Кралицата изгнаница

Двайсет и втора глава Сън наяве

Хан потърси с пръсти амулета си, докато умът му подбираше думите на заклинанието.

— Е? — Скръстил ръце, Гарван потропваше нетърпеливо с крак. — Ще опиташ ли отново, или не?

— Енергията ми намалява — отчете Хан. — По-добре да опитам като премина обратно.

— Как да съм сигурен, че го правиш правилно, ако не видя как се справяш? — възрази Гарван. — Не е безопасно да експериментираш без надзор. Е, разбира се, ако нямаш сили, тогава… — Сви рамене.

— Само това ли знаеш? Нападателни заклинания? Потупвания по рамото и мръсни номера? До гуша ми е дошло от тях. — На моменти Хан изпитваше желание да си измие вътрешностите със сапун.

Гарван забели очи:

— Какъв друг вид заклинания искаш да научиш?

Хан трескаво се замисли за варианти:

— Не съм сигурен… любовни чародейства?

Гарван го огледа с наклонена настрани глава:

— Едва ли имаш проблеми да посрещаш физическите си потребности, Алистър? — откровено се усъмни. — Всичко отвъд това е илюзия… приказка, продавана на глупци и романтици.

Хан повдигна вежди.

— Ти си циник. Някой казвал ли ти го е досега?

— Виж. — Гарван втренчи ледените си сини очи в Хан. — Налага се да си подредиш приоритетите. Родът Соколово гнездо отново ще те нападне. И няма да се откажат, докато не разрешиш проблема окончателно.

— Чародейството за вредители проработи — изтъкна Хан. — Мика Баяр и братовчедите му се преместиха в друго общежитие.

— Проработи, разбира се, Алистър. Аз оспорвам избора ти на тактика. Не отговаряш на опит за покушение срещу живота ти с плясване през пръстите. Или с шега. — Гарван затвори очи, за да си възвърне спокойствието. — Съмнявам се дали наистина осъзнаваш в каква голяма опасност си. Вече инвестирах прекалено много време в теб. Не искам да започвам наново с някой друг.

— Зная какво правя — увери го Хан. — Искам само да не ми се пречкат.

Гарван пак скръсти ръце:

— Не можеш да си позволиш да бъдеш деликатен.

Не е това, искаше да каже Хан. И преди съм убивал. Но съм го правил очи в очи, имаше кръв и беше по необходимост. Не заложих магически капан на враговете си, та да си затворят устата чистичко и спретнато, докато аз съм някъде надалеч.

Хан не отговори и Гарван продължи:

— Никога няма да те оставят на мира, разбери го. Не и докато амулетът е у теб. А когато семейство Баяр те убие, вината няма да бъде моя.

— Търся си учител — Хан се подразни от предизвикателния му тон. — Но не е толкоз… толкова лесно да намеря такъв. — Пазеше се никой в „Мистверк“ да не научава, че взема уроци по благороднически обноски. И че има и други истински приятели, освен Жарава и Кат. За да смени темата, попита: — Какво знаеш за Оръжейната на Кралете с магически заложби?

Гарван се втренчи безизразно в Хан.

— Защо питаш? — поинтересува се той след продължителна пауза.

— Обсъждахме въпроса в час. Дали наистина е съществувала?

Гарван сви рамене и се заигра с копчетата на ръкавелите си:

— Положително е съществувала. Дали все още я има — отговорът не е еднозначен.

— Някои твърдят, че е притежание на семейство Баяр — каза Хан.

— Някои не са от умните — уточни Гарван. — Ако оръжейната беше притежание на семейство Баяр, нямаше кой да им излезе насреща.

— Те, струва ми се, я търсят. — Хан наблюдаваше внимателно изражението на Гарван.

Погледът на Гарван отскочи към амулета на Хан, после отново се спря на лицето му:

— В такъв случай да се надяваме да не я открият — подчерта той.

— Ти си Абелард — изстреля внезапно Хан с надеждата да хване Гарван неподготвен. — Нали?

Това беше последната му теория и в нея имаше смисъл. Абелард беше от факултетния състав, знаеше много и се противопоставяше на семейство Баяр. Освен това едва ли искаше някой да знае, че обръща допълнително внимание на Хан Алистър. Достатъчно подозрително беше, че го покани на събиранията на групата ѝ. По този начин можеше да се освободи от него по всяко време, без да рискува той да я издаде.

