Кралицата изгнаница

Двайсет и шеста глава Опасен танц

Пролетният семестър отдавна беше започнал, а Холи все още не се бе върнала от Превала. Пътят до Превалски брод е дълъг, казваше си Раиса. В тези несигурни времена — още по-дълъг.

Дали пък Холи бе решила да не се връща на училище? След като е видяла дъщеря си, не бе намерила сили да тръгне по обратния път.

— Защо тук няма място за деца? — попита Раиса Амон един ден, докато се упражняваха с бойни тояги.

— Какво? — Парира той бърз неин удар и замахна с тояга към главата ѝ.

Докато все още беше изгубил равновесие, тя преодоля защитата му и хубаво го плесна по задника.

Раиса се радваше, защото продължаваха да прекарват време заедно. Беше относително безопасен начин да се справят с напрежението между двамата. Просто трябваше да внимава да не го удря прекалено силно.

— Имаш предвид къде да учат ли? — Задъхан, тъкмо се завърташе, за да избегне следващата ѝ атака.

Тя посрещна с тоягата си неговата и усети как вибрацията преминава през ръцете ѝ.

— Ами да, а също и място, където учениците да живеят с децата си.

— Не смяташ ли, че това би ги разсейвало? — попита Амон. Замахна ниско и едва не подкоси краката ѝ.

— А не е ли още по-разсейващо детето ти да ти липсва?

— От кадетите се очаква да свикват да живеят едни с други. И едва ли ще се случи, ако се грижат за семействата си.

— Според мен не можем да пренебрегнем факта, че някои ученици имат семейства. Ако дъщерята на Холи беше тук, нямаше да ѝ се наложи да пътува съвсем сама до дома. — Раиса избърса потта от челото си и вдигна ръка, за да даде знак, че рундът е свършил. — От Храмовото училище могат да предлагат такива учебни часове, също като в Южен мост. Но няма къде да живеят в града.

— Хммм — замисли се Амон. — Е, ако възнамеряваш да се занимаеш с въпроса, започни с учителя Аскъл. Той е в управителния съвет на академията.

В академично отношение пролетният семестър беше по-лесен от предходния. Най-малкото на Раиса не ѝ се налагаше да се справя със специалист Туран. Туран бе напуснал академията и очевидно никой не съжаляваше, когато това се случи.

Упражненията по пехотно дело бяха заменени с упражнения по езда. Раиса се справяше отлично. Яздеше с удоволствие Вихра, която през последния срок беше напълняла и станала мързелива. Харесваше ѝ да излиза сред природата, макар пейзажът да бе равнинен.

Напоследък Аскъл рядко посещаваше часовете ѝ. Наложи се да си уговори среща, за да обсъди с него идеята си за семейни квартири.

— Седнете, новопостъпила Морли — каза той, когато адютантът му я въведе в кабинета му. — Свободно. Чай? — Посочи чайника върху малката поставка.

— Не, сър. Благодаря. Няма да отнема много от времето ви.

Усещаше се различна, по-уверена след последното си идване тук. И двата пъти се явяваше като просител. Сега обаче чувстваше, че разполага с известна тежест… например, защото не ѝ се налага да се извинява за присъствието си. Беше получила високи оценки по всички предмети, с изключение на този на Туран. Там се бе провалила.

Сякаш прочел мислите ѝ, Аскъл каза:

— Ако идвате по въпроса за оценката ви по „История на военното дело“, вече е отменена.

— О! — възкликна изненадано тя. — Не идвам заради това, но благодаря, сър.

— За какво тогава?

Раиса обясни идеята и причината за нея.

— Никога досега не сме го правили и все пак сме оцелели някак през последните хиляда години — намръщи се Аскъл.

— Молбите за обучение в „Уийн“ са намалели силно — изтъкна Раиса.

Аскъл повдигна вежда:

— Кой ви го каза?

— В сравнение с другите в Седемте кралства, от Ардън винаги изпращат повече кадети в Одънов брод. Но вече десет години са във война, затова младите, които биха дошли тук, се сражават. За да попълните незаетите места, приемате по-възрастни, нещо необичайно за новопостъпили. А мнозина от тях имат семейства.

Аскъл се облегна назад.

— Не съм убеден, че това се отразява на повечето от учениците ни.

— Такъв е един на всеки пет — каза Раиса. — И един на всеки трима специалисти и учители.

— Откъде знаете всичко това? — попита Аскъл. — Звучи ми като повече от предположение.

