за оглед. — Той се закашля и плю на земята. — И бездруго не ни достигат хора. Изпратихме половин рота към лагера Демонаи и все още не са се върнали.

Раиса погледна към гарнизонната постройка — огромна каменна сграда с тесни прозорци, надвиснала заплашително над пътя. Извърна се бързо и устоя на порива да скрие лицето си. Космите по врата ѝ настръхнаха, сърцето ѝ заби учестено. Не беше изключено точно в този момент Мика Баяр да се взира право в нея.

Споменът за предателството му все още я пробождаше. Мика я бе омагьосал с вещерските си целувки и не без помощта на незаконен амулет за прелъстяване. Мисля, че можем да бъдем заедно, каза тогава той. Само трябва да изпълним дълга си. Като дълг означаваше принудителен брак с него.

— Е, сър, на мен ми се струва, че Талбът, Абът и Морли са войници, а не дами — сподели спокойно мнението си Амон. Същевременно стискаше юздите до побеляване на кокалчетата. — Достатъчно неприятно е, дето магьосниците си врат носа там, където не им е работа. Според вас лейтенант Гилън би ли одобрил намесата им във всекидневието на кадети от кралската гвардия?

За момент сержант Барлоу обмисли думите им.

— Знаеш ли? Не би одобрил. — Огледа сламенорусата плитка на Холи, високата фигура на Талбът и разчорлената коса-шапка на Раиса. — Както и да е. Така или иначе никоя от вас не прилича на принцесата. — Погледна през рамо към гарнизонната постройка. — Най-добре ще е да тръгвате, преди магьосничетата да са се измъкнали от леглата.

Без да губят време да поставят под въпрос съвета на сержанта, те изчаткаха по каменните плочи пред гарнизонната постройка и минаха между две високи каменни статуи: кралица Ханалеа и дъщеря ѝ Алиса, родоначалничките на новата кръвна линия на кралиците. Древните кралици стояха една срещу друга от двете страни на пътя и издължените им сенки сочеха пътя. Раиса устоя на изкушението да погледне през рамо. Не спряха, докато не заобиколиха издатината на планината и не се скриха от поглед.

— Замалко — прошепна Раиса в ухото на Амон, след като дръпна юздите на коня си. — Ако Мика беше на портала… — не довърши.

Амон кимна:

— Слава на Създателката, че Барлоу мрази магьосниците.

— Ами думите му за водобродите? — попита тя. — Дали само ни сплашваше?

Амон поклати глава:

— Не знам. Аз не долових никакъв смисъл. — Извърна се от Раиса и извика: — Гарет, препусни напред и огледай пътя. Провери дали твърденията на сержант Барлоу са истина.

— Слушам, ефрейтор Бърн — Гарет докосна с пети хълбоците на коня си.

— Кога един войник не се подчинява на заповед? — попита Раиса.

Амон събра тъмните си вежди и отметна глава, за да я погледне над нос.

— Защо питаш?

— Искам да знам какво да очаквам от гвардията си в бъдеще.

— Е, учат войниците на две важни правила: едното — подчиняваш се на заповеди, дори и да не ги харесваш или да не си съгласен. Откажеш ли, счита се за неподчинение. Второто: изпълнението на заповед не оправдава извършването на неправда и безпричинно пропиляване на войнишки живот. Добрият войник мисли.

Раиса мигна срещу него:

— Но… не е ли противоречие?

Амон кимна:

— Дилемата на войника. През по-голямата част от времето е относително лесна. Ако командирът ти заповяда да почистиш нужника, се подчиняваш, дори да не искаш. Ако командирът заповяда ти и батальонът ти да се вдигнете в атака, го правите, дори да се боите. Ако ти заповяда отстъпление, напускаш бойното поле, дори и кръвта ти да ври.

Раиса кимна и Вихра се приближи още по-близо до него:

— Кога е допустимо да кажеш не?

— Ако престъпиш заповед, най-добре е да имаш разумна причина. Често се налага да вземаш решението в рамките на секунда. Това е проблемът в днешно време с гвардията. Твърде много войници не знаят каква е разликата между правилно и грешно.

Раиса сложи ръка на коляното му. Под камуфлажния плат на панталоните кракът му беше само мускули и кости и тя почувства как помежду им протича обичайният поток енергия.

— Имаш ли чувството, че отличаваш правилното от грешното? — попита тя.

— Да — сведе очи към ръката ѝ Амон. — Баща ми се погрижи за това. — Произнесе го така напрегнато, че Раиса затвори уста и зачака. След известно мълчание той продължи: — Но не е достатъчно да знаеш каква е разликата. Трябва ти силата да постъпиш правилно, дори и когато най-силно желаното от теб е грешно.

Подкара коня си напред, за да сложи край на докосването на ръката ѝ.

След малко повече от километър Раиса осъзна, че чува звук: с приближаването им нарастваше глух, мрачен рев.

Докато двамата разговаряха, останалите бяха продължили напред. Мик яздеше обратно към тях.

— Водопадите на Притулени води, сър. Внимавайте. Почти над тях сме.

Човек едва ли би се озовал неочаквано над водопадите. Пред тях пътят се скриваше в леденобяла мъгла. Навлязоха в нея. Капки покриха кожата на Раиса, косата ѝ се превърна в тежки кичури. От връхчето на носа ѝ капеше вода. Амон вдигна яката на униформената си куртка и отметна от челото си мокрите кичури.

След като вече се бяха скупчили в непосредствена близост до реката, Раиса Подушваше слабата, но позната миризма на родния си град. Сбърчи нос.

От двете страни на пътя ги ограждаше ниска стена. Напред няколко големи каменисти острова разцепваха реката и надолу вече тя представляваше бясно разпенени бързеи, устремени към стръмно пропадане от скалисти прагове. Подплашена, Вихра танцуваше нервно и подмяташе глава.

В тази точка новият път завиваше на изток и се спускаше в серия от серпантини към дъното на долината. А право напред, успоредно на реката, продължаваше старият път, не беше нещо повече пътека.

Гарет ги чакаше на разклона.

— Истина е, сър. Новият път е непроходим. На по-малко от километър пред нас има свлачище.

Ами сега, помисли си Раиса, ще се върнат през Западната порта ли, покрай Мика Баяр? Този път едва ли ще извадят такъв късмет.

— Явно се налага да поемем по стария път — отсъди Амон.

