Кралицата изгнаница

Четиринайсета глава Вечерята на декана

На следващия ден в класа на Грифон Хан се постара по никакъв начин да не привлича вниманието върху себе си. Амулетът му все още не беше пълен с енергия, макар че го зарежда през цялата нощ. Дори сутринта го държа в ръка и украшението алчно го изсмукваше.

Съчинението му за посещението в Аедийон беше толкова неясно, колкото и на съучениците му. Грифон стисна плътно устни и се задоволи само да отбележи:

— Благодаря, Алистър. Просто забележителен разказ.

Мика и Фиона бяха написали също толкова мъгляви домашни.

Хан чете и изучава Кинли с неутолима жар, за да открие поне някакъв отговор. Не се решаваше да попита Грифон от притеснение да не привлече вниманието му. След произшествието с Абелард изоставиха напълно темата за Аедийон. Учителят продължи да се заяжда с Хан в час и редовно висеше над него като граблива птица с пречупени криле, но със свиреп клюн. Сякаш обвиняваше Хан, че го е вкарал в неприятности пред декан Абелард.

Хан седеше до късно вечер, за да се подготвя за часовете, и правеше опити да си изгради защити срещу възможни нападения. Заплахата от унижение се оказа невероятно мотивираща.

Другите в класа също страдаха, ала не толкова често колкото Хан. Грифон докара Дарнлей до сълзи, подиграваше се на братята Мандър и се отнасяше с Жарава като с идиот. Дори членовете на семейство Баяр от време на време се озоваваха изправени пред трудни въпроси, макар на Хан да му се струваше, че в техния случай словесните остриета на Грифон не са толкова безмилостно наточени. Особено срещу Фиона.

През следващата седмица декан Абелард влиза два пъти в час. Сядаше на последната редица, почукваше с пръсти по чина пред себе си с мрачно, навъсено изражение в слабия блясък на греещия ѝ амулет. По време на тези посещения Грифон често оплиташе език и губеше мисълта си.

Мика и братовчедите му не се задържаха дълго в „Хамптън хол“ и Хан рядко ги виждаше, освен в час. Предпочитаха да прекарват времето си в „Корона и замък“, където всяка вечер установяваха личното си кралство заедно с Фиона, Уил и голяма тълпа от мистверкски новопостъпили, познати на Мика отпреди. В това имаше логика. Повечето хора в класа на Хан идваха от Превала, следователно със сигурност бяха приятели още от деца.

Хан се заставяше да посещава понякога „Корона и замък“ само за демонстрация, въпреки че при всяка негова поява помещението се смълчаваше, а приятелчетата на Мика демонстративно укриваха добре кесиите и пазеха амулетите си, щом той минеше край тях.

Седем седмици след началото на семестъра уведомиха новопостъпилите, че на Храмовия ден Абелард организира първата вечеря на декана в „Мистверк хол“. Очакваше се всички ученици, специалисти и факултетни преподаватели да присъстват.

Хан не беше във възторг, че се налага пак да се мярка пред декана. Очната му ставка с нея се бе състояла само преди седмица. Продължаваше да се уповава на искрицата надежда да се измъкне някак.

Докато се готвеше за вечерята, си мислеше със задоволство за червената роба на анонимността, която щеше да надене върху дрехите си, след като се изкъпа, обръсна се прилежно и си среса косата. Беше си излъскал амулета с велур. Не знаеше по какъв друг начин да се подготви.

С Жарава прекосиха вътрешния двор на „Мистверк хол“, грейнал от светлини. На входа се тълпяха червени роби. За разнообразие не валеше, ала острият северен вятър намекваше, че времето ще се развали.

Прислуга в ливреи на „Мистверк“ ги насочи към Голямата зала.

Върху дългите маси в предната част на помещението блещукаха чинии, чаши и сребърни прибори за хранене привидно повече от необходимото, вероятно защото все още не беше сервирана храна.