— Проведох наблюдения върху всичките шест потока от кадети. Нямам, разбира се, наблюдения върху онези, които не са дошли тук, защото не е имало как да изоставят семействата си. — Раиса се наведе напред. — Общежитията на „Уийн“ са наполовина празни. Поне за част от семействата би имало място. Защо не започнем с „Уийн“ и да разширим идеята и за другите училища, стига да има успех.

— Доста време сте отделили, Морли — прецени Аскъл. — Програмата ви този семестър очевидно не е толкова натоварена. — Натопи писалка в една мастилница и надраска кратка бележка. — Не ви обещавам нищо. Военните са сред най-консервативните организации и в частност моите сънародници, членуващи в тях. Но имате сериозна аргументация и тя допуска проучвания по въпроса.

— Позволявам си да поискам само това — отвърна Раиса, но не се сдържа и добави: — Надявам се проучването да не се проточи.

— Имам един въпрос. — Аскъл я погледна над ръба на чаената си чаша. — През целия първи семестър поведението на специалист Туран беше повече от непростимо и все пак не чух никакви оплаквания от вас. — Защо?

Раиса повдигна рамене:

— Ако не успявам да се справя с турановците тук, едва ли ще успея като кралица на Превала. Понякога ми се струва, че съм обкръжена от такива като него.

— Очаквах да се върнете в Превала след слънцестоенето — отбеляза Аскъл.

— Изчаквам новини от дома. Навярно ще замина, щом получа уверения, че е безопасно. — Ако изобщо някога се случи, помисли си Раиса.

— Има ли изгледи следващата година да се върнете? — Аскъл почука с писалка по попивателната.

Раиса поклати глава:

— Не ми се вярва. Научих толкова много, но вече отсъствам твърде дълго.

— Разбирам. — Аскъл се покашля. — Исках да знаете, че ако следващата година се върнете, възнамерявам да ви предложа командването на взвод от новопостъпили кадети. Представянето ви тази година е впечатляващо. — По лицето му се мярна призракът на усмивка. — И не само защото очакванията ми бяха толкова занижени.

— Благодаря ви, сър — леко се изчерви Раиса. — За мен е чест. И ако се върна, за мен ще бъде чест да служа.

— Давам си сметка, че длъжността на ефрейтор е стъпка назад в сравнение с принцеса, но исках да ви осведомя какви са намеренията ми — заяви Аскъл.

— Благодаря ви, а аз искам вие да знаете, че никога няма да забравя времето, прекарано тук, в Одънов брод. За мен беше невероятна възможност да изляза от ролята на принцеса и да вляза в ролята на ученик.

Аскъл се изправи — знак, че срещата е приключила:

— Ако все още сте тук, се надявам да се видим на Бала на кадетите.

— О, да. Не се бях замисляла за толкова далеч напред.

В продължение на седмици Раиса чуваше само това — празненството на „Уийн“ по случай края на семестъра. Беше нещо като прицелна точка, извинение да се изостави другата работа.

— Не е толкова далеч — усмихна се Аскъл. — Но ако заминете по-рано, надявам се поне да минете, за да се сбогуваме.

— Благодаря ви, сър, ще го направя. — Отдаде чест на Аскъл с юмрук над сърцето и излезе.

Проклетият Бал на кадетите, помисли си Раиса, докато се спускаше по стълбището. Няма да отида.

Амон продължаваше да ухажва Аннамая благопристойно. Всеки уикенд, когато нямаше други задължения, си обличаше парадната униформа и прекосяваше реката, за да я посети в Храмовото училище. Раиса почти си ги представяше как седят с изправени гърбове в градината. Поне не ѝ се налагаше да ги вижда с очите си. Но на танците нямаше как да ги избегне.

Талия и Пърли щяха да отидат заедно. След като Холи не се завърна, Раиса щеше само да им пречи. Принцеса без покана за танците на бала. У дома нямаше как да се случи.

И у дома нямаше приятели — не и истински приятели, които да я тормозят до смърт.

— Не разбирам защо не поканиш Хан — чудеше се Талия, сякаш с Хан бяха стари приятели.

Напоследък Талия и Пърли често се появяваха в „Костенурка и риба“ във вторник и четвъртък вечер. Понякога идваха Мик и Гарет. След края на урока му Хан купуваше по питие на всички и се налагаше Раиса да остава до по-късно.