Тоест по пътя, по който ще трябва да висим на върховете на пръстите си, каза си Раиса.

— Слизайте от конете! — извика Амон и се обърна към Раиса: — Внимавай. Камъните са хлъзгави, дори за кончетата. Подплашат ли се, ще полетят през ръба.

Сивите вълци наслизаха от седлата и стиснаха нервно юздите на конете. Тръгнаха напред. Ботушите им хрущяха в странния сив чакъл по пътеката.

И внезапно се озоваха в края на света, който Раиса познаваше. Гледаха над море от мъгли. Ястреби кръжаха и се въртяха над скалите и се издигаха с лекота към висините, подети от възходящи течения.

— Светице на светлината — въздъхна тя.

Направи крачка назад, замаяна, сякаш я повличаше неуморното движение на реката. Амон я улови и подкрепи за ръката.

Притулена вода се изливаше през широк, надвиснал скален праг и с гръм се изсипваше в долината долу. При накъдрянето си над ръба водата беше наситенозелена, след което избухваше в пенести пръски при сблъсъка си със скалите през целия път до земята в ниското. Влагата полепваше по косите и дрехите им, а после замръзваше, след няколко минути заприличаха на възрастни хора с посребрени коси.

Мястото беше свято, пълно с история. По време на Завоевателната магьосническа война кралица Реджина, последната свободна кралица от старата кръвна линия, и малката ѝ армия от верноподаници се бяха озовали в капан, на ръба на стръмната скала. Кралицата беше хвърлила дъщерите си през този праг, а сетне бе скочила след тях, за да не допусне да ги пленят. Реката обаче отказала да погълне кралицата и принцесите и вместо това омекотила падането им, за да ги изплюе живи на бреговете долу. Чудо, сътворено от ръката на Създателката.

Впоследствие Реджина беше склонила гордата си глава, убедена, че кръвната линия ще оцелее, а спасението ѝ е някъде в бъдещето. Кралиците прекарали триста години в пленничество, преди Опустошението да ги освободи.

Раиса пристъпи много внимателно напред и надникна през ръба. Все едно се вглеждаше отвисоко в млечно море — очертанията му се губеха под мантията на мъглата. Треперещите блата представляваха океан от трева и ниски дървета, нищо достатъчно високо, че да подава глава над ниските облаци.

Тя потръпна, смразена от влагата и перспективата за слизането в мъглата. Превала твърдеше, че управлява Треперещите блата, но Раиса никога не беше стъпвала там, и доколкото ѝ бе известно, кралица Мариана — също. Как беше възможно да твърдят, че се ползват с верността на място, за което знаеха толкова малко?

Отпечатани в отвесния склон покрай реката, се забелязваха слабите контури на скалиста пътека, очевидно рядко използвана. Най-отгоре на канарите се издигаше изоставена гарнизонна постройка с порутени стени, разблъскани и изпосъборени от редуващите се замръзвания и затопляне, а непосредствено до нея — малко светилище на кралица Реджина.

В средата на светилището имаше мраморна статуя, обрулена и потъмняла от времето — безстрашната кралица прегръщаше две бебета. Раиса направи знака на Създателката и коленичи в бурените пред олтара на кралицата.

Трябва да почитаме по-добре старите традиции, помисли си тя. Това е моята кръв, моето наследство, а са обрасли и занемарени. Някога сме владеели Седемте кралства. Сега едва се справяме с едно.

Приключила с молитвите, тя се обърна и видя, че Амон е застанал до нея. Стоеше, пъхнал ръце под мишници, за да ги затопли, а вятърът рошеше косите му. Изучаваше профила на скалата, сякаш наистина възнамеряваше да слезе по пътеката.

— Това път ли е? — попита тя, изправяйки се на крака. Нямаше как да е път.

— Единственият път, преди да прокараме новия. Водобродите не яздят, не им е бил нужен път, по който да минават коне и каруци.

— И ти си помагал при прокарването на новия?

— Да. Баща ми размени потта от челото ми в замяна на това водобродите да ме научат на техния начин на живот. — Замълча, като дъвчеше долната си устна. — Имат си система за изплащане на дългове, наричат я гилден. Горди са… предпочитат по-скоро ти да си им длъжник, отколкото те на теб… Владетел на водобродите е лорд Кадри. Преди години баща ми му е спасил живота, когато лордът изгубил много кръв по време на ловен инцидент. Оттогава правел опити да намери начин да изплати своя гилден, а баща ми пък се стараел да не му позволи. Не защото очаквал отплата, а заради преимуществото за Превала. Баща ми помоли лорд Кадри да ме приеме за едно лято. Това, изглежда, е изплатило част от дълга. Но аз помогнах със замисъла и строежа на пътя… така че все още имат гилден към баща ми.

— Кралица Мариана осведомена ли е за всичко това? — попита Раиса.

Амон сви рамене:

— Нямам представа. Не ми се вярва. Никога не е обръщала особено внимание на Блатата — в Ардън бушува война, у дома си имаме тревоги… Татко се старае нещата да се подреждат така, че да не ѝ се налага да знае. Не ми се хареса новината за проблемите по границата.

На Раиса не ѝ излизаха от главата предупрежденията на майка ѝ да забрави всякакви блянове за брак с Амон. Те са войници, беше казала тя. И толкова.

Нямаш представа какво съкровище са семейство Бърн, майко, помисли си Раиса.

— Как ще слезем долу? — попита тя и за пореден път избърса замръзващата вода от лицето си.

Амон коленичи пред ръба на пропастта, за да огледа ръждив апарат, прикован в скалите.

— Ще се обезопасим с въжета — обясни той. — Прекалено рисковано е да опитваме без тях. — Обърна се и с висок глас отправи заповед към останалите Вълци, а те побързаха да извадят навити въжета от дисагите си.

— Конете? — учуди се Раиса.

— И тях ще спуснем с въжета.

Амон блъсна с рамо и отвори изгнилата врата на гарнизона. Раиса чу как рови във вътрешността. След минути се появи, покрит с мръсотия, с паяжини в косата, но доволен на вид. Носеше наръч каиши, железни скоби и съединения.

Раиса ги огледа недоверчиво. Дълго ли бяха стояли там? Колко ли бяха изгнили и увредени от гризачи? Вихра подхвърли глава и изпръхтя, сякаш доловила смайването на Раиса. Тя погали носа на кобилата, за да я успокои.