От бездънните тавани висяха огромни знамена с емблемите на магьоснически домове, включително познатият символ с приведените соколи на семейство Баяр.

Какъв ли би бил неговият символ, ако има такъв, помисли си Хан.

Всички присъстващи носеха задължителните роби, но повечето се бяха украсили богато с шалове със символите на магьосническите им домове, с отличителни знаци и бродерии, обозначаващи положението им в академичната йерархия. Освен амулетите мнозина имаха и други украшения по себе си — крещящи пръстени, тежки златни вериги и гривни. Дори и в червеното си оперение Хан чувстваше, че не е достатъчно добре облечен — приличаше на най-обикновеното от обикновените врабчета.

Откри членовете на семейство Баяр сред грозд ученици в далечния край на залата. Докато се взираше към тях, Мика забеляза, че ги гледа, и каза нещо, което накара останалите да избухнат в кикот. Фиона също стоеше с лице към Хан. Тя вдигна глава и срещна погледа му. С твърдо и студено като мрамор лице дълго време не отмести очи, но накрая се обърна към Уил.

Хан долови познатото пощипване за опасност по гърба си. Да се залуташ в благородническа територия беше все едно да се движиш из улиците на Вехтошарника без знак към коя банда принадлежиш или без репутация, която да държи другите настрана.

Докосна амулета си, за да си вдъхне увереност, и надяна уличното си изражение.

На бар в единия ъгъл предлагаха напитки. Той и Жарава се насочиха натам, подминавайки групи ученици и преподаватели.

От всички страни ги заливаха разговори. Хан долавяше откъслеци от тях — думите „Вехтошарника“, „крал на бедняците“, „гъбоядец“ прозвънтяваха в ушите му като фалшиви ноти.

Огледа редиците от блестящи бутилки, каси и бъчви на бара. Не просто пиво и сайдер, а бренди, вино, а дори уиски. Хан се замисли за Лушъс Чорлав у дома на Ханалеа и се зачуди дали дестилерията му все още работи и кой ли разнася производството му сега.

С Жарава си поръчаха сайдер. Вечерята щеше да е достатъчно трудна за преживяване и на свежа глава.

Адам Грифон влезе в залата на инвалидната си количка и започна да маневрира умело през тълпата към бара.

Колко неприятно, че не може да използва този стол през цялото време, помисли си Хан. Академията беше пълна със стъпала, бордюри, павета и други опасности.

Някой подръпна ръкава на Хан, а той се обърна, при което едва не разля сайдера си.

Озова се лице в лице с девойче с изключително бледа кожа и късо подстригана черна коса на кичури, прорязани от червени магьоснически линии. Носеше червена роба с хубаво избродирани подгъви. Ръцете ѝ бяха претоварени с пръстени, а по-голямата част от видимата повърхност на кожата ѝ бе покрита с ярки, металически татуировки, подобни на нарисувани скъпоценности, чиито очертания сякаш се къдреха и движеха от само себе си.

— Талисмани и заклинателни символи — обясни девойчето, като прокара пръст през символа на горната страна на дланта ѝ. — Защита срещу урочасваща магия.

— А… — сепна се Хан в опит да измисли какво да каже. — Някой да не иска да те урочаса?

Тя кимна, изправи се на пръсти, за да прошепне театрално в ухото му:

— Името ми е Мордра де Вилие — представи се, сякаш с това обясняваше всичко.

— Аз съм Хан Алистър. — Кимна към приятеля си: — А това е Хейдън Жарава.

— Зная. — Мордра де Вилие погледна първо единия, а после другия с големи и сериозни очи. — Вярно ли е, че си крадец и убиец?

Хан направо я зяпна.

В изражението ѝ нямаше и следа от неодобрение, единствено ненаситно любопитство. Понеже не ѝ отговори веднага, тя прибави бързо:

— Бил си прословут престъпник и си направил опит да отнемеш живота на лорд Баяр. — Обърна се към Жарава. — Ти пък си бил шпионин на гъбоядците.

