Кралицата изгнаница

Трета глава В есенната влага

Раиса потръпна и загърна по-плътно рамене с вълненото си наметало. Напоено от дъжда и заскрежено, то вероятно тежеше повече от нея. Тя се премести по-близо до огъня и протегна напред измръзнали ръце. От мократа тъкан се издигаше пара.

Навярно ако седнеше в пламъците, най-после щеше да се постопли. Напечена от лагерния огън, миришеше на мокра овца.

Вече измина цяла седмица в път през страната от лагера Демонаи до Западната стена. Седмица, изпълнена с мразовито време и ранни есенни снегове, в търсене на убежище и топлина в палатки, докато навън вееха ветрове. Раиса наивно очакваше времето да се подобри, докато се спускат към Ветровито езеро, а западно от тях остава океанът, който никога дотогава не бе виждала.

Нейна грешка. Ранните високопланински снегове се обърнаха на суграшица и лед и неуморни бури правеха пътищата неимоверно опасни. От седмица лагеруваха на това проклето място в средата на нищото. Опънаха палатки в малък, притулен каньон, та да ги предпазва от най-лошите виелици, и чакаха времето да се изясни.

Далеч по-лесно щеше да е, ако имаше как да минат през долината Притулени Води, разположена в пролома между Превалски брод и Западната стена. Ала вероятността да им устроят засада по този достъпен път беше твърде висока.

— Лейди Ребека?

На Раиса ѝ бе нужно известно време да осъзнае, че говорят на нея. Вдигна глава: откри, че надвесилата се над нея кадет Холи Талбът ѝ подава канче горещ чай.

— Наричай ме Морли — каза бързо Раиса.

Пое чая и отпи от горещата течност. Не биваше да позволява на Холи да ѝ прислужва, но нямаше достатъчно сили да каже не.

Ребека Морли използваше псевдонима, за да заблуди преследвачите ловци на избягалата принцеса, наследница на Превала. Останалите Сиви вълци я смятаха за дъщеря на дребни благородници, заплатили с подкуп обучението ѝ във военната академия в Одънов брод. Никой, освен приятеля ѝ Амон Бърн, не знаеше коя е всъщност.

Неотдавна Раиса помоли Холи да ѝ отреже косата, за да промени външния си вид. Кадетът се подчини и използва личния си нож, ала в резултат на съмнителните бръснарски умения на Холи сега все едно носеше неравна шапка: от едната страна стигаше до върха на ушите и до брадичката — от другата.

Раиса винаги се бе гордяла с косата си — дългата гъста, вълниста маса се спускаше почти до кръста ѝ. Една от най-красивите ѝ физически черти. Затвори очи и протегна шия, потънала в спомени как Магрет разресва косите ѝ с твърда четка.

— Ще ви бъде по-топло и по-сухо в палатката, мил… Морли — отново прекъсна мислите ѝ Холи. — Тук навън ще настинете до смърт.

Раиса прехапа устни, за да не ѝ отговори остро. В лагера сякаш непрестанно се настъпваха едни други. Всичко беше сложно — от запалването на огън до ходенето до тоалетна. Отегчението и непрекъснатият близък контакт изнервяха всички.

Е, поне Раиса се изнервяше. Останалите приемаха нещата мимоходом.

— Ако прекарам още малко във взиране в четири брезентови стени, ще се побъркам — измърмори сърдито тя.

Отначало обитаваше една палатка с Амон, Мик Брикър и Талия Абът. В палатка живееха по трима, а Раиса беше четвъртата, защото беше в повече. Получаваше се някак в триплет от деветима плюс един. Претъпкано, но уютно.

А после се събуди посред нощ, за да открие, че се е сгушила в Амон — прехвърлила ръка през гърдите му, заровила нос във вълнената му риза. През детските им години бяха спали по този начин стотици пъти.

Този път беше различно. Раиса се пробуди стреснато, внезапно осъзнала познатия му мирис, туптенето на сърцето му под ръката ѝ, жилавото му тяло. Амон лежеше по гръб, по-неподвижен от камък, сякаш тя беше пепелянка и ще го ухапе, ако помръдне. Притиснат към стената на палатката, стискаше юмруци, а по челото му бяха избили капки пот. Дишаше учестено и плитко, сякаш изпитва болка.

Забеляза, че тя е будна, освободи се от нея и излезе от палатката.

После се размениха с Мик и Холи — премести се в другата палатка и остави трите пазителки заедно.

Не се бе претърколила нарочно върху него. Не го беше нападнала.

Той се държеше непоследователно. През половината време настояваше тя да се държи като войник, а през другата измисляше специални правила, които се прилагаха само заради нея. Тя никога не патрулираше и никога не стоеше на пост сама. Амон обясняваше на другите, че е така, защото била първа година кадет, а те имали повече опит. Беше се превърнал в най-лошия вид побойник.

Разполагаха с предостатъчно храна, но противна — твърди сухари и сушено месо от неустановен произход, сиренето мухлясваше от влагата. Ядките и сушените плодове не бяха зле, но понякога идваха в повече на Раиса. Случваше се да не се справи с порциона си, но Амон не я оставяше на мира, докато не се нахрани.