Амон сръчно уви въже около голяма макара, монтирана в скалната издатина, подсигури я с метален клин и прикрепи сглобка. После закопча широк кожен хамут около тялото и между краката си и го щракна към въжето.

— Откъде знаеш, че работи? — Раиса вече си представяше коне, размахали копита, да се блъскат в скалите и да си чупят краката.

— Правил съм го преди. — Амон се обърна към Мик и Холи. — Ще сляза пръв, ще подсигуря другия край и ще разуча положението долу. Ще дръпна въжето три пъти, за да ви дам знак да ме изтеглите.

Той нахлузи чифт ръкавици от еленска кожа. Улови въжето с две ръце, отстъпи назад към ръба на скалата, оттласна се и изчезна от полезрението им.

Раиса потисна ужасения си вик. Приведе се над скалата и погледна надолу. Издатината беше голяма. Под нея се откриваше само зеещо празно пространство. Амон вече се бе спуснал на трийсетина метра, пропускаше въже през макарата и използваше краката си, за да се отблъсква от скалната стена. Секунда по-късно мъглата го погълна.

И преди го е правил, каза си Раиса. Колко други тайни ли крие?

Отне им почти цял ден да спуснат коне, войници и провизии. Сивите вълци отсякоха няколко дебели високи бора и направиха лебедка за конете. Амон завърза очите на животните, преди да ги спуснат в големи колани, специално изработени за целта. Съоръжението държеше конете далеч от каменната стена, за да не се наранят, и ограничаваше максимално възможността за паника и буйство. За най-голямо облекчение на Раиса коланите издържаха.

Тя се спусна някъде по средата на операцията — горе и долу имаше равен брой помощници. С изключение на едно неприятно натъртване на лакътя при сблъсък със стената и лекото ожулване на дланите от въжето, съчетано с червенината на бедрото, където я притискаше коланът, успя да се смъкне без сериозни наранявания. Дори намери люлеенето във въздуха за въодушевяващо… все едно летеше. Доста ѝ помогна и че заради мъглата не виждаше чак до дъното.

Амон изглеждаше неимоверно облекчен, когато тя пристигна невредима.

— Никога не го споменавай на кралицата, става ли? — помоли той, сякаш вече нямаше цял списък с какво не бива да бъде споменавано пред кралица Мариана. — И не казвай на баща ми, че по време на спускането си била сама.

Дневната светлина чезнеше, когато всички най-после пристигнаха благополучно на дъното. Опънаха палатките в сянката на скалната стена и положиха известни усилия, за да запалят огньове в мъглата и влагата. Нахраниха и напоиха конете, а те изядоха студената си вечеря на крак. Никой не говореше много. Смразяващите мъгли като че ги притискаха от всички страни.

— Изненадан съм, че не идват да ни посрещнат — сподели Амон. — Водобродите обикновено наблюдават внимателно водопадите. Според мен съвсем естествено е да искат да видят кои са лудите, решили се да използват стария път. Речен град е малко по на юг оттук. Утре ще се отбием там, за да поднесем почитанията си и да поискаме разрешение да преминем.

Заедно със сумрака вятърът се усили, а мъглите се раздвижиха като неспокойни духове. На няколко пъти на Раиса ѝ се привидяха бледни лица. Взираха се към тях през дърветата, а очите им приличаха на тъмни дупки в разкъсани ленени савани. С облекчение пропълзя в палатката, отредена за Талия, Холи и нея, и спусна след себе си платнището на входа, за да остави навън странния пейзаж.

Как се живее тук, през цялото време, притиснат от мъгливите стени наоколо?

На следващата сутрин Сивите вълци станаха рано и раздигнаха лагера, без да ги подканят. Всички изглеждаха нетърпеливи да се метнат на седлата и да продължат по пътя.

Притулени води беше преобразена река. Груба и свадлива над водопадите, тук тя потичаше бавно — ведрата, широка река простираше разклоненията си във всички посоки.

Пейзажът беше неземен — водни пътища прорязваха високи треви и нямаше начин да се познае къде е твърдата земя. Навсякъде лежаха рухнали дървета — като след игра на гиганти, — гниещи и покрити с бяла, жилава плесен. През нощта мъглата беше замръзнала и земята хрущеше под ботушите. Ледът покриваше неподвижните езерца и всяко стръкче трева, всяка клечка и клонче и превръщаше мочурището в нереален, безцветен свят.

— Тук беше по-сухо — припомни си Амон. — Преградиха с дига река Тамрон надолу по течението и водата се задържа в тези влажни области. Сега дърветата измират.

Обгръщаше ги сумрак. Дори врагът да се спотайваше само на няколко крачки от теб, нямаше начин да го разбереш.

Същевременно влагата омекотяваше и изопачаваше звуците и Раиса се затрудняваше да определи от каква посока и на какво разстояние се намират неприятелите.

Зъбите ѝ тракаха, но не само от студа. Все едно крачеше в кошмар и всеки момент някой демон щеше да протегне студени пръсти и да я сграбчи, за да я отнесе на Опустошители. Кадетите се оглеждаха напрегнато, ръцете им рядко се отделяха от мечовете. Обичайното за тях добро разположение на духа се разтваряше в студената влага.

След половин час път пеша заобиколиха по един завой на реката и от мъглите се надигна Речен град. Поне онова, което беше останало от него.

— Демонска кръв — прошепна Амон. — Кой ли е сторил нещо подобно?

Дори и преди това градът не представляваше нищо особено — просто струпани крехки колиби от клони около малък храм на речния бряг. Сега всичко беше в руини — повечето постройки бяха разрушени или опожарени. Няколко преобърнати лодки край реката наподобяваха празни рачешки черупки. Киловете им бяха продупчени или натрошени. От бреговата линия се отделяха поредици от подпори — останки на малки пристани.

Сивите вълци слязоха от конете, за да претърсят местността за следи от някогашните ѝ обитатели. Поне не намериха трупове, но може би бяха изхвърлени в реката или оцелелите ги бяха отнесли със себе си.

Амон се наведе и вдигна изгнил панер за риба, изплетен от канап и тръстика. Обърна го няколко пъти в ръце и го натисна леко с пръст.

— Е, това беше Речен град — процеди мрачно. — Явно никой не живее тук поне от два месеца.

— Дали са ги нападнали, или са го унищожили сами, преди да го изоставят? — попита Раиса.