Жарава хвърли бърз поглед към Хан.

— И кой ти каза това? — попита я той.

Мордра кимна по посока на семейство Баяр в ъгъла.

— Е! — възкликна Хан и си потърка врата. — А ти какво мислиш?

— Ами — тя кимна към Жарава — ти си гъбоядец. — Обърна се към Хан: — А ти говориш като уличник, макар и да не си облечен като такъв. — Тя огледа лицето му. — И изглеждаш донякъде безмилостен с тези белези и всичко останало.

Как е възможно да звуча като уличник? — зачуди се Хан. Почти не си беше отварял устата.

— Разумно ли е тогава да разговаряш с нас? — попита той. — Не е ли рисковано?

Мордра повдигна рамене:

— И за мен нямат кой знае колко високо мнение, защото съм от долните кралства. Въпреки че кръвната ми линия е чиста, а баща ми е в съвета. Декан Абелард обаче гледа с добро око на мен, защото имам голям талант. — Протегна ръка, за да им покаже подгъва на ръкава си. — Най-младият специалист за всички времена.

— Сигурно си опасно умна — изкоментира Хан.

— Ако си умен, ще забележи и теб — успокои го Мордра. — Няма значение кой си. — Погледна Жарава и сви рамене. — Освен ако не си гъбоядец, разбира се.

Тази Мордра, дори и да е умна, ще избърбори всичко, което ѝ дойде на ума, помисли си Хан.

— Може би не искам да ме забележат — сви рамене той.

— О, напротив, искаш — възрази Мордра. — Декан Абелард води специални часове само за ученици с потенциал.

— Какви часове? — полюбопитства Хан.

Тя отново се изправи на пръсти, като улови рамото му, за да се задържи:

— По забранена магия — произнесе като придихание, а топлият ѝ дъх погъделичка ухото му. — По могъщи заклинания.

Вледеняващ глас прекъсна разговора им:

— Млъквай, Мордра.

Мордра стреснато се отдръпна и едва не падна. Хан вдигна поглед и установи, че неизвестно как Фиона бе изминала цялото разстояние през помещението, без той да забележи.

— Ти млъквай — сопна ѝ се Мордра, вече запазила равновесие, и сви юмруци.

— Винаги плещиш глупости като новобранец — продължи Фиона и забели очи. — Алистър е уличен бандит. Не се интересува от жалкия ти измислен живот.

— Всъщност беше доста увлекателно — обади се Хан. — Мордра току-що ни казваше, че…

— Няма значение — намеси се Мордра. — Къде ще седнете?

— Където има място, предполагам — отвърна Хан.

А наум си помисли: далеч от семейство Баяр и декана. И от Мордра вероятно. Макар да беше единственият човек, който иска да говори с тях, непрекъснатите ѝ приказки го изтощаваха.

— Всеки има определено място… не си ли чувал? Аз съм на масата на декана — обясни Мордра.

— Откъде знаеш къде ти е мястото? — поинтересува се той. Постоянно го преследваше усещането, че пропуска подробности, известни на всички.

— Има малки картички по местата — каза тя. — Разходете се и открийте вашите. Почти е време за сядане.

Мястото на Хан също се оказа на масата на декана. Заедно с двамата Баяр, Адам Грифон, друг специалист и още един учител. Дотук с опитите да остане незабелязан.

Жарава беше настанен на близка маса заедно с неколцина от бандата на Баяр. Те се поотместиха и обърнаха глави, сякаш им беше замирисал на лошо. Жарава въздъхна и си надяна изражението на търговец.

Сякаш декан Абелард нарочно бе решила да накара всички да се чувстват нещастни.

Хан седна между Мордра и Фиона, а срещу тях беше мястото на Мика, непосредствено до учителя Грифон.