— Слабееш, Морли. Тук горе се нуждаеш от тлъстини. Ще започнем да се движим, не бива да изоставаш. Не искам да ми припадаш от глад. Никой няма да те носи на ръце без значение дали си кожа и кости. — И така нататък.

Е, и какво, ако слабее? Всеки би отслабнал при тези обстоятелства.

Всяка сутрин се упражняваха. Ходеха с километри в огромен кръг около лагера, в дъжд и сняг. Всеки ден Амон определяше кой да кръстосва меч с Раиса, та тя да работи върху позиция, издръжливост, форма. Всички си спазваха реда, но никога не идваше ред на Амон Бърн.

Въпреки това тренировките винаги бяха унизителни. И изтощителни. Всички в Глутницата се протягаха по-далеч от нея. Стояха назад в пълна безопасност и я бодваха тук и там, когато си пожелаят, пляскаха я с плоското на острието, без да ѝ позволяват да се задържа на едно място. Сякаш си имаше осем големи братя и сестри, които не спираха да я тормозят.

— Ако ще ставаш кадет — казваше понякога Амон, — ще се състезаваш с хора, започнали да се дуелират, откакто са хванали пръчка в ръка. — Хора от сорта на Амон, който винаги е знаел, че ще стане войник като баща си.

Навярно се стремеше да я пречупи, да я принуди да се откаже от идеята да се скрие сред воините кадети на „Уийн“. Неговата идея беше тя да остане в храма, да се посвети на религията подобно на другите отдадени, да се занимава с градинарство, четене и изучаване на лечителство, да бродира заедно с останалите представители.

Виждаше по-малка вероятност да я разпознаят ученици, живели близо до дома ѝ. Малцина жители на Превала посещаваха Храмовото училище в Одънов брод. В близост до Превалски брод се намираха по-хубави академии.

Раиса съзнаваше опасността да се навърта около учениците, но пое този риск. Беше прекарала достатъчно време в манастир. Искаше да научи за истинския свят.

Остави канчето на един камък, обви с ръце краката си, обути в панталони, и отпусна брадичка върху коленете си. Пресвета окована Ханалеа, чувстваше се изморена от всичко това.

Холи стоеше на пост в лагера. Талия Абът патрулираше и си търсеше белята в радиус от пет километра. Останалите се бяха изпокрили по палатките. С изключение на Амон, който както обикновено отсъстваше.

Амон използваше името Морли като ръжен, за да я държи надалеч от себе си. За да погребе спомена за общото им детство, когато довършваха изреченията си, когато използваха силата и дарбите си, за да се защитават един друг.

Онзи по-млад Амон я бе научил как да се брани във физическия, груб и недодялан свят извън двора на кралицата. Научи я на уменията, пренебрегвани от майка ѝ — да язди без седло, да стреля с боен лък, както и на опасна форма на футбол, която се играеше на кон. Научи я на забавления за таверна — ашици, дартс, бойни карти, зарове.

Благодарение на Амон уменията, усвоени от баща му и по-възрастните му братовчеди, отраснали из улиците на Превалски брод, стигаха до Раиса. Тренираха с дървени мечове. Показваше ѝ как да държи нож и как да върти истинска сабя. Научи дванайсетгодишната Раиса как да обезвреди противник в уличен бой — веднага щом той го бе научил.

От друга страна, Раиса прилагаше своите дарби в детинските им занимания. Хората съвсем естествено се подчиняваха на потеклото ѝ, отдаваха ѝ първенство, каквото в действителност едва ли ѝ се полагаше. Когато тя водеше, обикновено всичко им се разминаваше.

Разбира се, че ни разрешават да яздим сами, казваше на коняря с лековата увереност. Оседлай Дяволско изчадие и Гръмовно сърце. Да, онези двата. Да, кралицата позволи. Наистина ли искаш да я тревожиш точно сега?

Разбира се, че Амон е поканен на празненството / позволено му е да си вземе нещо за хапване от кухненския килер / да си хареса някое оръжие от кралската оръжейна / да язди който кон пожелае.

С малко късмет оцеляха до церемониите си по преименуване. И добре се бяха позабавлявали.

После Амон стана на тринайсет. На тази възраст воините кадети получават имената си и заминават за „Уийн“, военната академия на Одънов брод. Раиса пък замина за лагера Демонаи, за да заживее като член на бащиното си семейство. Останаха разделени повече от три години.

Амон се върна в Превалски брод на седемнайсет — висок, строен и красив, интригуваща комбинация от обръгнал на какво ли не войник и познат приятел. Сега Раиса искаше да я научи на нови неща или сам да ги научи заедно с нея, ала той отказваше дай съдейства. Няколко мъчително сладки целувки — помежду им се случи само това. В началото изглеждаше заинтересуван, но сега…

Нямаше никакъв шанс да се оженят. Майка ѝ ясно даде да се разбере, че не одобрява флиртуването с офицер от Гвардията. Това ли бе причината Раиса да не може да престане да мисли за него? Или просто беше свикнала винаги да получава каквото иска?

