Кралицата изгнаница

Шестнайсета глава Среща с декана

В дните след вечерята на декана Хан беше така съсредоточен в чародейството, че изостана по другите предмети. Налагаше се да си наложи приоритети. Имаше толкова много за учене. Най-вече се интересуваше от заклинания, достатъчно силни да попречат на сграда да се стовари върху главата му.

Понеже бяха първокурсници, семейство Баяр, семейство Мандър и Хан посещаваха едни и същи часове. Това беше причина постоянно да си раздвоява вниманието.

Хан намираше часовете по лечителство за безсмислени. Клановете го бяха наели да убива, не да лекува, а хората, които Хан би пожелал да излекува, вече бяха мъртви.

Учителят Леонтус, мъж на средна възраст, имаше дарба на лечител, мисионерска настървеност и лъскаво плешиво теме, и даваше всичко от себе си, за да заинтересува учениците от любимата му професия.

Не беше лесно да ги убеди. Повечето чародеи бяха отгледани сред власт и привилегии и поначало не притежаваха нежни сърца. А бедният Леонтус бе прокълнат с непоколебима откровеност.

— Надарените лечители приемат върху себе си болестите и нараняванията на своите пациенти. Това е свързано със значителна болка, страдания и изразходване на енергия. — Леонтус замълча и погледна над очилата си. — Но съществуват начини да сведете до минимум пораженията върху тялото си и да възвърнете силите си, след като сте лекували някого. При съответни грижи и познания няма причина надареният лечител да не се радва на нормална продължителност на живота.

Докато Леонтус бъбреше неспирно за саможертвите и наградите на лечителското изкуство, учениците му мечтаеха на по-привлекателни теми или пишеха домашните си по други предмети. По време на лекциите и упражненията вниманието на Хан постоянно се отклоняваше.

Лекциите по амулети, талисмани и магически материи водеше Фулгрим Огнеков, съсухрен старец, член на клановете. Огнеков напомняше на Хан за умрелите насекоми, които понякога намираш на пътеката през лятото — кафяви, хрупкави и съсухрени.

Сътворяването на магически предмети беше във владение на клановете, извън възможностите на магьосниците. Така че предметът беше по-скоро час по история — разговор за магически устройства от отдавна отминалото, сравнени с наличните в съвремието. Това само разпалваше безсилието на учениците, които негодуваха срещу ограниченията на модерните магически инструменти.

Лекциите на Огнеков бяха пределно скучни, и все пак трудни за пренебрегване. Освен това той беше глух като пън, затова изкрещяваше уроците си с пълен глас.

Преподаваше от древен текст — така крехък, че караше учениците да се редят на опашка, за да разглеждат пожълтелите мастилени илюстрации, вместо да поема риска да го вдига от поставката му.

Хан изпитваше нетърпеливо желание да се фокусира върху материал, който да приложи без забавяне. Вече притежаваше могъщ амулет. Искаше да научи повече за заклинанията и урочасването, за да му позволят да го използва. Предпочиташе да удвои часовете по чародейство и да забрави за всичко останало.

Не че искаше да прекарва повече време с Грифон.

Умът му неизменно се връщаше към Гарван и предложението му да стане негов наставник. Ученето на заклинания от Гарван изглеждаше далеч по-привлекателно от страданията под погледа на Грифон. Ако на Гарван можеше да се има доверие.

Жарава обаче изглеждаше очарован от Огнеков и прашните му стари книги. Водеше си подробни бележки, задаваше детайлни въпроси, свързани с теорията и практиката, докато Фиона въртеше очи и прикриваше прозевките си с ръка.

— Наистина ли се интересуваш от всичко това? — Хан попита Жарава, докато прекосяваха вътрешния двор по обяд. Пак валеше. Печален, студен порой от прихлупеното небе. Смразяващ костите вятър брулеше лицата им като ледени иглички. — Едва оставам буден. Има толкова много за учене и нищо конкретно, за което да използваме наученото.

— Наистина се интересувам — натърти Жарава, крачейки уверено по мокрите листа. — Помниш ли, че тук се надявах преди всичко да стана чирак на Елена Сенестре, за да започна да изработвам магически предмети от метал?

— Да. — Хан се обърна, за да огледа едно красиво девойче, което газеше през мократа ливада и се смееше, вдигнало поли над чифт хубави крака. Тя се мушна в галерия и изчезна, а той отново насочи вниманието си към Жарава: — Някога правил ли си нещо магическо?