Амон сви рамене:

— Не знам. Но предполагам, че са ги нападнали или прогонили. Тези хора поначало нямаха много. При възможност биха взели всичко със себе си. — Премигна, за да отърси дъждовните капки, и се загледа надолу по реката. — Например наемници от юга. Но едва ли си е струвало усилието да дойдат дотук заради плячката.

— Питам се къде ли са отишли — каза Раиса. — Имам предвид водобродите.

— Кой знае? — Амон подсвирна, за да събере другите Вълци, пръснали се наоколо. — Остава ни единствено да продължим нататък — заяви, щом се присъединиха към тях. — Дръжте оръжията си в готовност и не се отделяйте. Морли, ти си с мен.

Яздиха — сякаш в продължение на километри — по протежението на реката. Накрая коритото ѝ се разпростря в паяжина от потоци и се превърна в труднопроходим лабиринт. Раиса се надяваше сумракът да се проясни, но той само се сгъстяваше. Невъзможно беше да се ориентира по небето. Нагоре, надолу или наоколо — всичко си оставаше млечнобяла празнота.

Влажният студ започваше от пръстите на ръцете и краката ѝ и постепенно я пронизваше до кости. Започнаха да я разтърсват ледени тръпки. Имаше изгледи никога повече да не успее да се затопли.

Амон извади сочещия си камък и ги насочи на юг. Вече не следваха реката и стана още по-трудно да се придвижват. Газеха из полузамръзнали езерца и горички от остра трева, която разраняваше краката на конете и разкъсваше панталоните от дебел брезент на кадетите. Слязоха от седлата и поведоха животните, разтревожени да не би конете да стъпят в скрити дупки и да окуцеят. Слънцето се спусна, светлината се промени, но нямаше никакви други признаци за движение на времето, с изключение на нарастващата умора на Раиса и празнотата в стомаха ѝ — красноречиво доказателство, че не е яла от часове.

Стискаше зъби и продължаваше решително напред — правеше по три крачки, а Амон — една.

Тя се препъваше и на няколко пъти я улови, сякаш предугадил, че ще падне. Най-сетне земята започна да се издига. Пресякоха горичка от шубраци с дебели, жилави листа, лъснали от леда по тях, и под краката им стана по-стабилно.

Амон изсумтя одобрително:

— Тук исках да се озовем. Това е най-високото място на километри наоколо. Не е по-сухо от Блатата наоколо. Но ако мъглата се раздигне, ще огледаме. Малко по-нататък ще спрем да нощуваме.

Мик изпъшка:

— Наложително ли е да оставаме в тази… кал… още една нощ, сър?

— Защо просто не продължим? — Гарет раздвижи пръсти в ръкавиците си и се плесна няколко пъти по бедрата в опит да си размрази ръцете. — Предпочитам да ходя, вместо да седя и да мръзна.

— Реката все още е много далеч — каза Амон. — Поне още няколко дни няма да се измъкнем. Не и по това време на годината. А и как ще се придвижваме в тъмното? Или ще си изпочупим вратовете, или ще затънем в тинята.

— Я се стегни, Гарет — обади се Холи, както винаги в добро настроение. — Ще се почувстваш по-добре, щом накладем огън и напълниш тумбака.

— Ако изобщо успеем да запалим огън в мокрото — измърмори ядно Мик.

И на Раиса не ѝ се нравеше идеята да прекарат поредна нощ в замръзналото блато, но перспективата за сгряващ огън я оживи. Тя ускори малко крачка.

Вървяха в колона по един и водеха конете. В гъстата мъгла едва виждаха човека пред себе си. Внезапен вик откъм тила закова цялата група на място.

— Холи! Къде си? — Дълго мълчание. — Стига си се занасяла. Холи!

Нищо.

— Какво има, Мик? — попита Амон от челото на колоната.

— Холи, сър. Изчезнала е. — Холи отговаряше за ариергарда.

— Изчезнала? Кога? — попита Амон.

— Предполагам, през последните пет минути, сър. Току-що погледнах назад и вече я нямаше.

Амон изруга.

— Предупредих ви да не се отделяте!

— Не сме се отделяли — възрази Мик. — Беше точно зад мен, кълна се.

— Строй се! — извика Амон. Сивите вълци се скупчиха по-близо един до друг, като стискаха юздите на конете, с пребледнели, разтревожени лица. — Добре, ще я намерим. Едва ли е далеч… Гарет, Талия, Морли и аз ще запалим огън и ще устроим лагера. Останалите, сформирайте две отделения по трима души и разузнайте пътеката, откъдето дойдохме. Докладвайте след петнайсет минути. И внимавайте. При необходимост се вържете един за друг. Не горя от желание да обяснявам на баща ми как съм изгубил цял взвод сред Блатата.

Обикновено на такива думи щяха да му отвърнат с шеги и подсвиркване, но явно никой не беше във весело настроение. Шестимата кадети изчезнаха сред мъглата по обратния път.

Раиса започна внимателно да подготвя огъня: първо извади сухи подпалки от непромокаемата торбичка на колана си, после изрови от дисагите си изработеното от клановете огниво. Амон и Гарет вдигнаха палатките, а Талия стоеше на пост. Държаха оръжията си наблизо.

Минаха петнайсет, после двайсет, а после двайсет и пет минути. Никой от другите Вълци не се връщаше. Не след дълго Раиса разпали огъня, защитен от любопитни очи посредством вледенена тръстика и кал. Направи простори, за да изсушат мокрите си дрехи. Наизвади сухари, опушено месо и сушени плодове за вечеря, сложи да кипне вода за чай. Упорито си повтаряше, че всичко ще бъде наред.

Заедно с отминаването на крайния срок се променяше и настроението на Амон: от нетърпеливо, през раздразнено, до несговорчиво. Подскачаше при всеки звук, а в околните блата имаше предостатъчно звуци — припукваха замръзнали клонки, ледени треви шептяха, сякаш ги галеха невидими ръце. Мъглите се виеха наоколо и в светлината на лагерния огън оформяха чудовищни силуети.

Амон стоеше и се взираше в пламъците пред себе си. Светлината им очертаваше остро чертите на лицето му. Само на седемнайсет е, помисли си Раиса. Само с година по-възрастен от мен, и все пак са му поверили такава огромна отговорност.

Ако нещо се случи на някого от нас, ще обвинява себе си, защото той е начело. Какво му е справедливото на това?

Някъде в мъглата изпръхтя кон. Амон се затича стремително към мястото, където бяха вързали животните, извадил меч. Изчезна в тъмното, насочил острието напред.