Беше изключено да е това. Заплахата от принудителен брак с магьосник я изпрати в изгнание. Подобен брак нарушаваше Наеминг — пакта, сложил край на войните между магьосниците и клановете. В последно време, изглежда, всеки получаваше колкото иска, с изключение на принцесата наследница на Превала.

Независимо от това сърцето на Раиса учестяваше пулса си при всяко приближаване до Амон Бърн. Всичко в него ѝ правеше впечатление — как се движи, как седи на коня, как навежда глава настрани и прехапва долната си устна, когато обмисля някой проблем, как потърква наболата си брада в края на деня.

Обърнеше ли сивите си очи към нея, кръвта започваше да препуска из тялото ѝ лудешки, заливаше я горещина — поне когато не спореха. Напоследък спореха често. Непрекъснато ѝ се струваше, че я предизвиква умишлено.

А сега я избягваше. Не се съмняваше. Почти всеки ден изчезваше от лагера за по няколко часа. Нямаше представа къде ходи той, но смяташе, че е заради нея. Ставаше все по-неспокойна и се изморяваше просто да седи тук и да мръзне до смърт.

В кралския двор никога не разполагаше с времето да мисли. Тук обаче мислеше постоянно. Дъвчеше каквото ѝ попадне — същинско куче, вързано на синджир.

Вероятно те възприема като приятел, помисли си тя. Не иска да съсипе приятелството ви, затова не направи следващата крачка.

Е, приятели сте, но напоследък почти не разговаря с теб.

Или пък се интересува, но му се струваш недостъпна. Бои се, че направи ли тази крачка, ще бъде отхвърлен или унижен.

Или проклетата чест на семейство Бърн разваля всичко. Намира те за привлекателна, но е наясно с липсата на бъдеще и не възнамерява да се оплита още повече.

Просто не знае как да произнесе всичко това. Никога не го е бивало с думите.

Раиса имаше навика да казва каквото мисли. Не приличаше на вятърничавата Миси Хакам, която бленуваше по всеки офицер в униформа и мечтаеше за женитби с превзети благородници с големи дворци и малки мозъци.

Ще отида и ще го намеря, помисли си тя. Ще поговорим откровено без сълзи и драми и ще се разберем. Но първо трябваше да намери някакъв начин да се измъкне незабелязано.

— Ще си почина малко в палатката — каза тя на Талбът.

Холи изсумтя и хвърли поредната цепеница в огъня.

Раиса изостави празното канче и пропълзя в палатката, където се оказа съвсем леко по-топло в сравнение с навън. Препаса си меча. Приклекна пред задната част на палатката, където повдигна платнището с меча и легна по гръб, за да се изхлузи навън в дъжда.

Изправи се на крака и пъхна меча в ножницата. Тръгна зад палатките към входа на каньона, където се намираше палатката, която използваха за нужник — най-отдалечената от останалите. Изчака Холи да се залиса със събирането на дърва за огрев и бързо се измъкна измежду последните дървета, тоест прекрачи границите на каньона.

Раиса се бе обучавала в следотърсачество при воините на Демонаи. Заоглежда земята и сред килима от листа откри отпечатъци от ботуши. Стъпките я отведоха до място, където събралата се на локви вода бе замръзнала. Накрая тръгна по пътека, проправена в кишавата земя от всекидневните обиколки на Амон.

Раиса вървя по пътеката в продължение на повече от километър. Не спираше да бърше дъжда от лицето си и да премигва, за да разчупва ледените кристалчета от клепките си. Известно време пътеката следваше бистър, полузамръзнал поток, после зави остро на запад, изкачи се в трепетликова гора и накрая излезе на висока морава. Раиса спря сред дърветата в края ѝ и се огледа внимателно.

В средата на моравата стоеше Амон, разсъблечен, само по панталони и долна риза. Коланът с ножницата и другото снаряжение бяха струпани на спретната купчина в края на откритото пространство.

С две ръце държеше дълга тояга и не спираше да се движи: навеждаше се, въртеше се, обикаляше наоколо, а тоягата представляваше свистящо, размазано петно, когато я вдигаше над главата, замахваше напред или подсичаше близо до земята с нея. Очевидно изпълняваше сложния танц от известно време насам. Тъмните му коси висяха на мокри кичури по челото, а в мразовития въздух от кожата му се издигаше пара.

Раиса се взираше в него — в играещите по гърдите му мускули и възлестите му ръце — и всички добри намерения отлетяха от главата ѝ. Беше красив и смъртоносен, изцяло изключил всякакви мисли. Изпълняваше движенията, сякаш възнамерява да се изтощи до смърт. Не изглеждаше да му доставя удоволствие. По-скоро приличаше на наказание. От мястото си сред дърветата ясно чуваше накъсания му дъх.

Как, в името на Светицата, издържаше без връхна дреха? Студът беше ужасен. Раиса потръпна. Откакто престана да се движи, в нея проникваше смразяващ хлад.

Остана (едва ли не буквално) замръзнала в продължение на още един безкраен миг, а куражът постепенно я напускаше. Не беше редно да го шпионира. Каквото и да ставаше тук, Амон държеше да остане в тайна. Някой друг щеше да поговори откровено с него. Сега възнамеряваше да се върне в лагера, да се промъкне в палатката си и да изчака идването му.