Жарава кимна:

— Като малък. Простички предмети, но май работеха.

— Но… сега си чародей — напомни му Хан. — А магьосниците не могат да…

— Все още съм от клана — вдигна брадичка Жарава. — Не ме е грижа какво твърдят Демонаи. Не съм се отказал от моето призвание.

— Но… как ще се научиш да работиш с магически материали? — поинтересува се Хан. — Елена няма да ти го предаде, дори и да притежаваш дарбата да изработваш такива предмети.

— Огнеков казва, че тукашната библиотека разполага с най-добрата колекция от текстове по магически материали във всички седем кралства.

Изкачиха стъпалата пред трапезарията и се скриха от дъжда под покрива на верандата. Жарава тръсна глава и запрати водни пръски във всички посоки, а после отстъпи настрана, за да не ги чуват учениците, които се изливаха в залата.

— Но занаятчиите в клановете се учат, като преминават период на чиракуване — обърна му внимание Хан. — Огнеков също няма да те научи, ако знае какво си намислил.

— Не е нужно да знае какво съм намислил — изгледа го Жарава. — Смаян е, че негов ученик изобщо проявява интерес. За следващия семестър се записах при него за свободно избираемия предмет. — Той напъха ръце в джобовете си и тръгна към залата. — Ако трябва, ще се науча сам.

Жарава има здрав гръбнак, който човек лесно може да пропусне, помисли си Хан. Подбира си сраженията и играе за победа.

Точно тогава ги забеляза една храмова послушница от Южните острови. Тя се откъсна от съучениците си и тръгна през верандата към тях.

Кат Тайбърн, но Хан едва ли щеше да я познае, ако не си беше отворила устата. Гъстите ѝ твърди къдрици бяха укротени и оплетени на дълга плитка, която падаше през лявото ѝ рамо. Носеше бели панталони и дълга бяла туника с цепки от двете страни, за да не затруднява ходенето ѝ. Хан никога не я бе виждал толкова чиста — изключение правеше лекедисаният кожен колан на петна над туниката. В него бе втъкнат ножът ѝ. Все още носеше сребро по ушите, носа и пръстите си. Между всичко това — белезите от хладно оръжие и дамгите по двете ръце, знак, че е крадла — се получаваше странно съчетание от духовно и светско.

Не я бяха виждали от две седмици, и то не защото не бяха правили опити. На няколко пъти ходиха до храмовото общежитие, но им казваха, че не е на разположение. И тя не беше идвала да ги види.

Хан заекна:

— Кат, ти… ъъ… ти си… май никога не съм те… какво стана с теб?

— Напъхаха ме в банята и докато се къпех, ми задигнаха дрехите. Бяха ми оставили тези. — Подръпна подгъва на туниката. Казаха ми, че трябва да се уеди… да се залостя за две седмици в храмовото училище и да се отдам на разсъждения за призванието си. — Кат направи физиономия. — Не ми отне много време. Не че имам кой знае какъв избор.

Докато се нареждаха на опашката в трапезарията, Кат продължаваше словоизлиянията си:

— Слънцето още не се е показало, а камбаната почва да дрънчи, ставаме от леглата и отиваме на сутрешна медитация. А после камбани, камбани, камбани и часове, часове, часове през целия ден. До безкрай. Четене, писане и математика. — Тя задигна две ябълки и един портокал и ги напъха в торбата си. — След обяд става по-поносимо. Имаме часове по музика, танц и рисуване.

Сипаха си супа с черпаците и отнесоха купите до една дълга маса.

Кат използва ножа от колана си, за да отсече комати кафяв хляб от самуна в средата на масата.

— Училището в Южен мост ми харесваше. Ходех само когато ми се иска.

— Колко често ти се искаше? — попита Жарава, като потапяше хляб в купата.

— Ходех почти всеки месец. — Кат си намаза залък с масло.

— Има предвид веднъж месечно, когато раздаваха канелен хляб — поясни Хан, а Кат го възнагради с намръщване.

— Ти пък не си ходил там от години — парира тя. — Не и откакто стана уличен главатар.

Ами… Беше отишъл веднъж. Когато Мак Гилън и неговите гвардейци го пребиха до смърт и потърси убежище при проповедник Джемсън в храма. Ефрейтор Бърн направи опит да го арестува, а Хан взе Ребека Морли за заложник. Изглеждаше като преди цял един живот.