Гарван имаше склонност да проявява нетърпение, раздразнителност, опърничавост, да отправя заплахи, да се държи надуто. Също като Абелард.

Или Грифон, замисли се Хан. За пореден път не успя да реши. Гарван беше изпълнен с горчивина и сарказъм… също като Грифон.

Невъзмутимото изражение на Гарван не потрепна.

— Недоумявам защо толкова държиш да научиш кой съм. — Забели очи. — Чародействата са истински, нали? Работят?

— Да — кимна Хан. — Работят. — Самата истина. Чародействата на Гарван работеха отлично и в Аедийон, и извън него. Толкова безупречно, че учителите на Хан бяха изумени от напредъка му. — Ако отгатна кой си, ще го потвърдиш ли? — попита той.

Гарван се усмихна — с малко усилие можеше да е и очарователен:

— Неуморен си, Алистър. Това твое качество ми харесва.

Абелард, помисли си отново Хан.

— Що за име на благородник е Гарван? — поинтересува се той.

— Знаеш ги гарваните — отговорът дойде с изтляваща усмивка. — Кълват костите на мъртвите. — Гарван стоеше с наведена глава, сякаш изгубен в спомени, а светлината от прозореца гаснеше в косите му.

Какво са ти сторили, Гарван? — зачуди се Хан. Възможно ли е да е още по-лошо от онова, което сториха на мен?

Дори да беше дълбоко огорчен, Гарван си оставаше съсредоточен, решителен, неуморен, блестящ, трудолюбив, изчерпателен и изпълнен със съкровищница от познание. Понякога се появяваше без разрешение в съзнанието на Хан, за да му демонстрира някое трудно заклинание. Може и да беше удобство за Гарван, но Хан имаше чувството, че злоупотребяват с личното му пространство, защото често се му случваше, когато почти напълно е изчерпил запасите си от енергия.

Понякога след уроците на Хан му се струваше, че е пил сайдер, подправен с момина коса. В паметта му зейваха огромни празнини — отминало време, което не успяваше да си припомни. Все едно умът му е бил стъпкан и оформен наново.

Налага се да открия как да го държа далеч от ума ми, реши той. Ала беше слабо вероятно Гарван да му покаже точно този номер.

Винаги се срещаха на едно и също място — кулата на камбанарията „Мистверк“. Първите няколко пъти Жарава наглеждаше Хан, но впоследствие лично Хан го спря да не се намесва. Жарава си имаше задължения. Не можеше всяка вечер да стои до него и да го държи за ръка.

Хан си откри свое местенце сред прашните стелажи на библиотеката „Баяр“, където съхраняваха текстове и архиви, толкова стари и необичайни, че никой никога не ги използваше. Подреди в тайната си обител сламеник и маса, която успя да довлече от три етажа по-долу. Дотук се стигаше по-лесно, отколкото до кулата „Мистверк“, и не му се налагаше да се тревожи, че звънарите ще се препънат в празното му тяло. Мисълта, че е заграбил част от библиотеката „Баяр“, го забавляваше.

Три-четири вечери седмично Хан се промъкваше в скривалището си, прекосяваше границата с Аедийон и се пребиваше от работа като роб, докато амулетът му не се изтощи напълно.

Последното представляваше проблем, защото дневните занятия също изискваха складирана енергия. Не разполагаше с много време, за да презареди. А Грифон не пропускаше възможност да се подиграе с него, когато изтощеният му амулет не успееше да се справи с дадена задача.

Гарван сякаш обладаваше неограничена енергия. Хан — разбира се — вършеше цялата работа.

На сутринта обикновено се пробуждаше изнурен до смърт; в главата му продължаваха да се въртят наполовина запомнени сънища и имаше усещането, че се е трудил цяла нощ. Понякога не успяваше да стане навреме. Отиваше в час с дрехите, които бе носил предишния ден. На няколко пъти закъсня за часа на Грифон, за нещастие, първи в програмата за деня.

Когато Хан будуваше по цяла нощ, Жарава допускаше, че се вижда с някое девойче и не желае компанията му. Грешка, мислеше си Хан. Живея като отшелник.