Ти си просто страхливка, каза си тя.

Преди обаче да успее да направи крачка назад, Амон спря насред движение. Тоягата стоеше в хоризонтално положение пред него, а главата му бе леко наклонена настрани. Сетне завъртя тоягата във вертикално положение, обърна се и погледна право към мястото, където се криеше Раиса.

— Раи? — прошепна той.

Оглозгани кости. Как беше разбрал? Тя излезе колебливо от гората. Продължаваха да се гледат един друг през празното пространство от вледенени треви и оголени шубраци.

— Дойдох да те намеря — каза тя накрая. — Чудех се какво правиш.

— Дошла си съвсем сама? Къде е Холи? — попита строго той и се огледа, сякаш очакваше другият кадет също да се крие сред дърветата.

Холи е имала задачата да ме наблюдава, съобрази Раиса. Дотук с представата ми, че съм поредният войник.

— Измъкнах се сама. Тя си мисли, че си почивам в палатката.

— Не биваше да идваш. За теб не е безопасно да се разхождаш сама тук.

— Щом не е безопасно за мен, значи и за теб не е — отвърна Раиса. — Не ти ли е студено?

— Не. Не ми е — произнесе Амон, сякаш досега не му беше хрумвало.

За пореден път между тях се възцари мълчание.

— Впечатляващо. Онова, което правеше — поясни тя. — Как се нарича?

Той огледа оръжието в ръката си, като че да бе забравил за него. Изражението му говореше за обърканост, разсеяност:

— Научих го от водобродите. Наричат го пръчки. Тоягите им са изработени от желязно дърво — расте в блатата. Не използват метални оръжия, но добре балансираната тояга е смъртоносна в ръцете на майстора на пръчки. — Той млъкна, сякаш за да прекъсне потока от думи… повече, отколкото беше чула да излизат от устата му през последния месец.

— Имаше ли водоброди в академията? — попита изненадана Раиса. — Там ли научи бойното изкуство?

Амон поклати глава:

— Обучавах се в Блатата в продължение на шест месеца, по време на една от първите ми години в „Уийн“. Спонсорира ме Кадри, един от блатните главатари.

— Това ли правиш всеки ден, когато излизаш от лагера?

Той се поколеба и кимна:

— В общи линии. Аз… ъм… тренирам различни неща. Помага ми да освободя напрежението.

Напрежение? Раиса присви очи към него. Вярно, беше неприятно, заради дъжда, леда, вятъра, лошата храна и така нататък. Но по мнението на Раиса беше по-скоро еднообразно, отколкото напрегнато. Почти си мечтаеше да се случи нещо вълнуващо, за да наруши цялата тази скука.

Да не би той да се опасяваше от нападение? Изглеждаше слабо вероятно въпреки предупрежденията му. Все още се намираха в границите на Превала и от лагера Демонаи охраняваха добре този периметър. Освен това кой би дръзнал да излезе в такова време, ако не е крайно наложително?

Вероятно по-скоро се дължеше на стреса: от една страна баща му разчиташе на него да осигури безопасността на принцесата наследница; от друга нямаше абсолютно никаква представа какво ще заварят в Одънов брод.

Прекалено дълго време измина, откакто се бяха забавлявали истински за последно. Раиса свали рязко ръкавиците си, натъпка ги във вътрешността на връхната си дреха и тръгна решително към него.

Амон завъртя тоягата в хоризонтално положение, превръщайки я в бариера помежду им.

— Най-добре да се връщаме в лагера — кимна той в тази посока.

Раиса спря на по-малко от метър и вдигна очи към него.

— Амон. Ще ме научиш ли?

— Да те науча на какво? — той присви очи.

— На този боен танц. Как да се бия с тояга. — Тя я улови. Беше хлъзгава от леда. Нямаше място да се сравнява с него по умението да върти меч, но на това можеше да се научи.

Също както в старите дни, когато Амон беше нейният пръв учител по фехтовка.

Той поклати глава:

— Прекалено е тежка за теб.

— Ти ще поемеш по-голямата част от тежестта. Научи ме на движенията. Ако се получава, все ще си намеря нещо по-леко.

Вече виждаше, че ще се получи. Ниският ѝ ръст нямаше съществено значение, ако разпределя правилно обсега и силата на ударите. Щом веднъж заучи движенията, всякакъв вид тояга щеше да върши чудесна работа. А с подсилена тояга би могла да се изправи дори срещу човек, въоръжен с меч. Освен това от тежестта на тоягата ръцете и раменете ѝ щяха да заякнат.

— Има опасност да се нараниш. — Амон се опитваше да гледа във всяка друга посока, но не и в нейната.

— Не съм чуплива — отсече тя. — Ще се постарая да не нараня и теб.

Той се покашля нерешително:

— Аз… не е добра идея да се изправяме един срещу друг.

— О, така ли било? И защо?

— Довери ми се, става ли?

Амон не се плашеше лесно от умели в действията си момичета. И никога не си беше позволявал да ѝ отстъпва във физически съревнования само защото е момиче. Същото важеше и за нея в областите, в които тя го превъзхождаше. Разгневяваше ли го желанието ѝ да е част от военния му живот? Да не би раздялата с нея да му бе донесла облекчение, когато замина за Одънов брод, за да заживее сред не толкова взискателните хора.