— И аз не съм свикнал да седя в класна стая — обади се Жарава. — В лагерите се учим, като чиракуваме… един учител, един ученик.

— Защо дойде тук тогава? — попита Кат, без да откъсва очи от купата си. — Наоколо не съм виждала други гъбоядци.

— Тук не преподават занаятите на клановете — обясни Жарава. — Няма смисъл да постъпват.

Кат сви рамене:

— От онова, което чувам, прекарвате цялото си време да убивате бебета, да урочасвате животни, за да се превърнат в чудовища, и да изработвате отрови и вещерски дрънкулки. — Тя близна масло от хляба си. — Нищо чудно защо на хората не им харесва да слизате в равнините.

— Млъквай, Кат — изръмжа Хан. — Престани да плещиш за неща, за които не знаеш нищичко.

— Клановете имат дарби за магически материали, лечителство и земна магия — каза Жарава на Кат. — Висшата магия… онази, която използват магьосниците… това не е занаят за клановете. Затова трябваше да дойда тук. — Лицето му си оставаше спокойно, сякаш подмятанията и обидите на Кат въобще не му правеха впечатление.

— Някои твърдят, че е най-добре жителите на Южните острови да си стоят по островите — рече Хан, почувствал нуждата да помогне на приятеля си, след като Жарава сам не се защитава. — На всички ни се налага да правим най-доброто с онова, което ни е дадено. Все трябва да има нещо, което ти харесва в Храмовото училище.

Кат си задъвка нокътя.

— Музиката ми харесва — призна неохотно. — Колкото му душа иска на човек. Има базилки и флейти, и арфи, и органи, и клавесини. Хорово пеене. През цялото време изнасят рецитали. Учителката Джохана ми даде друга базилка, само за мен. Позволи ми да я задържа, докато съм в училището. Имало и учители, които да ме научат да свиря на други инструменти. Изборът е мой. — Тя напъха грозде в устата си. — Все настоява да изнеса рецитал. Да свиря пред хора. Не зная дали искам.

Тази учителка Джохана е умна, помисли си Хан, щом вече е схванала, че начинът да се стигне до Кат е музиката.

— Приеха те и си стигнала чак дотук — намеси се Жарава. — Трябва да се възползваш. С удоволствие бих послушал как свириш.

Кат потрепна раздразнено и усука кичур от косата си между два пръста:

— Просто не зная колко дълго ще остана. Излишно е да се заплитам в неща, които няма да изкарат. Хората започват да си мислят, че притежават нещо от теб.

Хан хвърли салфетката си на масата:

— Не бързаш да се връщаш към каквото и да е, нали? Ето защо сме тук. У дома си нямаме нищо и никой.

— Не знаеш нито коя съм, нито защо съм тук — изгледа го Кат. Изправи се и излезе от трапезарията.

— Достатъчно вярно. — Хан поклати глава, загледан след нея. Обърна се към Жарава: — Не се налага да търпиш вечното ѝ бръщолевене срещу клановете, нали разбираш?

— Нищо ѝ няма. Не е по-лошо от онова, което съм чувал в Дола. — Жарава бутна купата си настрана. — Искаш ли да отидем в библиотеката?

Хан поклати глава:

— После. Може би след вечеря. Ще се отбия в „Хамптън“, за да си оставя учебниците, а после ще се видя с Абелард. — Той забели очи. — Не го очаквам с нетърпение.

Хан прекоси вътрешния двор до „Хамптън хол“. Общежитието изглеждаше изоставено, защото всички ученици или се хранеха, или имаха часове. Взе на няколко скока четирите стълбищни площадки до последния етаж. На последната площадка в носа го удари воня. Изпражнения. Притисна ръкав към носа си и погледна нагоре и надолу по коридора. Вратата към стаята му беше отворена. Измъкна нож и тръгна безшумно, стиснал здраво амулета си с другата ръка. Пристъпи странично и подаде глава покрай рамката на вратата, за да погледне в стаята си.

Беше преобърната наопаки. Дрехите му бяха измъкнати от сандъка и нарязани на ивици, книгите — съборени от лавицата и накъсани, лампата — строшена на пода и маслото ѝ попиваше в дървото. Спалното му бельо бе изтръгнато от леглото и направено на парцали. По всичко личеше, че са изсипали върху него няколко препълнени нощни гърнета.

В Хан припламна горчив гняв.

Защитните му заклинания не бяха свършили никаква работа. И съвсем точно знаеше кой е отговорен. Някой, сигурен, че Хан е в трапезарията. Някой, когото не си спомняше да е видял там.