Двамата с Гарван се споразумяваха за четиричасов урок, но Гарван го задържаше по шест часа. Не го оставяше, докато амулетът му не се изтощи до капка, а Хан не усетеше в просъница как главата му се върти. Укоряваше го и го наставляваше за следващия път да складира повече енергия. Острите думи на Гарван винаги го измъчваха, защото Хан изпитваше глад за познание. Никога през живота си не бе работил толкова усилено. Можем да свършим много повече, мислеше си той, ако си имахме доверие. Ако не прахосвахме толкова време да се заяждаме един с друг. Сякаш всеки от нас иска да е главатар на бандата.

— Алистър! — наруши мислите му гласът на Гарван. — Изпаднал си във вцепенение!

— Съжалявам. Тогава ще се видим утре вечер. Благодаря ти за урока. — Хан стисна амулета и произнесе заклинанието за затваряне.

Отвори очи, за да установи, че през прозорците на библиотеката нахлува ярка светлина.

Изправи се рязко и изруга. Колко ли беше часът? Сега последно трябваше да закъснее за часа на Грифон. Отново.

Сякаш в отговор на въпроса му камбаните на кулата „Мистверк“ започнаха да бият. Бонг-бонг-бонг. Преброи десет удара на камбаните.

Кървави кости. Беше загазил.

Нямаше време да се прокрадва по покривите. Спусна се презглава по тясното стълбище, вземаше надолу завой след завой, докато достигна приземния етаж. За щастие, специалистът още не беше застъпил на смяна. Прелетя през предната врата и се заби право във Фиона Баяр. Едва не я повали на пода.

Улови я за ръката, за да я задържи права:

— Съжалявам, аз… ъъ… не те видях.

Мама беше права, помисли си той. Наистина си прокълнат от демон.

Фиона, висока горе-долу колкото Хан, го погледна директно в очите:

— Само защото закъсняваш за час, Алистър, не означава, че можеш да газиш хората. — Погледна ръката му, с която все още я държеше. Той я пусна.

Хан кимна към „Мистверк хол“:

— Хайде. И така сме достатъчно закъснели.

— Какво правеше в библиотеката? — осведоми се тя.

— Използвах ранните часове, за да почета.

— Библиотеката дори не е отворила още.

— Така е приятно и тихо. — Хан тръгна, без да погледне дали тя го е последвала.

— Лицето ти се е пооправило — констатира тя и избърза, за да не изостане. Той не реагира и Фиона продължи: — Свалили са ти превръзката, значи и счупената ти ръка е заздравяла, а?

— Всъщност ключицата — уточни Хан. От време на време го прещракваше.

— Какво точно се случи? — попита тя на влизане в „Мистверк хол“.

— Паднах по стълбите.

Фиона изсумтя.

— Сериозно. Питай брат си.

Изкачиха стълбището до аудиторията.

— Това изобщо не е трябвало да се случва — отсъди Фиона. — Брат ми невинаги обмисля добре нещата.

Хан се улови за парапета, за да не се препъне. Да не би да му казваше, че съжалява?

— Когато научи, баща ми няма да остане доволен — продължи Фиона, сякаш чуваше мислите му. — Иска да те върнат жив за разпит, преди да те окачат на въжето за убийство.

— Обаче справедливото си е справедливо. — Той ѝ отвори вратата към аудиторията. — Ако аз увисна за убийство, същото трябва да сполети и лорд Баяр.

Гласът му отекна в тихата лекционна зала. Обърнаха се глави. Мика Баяр изостави разпуснатата си поза и се изправи наведен напред, стисна коленете си с ръце и се вторачи в тях.

Грифон говореше, но гласът му заглъхна в настъпилото мълчание, докато Хан и Фиона заемаха местата си надалеч един от друг.

— Новопостъпил Алистър, лейди Баяр. Закъсняхте.

Някакъв демонски дух подтикна Хан да отговори:

— Съжалявам, сър. Лейди Баяр се нуждаеше от помощ с домашните си.

Фиона го простреля през помещението с невярващ поглед.

Грифон го наблюдава продължително. Нереалните очи в цвят на тюркоаз се открояваха на лицето му.

— През последните две седмици закъсняваш вече четири пъти, Алистър. Явно по-скоро предпочиташ да си поспиш, вместо да се появиш в час. Изглежда смяташ всичко това за загуба на време. Или си на мнение, че далеч си надхвърлил несериозните ни усилия.

— Не, сър, не е вярно. Просто снощи стоях до късно, работих и…

— Тогава резюмирай глава девета. — Грифон издаде глава напред като хищна птица.