— По-силна съм, отколкото си мислиш — увери го. Следваше да е така, след всички тези тренировки. — Ето. Не е нужно да се бием един срещу друг. Да опитаме така. — Тя се гмурна под хоризонталната тояга и се озова между ръцете му. Обърна му гръб и на свой ред хвана тоягата с две ръце, нейните между неговите. — А сега отпусни малко от тежестта на мен и да опитаме няколко движения.

Амон изпусна продължително дъх от безсилие. И от примирение. Секунда по-късно тя усети тежестта на тоягата в ръцете си. Амон проговори в ухото ѝ и топлият му дъх близна врата ѝ:

— Обърни се надясно, замахни високо, надолу към земята, напад напред. Обърни отново, бързо наляво, а сега се наведи в кръста.

Наподобяваше странен танц в гръб, при който не виждаш лицето на партньора си, а само чуваш гласа му. Изненадващо грациозен танц, колкото и приковани един към друг да бяха, свързани от тежестта на тоягата. Амон полагаше специални усилия да не се блъска в нея. Ръцете му обаче се притискаха към раменете ѝ и тя чувстваше с гърба си топлината на тялото му и студът я напускаше.

Чуваше само свистенето на тоягата, хрущенето на вледенена трева под краката им, звука от дишането им. Усещаше по кожата си лек гъдел и предугаждаше всяко докосване помежду им.

Постепенно Амон отпускаше все повече от тежестта на нея. Раиса се напрягаше да движи тоягата, поемаше си студен въздух задъхано, изпотена в дебелите си дрехи.

И накрая се случи. Тя се подхлъзна на парче лед, Амон направи опит да се нагоди, краката им се оплетоха и двамата рухнаха на земята. Свлече се върху нея, но успя да се подпре и само заради това не я премаза. Раиса чу прас, когато тоягата падна недалеч от тях. Поне не се бяха ударили един друг по главите.

Раиса се разсмя тихо, а сетне избухна в неудържим смях, без да успее да се въздържи, докато правеше безуспешни опити да се освободи.

— Д… двамата с теб сме опасна двойка, Амон Бърн.

Притисна ръце към гърдите му, ала забеляза, че той не се смее. Сивите му очи бяха размътени от безсилие. Плъзна ръце под главата ѝ и я целуна, притисна я силно към заледената земя. Тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката.

В името на Светицата, помисли си тя. Обожавам да целувам Амон Бърн.

Той се откъсна от нея и седна вдървено:

— Демонска кръв — произнесе с пепеляво лице. Преви се надве, придобил болезнен вид. — Съжалявам, Ваше Височество, не е редно да правим така.

Ваше Височество? Раиса замига срещу него. Според нея от доста дълго време насам не се бе случвало нищо по-хубаво. Точно тогава обаче един нов глас ги прекъсна:

— Отстъпи от принцесата наследница. — Металически шепот на мечове, измъкващи се от ножници, придружиха думите.

Раиса скочи и извади своя меч. Иззад дърветата бяха излезли десетина конници. Всички носеха камуфлажните униформи на Кралската гвардия. Около врата на единия бе увит ефрейторски шал. Мъжът ѝ изглеждаше познат.

Амон се затича към края на дърветата, където лежаха мечът и дрехите му, но един от ездачите обърна коня си и препусна към него, размахвал голям боздуган с шип в края.

— Амон! — извика Раиса.

Амон се хвърли настрани. Боздуганът не уцели главата му, но се стовари върху рамото му и го просна на земята.

Другите гвардейци слязоха от конете. Двамината сграбчиха Амон за ръцете и грубо го изправиха. От рамото му капеше кръв и обагряше замръзналата земя.

Ефрейторът порови из торбата си и демонстративно извади малък портрет в рамка. Премести поглед от портрета към Раиса, кимна удовлетворен и го прибра.

— Косата ти е различна, но определено си ти — каза той.

— Какво означава това? — попита властно Раиса.

— Успокойте се, Ваше Височество — каза ефрейторът. — Вече сте в безопасност.

— И преди това бях в безопасност, ефрейтор — Раиса се приближаваше към Амон и новодошлите с насочен напред меч. Глупаво беше да се изправя срещу десетина въоръжени мъже само с един меч, но беше обхваната от желанието да пореже някого.

— Сега обаче се чувствам в опасност — продължи тя. — Незабавно освободете ефрейтор Бърн и обяснете какво искате.

— Видяхме как ефрейтор Бърн ви атакува, Ваше Височество — войникът хвърли предупредителен поглед на другарите си. — Кой би си помислил… и то синът на капитана на кралската гвардия.

— Не ме е атакувал — каза Раиса. — Упражнявахме се в самозащита.

— Няма значение, Ваше Височество — не се предаваше ефрейторът. — Сигурно сте се изплашили, когато член на вашата гвардия ви е отвлякъл. Но вече няма да ви наранява. Ще се погрижим за това.