Думите на Мика отново прозвучаха в главата му: Вече знам къде си и разполагам с достатъчно време.

Обърна се и тръгна по коридора към стълбището, на път за стаите на Баяр на втория етаж. Едва слезе две стъпала, препъна се и полетя презглава надолу, където се блъсна в стената на междинната площадка и отскочи по следващата стълбищна отсечка.

Трябваше да умре на място, но Хан знаеше как се пада. Подскочи един-два пъти, което донякъде го забави, и успя да обвие главата си с ръце, преди да се стовари болезнено с дясно рамо в подножието: главата му остана на сантиметри от най-горното стъпало. Едва не полетя по третата, последна отсечка. Ножът отхвръкна от ръката му и падна с дрънчене някъде долу.

За момент изгуби съзнание. Когато дойде на себе си, въздухът му беше изкаран и виждаше черни петна. Дясната му ръка бе изгубила чувствителност, а рамото му гореше от болка. От отворената рана на челото в очите му се стичаше кръв.

Хан чу приближаващи стъпки, но за секунда-две не успяваше да помръдне.

— Мъртъв ли е? — попита глас, разтреперан от страх и вълнение. — Трябва да е мъртъв. Въобще не очаквах… да се приземи. — Хан разпозна гласа. Слабият Мандър… Аркеда.

— Да побързаме, преди някой да е дошъл. — Някой се наведе над него и опипа мястото около врата му. — Екстравагантният Мандър — Мифис.

— Не го докосвай — разнесе се предупреждение на превалски. — Претърколи го и го вдигни за верижката. — Нямаше как да сбърка Мика Баяр.

Петната се проясниха и Хан видя чифт благороднически ботуши непосредствено до главата си. Сграбчи със здравата си ръка прасеца на човека, който го опипваше, и дръпна. Мифис изписка, падна и започна да се удря надолу по последната стълбищна отсечка. Накрая долу се просна върху каменния под.

Хан изкрещя като полудял котарак и сви цялото си тяло около амулета, за да го опази. Чу ругатни, тичащи крака, затръшващи се врати. Гласът на Блевинс задаваше въпроси и ставаше все по-висок, колкото повече приближаваше, а сетне той коленичи до Хан и започна да вика пискливо в ухото му:

— Велики демонски хрътки, момче, какво е станало с тебе?

Хан изплю кръв от прехапания си език, заедно с парче зъб.

Преобърна се по хълбок и седна, свил дясната си ръка близо до тялото. Подложи лявата под лакътя ѝ.

Тежестта на ръката му подръпна ключицата и черните петна се появиха отново. Той се облегна на парапета и изфъфли през окървавени устни:

— Паднах по стълбите.

— Момчета, предупредих ви да не се състезавате по това стълбище — повиши тон Блевинс. — Има разхлопани дъски и стъпалата са с различна ширина. Късмет имаш, че не си строши глупавия врат.

Да, помисли си Хан. Голям късмет. Погледна нагоре към третия етаж, а после и надолу към първия, макар че изпитваше болка, когато движи глава. Стълбището беше пусто. Бяха само двамата с Блевинс. Мифис беше успял да се изправи сам и да се измъкне.

— Видяхте ли някой по стълбите?

Блевинс поклати глава:

— Не. Защо? — Отговорникът на общежитието попи челото на Хан с мръсната си носна кърпа.

— Някой е обърнал наопаки стаята ми. Тичах… за да ви кажа.

Лицето на Блевинс се обля в розово-пурпурно:

— Момчета, научете се, че лудориите водят до злополуки, как не разбирате? Трябва да решавате проблемите си по друг начин.

Посланието беше: не разчитай на мен за намеса. Не че Хан го очакваше или искаше. Беше свикнал да води собствените си битки.

Това е нещо повече от лудория, помисли си той. И ще намеря начин да го прекратя. Налага се, искам ли да оцелея.

— Можете ли да намерите ножа ми? — попита той. — Мисля, че е някъде долу. Изпуснах го, когато паднах.

Отговорникът на общежитието се спусна по стълбите и след няколко минути се върна с ножа на Хан, който го пъхна в ножницата и се изправи полека на крака, без да се пуска от парапета.

— Нещо счупено? — осведоми се Блевинс.

— Ключицата. Може би. — Хан изгуби дар слово, заслепен от болката.