— Толкова е красив и очарователен, а и как само те гледа… цялата потръпвам — въздъхна Талия. — Във Вехтошарника момичетата се биеха с ножове заради Гривник Алистър, да знаеш. Не е мой тип, но ако беше…

— Не е и мой тип — прекъсна я Раиса и побърза да добави: — В смисъл, харесвам го и така нататък, но… съм сигурна, че в дългосрочен план нещата няма да се получат.

Талия повдигна вежда, сякаш казваше „Така ли било?“

— Е, добре де, от благородно потекло си, но никой не те кара да се омъжваш за него.

Та като стана въпрос: беше почти шест часът. Беше време да се срещне с изумителния Хан Алистър за частния му урок.

— Трябва да вървя — каза Раиса.

— Поздрави го от мен! — намигна ѝ Талия.

Той я очакваше в стаята на горния етаж на „Костенурка и риба“. Винаги идваше по-рано, още след първия им час, когато закъсня, а тя му се скара. (Определено възприемаше бързо.) Беше придобил навика да поръчва вечеря (по неговите думи като отплата), така че и двамата свикнаха да се хранят заедно преди или след уроците. Твърдеше, че имал нужда да упражнява маниерите си на масата с истинска храна.

— Каква полза, ако си служа с правилната вилица, но си тъпча устата с наденички или се наливам с пиво като накиснат пияница? — питаше той. — Целият положен от теб труд ще е напразен.

Самият Хан също се трудеше здраво. Четеше за домашно и участваше във всички измислени от Раиса сценарии. През последните месеци говорът му драстично се подобри, макар че от време на време все още употребяваше жаргона на крадците, защото това не му струваше наказателни глоби от пет пенса. А когато внимаваше, маниерите му на масата бяха почти съвършени.

На моменти обаче отчаяно се нуждаеше от сън, прозяваше се на вечеря, а на два пъти буквално задряма.

— Налага ли се да прекарваш толкова време тук? — попита го една вечер Раиса, виждайки колко е изтощен. — И сам можеш да се научиш на маниери.

— Извинявам се. Не е заради компанията. Ако изобщо има някой, заради когото искам да остана буден, това си ти. Просто снощи стоях до късно.

Струваше ѝ се, че Хан всяка вечер стои до късно. Дали не се вижда с някого? — питаше се тя.

Дори да е така, не е моя работа.

Очевидно беше свикнал момичетата да го ухажват, а и десетина пъти вече ѝ бе давал да разбере, че се интересува от нея. Понякога усещаше погледа му и се обръщаше, за да открие, че се взира в нея, както човек се вглежда в сложна, многопластова картина. Подчертаното му внимание беше изкусително.

Понякога слагаше стола си така, че и двамата да гледат в учебника му. Ала винаги се държеше на разстояние от няколко сантиметра, сякаш по всяко време знаеше къде се намира тя.

Докато Хан привеждаше глава над учебника на фолк, тя се улавяше, че се е загледала в челюстта му, покрита с бледа набола брада, в назъбения белег, който прескачаше дясното му око, в мускулестите му ръце с изпъкнали вени.

Раиса забелязваше всичко — как той се прозява и протяга, как извива гръбнак като котка и закъснява да прикрие уста с ръка. Многото цветове в косите му — на бледо масло и сметана, на червеникаво злато и платина. Колко често повтаря въпроса, за да спечели време да измисли отговор. Навика му винаги да сяда с лице към вратата, навярно останал от Вехтошарника… как търси несъзнателно ножа си с ръка, когато е стреснат. И това постоянно плъзгане на пръсти под ризата и зареждане на амулета със сила.

Не беше нито горделив, нито арогантен, но неговата самоувереност подсказваше, че знае какво иска и ще го получи и най-добре е да не му се изпречваш на пътя. Изглежда тази негова дързост му бе вършила добра работа като уличен главатар на Вехтошарите.

Как беше възможно да забелязва Хан Алистър, след като все още бе с разбито сърце от Амон Бърн? Да не би унищожението на една мечта да оставя след себе си празно пространство, готово да го запълниш с друга?

Или нараненото сърце е по-уязвимо? — питаше се тя. Капризна ли съм, или имам желание да се самоунищожа?

Отказвам отново да преживея всичко това.

Но пък бе започнала да чака с нетърпение срещите им два пъти седмично — с по-голям трепет, отколкото бе склонна да признае.

Често се заседяваха и след уговорените два часа. Отначало Раиса опитваше да определи края на урока, но постепенно се отказа. Хан Алистър винаги съумяваше да я очарова и да я накара да остане по-дълго.