Той се усмихна — смразяващо — и Раиса внезапно си припомни къде е виждала този ефрейтор. Казваше се Роби Слоут и беше един от стражите в крепостната кула на Южен мост в деня, когато тя и Амон спасиха Вехтошарите.

— Яздехме към лагера Демонаи, за да ви търсим, принцесо — обясни Слоут. — Вече не се налага да ходим чак дотам.

Слоут излая няколко команди и войниците прибраха меча и камата на Амон и завързаха ръцете му зад гърба. Взеха меча на Раиса, но не си направиха труда да я претърсят или да завържат ръцете ѝ.

Как се беше озовал Слоут тук, в пущинаците, близо до Западната стена?

Каквото и да правеше тук, тя знаеше, че двамата са загазили.

Слоут спря да се занимава с Раиса и погледна Амон:

— И така, ефрейтор Бърн, известно ми е, че не си тук сам и без кон. Откъде дойдохте? Къде са конете ви? И кой друг е с теб?

Амон не отговори. Лицето му беше неподвижно, безизразно, с ужасяващо празен поглед.

Слоут стовари юмрук в корема му, а Амон се преви, изпускайки болезнено дъх.

След един безкраен миг той се изправи, но пак не проговори.

— Ефрейтор Слоут — обади се Раиса и с удоволствие забеляза как той се присви като ударен, когато произнесе името му. — Престанете. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

— Не, Ваше Височество — поклати глава Амон. — Не му казвайте нищо.

— С нас има три батальона планинци, лоялни на линията на кралицата — Раиса гледаше Слоут в очите. — Очаквам всеки момент да се появят.

Слоут се разсмя самоуверено, но на Раиса не ѝ убягна, че все пак се огледа.

Тя продължи с натиска:

— Когато майка ми чуе за стореното от вас, ще разберете какво означава отмъщение на кралица на Сивия вълк.

Стреснат дотам, че да се разбъбри, Слоут подхвана:

— Така ли? Е, ние няма да те заведем при кралицата. Поне не веднага.

— Какво? — Беше ред на Раиса да се стресне. — Защо не? За какво става дума?

Слоут се усмихна:

— Няма значение, Ваше Височество. Ще ви отведем при лейтенант Гилън, а той твърди, че кралицата не представлява проблем.

— Гилън? Мак Гилън? — Онзи сержант с мазна коса и нащърбени зъби от кралската гвардия, който беше изтезавал затворници от крепостта Южен мост и бе заплашил и нея самата. И за това го бяха произвели в лейтенант?

Умът на Раиса препускаше. Гилън в Южен мост? Какво общо има той със… без значение. Гилън е противен, само купчина мускули. Някой друг му дърпа конците. Слоут трябва да е убеден, че никога няма да го окачат на въжето за нещо подобно, иначе едва ли ще ѝ съобщава всичко това.

Тя хвърли поглед към Амон, окървавен, с все така извити ръце, здраво завързан от двама гвардейци ренегати, без съмнение запознати с репутацията му на боец. По напрегнатото му, фокусирано изражение Раиса познаваше, че се опитва да измисли нещо, някакъв начин да промени невъзможните изгледи в тяхна полза.

Слоут си нахлузи ръкавиците.

— Добре, да изчезваме оттук — подкани той. — Ще яздите на седлото с мен, Ваше Височество. — Улови ръката на Раиса и я повлече към коня си.

— Този? — попита един от гвардейците, които държаха Амон.

— Отведете го в гората и го убийте — заповяда Слоут. — Ще ни настигнете.

— Няма… да… посмееш! — извика Раиса, борейки се да се освободи.

— Ами, всъщност, ще посмея, Ваше Височество — изхили се, без да изпуска китката ѝ. Тръгна да се метне на коня. — Нали разбирате, ефрейтор Бърн, полудял от копнежи, отвлече принцесата, вместо да я охранява. При опит да ви спасим, оказа съпротива и беше убит. А вие ще си държите устата затворена, защото не искате да се разчува, че сте били тук и сте се размотавали с войник. — С доволно изражение от скалъпената история, Слоут се приведе и протегна другата си ръка с намерението да изтегли Раиса на седлото пред себе си.

Когато Самодоволното лице на Слоут се изравни с нейното, Раиса бръкна в очите му с пръсти, техника, която Амон ѝ беше показал преди толкова много години. Слоут изрева и я удари през лицето с опакото на ръката си с такава сила, че тя се стовари на земята, шумно изгубила дъх.

Раиса изплю кръв от разцепената си устна. Ефрейторът на коня се извисяваше високо над нея и търкаше насълзените си очи. Лицето му бе придобило пурпурен цвят от гняв. В един момент неочаквано се скова, очите му изхвръкнаха, а гневът му се превърна в изненада. Плъзна ръка зад гърба си, потрепна и падна странично от коня. Повлече и Раиса, но я изпусна. Удари главата и рамото си в земята. Единият му крак остана заплетен в стремето. От гърба му стърчаха настръхнало две стрели с черни пера.

Стрели на Демонаи.

