Кралицата изгнаница

Девета глава Пътят на запад

Хан се радваше, че Ардънскорт остава зад гърба му. Западният път продължаваше прав като тетива през равнините между Ардънскорт и река Тамрон. Напредваха добре, защото не се налагаше да заобикалят планини и само от време на време преодоляваха поредния поток или река. На места обаче мостовете бяха унищожени и се налагаше да се отдалечават далече нагоре или надолу по течението в търсене на подходящо място, където да пресекат. Често като помощ на пътниците по тази отсечка плоскодънни лодки ги превозваха от единия на другия бряг срещу дребно заплащане.

Свидетелствата за неспирната война ги обкръжаваха навсякъде — опожарени ферми, маршируващи батальони от пехотинци, масивни крепости със залостени порти и развяващи се бойни знамена, огромни военни лагери. Спътниците на Хан постоянно се отклоняваха от пътя, за да се скрият сред дърветата и да избегнат преминаващи патрули с различни знамена на враждуващите танове.

Нерядко се оказваха на бойни полета, където плашеха гарвани и лешояди, накацали по разлагащи се трупове на убити. Птиците кръжаха над тях и надаваха високи, недоволни писъци, а щом тримата отминеха, веднага кацаха отново. На няколко пъти подминаха бесилки, на които се полюшваха вмирисаните плодове на скорошни екзекуции.

Добър сезон за гарваните, помисли си Хан. Нямаше начин да стигнат навреме за първите учебни дни, след като се бяха забавили толкова много на тръгване, а и направиха многобройни отклонения по пътя.

Кат не беше щастлива да язди. Конят, даден ѝ назаем от Джемсън, беше недоброжелателно, опърничаво животно, поне толкова проклето, колкото и Парцаливко. Тя се държеше със сетни сили за гърба му като лепкаво насекомо, без да изпитва ни най-малко удобство, но бе напълно невъзможно да я откъснат от мястото ѝ. Нещата се подобриха, когато Хан успя да я убеди да се прехвърли на резервното конче. Използваха коня на Кат за пренасяне на багажа.

Великолепните улични умения не ѝ вършеха никаква работа сред природата, което обясняваше защо постоянно е избухлива и в лошо настроение. Не беше свикнала да е втора в каквото и да е.

Хан и Жарава се редуваха да я обучават как се оцелява в гората, как да разчита следи и да ловува с лък. Кат имаше бързи и точни рефлекси, а и по традиция я биваше с всякакви остриета. При успех в лова, бързо се учеше как да одира животното и да готви месото му.

Изглеждаше покорена и много различна от онази Кат, която Хан си спомняше от Вехтошарника. В миналото гордостта и упорството на Кат винаги ѝ навличаха неприятности. Сега обаче беше станала сприхава като куче, което са ритали прекалено много пъти.

Демонстрираше настоятелно предубежденията си по адрес на Жарава заради престъплението му да произхожда от клановете. В известен смисъл беше ирония — след като Кат произхождаше от Южните острови — толкова бързо да възприеме схващанията на жителите на Дола. Понякога пребитите хора просто искат да пребиват други хора.

Все така пътуваха нощем. С наближаването на зората намираха укрито място, където да прекарат деня. Хан и Кат залагаха примки, а Жарава кладеше огън и устройваше лагера. Хранеха се, спяха няколко часа, ставаха и изваждаха книгите.

Жарава редуваше учебника по магия от Демонаи с книга за заклинания. Хан запаметяваше чародейства, а сетне опитваше да накара амулета си да изпълнява желанията му. Понякога успяваше, понякога не, но поне вече нямаше агресивни изригвания на ейла или странно, самоунищожително поведение.

Предпочиташе да се отърве от всичко това, докато все още се намираха в средата на нищото.

Докато се занимаваха с книгите, Кат се навърташе наоколо. Понякога вадеше базилката и свиреше — сладки, меланхолични мелодии, които разплакваха човек, дори и да не знае думите на песента. Жарава често затваряше книгата, привеждаше се напред, увил коленете си с ръце и затворил очи, просто слушаше.

Захванеха ли се с упражнения по чародейство обаче, Кат бързо се отдалечаваше от лагера и не се появяваше с часове. Даваше ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с магиите.

Жарава все още не харесваше особено новия си амулет, макар да не спираше да го зарежда с енергия.

— Не ми се струва правилно — казваше и го натискаше с пръст. — Все едно нещо стои между мен и амулета… нещо, което не си е на мястото.

Този път Хан вдигна рамене:

— Може би с всички амулети е така. — Поколеба се и също докосна вещерската дрънкулка на Ватерлоу. — Понякога ми се струва, че в него вече присъства друго познание и друга сила. Мислех си дали не е заради… заради мен. Или заради онова, което преди това го е притежавало.

Жарава се намръщи.

— Мислиш, че е прокълнат? Или ти си прокълнат?

— Може би и двете — промърмори Хан.

Ами ако беше вярно… казаното от Елена на майка му? Ами ако наистина беше прокълнат, защото кръвта на Краля демон тече във вените му? През последните хиляда години семейният им късмет със сигурност не беше от най-добрите — от владетел на Седемте кралства до недохранен уличен крадец.

— Защо? Чие притежание е бил преди това?

Хан стреснато вдигна очи към мястото, където Кат беше прегърнала базилката си. Напълно беше забравил за нейното присъствие.

Не му се искаше да лъже Кат, но и не желаеше да я плаши повече, като сподели с нея, че използва стария амулет на Краля демон.

— Ами принадлежеше на лорд Баяр. Висшия магьосник — обясни той.

Кат мигна срещу него. После се изправи и остави базилката настрана.

— Изглежда ти е донесъл само неприятности — констатира тя. — Не е ли по-добре да му го върнеш. — Обърна се и изчезна в гората.

Хан и Жарава останаха загледани след нея.

— Е — обади се Жарава, — ако питаш мен, не мисля, че си прокълнат. Ако го вярвах, нямаше да се навъртам край теб. — Наведе глава, за да погледне амулета на Хан. — А колкото до вещерската дрънкулка, причината по-вероятно се крие в нейната изключителна мощ, а ти не знаеш какви ги вършиш. Поне изчакай да преминеш някакво обучение, преди да правиш заключения.