Тази вечер тя завари на масата сандвичи и сайдер, а редом с тях отлично изработена емайлирана музикална кутия, инкрустирана със скъпоценни камъни.

— Прекрасна е. — Вдигна капака и с опитното око на търговец огледа сложния механизъм. Беше изработка на клановете, вероятно антика. Погледна го: — Защо е тук?

— За теб е — направи той неловък жест. — Подарък.

— Не мога да го приема. — Почувства как в бузите ѝ нахлува кръв. Понечи да му я върне, но той скри ръце зад гърба си и тя се видя принудена да я остави на масата.

— Донесох я с егоистични цели — обясни Хан. — Искам да ме научиш да танцувам.

Раиса го изгледа стреснато:

— Какво? Защо?

— Има голяма вероятност да ме поканят на празненство. Искам да съм подготвен, за всеки случай. — Сините му очи бяха големи и невинни.

— Все още не сме разисквали толкова много други теми — напомни му Раиса. — Кралски офицери, подходящо облекло за различни случаи, протокол по време на лов, напътствия за водене на кореспонденция…

— Както чувам, доста сделки се случват по време на тържества — прекъсна я Хан и вирна брадичка. — Знам някои от танците на клановете, но трябва да се науча да танцувам като жител на града.

— Какъв вид танци искаш да научиш? — Раиса забели очи.

— От онзи вид, при който държиш партньора си. — Той нави музикалната кутия. — Как се нарича този?

Нарича се неприятности, помисли си Раиса, а музиката засвири.

Беше северняшката песен „Цвете от планините“. Тя почувства как я обзема носталгия по дома.

— О! — възкликна Раиса. — Обожавам тази песен. Откъде я намери?

— От страната на „Мистверк“, близо до Храмовото училище има един музикален магазин. — Хан застана пред нея и протегна ръце на височината на кръста.

Раиса се отдръпна.

— Първо ще ши покажа стъпките. Тази се нарича „Планинска“. — Тя демонстрира. — А сега опитай ти. — Проследи усилията му. — Почти успя, но е стъпка-стъпка-назад-стъпка-плъзване. — Той отново изигра комбинацията. — А после напред.

След още малко упражнения Раиса си протегна ръцете:

— А сега да опитаме заедно. Следвай ме.

Тя сложи дясната му ръка отляво на ханша си и задържа лявата му ръка. Магията в дланите му беше овладяна, едва се долавяше, и все пак могъща. Удари я в главата като вино от Мечо гърло.

— А сега стъпка-стъпка-назад, добре, добре, напред… — Дълго се упражняваха, навиваха музикалната кутия при необходимост, от време на време отпиваха по глътка сайдер и хапваха от сандвичите.

Добре че харесвам тази песен, помисли си Раиса.

Хан овладя „Планинската стъпка“. Прехвърлиха се на „Четирите посоки“, „Ако любовта ми беше вярна“ и „Роза в бодлите“. Последният танц беше сложен и макар Хан да танцуваше, сякаш е роден за това, на няколко пъти оплитаха крака.

— Чакай! Чакай! — възкликна Раиса, когато най-после опасността да паднат един върху друг се оказа неминуема. — Спри, спри, спри!

Уловиха се един за друг, за да не се претърколят, зачервени и с широки усмивки, задъхани от упражнението.

— Явно ми трябват повече репетиции — поклати глава Хан.

— Никой никога не успява да го изиграе както трябва — успокои го Раиса. — Няма значение. Мен ако питаш, готов си за танци.

— Хубаво — ухили се той. — А сега ме покани на Бала на кадетите.

— Балът на кадетите! Кой ти каза за…? — попита объркано Раиса, но бързо се досети: — Талия! Талия е била, зная. — Поклати глава. — Няма да ходя.

— Моля те, Ребека — започна да я увещава той. — Танците са повече от танцуване. За мен ще бъде шанс да приложа всичко… маниери на масата, аристократични разговори, от начало до край. И не е само това. Искам да отида с теб. — Сложи ръце на раменете ѝ. — Освен ако вече не излизаш с някого.

Раиса се подвоуми дали да не излъже, но съобрази, че Талия вероятно вече е изплюла камъчето.

— Не. — Поклати глава, като избягваше очите му. — Не излизам с никого.

Да не си посмял, помисли си. Да не си посмял да ми кажеш, че ще ме накараш да забравя Амон Бърн.

Ала той не отрони и дума. Просто плъзна пръсти под брадичката ѝ и вдигна главата ѝ така, че тя да го погледне.