Настъпи пълен хаос. Гвардейците, включително онези, които държаха Амон, се хвърлиха наляво и надясно в търсене на укритие. Предпочетоха да оставят пленника насред моравата. Конете се изтръгнаха от ръцете им и се втурнаха към гората. Изплашен от тялото, което се влачеше, закачено за стремето му, конят на Слоут цвилеше обезумял и хвърляше къчове. За да избегне летящите му копита, Раиса се претърколи първо на едната, после на другата страна.

Амон се затича на зигзаг през моравата и изблъска с рамо коня на Слоут, за да не стъпче Раиса.

— Бягай! — извика той, сочейки с глава към дърветата. — Намери прикритие!

Изправен до коня, продължаваше да го удържа с тежестта на тялото си, но представляваше прекалено лесна мишена. Раиса се изправи на крака и приведена притича към Амон. Извади войнишкия си нож и преряза въжето, с което бяха вързани ръцете му.

— Това са Демонаи — задъхано прошепна в ухото му. — Стрелците. На наша страна са.

Още стрели на клана описваха дъги през моравата, паднаха други двама гвардейци, единият със стрела, стърчаща от гърлото. Нападението беше още по-ужасяващо, защото стрелците оставаха мълчаливи, невидими.

Амон издърпа Раиса към първите дървета на гората и я блъсна зад един дънер.

— Остани тук — изръмжа той.

Грабна тоягата си и с широка крачка се върна през моравата. Размахваше оръжието към ренегатите, побягнали във всички посоки.

— Амон! — извика Раиса. — Внимавай. — Изобщо не беше сигурна, че хората от клана Демонаи ще направят разликата между Амон и останалите гвардейци.

Схватката приключи за няколко минути. Амон стоеше сам на моравата и дишаше тежко. Гвардейците бяха повалени, четирима — от Амон и безпощадното му оръжие.

Раиса усмири паникьосания кон на Слоут и измъкна ботуша на мъртвия гвардеец от стремето. Сенките по краищата на гората се надигнаха и пристъпиха напред. Някои влачеха труповете на гвардейците, втурнали се преди минути да се укрият в гората. Изведнъж на моравата се оказаха половин дузина мъже от клана Демонаи, облечени в почти невидимите си пътнически наметала.

Двама се приближиха към Раиса. Тя разпозна единия — висок, с очи на граблива птица. Беше воинът Рийд Демонаи. Наричаха го Среднощен пътник. Дългата до раменете му коса беше сплетена на множество плитки, увити в многоцветни нишки. Раиса го беше срещала в лагера Демонаи, макар че той не се задържаше много там. Само две години по-възрастен от нея, отдавна се бе превърнал в легенда: гореща глава, смъртоносен, а и обект на подчертано внимание от страна на момичетата в лагера.

Всъщност двамата с Раиса бяха преживели кратко романтично увлечение за времето на пребиваването ѝ в лагера. Тя обаче беше осъзнала, че романтиката с Рийд е все едно да се сражаваш в поредица от всекидневни изненадващи нападения в безкрайна война на самомнението.

Момичето до него изглеждаше връстница на Раиса, с дълги крака и грациозна стъпка, която принцесата отбеляза със скрита завист. Тъмните ѝ къдрици, привързани в основата, висяха свободно. Макар и облечена в цветовете на Демонаи и въоръжена до зъби, тя не носеше на шията си амулета на воините Демонаи.

— Виж дали някой не е оцелял — каза Рийд на момичето. Тя отиде до най-близкия паднал гвардеец и коленичи. — Принцеса Раиса, как сте напоследък? — попита спокойно Рийд, все едно се срещаха на пиршество по случай жътвата.

Ала очите му го издаваха. Блещукаха от вълнение и неопитомена радост. Лицето и дрехите му бяха опръскани с кръвта на сините гвардейци. Воинът на Демонаи изглеждаше в приповдигнато настроение, въодушевен. Среднощен пътник обичаше кръвопролитията.

— Долските обитатели нараниха ли ви? — той я оглеждаше от горе до долу и изпитателно спря очи на кадетската ѝ униформа. — Видях как гвардеецът ви удари. — Посегна и прокара палец по ъгълчето на устата ѝ, после избърса кръвта ѝ в панталоните си.

— Добре съм, Среднощен пътник — тя наплюнчи пръст и си потърка лицето. — Моля, приеми благодарностите ми за вярната ти служба към линията на кралицата.

Рийд сведе глава, за да приеме дължимото му, но очите му останаха приковани в нея по начин, според повечето момичета неустоим.

Раиса почувства присъствието на Амон до себе си и се обърна. Той беше намерил ризата и колана си и си ги бе сложил. От раната на рамото му избиваше кръв.

— Ефрейтор Бърн, това е Рийд Демонаи, по прякор Среднощен пътник — произнесе Раиса. — Ефрейтор Бърн е член на личната ми гвардия — поясни на Рийд.

— Син на Едън Бърн? — поинтересува се Рийд. Амон кимна, а Рийд продължи: — Познавах баща ти. Достоен жител на Дола — добави, сякаш беше рядко явление.

— Има ли лечител сред вас? — попита Раиса. — Ефрейтор Бърн е ранен.

— Не е нужно, Ваше Височество — произнесе безизразно Амон. — Не е сериозно.

Погледът на Рийд отскочи от Раиса към Амон.