Блевинс го улови за левия лакът, притеснен Хан да не падне:

— Трябва да те заведем в лечебницата. Дано тази вечер учителят Леонтус не е излязъл.

— Само минутка. Искам да погледна. Да погледна дали някоя дъска не се е разместила.

Въпреки протестите на Блевинс Хан се помъкна нагоре по стълбите, стиснал зъби заради болката в рамото и ръката.

Аха. Малко под площадката на четвъртия етаж някой бе опънал през стълбите здраво въже на височината на коляното, където човек не би го забелязал, ако бърза. Извади ножа и преряза въжето. Натъпка го в джоба си и се върна обратно при Блевинс.

— Както и предполагах — каза му Хан. — Разхлабена дъска.

За щастие учителят Леонтус беше в кабинета си. Помещението беше доста по-различно от обиталището на матриарха. Нямаше никакви вързопчета с билки и гърненца с мазила, каквито Върба винаги държеше подръка. Никакви инструменти за извличане на есенции от растения. Никакви пациенти не се възстановяваха в стаите отзад. Всичко беше измито и сложено в ред, просто и празно, с изключение на лавицата книги с лечителски заклинания. Чудато.

Магьосникът лечител постави диагноза счупена ключица, фрактура на скулата, сцепване на скалпа и различни натъртвания и охлузвания.

Блевинс изчезна, за да уведоми декан Абелард, че Хан е при Леонтус, затова няма да успее за срещата с нея.

Поне нещо хубаво в случая. Както казваха за лятната треска — може да убие приятелите и семейството ти, но положително ще отнесе и някои от враговете ти.

Абелард обаче накара да му предадат, че независимо от всичко иска да го види веднага щом го освободят.

Хан лежеше на една маса, за да може специалистът на Леонтус да му измие косата и да почисти раната на главата. Кървеше обилно, но го бяха ранявали и по-лошо. Поредният белег към колекцията.

Благородниците в Превалски брод наемаха магьосници лечители, но кракът на последните никога не стъпваше във Вехтошарника. Лечението от магьосник беше необичайна работа. Леонтус положи ръце върху ключицата на Хан и сякаш прохладен магически поток отми болката. Хан се чувстваше все по-добре, а Леонтус изглеждаше взе по-зле. Магьосникът прекрати действията си, когато на Хан му се стори, че състоянието на двамата е достигнало равновесна точка.

— Как се чувстваш, момчето ми? — Леонтус се опита да придаде сърцатост на гласа си. — Беше изгубил цвят, очите му гледаха разфокусирано и лъщеше от пот. — Може би не идеално, но…?

— Свършихте екстра работа, благодаря. — Хан изпита вина и не го помоли да продължи. — Сигурен съм, че оттук и сам ще се възстановя добре.

— Да сложим ръката ти в превръзка за следващите няколко дни; избягвай да натоварваш зарастващата кост — посъветва го Леонтус.

Докато лечителят окачваше превръзката, Хан попита:

— Използвате ли билки или растителни лекарства? Може би това ще облекчи малко… — Гласът му заглъхна, защото устната на Леонтус се изви презрително.

— Ако говориш за лекарствата на гъбоядците, те са опасни и не са изпитани — строго отбеляза Леонтус. — Недопустими са в законното лечение.

Ами добре тогава. Хан имаше малко върбови кори в стаята си. С тях щеше да облекчи болката. Или поне смяташе, че все още ги има. Вече бе разколебан доколко са безопасни за употреба.

— Може ли магьосник да се излекува сам? — попита той. Това би се оказало удобно предвид развиващите се събития. Изглежда все пак имаше смисъл да внимава в часовете на Леонтус.

Лечителят поклати глава:

— Не — отговори безцеремонно. — Не би имало голяма полза от лечителите тогава, нали? Ето, погледни се в стъклото и прецени. — Обърна огледалото на масичката, та Хан да вижда лицето си.

Устната му беше подута, а окото му беше почерняло и полузатворено. По бузата имаше множество натъртвания, но вече не личаха рани. Обещаваше да заздравее добре. Хан прокара език из устата си и откри счупения зъб. Поне не беше от предните, в случай че някога отново се усмихне.

— На сутринта ще си схванат — предупреди го Леонтус. — Освен това трябва да си почиваш и отново да натрупаш магия. — Той прокара опакото на дланта си по здравата му буза. — Изтощен си. Магията на пациента допринася за лечебния процес.