— Глава девета. — Хан навлажни устни. Всъщност не беше отварял Кинли. Цяла нощ беше работил с Гарван. — Съжалявам, сър. Не съм я чел.

— Не? — Едната вежда на Грифон се повдигна. Той надраска нещо на парче хартия, сгъна го и го тикна напред по катедрата. — За останалата част от семестъра си извинен. Моля, отнеси тази бележка в кабинета на декан Абелард. Пети етаж.

Кабинетът на декан Абелард се намираше три етажа над лекционната. По целия път дотам Хан влачи крака като малко дете, изпратено да бъде напляскано. Седмици наред се беше виждал с декана по време на груповите събирания, но напоследък успешно избягваше срещите очи в очи с нея.

От всички часове най-много държеше на уроците при Грифон. Чародейства, заклинания, употреба на амулети — с изключение на заниманията в групата на Абелард, всичко това му изглеждаше най-важно за неговите лични цели. Научаваше много от Гарван, но нямаше желание изцяло да зависи от него за образованието си по магия. Искаше нещо повече от самозащита и заклинания за убийства.

Специалистът го въведе в кабинета на Абелард. Деканът довършваше кореспонденцията си.

— Седни, Алистър. — Тя му махна към един от столовете.

Той седна.

Абелард отпусна ръце върху писалището:

— Е? Какво има този път? Не трябва ли да бъдеш в клас?

Той ѝ подаде бележката:

— Учителят Грифон ме изхвърли от час, защото закъснях.

Абелард погледна бележката:

— Разбирам. Имаш ли извинение?

— Наистина закъснях. Успах се.

— Хмм. — Тя хвърли бележката на писалището. — Чувам, че присъствието ти в часовете е непостоянно. Непрекъснато закъсняваш и все пак на изпити и по време на практика се представяш несравнимо по-добре от съучениците ти. Как го обясняваш?

Хан сви рамене:

— Трудя се здраво. Заради това се успах. Стоях до късно.

— И се явяваш в час изтощен, а амулетът ти е почти изчерпан — обобщи Абелард.

— Опитвам да го презареждам. Изглежда не съм толкова могъщ. — Хан сведе поглед към писалището.

— Или часовете не са достатъчно предизвикателни за теб? — Абелард почука с пръсти по бележката на Грифон.

— Не, не е това. Научавам много в часовете на Грифон. Исках да отида навреме. Просто не пресметнах добре.

— С кого друг работиш, Алистър? — попита меко Абелард. — Някой друг ли ти преподава?

Хан видимо се обърка:

— Учителите ми са като на всички останали. Грифон, Леонтус, Огнеков…

— Не ме лъжи. — Деканът го прекъсна с блеснал поглед. — Имам власт да направя живота ти много, много неприятен.

— Чета усилено — настоя Хан. — Питайте когото искате. Постоянно съм в библиотеката. — Вдигна очи към нея: — Ако ще играя ролята на наемен убиец за вас и искам да оцелея, наложително е да се подготвя добре.

Двамата продължаваха да се гледат един друг дълго. Първа отмести очи Абелард.

— Искаш ли да отменя заповедта на учителя Грифон? — Тя придърпа бурканче с мастило и взе писалката.

Хан поклати глава:

— Не, благодаря.

Абелард наклони глава и го изгледа озадачена:

— Защо не?

— Грифон е прав. Не е редно постоянно да закъснявам за час. Действията му са справедливи, дори и да не ми харесват.

Абелард се наведе напред:

— Ако те тревожи, че моята намеса ще разгневи учителя Грифон, нека те уверя…

— Все пак желая да се върна обратно в часовете през пролетния семестър — прекъсна я Хан. — Ако е възможно да кажете добра дума по този въпрос.

— Разбира се. — Тя си отбеляза нещо.

— Хубаво. — Хан се усмихна. — Нещо друго? — Понечи да се изправи.

— Следващия семестър искам да преподаваш на учебната група — неочаквано съобщи Абелард. — Темата ще бъде пътуванията до Аедийон.

Кървави кости.

— Декан Абелард, това едва ли…

Абелард вдигна ръка:

— Допускам успехът ти да се дължи на твоя амулет. И все пак бих желала да дадеш насоки на другите членове на кръга. Дори само неколцина от нас да съумеят да овладеят техниката, би било особено полезно за общуването ни в Седемте кралства. Някой ден, съвсем скоро, не е изключено да разполагаме и с по-добри инструменти в нашия арсенал.