— Холи! — долетя викът му до Раиса, приглушен от гъстия въздух.

Миг по-късно се появи, повел кон без ездач.

— На Холи е — изрече лаконично, докато привързваше животното до останалите.

Талия и Гарет проучваха района около лагера и събираха всичко годно за горене; внимаваха да остават в полезрението им. Амон наглеждаше конете, но не бяха свалили амунициите им, сякаш очакваше всеки момент да им се наложи да напуснат това място.

И къде ще отидем? — питаше се Раиса. Нищо не подсказваше, че в този безпътен лабиринт едно място е по-безопасно от друго. Изглежда беше за предпочитане да си останат тук, където все пак имаше надежда другите да се ориентират в пътя обратно към тях. Зае се да подготвя завивките в палатките и не спираше да си повтаря, че другите сигурно са изтощени и вероятно ще искат да се наспят добре веднага щом се върнат.

Намираше се в третата палатка, когато чу вик, но той прекъсна внезапно. Последва го шум от тичащи крака и звук от някой, който си проправя път през обраслите храсти, и накрая долетяха виковете на Амон:

— Гарет! Талия?

Раиса замръзна на място, затаила дъх. Миг по-късно подскочи: Амон отхвърли платнището на палатката и приклекна до нея, за да ѝ прошепне в ухото:

— Изчезнаха. Водобродите са. Трябва да са те. Не знам колко са, но едва ли ще сгрешим в предположението, че ни превъзхождат по численост.

— Ще бягаме ли? — също шепнешком попита Раиса.

— Побегнем ли, ще заловят и нас. Ще се опитам да ги принудя те да дойдат при мен, за да разберем какво става. Не им прилича да атакуват без причина.

— Вероятно откакто си живял тук, нещата са се променили — каза Раиса и веднага съжали, защото разпозна болката и вината в изражението му.

Той бутна чифт дисаги в ръцете ѝ:

— Вътре има храна и припаси. Ще изляза навън и ще поискам среща. Ти остани тук и слушай. Ако нещата се объркат, измъкни се отзад и бягай. Изгледите сам човек да успее да им се изплъзне са по-големи.

Как ли ще се почувства — да чуе как Амон губи живота си, а след това да побегне през това ужасно блато, съвсем сама, докато по петите ѝ са убийците му?

— Не. Няма — заяви тя. — Ще останем заедно, независимо какво ни чака. Ако се наложи, ще умрем заедно.

— Моля те, Раиса — той я хвана болезнено здраво за ръцете. — Вината е моя. Не биваше да идваме насам. Мислех си, че знам в какво се забъркваме, но трябваше да послушам Барлоу. Дай ми шанс да те спася, макар и да изгубих останалите.

— Всички се надявахме, че оттук най-благополучно ще пресечем границата — напомни му Раиса. — Включително баща ти. Няма да се отдавам на съмнения точно сега. Каквото и да се случи, заедно ще бъдем в по-голяма безопасност. — Тя пропълзя в предната част на палатката. — А сега да излизаме. По-добре е ние да отидем при тях, вместо те да дойдат при нас.

— Съгласен. — Амон също мина напред и сложи ръка на рамото ѝ. — Но стой по-назад, а? Не искам да научат коя си в действителност. Ще ги призова на преговори.

Озоваха се сред зловещото мъртвило, царящо в лагера. Амон взе бойната си тояга от коня. Закрепи я върху обърнатите си нагоре длани, вдигна я в хоризонтално положение пред себе си и я положи в тревата, в средата на откритото пространство. Направи три големи крачки назад и извика няколко думи — по преценка на Раиса — на езика на водобродите.

Поредният език, който не разбираше. Защо никога не го беше изучавала?

Имаше един отговор: наставниците и съветниците ѝ в Превалски брод смятаха водобродите за не по-различни от диваци. Не използваха метални оръжия или инструменти, не яздеха, живееха простичко в пренасяни от място на място обиталища.

Амон почака за отговор, но такъв не дойде, и той повтори призива. На третия път от мъглите се очертаха силуети и тръгнаха към тях.

Бяха трима — младеж, всъщност момче, две-три години по-младо от Раиса, мъж и жена на средна възраст. Имаха сходни дебели, черни вежди и силни, плътни носове. Носеха светли роби, благодарение на които почти се сливаха с ледената мъгла. Всички държаха бойни тояги като тази на Амон.

Младежът застана с лице към Амон. В сравнение с обикновеното оръжие на ефрейтора неговата тояга беше богато украсена с изрязани изображения на риби, змии и други фантастични създания. Беше достатъчно малка, за да подхожда на възрастта и слабата му фигура. Орнаментите по облеклото му — по-сложно от тези на другите двама — бяха избродирани с бледа, сребриста нишка и напомняха слънчеви лъчи по вълни на водна повърхност или рибешки люспи.

— Здравей, Димитри — каза Амон на общия език и протегна ръце към младежа.

— Ефрейтор. — Димитри не понечи да отвърне по същия начин на жеста; вместо това остана неподвижен, стиснал бойната си тояга, с безстрастно лице.

Амон наклони глава, за да огледа изражението му, отдръпна ръце и ги отпусна от двете си страни.

— Здравейте, Адони и Лейли — обърна се той към мъжа и жената. Безизразни, двамата стояха сковано с тояги, подпрени под ъгъл пред тях.

След известно неловко мълчание Димитри се наведе и положи тоягата си редом с тоягата на Амон. Изправи се и направи крачка назад.

Амон приклекна с облекчено изражение.

Мъжът и жената последваха примера на Димитри. Не изглеждаха радостни от това действие. Застанаха от двете страни на Димитри, но малко по-назад него.

— Ще говорим ли на общия език, за да разбират всички? — Амон посочи с ръка Раиса.

Димитри погледна придружителите си — вдигнаха безмълвно рамене.

— Ще дойдете ли при нашия огън? — сега Амон посочи малкия лагерен огън, запален от Раиса.

Водобродите се намръщиха, сякаш се колебаеха дали да приемат от тях дори този дребен жест на гостоприемство.

Оглозгани кости, помисли си Раиса и потръпна. Ще ни убият със сигурност.

Накрая Димитри свали наметката си, хвърли я на земята и седна на нея. Останалите направиха същото и се подредиха с кръстосани крака около пламъците.

Амон също се настани на земята, а Раиса седна до него.