Зимното слънце вече беше залязло, когато Хан закуцука през вътрешния двор към „Мистверк хол“ за срещата си с Абелард. Между сградите се събираха групи треперещи от дъжда ученици.

Хан престана да обръща внимание на болките в мускулите, ставите и главата и изправи рамене, вдигна брадичка. Трябваше да демонстрира присъствие, ако някой го наблюдава. Но се чувстваше като изпразнена чаша — чуплив и уязвим. Истински изплашен.

Ако беше изгубил живота си при падането, щяха да го припишат на случайно произшествие. Прояви безгрижие, а не можеше да си го позволи. Съществуваха безброй други случайни начини да умре. Не биваше да позволява на Баяр и братовчедите му да се възползват от късмета си повече от веднъж. Ако не успееше да намери начин да се защити, го чакаше дълга година.

Или съвсем кратка.

Факултетният кабинет на Абелард беше луксозен и се състоеше от няколко стаи на последния етаж на „Мистверк хол“, с изглед към реката. Специалистът от приемната влезе, за да извести за Хан и го въведе във вътрешното помещение.

Деканът седеше зад масивно писалище и прелистваше купчина книжа. На стената зад нея беше окачен флаг, чиято бродерия изобразяваше отворена книга с лумтящи пламъци, излизащи от страниците ѝ. Дебели уе'енхавенски килими покриваха полираните дървени подове и свеждаха звуците до шепот.

Тя задържа Хан да поизчака прав, преди да вдигне глава към него.

При вида на лицето му очите ѝ се разшириха:

— Демонска кръв, Алистър, какво ти се е случило?

— Паднах по стълбите — отговори Хан. — Отговорник Блевинс не ви ли докладва?

— Наистина ли? — Тя се приведе напред и ръкавите ѝ се спуснаха към писалището. — Нещо против ти да ми разкажеш?

— В „Хамптън“ стълбището е сложна работа — подхвана Хан и без да чака покана, се настани в едно кресло. — Иска се една малка погрешна стъпка.

Абелард го изгледа малко по-продължително:

— Не възнамеряваш да се оплакваш, а, Алистър? И знаеш как да пазиш тайни. Това е добре. — Тя побутна книжата настрана, без да бърза особено. И добави: — Както обещах, се поинтересувах от миналото ти. И изглежда каза истината… поне доколкото схващам. Произхождаш от Вехтошарника. Престъпник си, всъщност… крадец и убиец. Кралицата на Превала е обявила парична награда за главата ти заради опит за убийство на висшия магьосник.

Хан просто отвърна спокойно на погледа ѝ. Изключено е аз да съм първият убиец, когото приемат в „Мистверк“, помисли си той. Дори е вероятно убийците да получават допълнителни удобства.

Тя отново се приведе напред и продължи по-ниско:

— Наистина ли опита да убиеш Гаван Баяр?

— Отдавна му се пишеше — каза Хан с пълното съзнание, че деканът вече си е съставила мнение за него.

Абелард се облегна назад и отпусна длани върху писалището:

— Виждам, че не си глупав. Затова се питам защо би поел такъв риск?

— Трябваше да е или той, или аз — отвърна Хан. — Следващият път ще се прицеля по-точно.

Неочаквано деканът се разсмя:

— Не изпитваш никакво разкаяние. Харесва ми.

Не аз съм човекът, който трябва да се разкайва, помисли си Хан.

Тя просто седеше и го наблюдаваше.

— Ами тогава — той се намести по към края на креслото, — значи добре сте ме преценили. Това ли е всичко? Чувствам се изтощен от лечението и имам нужда да полегна малко.

Абелард вдигна ръце, сякаш за да го накара да остане седнал:

— Не бързай толкова. Искам да обсъдим нещо с теб… една добра възможност.

— Възможност. — Хан отново се облегна. — Какво имате предвид?

— Политическата ситуация в Превала става неудържима. Примирието между кръвната линия на Сивия вълк, диваците и Магьосническия съвет се разпада. Заради трагедия, която вероятно никога не се е разигравала, магьосниците са пленници на ограничения, предназначени за други времена.

— Имате предвид Опустошението.

Абелард кимна:

— Възбраните над магията и магическите оръжия, ограниченията срещу магьосниците в политически план… ни правят слаби, прекалено слаби, за да се защитаваме. Мнозина от нас вярват, че войните в Ардън ще се разпространят и в останалата част на Седемте кралства. Тук, в Брода, сме особено уязвими, защото не разполагаме с естествената защитна бариера на планините.