Фиона седеше сковано и се взираше право пред себе си, все едно бе възможно да се престори, че Хан не се намира до нея.

За щастие се появиха забързани прислужници и започнаха да разливат с черпаци супа в купите пред всеки гост.

Рядък бульон, в който плуваха зелени неща. Не е точно вечеря, помисли си изненадан Хан. Очакваше по-пищна трапеза. Загреба малко и духна, за да изстине. Имаше опушен и солен вкус като на сушени гъби и лук.

Дано дават допълнително, помисли си. Или поне малко хляб. Изяде още няколко лъжици и чак тогава забеляза, че никой друг не се храни.

Срещу него Мика го гледаше със събрани върхове на пръстите, повдигнал едната си вежда. Мордра се наведе към Хан:

— Редно е да изчакаш да сервират на всички и деканът да ни отправи приветствие — прошепна толкова високо, че я чуха и по съседните маси. Из залата се разнесе сподавен смях.

Хан остави лъжицата си и почувства как кръвта се качва по лицето му.

Оказа се, че супата не е вечеря. Беше онова, което сервират преди вечеря. А тя пък се състоеше от печен пъдпъдък с картофи, моркови, малки кексчета, и плодове, накиснати в бренди, фламбирани, и три различни видове вино в чашки.

Никой друг не беше отнесъл сайдера си на масата.

При всичките си опити да прави като другите, от време на време Хан или посягаше към грешната вилица, или започваше да яде разни неща в неправилна последователност, или използваше несъответстващ сос на дадена храна, а Мордра го поправяше с шепот на истински играч, с което разпращаше из залата мълчаливи конвулсии от смях.

Не се смееха единствено декан Абелард, Жарава, Мордра и Фиона.

Фиона?

През цялата вечеря пи вино, но хапна съвсем малко, като побутваше намръщено храната из чинията, докато прислужниците най-после я отнесоха. Почукваше с пръсти по масата и се поместваше на мястото си.

От това, че седи до мен, губи апетит ли? — озадачи се Хан.

На няколко пъти учителят Грифон се наведе през масата и опита да я заговори, но тя изглеждаше разсеяна, сякаш едва го чуваше.

Най-сетне Фиона се приведе през Хан, за да каже на Мордра:

— Престани да го правиш! — изсъска точно когато Мордра си отваряше устата да проговори, защото Хан се канеше да намаже хлебчето си с масло, вероятно с неподходящ нож.

— Кое? — премигна срещу нея Мордра.

— Точно ти ли трябва да поправяш маниерите на другите! — продължи Фиона с глас, чуплив като стомана по слънцестоене. — Ти си катастрофата.

Мордра издаде брадичка:

— Просто се опитвам да…

— Стой далеч от Алистър, или ще бъдеш отхвърлена още повече — предупреди я Фиона.

— Млъкнете и двете! — избухна Хан, стоварвайки ръце върху масата, при което успя да раздрънка порцелана и да разклати виното из чашите. — По-лесно се яде посред кръчмарски бой, отколкото между вас двете.

В залата се възцари пълно мълчание.

Столът на Фиона изстърга с крака назад и тя се изправи:

— Декан Абелард, моля да ме извините. Не се чувствам добре. — И вихрено напусна залата, без да погледне назад.

Хан погледна през масата към мястото, откъдето Мика го наблюдаваше с пресметливо свити очи. Грифон проследи излизането на Фиона и чак след като тя изчезна премести нечовешките си очи върху Хан, а лицето му беше пребледняло и побесняло. Декан Абелард опря лакти на масата и отпусна брадичка върху ръцете си. Устните ѝ бяха изкривени от слаба усмивка.

Хан престана да се храни, защото не искаше да рискува с още забележки от страна на Мордра. Тя не спираше да говори, а той ѝ отговаряше с къси изречения.