— Това е Ребека Морли — Амон докосна рамото ѝ.

— В брачни отношения ли сте? — попита направо Лейли. По ирония общият език винаги звучеше по-официално от останалите езици из Седемте владения.

— Не — поклати глава Амон и по бузите му изби червенина. — Тя е кадет. Първа година.

— Значи още един войник — каза Димитри.

— Не е войник — поправи го Амон. — Просто ученик.

— Но войник — настоя Димитри и погледна към Адони и Лейли, които кимнаха.

Непоносимата тревога на Раиса се усилваше. Те са негови съветници, помисли си тя. Уповава се на тях за напътствия. И ни мразят.

— Лорд ли си вече? — попита Амон към Димитри.

— Да — каза Димитри сякаш с цялото съзнание за потвърждението, което даваше. Той докосна богато избродираните маншети на ръкавите си.

— Ами баща ти? — попита Амон по своя прям начин. — Къде е той?

— Баща ми умря в Речен град — отговори Димитри.

— Съжалявам да науча това за лорд Кадри — увери го Амон. — Как се случи?

— Защо си дошъл тук с войници? — избухна Димитри.

— Само преминаваме — отвърна Амон — на път за академията в Одънов брод. Отбихме се до Речен град, за да помолим за благословия и разрешение, но открихме, че вече го няма.

— Да — потвърди Димитри. — Речен град го няма. Унищожиха го войниците на Превала в средата на лятото.

Пресвета Ханалеа! Раиса отвори уста и отново я затвори, без да отрони и дума.

— При Западната стена ми казаха за някакви неприятности по границата — продължи Амон. — Какво става?

Мъжът подхвана на блатния език. Ръцете му сечаха въздуха. Димитри хвърли поглед към Раиса и преведе бързо:

— Кралицата на Превала ни изпраща Притулените води, пълни с отрова. Всеки ден става все по-зле. Рибата не може да живее в реката, а растенията, които събираме за храна, изсъхват. Децата ни се поболяват и умират. Но когато се оплакваме, кралицата не предприема нищо. Отдавна е проблем, никога обаче не е било толкова зле.

Амон кимна:

— Знам. Бежанците от Ардънските войни са се струпали в Превала. Лагеруват по бреговете и изхвърлят гърнетата си във водите на реката. Това влошава още повече положението.

Откакто Раиса се помнеше, състоянието на реката беше лошо. Канализационната мрежа на Превала беше строена преди стотици години, по време на изпълнен с просперитет и въодушевен от щедрост към обществеността период в миналото. Сега, покрай разходите по поддръжката на наемническа армия и намаляващите данъчни приходи заради спада в търговията по време на война, никога не оставаха достатъчно пари за ремонт и поправки.

Клановете се оплакваха, че е недопустимо обитателите на Дола да изхвърлят мръсотията си в техните чисти води, спускащи се от високите източни Призрачни планини.

— Щом не успяваме да изхранваме семействата си — продължи Димитри, — не ни остава друг избор, освен да вземаме от другите, и по-специално от виновниците за проблема. Това е причината да изпратим грабителски отряди през границите и да се снабдим с храна от Тамрон и Превала.

— А в отговор гвардията е унищожила Речен град — заключи Амон.

Димитри кимна:

— Да. По онова време бях заминал. Дошли са от крепостта на върха на Отвесната скала и са минали по пътя, който двамата с теб построихме. Опожарили са и са съборили всички къщи, продънили са лодките ни, унищожили са пристаните, откраднали са риболовните мрежи, инструментите ни, сушената риба и зърното, складирани за зимата. Който не е избягал, са го убили — от най-старата жена до най-малкото бебе. Завързали са ръцете и краката на децата и са ги хвърлили в реката, за да се издавят.

Раиса си припомни думите на Барлоу: Водобродите предприемаха набези през границата, задигат жива стока и храна. Сложихме край на това.

— Кръв и кости — прошепна тя. — Толкова съжалявам.

Димитри погледна бегло Раиса, намръщи се неодобрително и отново се обърна към Амон:

— Майка ми и сестрите ми са мъртви; повечето мъже от селото са избити, баща ми и неговият баща, братята ми, всичките ми чичовци, освен Адони. Които избягаха, са се струпали в Свято езеро, край морето. — Направи безпомощен жест. — Оцелелите вероятно ще измрат от глад през зимата. Ловим по малко риба от морето, но лодките ни не са пригодени да устоят на зимните бури на Ветровито езеро. И хранителните ни запаси за зимата са унищожени.

— Димитри, Адони, Лейли, това е недопустимо — заяви Амон. Сивите му очи бяха потъмнели от гняв. — Няма да го допусна. Знаете ли кой е предвождал нападателите ви?

— Какво значение има? — попита Лейли с тиха горчивина. — Войниците са едни и същи. — Протегна празните си ръце: — Децата ми са мъртви.

— Сега аз съм лорд, на мястото на баща ми — обяви Димитри. — Чичо Адони и братовчедката Лейли са мои съветници. Продължаваме да пресичаме границата и да вземаме каквото можем от жителите на горните земи. Унищожихме новия път, за да затрудним придвижването на хора, коне и оръжия. Но накрая ще се спуснат по стената и ще нападнат Святото езеро. Очакваме да ни изтласкат в морето. Вкопчили сме се в смъртоносна борба. Сега сигурно разбираш защо тук войниците не са добре дошли.

— Не сме тук да се бием с вас. Знаеш, че е така — каза Амон.

— Знам ли го? — Адони го изгледа твърдо и непреклонно.

— Къде са другите ми кадети? — Амон срещна погледа на Димитри. — Живи ли са още?

— Живи са — потвърди Димитри. Сърцето на Раиса подскочи, преди той да добави: — Но не задълго.

— Познаваш мен, познаваш и баща ми — Амон седеше с изправен гръб, с ръце върху коленете. — Баща ми е спасил живота на баща ти. Никога не сме ви лъгали. Искаме само да продължим към Тамрон и да ви оставим на мира.

— Няма мир — поправи го Димитри. — Вече не.

Адони се наведе към Димитри и му прошепна нещо на блатния език.

— Чичо ми казва, че дългът ми е изплатен с животите на баща ми и чичовците ми. Превала има гилден към нас заради хилядите отнети животи. Смъртта ви ще започне да изплаща този дълг.