— Чувал съм го — кимна Хан, озадачен каква ли е причината могъщият декан на „Мистверк“ да му изнася тази реч.

— Народът на Дола и гъбоядците трябва да бъдат вразумени с всички средства. В близко бъдеще ще възникне необходимост от магьосници с твоите по-особени умения — заключи Абелард.

— С моите по-особени умения?

Тя събра върховете на пръстите на двете си ръце:

— Като на човек, готов да пролее кръв, стига да се наложи. Като на човек, който… притежава опит в такива действия.

Хан се покашля, решил, че не е разбрал правилно:

— Трябва ви наемен убиец?

— Трябва ми някой, който притежава гъвкавостта да извършва необходимото. — Абелард се надигна, приближи се към редицата от прозорци и се загледа над вътрешния двор на „Мистверк“. — Ти, струва ми се, притежаваш уникалните качества за целта… ум, сила и пълна липса на скрупули.

Мрачни времена, помисли си Хан: всеки осъзнава, че се нуждае от услугите на убийци.

Абелард се обърна към Хан и явно прочете съпротивата по лицето му:

— Не се тревожи. Ще бъдеш добре обезщетен и никой няма да смее да те напада открито, докато си под моя закрила. Възнамерявам до една година да се завърна в Превала. Ако докажеш способностите си, ще те взема със себе си. — Тя замълча, а после прибави деликатно: — Привързаността ти към мелеза гъбоядец няма да бъде проблем, надявам се.

Не и за мен, помисли си Хан. Няма начин да тръгна с теб.

— Отказал съм се от този живот — произнесе той. — Както виждате, едва успявам да се справя със задълженията си, свързани с учебните часове, четенето и науките. Не проявявам интерес към политиката.

— Това е добре — отвърна Абелард. — Защото така ще изпълняваш, каквото ти наредят. — Тя замълча отново, но понеже той не отговори, продължи: — Хайде, хайде. Няма да те изпращам със списък на хора за убиване. Ще започнем със специално обучение. Работя с подбрана група талантливи ученици. Желанието ми е да се присъединиш към нас.

Хан седна по-изправено и отпусна ръце върху коленете си. Явно това беше групата, за която спомена Мордра де Вилие.

— Какво имате предвид под „работя“ с тях?

— Инструктирам ги извън редовния учебен план и ги запознавам с могъщи магически инструменти. Те ще образуват ядрото на магьосническата ни армия и ще играят решаваща роля в предстоящата борба.

— Кой друг е в тази група? — попита Хан.

— Предимно четвъртокурсници, специалисти и учители — изреди Абелард и отмести очи. — Не е често срещана възможност за първокурсник.

— Има ли други първокурсници? — настоя Хан.

Абелард изпусна раздразнена въздишка:

— Близнаците Баяр.

— Значи няма сделка. — Хан вдигна ръце. — Благодаря все пак.

Абелард поклати глава:

— Чуй ме внимателно. Политическите взаимоотношения между магьосниците са сложни. Имаме някои общи цели… да отбраняваме клановете и да се защитаваме от фанатиците от юга. Следователно се нуждаем от добре обучена армия от таланти. Но не сме на едно и също мнение по други въпроси, например кой да бъде висш магьосник, кой да управлява съвета и кой да контролира кралицата.

— Както споменах, никак не се интересувам от политика — напомни ѝ Хан.

— Трябва да знаеш и че с висшия магьосник не сме съюзници. Всъщност сме съперници. Семейство Баяр държи властта от твърде дълго време. Възнамерявам да им я отнема.

Хан рязко вдигна глава и се взря в Абелард. Война за територия сред магьосническата аристокрация?

Деканът се усмихна тънко:

— Защо придоби такъв изумен вид? Ще отговаряш директно пред мен. Разполагам с определено влияние. Ако уговорката ни проработи добре, мога да ти предложа известна защита, когато се върнем в Превала. А ти би желал да се върнеш там, нали?

— Защо вземате под специалното си крило Мика и Фиона, ако сте на нож с баща им? — попита Хан.

— Простият отговор е, че за това настоя Магьосническият съвет. Вероятно са тук, за да ме наглеждат. — Устата на декана се изкриви. — По-сложният отговор е, че се нуждаем от голям брой добре обучени магьосници, за да посрещнем външната заплаха от клановете и Ардън. С други думи, в краткосрочен план може ида върша нещо противно на интересите си, но общото благо е по-висша цел.