— Чиста загуба на време — възрази Хан. — Учителят Грифон вече го покри в часовете си, а и е напълно възможно всички останали в учебната група да са го опитали.

— Не ти давам избор — напомни му Абелард. — Ще разполагаш с достатъчно време да се подготвиш. Но напролет бъди готов.

Хан преглътна допълнителните си аргументи и кимна:

— Добре.

Абелард продължаваше да се взира в него, като почукваше с дълги нокти по попивателната на писалището:

— Алистър, трудно е да те прецени човек. В теб очевидно има магьосническа кръв. Изглеждаш чистокръвен. Не си споменавал нищо за баща си. Възможно ли е майка ти да е имала отношения със…

— Не. — Хан внезапно изпита отчаяното желание да се избави от нейното присъствие. — Няма начин. Баща ми е бил войник и е загинал в Ардън. — Той се изправи. — Ако няма друго…

— Това е всичко. — Абелард го освободи с махване на ръка.

— Какво стана при декан Абелард? — поинтересува се Жарава след края на часа на Фулгрим. Бяха тръгнали към трапезарията.

— До края на семестъра съм изключен от часовете на Грифон. Фактически само за една седмица. Тя ще уреди да се върна за пролетта.

Жарава кимна:

— Можеше и да е по-зле.

По-зле е, помисли си Хан. От тревоги получи главоболие и световъртеж.

— Ако спиш в „Хамптън“, ще се грижа да ставаш навреме — предложи Жарава.

— Не ти влиза в работата да ми бъдеш бавачка — изръмжа Хан. Чувстваше се крехък като стъкло, натрошено на парчета, които никой вече не е в състояние да събере.

— Твой приятел съм — заяви Жарава и също ускори крачка, за да не изостава от него. — Работата ми е да ти помагам, стига да е по силите ми. Както ти би ми помогнал.

Хан въздъхна:

— Съжалявам. Прав си. Благодаря ти. Ще опитаме след зимната ваканция.

Кат ги очакваше пред трапезарията. Поне два-три пъти седмично Хан се хранеше на обяд с нея и Жарава. В началото, когато му се налагаше да отразява нападенията и обидите на Кат, се чувстваше като съдия на спортно състезание. Но това престана, защото тя осъзна, че не изпитва удовлетворение да запраща язвителни забележки към Жарава. Обидите просто се плъзгаха по него.

Кат навярно цъфтеше. Беше престанала да носи на показ над туниката ножовете си, макар Хан да бе сигурен, че още има укрито оръжие по нея. Очите ѝ се бяха прояснили, след като беше престанала да ползва момина коса и шиполист и да злоупотребява с алкохол. Радвам се, че я убедихме да дойде тук, помисли си Хан. Каквото и да се случи нататък, това е една от правилните ми постъпки.

В момента по лицето на Кат пробягваха какви ли не емоции — явно тя или едва се удържа да не сподели голяма тайна, или си умира да зададе въпрос, но не се решава да го повдигне. Отнесоха чиниите си на обичайната маса до прозореца.

Хан нямаше силите да си играе игрички с нея. Започна да се храни мълчаливо, разтривайки чело с длан.

Жарава не би попитал. Преструваше се, че не забелязва, макар малко неща по Кат му убягваха. Впусна се в дълго описание какъв талисман изработва с учителя Огнеков — можел да защити къща от пламъци.

Кат насочи поглед към Хан с надежда да промени темата:

— Какво не е наред с теб?

— Изключиха ме от часовете на Грифон до края на семестъра.

— Само това? — Тя присви недоверчиво очи.

— Затова съм тук. За да изучавам магия — повдигна рамене Хан.

— Значи не защото аристократичното ти девойче ти е разбило сърцето — подсмихна се тя.

Думите ѝ провокираха вниманието му и той вдигна очи:

— Кое аристократично девойче?

— Ами знаех си, че се разкарваш с някоя, щом излизаш почти всяка вечер и през цялото време ме оставяш с този гъбоядец. — Тя кимна към Жарава. — Вчера най-после разбрах коя е.

— Коя? — попита силно объркан Хан и хвърли поглед на Жарава, който изглеждаше не по-малко озадачен.

— Ребека — обяви победоносно Кат.

— Коя Ребека?