Най-накрая безкрайната вечеря приключи. Ученици и факултетен състав се пръснаха на оживени групи. Хан и Жарава се изнизаха от залата през задната врата, за да избегнат досега с другите.

— И така ще бъде всеки месец? — измърмори Хан. Богатата вечеря тежеше като наковалня в стомаха му. — Кървави кости.

— Фиона Баяр и Мордра де Вилие се караха за теб, а? — Вятърът блъскаше клоните над тях един в друг и Жарава си вдигна яката. Хан го изгледа кръвнишки, а той прибави: — Поне така ми се стори.

— Нямам представа за какво беше всичко това — призна Хан. — Фиона не желае никой да говори с нас. Може би иска да ни изолира още повече.

— Може би те иска само за себе си — предположи Жарава.

— Ха. — Вървяха известно време мълчаливо. — Чудя се кой ли посещава часовете на Абелард — обади се Хан. — Чудя се какво ли е замислила.

Докато заобикаляха ъгъла на „Мистверк хол“, изпод галерията пламна светлина и улови погледа му. Той присви очи и сред сенките успя да различи силует в роба, ъгловато лице, озарено от идващата отдолу светлина.

Над тях камъкът се пропука с тъп удар. Ушите на Хан започнаха да звънят. Без да поглежда нагоре, той се хвърли към Жарава и двамата се проснаха на затревения вътрешен двор.

Хан се претърколи на крака. На мястото, където само секунда преди това се намираха, имаше пръсната купчина керемиди и натрошени камъни. Ножът се появи в дланта му и той се втурна към галерията, като се движеше на зигзаг, за да се превърне в по-трудна мишена. Само че там нямаше никой.

— Какво стана? — попита Жарава точно зад него. — Какво видя?

Хан поклати глава и допря пръст до устните си. Погледна назад към алеята.

Изглежда, част от втория етаж на галерията се бе отчупила и рухнала върху паветата. Някои парчета бяха по-големи от главата му. Всяко можеше да ги убие, ако бяха улучили целта си.

Пред очите им иззад завоя бързо започна да се събира тълпа от ученици и преподаватели, които се скупчиха около изпопадалите отломки. Не забелязаха, че Хан и Жарава са се скрили в тъмнината.

Нито един член на семейство Баяр не беше сред тях.

Хан докосна рамото на Жарава и кимна към общежитието.

През целия път дотам ножът остана в ръката му, а с другата стискаше амулета. Сетивата му бяха изострени докрай в очакване на засади.

На минаване през общото помещение Блевинс вдигна глава:

— Толкова бързо ли свърши вечерята? — попита той.

— Някой друг връщал ли се е преди нас? — поиска да узнае Хан.

Блевинс поклати глава:

— Вие сте първите.

Изкачиха стълбите до четвъртия етаж. Хан затвори вратата в горната част на стълбището и за втори път провери магическите си бариери. Мина на пръсти към другия край на коридора и внимателно открехна вратата. Вътре нямаше никой.

Прекоси до прозореца и погледна навън. От купчината при „Мистверк хол“ все още долитаха развълнуваните гласове на тълпата.

Хан се обърна — Жарава бе застанал на вратата.

— Някой стоеше под галерията в далечния край на вътрешния двор — каза Хан. — Направи заклинание точно преди галерията да рухне върху нас.

— Сигурен ли си? — попита Жарава. — Може вятърът да е разместил корниз. Духа цял ден.

— Който и да го е направил, е искал да изглежда дело на вятъра — уточни Хан.

— И не видя ли кой е?

Светлината от амулета му бе осветила за момент лицето на нападателя им, ала изгасна толкова бързо, че нямаше как да е сигурен кой е.

Имаше предположение обаче. Фиона разполагаше с достатъчно време да им устрои засада. Мика също можеше да е избързал през входната врата, за да ги причака в момента, когато се появяват иззад ъгъла.

Този път бяха извадили късмет, но кой знае колко дълго щеше да ги покровителства?