— Искате да кажете общото благо на магьосниците — уточни Хан.

— Сред които си и ти, струва ми се — отбеляза сухо Абелард. — В дългосрочен план се нуждая от човек без лични планове, който в случай на нужда да отстранява противници с дарби.

Хан се оттласна от креслото и стана. Чувстваше как леко му призлява.

— Не, благодаря.

Абелард отметна глава и го изгледа по дължината на носа си:

— Да не би да реши, че ти се предлага избор? — попита тихо.

Хан вече се обръщаше към вратата, но се извъртя рязко с лице към нея:

— Винаги има избор.

— Или да ми съдействаш, да научиш всичко, което можеш, и да изпълняваш заповедите ми. Или да бъдеш изключен от „Мистверк“ и изпратен обратно в Превала, където ще те обесят.

— Изключен? — не повярва Хан, усетил как устата му изсъхва като пепел. — Защо?

— Ако знаехме, че приютяваме известен престъпник, никога не бихме те допуснали.

Е. Имаше избор — между две противни възможности.

— Защо се интересувате толкова от мен? — попита Хан. — Защо ви е да включвате в екипа си някой мимо волята му?

— Защото е много слабо вероятно да работиш за Гаван Баяр — откровено отговори Абелард. — Или да работиш в бъдеще. Никога няма да ти прости заради опита ти да го убиеш. Никога. Остава ти да се надяваш единствено аз да спечеля.

Само защото си враг на врага ми, не означава, че си мой приятел, помисли си Хан. Но не го каза на глас.

— Независимо от потеклото, езика ти и твоето минало, в теб има нещо почти аристократично — продължи деканът. — Дори да е просто арогантност, с малко предварителна подготовка има изгледи да се научиш да се движиш в кралския двор, според мен. Не ми трябва уличен бандит, а някой, който може да живее в тези среди.

Освен това се нуждае от инструмент, помисли си Хан. Някой, когото приятелите ѝ със синя кръв никога няма да приемат, а оцеляването му ще зависи от нейните подаяния.

Докато мислеше бързо, оглеждаше Абелард. Никога в живота си не беше правил дългосрочни планове, а напоследък животът му се състоеше основно от протакане. Нуждаеше се от време в Одънов брод да изгради умения на магьосник, за да може да се защитава срещу многобройните си врагове.

Допълнителните часове едва ли щяха да навредят. Абелард щеше да му ги осигури, поне докато не открие, че през цялото време я е мамил. А когато това стане, ще бъде в малко по-добра позиция.

Колко пъти ще съумея да засвидетелствам лоялност, преди за това да разберат уличните ми главатари?

— Добре — сви рамене той. — Бройте ме.

Декан Абелард се усмихна:

— Знаех си, че си умно момче.

— При едно условие.

Абелард повдигна оскубаните си вежди — израз на изумление:

— А именно?

Налагаше се Хан да изтъкне гледната си точка относно семейство Баяр, за да предотврати ответните действия.

— Семейство Баяр и братовчедите им не ми дават мира заради онова, което причиних на баща им — подхвана той. Докосна подутата си скула. — Днес следобед направиха опит да ме убият… за втори път. Не съм от търпеливите. От вас искам да сложите край на това. Освен ако вие не искате да ги накарам да замълчат още сега, което и ще направя, стига да се налага.

Абелард вдигна ръце:

— Не. В никакъв случай. Изключено е да те представя в кралския двор, ако си свързан с убийствата им.

Е, определено си от студенокръвните, прецени Хан.

— Ще им дам да разберат ясно и безпрекословно, че си под моя закрила — обеща тя. — Няма да ти посегнат повече.

— Хубаво. — Хан си почеса врата. — Но изчакайте първо те да дойдат при вас с оплакване от мен, става ли?

Тя се намръщи.

— Каква причина биха имали да…

— Смятам да им дам урок — рече той. Абелард отвори уста, за да протестира, но той добави: — Не се тревожете. Ще го преживеят. И няма да сторя нищичко, което да успеят да ми припишат.

Деканът сплете пръсти на корема си и го огледа хубаво от горе до долу:

— Само гледай да не те хванат. Ако се случи, оправяй се сам.

Хан се усмихна.

— Няма проблем. — Той остана на мястото. — Има ли нещо друго?

— Срещам се с групата всяка сряда вечер в този кабинет — отговори Абелард. — Бъди тук в седем.