— За мой късмет — измърмори Хан и я целуна. Бавно и продължително. И явно знаеше какво прави.

Раиса обожаваше да целува Амон Бърн, но доколкото си спомняше, никога не се бяха целували, без нещо да ги прекъсне.

С Мика всяка целувка беше набег от непрестанната война. Вълнуваща, ала брутална.

Рийд Демонаи беше достатъчно талантлив и определено опитен.

Никога досега обаче не я бяха целували по този начин.

И като пълна глупачка тя отвърна на целувката. Целуна го така, че не остави никакви съмнения какво изпитва към него. Целуна го, защото си даваше сметка колко нищожни са шансовете за много други такива целувки през живота ѝ.

Което наистина беше тъжно, когато си само на шестнайсет.

Той заотстъпва назад, достигна стола, седна и я придърпа в скута си. И последваха още целувки — гладни целувки, натрупвали се през седмиците, откакто се срещаха. Тя им се отдаваше изцяло, увиваше пръсти в бледите му коси, дърпаше главата му за още.

В целувките му прозираше вещерство, но беше фино, наподобяваше последните нотки на нещо богато и опияняващо само по себе си.

Накрая Раиса осъзна, че го прегръща трепереща, притиска буза в неговата, задъхва се и не иска да се пусне. И все пак трябваше.

— Не можем — прошепна тя, почти на себе си. — Нещата само ще се влошат.

Хан погали косата ѝ и размърда тяло под нейното:

— Защо? От какво се боиш? От крадци или от магьосници?

— И от двете.

— Да не би да е защото не съм с благородна кръв? — Зададе въпроса директно, сякаш наистина се интересува.

— Това е най-малкото. — Разтреперана, Раиса си пое дъх. — Само ще се стигне до едно: сърцето ми да бъде разбито, а аз отказвам сърцето ми да бъде разбито отново. — Вдигна очи към него: — Смятах се за способна да си играя на любов. Мислех, че имам право също като… като всеки ухажор… или уличен главатар. — Поклати глава.

— Ребека, чуй ме, аз…

— Но установих, че не съм устроена по този начин — прекъсна го тя. — Не мога да играя тази игра, ако сърцето ми не е в нея. Говоря лично за себе си. Не съдя никой друг.

— Разбирам. — Прегърна я по-здраво и прокара пръсти около ключицата ѝ. Нервите ѝ се опънаха. — Какво казва сърцето ти сега?

Раиса изпита потребност да е откровена с него, макар че после вероятно щеше да си плати скъпо:

— В беда съм — прошепна.

Дълго време Хан мълча.

— Не гарантирам, че няма да те нараня — подхвана той най-сетне, — защото много неща не са във властта ми. Но ще ти кажа едно: последното, което искам, е да те нараня.

— Няма да зависи от теб. — Раиса потърка очи. — И нещата не опират само до това, че може да ме нараниш. Аз също ще те нараня, дори и да не го желая. Не съм момичето, за което ме мислиш. Ще запомниш този разговор и ще ти се иска да си ме послушал. — Скри ръце в неговите. — Как е възможно да искаш нещо, ако от самото начало си сигурен, че ще свърши зле? — Кажи му истината, обади се глас в главата ѝ. Ала просто не можеше. По-точно: не смееше.

Взря се в лицето ѝ, сякаш в опит да извади на повърхността скрития смисъл на думите ѝ. Целуна я по клепачите, по връхчето на носа и още веднъж — по устните. С всяка следваща целувка съпротивата ѝ чезнеше.

— Живея в настоящето — прошепна Хан, — защото бъдещето винаги е несигурно. Щом нещата опират до това дали да бъда с теб, съм готов да поема риска. А ти?

— Ще се почувствам като страхливка, ако не отговоря, че не съм. — Раиса се притисна към него. Погледна го в лицето и с показалец проследи белега над окото му. — Как го получи?

— Поех риск. — Сините му очи не се отделяха от лицето ѝ.

— Струваше ли си?

Той помисли малко:

— Да.

— Добре — предаде се Раиса. — Да поемем риск. Но няма да бързаме.

Ръцете му пак я прегърнаха силно. Чувстваше ударите на сърцето му с гърба си.

— Не искам да не бързам — прошепна в ухото ѝ. — Както казах, живея за настоящето. Всеки път при опит да заделя нещо за бъдещето, ми го отнемат.

— Зная — произнесе Раиса. — Но независимо от това няма да бързаме.