В погледа на Кат се четеше: „Нали не забравяш с кого си имаш работа?“

— Ребека Морли, змия такава. Снощи я спипах пред Храмовото училище.

— Тя тук ли е? В Одънов брод? — Хан се вторачи в нея. Сърцето му биеше силно в гърдите, направо думкаше и той се притесни да не би двамата да го чуват съвсем ясно.

— Ами точно там се намира Храмовото училище, да. — Кат сключи вежди: — Не се ли виждаш с нея?

Хан поклати глава:

— Не. Дори нямам представа, че е тук.

— Аха. — Кат направи гримаса и се зарови в картофите пред нея, сякаш слага край на разговора.

Умът на Хан препускаше. Стори му се, че видя Ребека пред конюшните в деня, когато пристигнаха в Одънов брод, но отхвърли идеята, защото не съзря никаква логика.

— Сигурна ли си, че е тя?

Кат кимна и продължи да дъвче.

— Защо е била там? — попита Хан. — Посещава Храмовото училище ли? — Нищо чудно, но му се струваше по-скоро да се е насочила към Южен мост или катедралната школа.

Кат поклати глава:

— Носеше униформа на окаляните гърбове.

— Учи в „Уийн“? Не ми се струва вероятно. — Независимо от яростната ѝ жилка, Ребека беше дребна и лека. Определено не ставаше за войник.

— И как ще си го измисля — намръщи се Кат. — Така беше облечена.

— Какво е правела при Храмовото училище? — не мирясваше Хан.

Кат се размърда на място:

— Е, както и да е. Радвам се, че поне те разведрих. Вече не си толкова омърлушен.

— Кат!

— Шпионираше… шпионираше ефрейтор Бърн.

И ефрейтор Бърн ли е в Одънов брод?

— Шпионирала го е? А той какво прави тук?

Кат се предаде.

— Ефрейтор Бърн ходи с Аннамая. Срещал си я, не помниш ли? В Храмовото училище. Той я посещава редовно, два пъти седмично. Само се държат за ръце, едни такива, официални. Никога не правят нищо повече. — Тя забели очи, с други думи: „Какъв е смисълът?“ — Та снощи си вървя по алеята към общежитието и хоп: някой пълзи зад храстите и наднича през прозореца на всекидневната. Поглеждам натам и какво да видя? Вътре седят ефрейтор Бърн и Аннамая. А девойчето в храстите беше Ребека. Шпионираше ги.

— Говорим за ефрейтор Бърн от Южен мост?

— Друг не ми е известен.

Хан не можеше да си представи онзи ефрейтор Бърн да изневерява на Ребека. Или да ходи с две момичета едновременно.

— Каза ли ѝ нещо?

— На Аннамая ли?

— На Ребека.

— Само я попитах какво прави там. — Кат отбягна погледа на Хан.

— Е? — настоя нетърпеливо Хан. — Какво отговори тя?

— Ходела на училище там.

— Спомена ли ѝ за мен?

Кат го изгледа навъсено:

— Защо ми е да те споменавам? Да не си въобразяваш, че целият свят иска да те подуши отзад, или какво?

Хан възнагради Жарава с черен поглед, а онзи му се усмихна широко.

— Реших, че ти изневерява с ефрейтор Бърн и заради това го шпионира, докато той изневерява на нея — продължи Кат. — Избяга, преди да успея да попитам.

— Защо ѝ е да бяга? — недоумяваше Хан. Кат имаше способността да говори прекалено много, без да казва онова, от което се интересуваш най-силно.

— Откъде да зная? — Помълча, помълча и добави неохотно: — Добре де, бях си извадила ножа.

Хан и Жарава се спогледаха.

— Ножа? — свъси вежди Жарава.

— Ами видях я да се прокрадва и отначало нито я разпознах, нито знаех какви ги замисля, а после донякъде забравих, че съм го извадила.

— Ясно ми е как човек изпада в такава ситуация — отбеляза сухо Хан.

— Говорих с Аннамая за това и тя твърди, че двамата с ефрейтор Бърн ще се женят. Ама след доста време. Моето мнение ли? Ами, щом ще се жениш, приключвай по-бързо с въпроса.

Хан се покашля:

— Знаеш ли къде е отседнала? Имам предвид Ребека.

— Не. Но например в „Гриндел хол“. През реката. Поне там е отседнал ефрейтор Бърн.