— Баща ми няма нищо общо с унищожението на Речен град — уточни Амон. — Никога не би удавил дете. Вероятно дори не знае какво се е случило.

— Той е капитан на кралската гвардия — обади се на общия език Лейли. — Носи отговорност заедно с кралицата и армията ѝ. Дано загубата на сина му да му помогне да осъзнае каква болка е причинил.

— Със спътниците ти ще умрете достойно — увери го Адони, — защото баща ти е достоен мъж.

— Знаете, че не съм ваш враг — каза Амон, като поглеждаше един по един водобродите. — Нито пък кадетите ми. Баща ми има глас в двора. Ако ни пуснете да си вървим, ще се погрижа да ви защити. Убийството ни няма да промени нищо и само ще го настрои срещу вас. Ще създадете дълг на честта, който никога няма да успеете да изплатите.

Раиса знаеше и какво друго мисли той: ако убиете принцесата наследница, ще пропилеете всякакъв шанс за примирие. Всякакъв.

— Съжалявам — сви рамене Димитри. — Ти беше мой другар. Може би в отвъдния живот отново ще бъдем приятели. Но не и на тази земя. Сега ни дели прекалено много смърт.

Предал се е, помисли си Раиса. Смята, че това е краят. Разсъждава като мъртвец, разхожда се наоколо и очаква да престане да диша. И хората му ще платят цената.

Раиса се загледа в мъглата. Премигваше от ледените кристалчета от сълзи на безсилие в очите си. Мъглата се кълбеше и сгъстяваше. Срещу нея изведнъж се появи гигантска сиво-бяла вълчица, с провиснал език през остри като бръсначи зъби. Зелените ѝ очи грееха в светлината на огъня, а козината ѝ бе посипана с блещукащ сребрист скреж.

Сивият вълк — тотемът на кръвната ѝ линия. Означаваше риск. Възможност. Повратна точка.

Отказвам да умра тук, каза Раиса на вълчицата. Само на шестнайсет съм. Предстои ми да свърша още толкова много неща.

Вълчицата се отърси и запрати парченца лед в огъня. Пламъците засъскаха, към небето лумнаха искри. Животното се озъби, изръмжа и на три пъти излая остро.

Някакъв знак ли беше? Пътека, която тя да последва.

Раиса застана на колене, наведена напред, стиснала юмруци:

— Ако от самото начало възнамерявахте да ни убиете — обърна се тя към Димитри, — защо приехте тази среща?

И тримата се вторачиха в нея, хванати неподготвени за яростната нотка в гласа ѝ.

— Смяташ се за водач на народа си. Ако си такъв, длъжен си да ги спасиш.

Димитри мигна срещу нея.

— Не разбираш… — започна той.

— Напротив, разбирам — прекъсна го Раиса. — Речен град е унищожен. Семейството ти е избито. Това е ужасно. Тъгата те смазва. Парализиран си. Всеки на твое място ще се чувства така. Но не можеш да си позволиш лукса да чезнеш в скръб.

Амон я улови за коляното.

— Морли, млъкни — изръмжа той.

— Трябва да го чуе — настоя Раиса. — Така и така ще ни убие, какво значение има дали ще хареса, или не думите ми? — изправи се и закрачи напред-назад, като удряше с юмрук в дланта си, за да подчертае всяко изречение: — Знаеш, че не сме ти врагове. Знаеш, че не представляваме опасност за теб. И знаеш, че като ни убиеш, няма да задържиш превалската армия извън вашата територия. Единствената ти причина да ни убиеш, е отмъщението. Отплата за дълга, който чувстваш, че кралицата на Превала има към теб. — Обърна се към Адони и Лейли: — Толкова е лесно. Съветниците ти те насърчават да го сториш. Те също скърбят. И за кратко ще ви олекне. Ще придобиете усещането, че правите нещо, защото точно сега не правите нищо… Но носиш отговорност за своя народ, а нашето убийство ще му навлече беди. Владетелите не могат да си позволят лесния път. Не ти е дадено да правиш онова, което искаш да правиш.

Амон стоеше вцепенен, отпуснал ръце на бедрата си, сякаш ако помръдне, би предизвикал взрив. Адони и Лейли се взираха в нея със смесица от изумление и раздразнение.

— Пази тишина, момиче — изръмжа Адони. — Не ни трябва някакъв си току-що излюпен войник от горните земи да ни изнася лекции какво можем и какво не можем да правим.

Без да откъсва очи от Раиса, Димитри вдигна ръка, за да накара чичо си да замълчи:

— И казваш, не ми е дадено да получа отмъщение? Какво мога да направя тогава? — попита сухо той.

— Да вземеш най-доброто решение за Блатата, независимо от личните ти желания. Независимо от традицията. Да постъпиш умно. Ако ни пуснеш, ефрейтор Бърн ще отнесе оплакванията ти до баща си и до кралицата. Ще бъде твой защитник пред тях — аз също.

Раиса осъзнаваше, че такова обещание може да бъде спазено трудно, като се имаше предвид самоналожения ѝ статус на изгнаница. Щеше да намери начин. Някакъв начин. Ако преживее деня.

Тя се върна при огъня и приклекна пред Димитри:

— Кое е по-вероятно да облагодетелства народа ти? Да ни убиеш или да ни пуснеш?

— Това момиче има вещерски език — подхвърли Лейли на Димитри. — Защо да ѝ вярваме?

Димитри сплете ръце и замислен почука с показалци по брадичката си.

Обзет от подозрения, че племенникът му е на път да се поддаде на увещанията, Адони се обади:

— Лорд Димитри, да пуснем ефрейтор Бърн. Така капитан Бърн ще ти бъде задължен. А после да убием останалите. Вторачи се заплашително в Раиса, сякаш за да ѝ даде да разбере, че най-вероятно тя ще е първа в списъка.

— Неприемливо — възрази Амон. — Нося отговорност за целия взвод. Няма да препусна и да ги оставя да умрат. Нали не очаквате баща ми да посрещне добре един страхливец?

— Изборът е твой — вдигна рамене Лейли. — Ако настояваш, остани и умри с тях.

Димитри не откъсваше очи от лицето на Раиса, сякаш търсеше улики по него. Раиса погледна покрай лорда, към мястото, където сивият вълк чакаше в гората. Димитри се скова, премигна и потърка очи.

Вълкът се изправи, пак разтърси козина и потъна в мъглата. Гъстата му опашка изчезна последна.