— Сражава се добре, ефрейтор — призна той. — Щом се оказа… хм… освободен.

Младата жена воин се върна, приключила с огледа.

— Всички са мъртви — докладва тя.

— Много жалко — каза Рийд. — Ще ми се да бяхме пощадили поне един за разпит. — Кимна към момичето до себе си. — Това е Копаеща птица от лагера Морски борове, чирак воин. Днес стрелите ѝ поразиха трима врагове.

Момичето сведе глава, а бузите ѝ придобиха наситенорозов цвят.

Копаеща птица проявява симптомите на заболяването Рийд Демонитис, помисли си Раиса.

— Би се храбро — каза с усмивка на жената воин. — Сигурна съм, че съвсем скоро ще носиш името и амулета на Демонаи.

— Благодаря, задето ни се притекохте на помощ — думите на Амон бяха продиктувани от неизчерпаемата му честност. — Ако не бяхте вие, щях да съм мъртъв, а принцесата наследница — пленена.

Рийд сви рамене, сякаш искаше да каже: не е нужно да се споменава.

— Което повдига въпроса — продължи Амон. — Как се озовахте наблизо?

— Често патрулираме из този район — отвърна Рийд. — Следим за вещерняци и натрапници. Присъствието на Гвардията по тези земи се забелязва все по-рядко.

— Значи не сте ни следили? — попита Амон.

Рийд присви очи. Хвърли поглед на Копаеща птица и отново се обърна към Амон.

— Ами да. Следяхме ви. — Раиса подозираше, че щеше да излъже, ако момичето не стоеше като свидетелка до него.

— Щяхме да ви посрещнем с добре дошли край нашия огън — обади се Амон.

— Охранявахме принцесата наследница — обясни Рийд без нотка извинение в гласа.

— Хубаво тогава — каза Амон. — Добре е, че се оказахте наблизо. — Не се усмихна. — Време е да се връщаме в лагера — прибави и погледна Раиса. — Сигурно Холи вече е забелязала отсъствието ти, а и е най-добре да не се задържаме. Не е изключено лейтенант Гилън да е наоколо.

— Добре дошла сте да гостувате в лагера Демонаи, Дива роза — покани я Рийд с името, дадено ѝ от клана. — С радост ще ви придружим.

— Оттам идваме — отвърна Раиса. — Пътуваме за Западната порта. За известно време ще се махна от Превала, докато… изгладим нещата с кралицата.

— Сигурна ли сте, че е разумно? Да изоставите Призрачните планини? — Едната вежда на Рийд се повдигна.

Раиса почувства лека тревога. Предишните ѝ лоши предчувствия в миг се завърнаха.

— Не става въпрос да ги напусна — уточни тя. — Просто в този момент не е разумно да оставам.

— Можем да ви опазим, Ваше Височество. В лагера Демонаи никой няма и с пръст да ви пипне. — Рийд се усмихна и докосна бойния лък, надянат напряко през гърба му. — Никому не е позволено да ви забранява рожденото право. Настоятелно ви моля да потърсите защитата на клановете.

Раиса се овладя, за да не отговори рязко. В края на краищата Среднощен пътник току-що я спаси от… като начало от Гилън. Но не ѝ се понрави намекът, че бяга.

Всъщност не правеше ли тъкмо това? Не беше ли редно да се върне и да отстоява позициите си? Когато стане кралица, няма да може да бяга от конфликти.

По-точно — тя не му отговори и Рийд продължи настоятелно, насърчен от мълчанието ѝ:

— Като се имат предвид опасностите тук, в равнините изглежда по-безопасно, но това е илюзия. Далеч от защитата на лагерите ще бъдете изложена на нападения от наемните убийци на равнинците.

— Не се тревожа за моята безопасност — отсече Раиса. — Не възнамерявам да разпалвам война. Точно сега е изключено да си я позволим. Ще разкъса страната.

— Време е да дадем урок на вещерняците — заяви Рийд. — Няма да удовлетворяваме исканията им до безкрай, а те да тъпчат…

— Ако възнамерявах да удовлетворявам исканията на магьосници, вече щях да съм се омъжила — прекъсна го Раиса. — Ще опазя линията на Сивия вълк, но отказвам да избирам между родителите си. Ще позволя на времето и по-разумните глави да надделеят.

— Принцеса Раиса, струва ми се, ясно заяви намеренията си — каза Амон. — Ако няма нищо повече, трябва да се връщаме, за да вдигнем лагера преди падането на нощта.

Рийд дълго гледа Амон. После се обърна към Раиса и склони глава:

— Разбира се, Ваше Височество. Само исках да знаете, че имате избор. За нас, естествено, ще бъде чест да ви придружим до вашия лагер.

Обърна се към Копаеща птица. Досега тя бе наблюдавала размяната на реплики с интерес и немалка изненада.

Вероятно не е виждала да отказват на Среднощен пътник, помисли си Раиса.

— Уловете избягалите коне — заповяда Рийд на Копаеща птица. — Дайте подходящи животни на принцеса Раиса и ефрейтор Бърн.

Рийд Демонаи би посрещнал с радост една война, осъзна Раиса. Той живееше за това.