Лордът се изправи рязко, пребледнял, с решително изражение:

— Лейли, Адони, да поговорим насаме.

Отдалечиха се на известно разстояние и се впуснаха в напрегната дискусия.

— Тръгвай — Амон подкани Раиса. — Ще отвлека вниманието им, за да се измъкнеш.

— Не — възпротиви се Раиса. — Оставам. Редно е да му дадем възможност да вземе правилното решение. Ако побягна, ще си помислят, че ги мамим, ще убият и теб, и всички останали.

— И бездруго сигурно сме обградени — измърмори Амон и присви очи към мъглата. — А ти си луда и вероятно си го знаеш — прибави, без да я поглежда.

Не, не луда, помисли си Раиса. Ядосана. Отвратена и ужасена от стореното в името на кръвната линия на Сивия вълк.

Тримата водоброди се върнаха при огъня. Адони и Лейли изглеждаха ужасно недоволни, което вдъхна надежда на Раиса.

— Взех решение — обяви Димитри. — Ще позволим на теб и кадетите ти да поживеете, ефрейтор, за да отнесеш оплакването ни до баща си, а той да използва влиянието си пред кралицата. Двамата давате ли дума да го направите? — Погледна първо Амон, после Раиса. — Включително момичето с вещерския език? — прибави.

— Ще сторя всичко в моя власт, за да бъдат взети мерки по оплакването ви — произнесе Раиса и веднага прехапа устни, осъзнала, че никак не звучи като войник.

— Откъде намираш такива кадети, ефрейтор Бърн? — повдигна вежда Димитри. Обърна се към Адони и Лейли: — Вървете да доведете другите войници — разпореди той. — Ще почакам с хората от горните земи. — Те се поколебаха и той добави: — Както казах. Те не са ни врагове.

Съветниците на Димитри тръгнаха, хвърляйки поглед през рамо.

Димитри изчака да се отдалечат достатъчно и сподели:

— Един от грабителските ни отряди донесе новини от горните земи. Говори се, че принцесата наследница на Превала е избягала. — Докато изричаше последното, погледна право в Раиса.

Амон пристъпи леко напред и се озова между Раиса и Димитри.

— Защо според вас е избягала? — попита Димитри, без да откъсва очи от нея.

— Вероятно е искала да узнае какво точно се случва по света, за да бъде по-добра владетелка — отвърна Раиса и вдигна рамене; заливаха я горещи вълни, предизвикани от явното неодобрение на Амон.

— Вече била тръгна по свой път — продължи Димитри. — Във вашата столица била основала програма за образоване и изхранване на бедните, тъй наречената Служба на Дива роза.

— Прави каквото може, лорд Димитри. Дива роза е клановото име на принцесата наследница и нейна емблема. Ето, ще ти покажа.

Тя отиде до мястото, където бяха завързани конете и бръкна в дисагите си. Внимаваше да се движи преднамерено бавно. Извади копринено парче плат, избродирано с мотивите на бодливата роза. Върна се при Димитри и му го подаде.

— Този шал носи символа на принцесата наследница. Щом принцесата се върне в Превалски брод, можеш да го използваш вместо разменна монета. Ако някога се нуждаеш от помощта ѝ или се наложи да ѝ изпратиш съобщение, прати този шал по вестоносеца и ти гарантирам, че ще бъдеш изслушан.

За един дълъг миг Димитри остана неподвижен. Платът беше положен през ръцете му. След това той внимателно прибра под туниката си шала и склони глава.

— Един ден, милейди, принцесата наследница ще бъде кралица. И тогава ще има гилден към мен. — Той се усмихна.

Раиса отвърна на усмивката му.

— Да, ще има — потвърди тя. — И може би някой ден ще научиш принцеса Раиса на бойното изкуство с пръчки.

— Няма да забравя. Но сега ще ѝ изпратя моя символ като напомняне за мен. — Димитри вдигна бойната си тояга с две ръце и я поднесе на Раиса. — За бъдещата кралица на Превала. И без това съм започнал да пораствам за нея — той се изправи възможно по-високо.

Раиса пое тоягата със сериозно изражение и претегли на око дължината ѝ.

— Ще се погрижа да я получи. Струва ми се, че е с идеални размери.

Лорд Димитри се обърна към Амок:

— Ще върна оръжието на войниците ти. Но искам да чуя обещанието ти, че няма да го използват срещу нас.

От мъглата изникнаха десетина водоброди, водени от Адони и Лейли. Караха пред себе си Мик, Талия, Холи и останалите липсващи Сиви вълци. Кадетите се държаха близо едни до други, но без да проговарят. Погледнаха към Амон и Раиса, а сетне и към хората, които ги бяха заловили.

Гарет и Холи изглеждаха понасинени, явно не се бяха дали без бой. Другите, макар и пораздърпани, не бяха в най-лошата си форма.

— Върнете им оръжията — нареди Димитри.

Водобродите започнаха да им подават мечове, ками, ножове, лъкове и колчани. Обитателите на блатата държаха металните оръжия с видимо отвращение. Раиса пъхна новата си бойна тояга в колана редом с меча.

Димитри начерта на земята груба карта, за да им покаже откъде да минат.

— Отправете се на юг. Мъглата скоро ще се вдигне. Ще стигнете до река Тамрон; на два дни път е оттук.

Предложи им сухари за пътуването, но Амон отказа учтиво, съвършено наясно, че в Свято езеро водобродите гладуват.

Качиха се на конете и отново се насочиха на юг. Разчитаха на притежавания от Амон сочещ камък, изработен от клановете, и на указанията на Димитри. Никой от Вълците не погледна назад, да не би ако го сторят, да развалят странното заклинание, застигнало хората, които по-рано бяха отнели свободата им.

Холи изчака да се отдалечат повече от достатъчно, преди да смушка коня си и да се приближи до Амон:

— Какво стана там? Мислех ви за мъртви, очаквах скоро същото да сполети и нас, но изведнъж ни развързаха и ни върнаха в лагера, сякаш е станала голяма грешка.

— Нашата Морли разясни на лорд Димитри всичко относно отговорностите в живота на един водач — отвърна Амон. Сивите му очи изучиха Раиса с огромно любопитство, все едно се опитваше да установи що за магия е направила.

— Ъ? — Холи ги огледа един по един. — Не разбирам.

— Морли, изглежда, има вещерски език — подхвърли Амон и независимо от въпросите на Холи не пожела да обяснява повече.