Кралицата изгнаница

Трийсет и първа глава Предателство

Приклекнал на паветата, Хан се взираше в Кат. Над дясното ѝ око, където се бе ударила в стената, разцъфваше мораво натъртване. Веждата ѝ се издуваше и лицето ѝ губеше симетрията си. При малко по-различен ъгъл можеше да си изгуби окото.

Вдигна поглед към Жарава.

— Знаеше ли, че ме следи? — попита настоятелно.

— Шшш — сложи пръст на устните си Жарава и огледа уличката нагоре и надолу. — Подозирах замислите ѝ, затова я проследих. Не бих ѝ позволил да ти пререже гърлото или нещо от сорта.

— Звучи успокоително. — Хан се изправи и събра останките на наметалото си. — И кога смяташе да се намесиш?

— Да я вкараме вътре, преди да се появи стражата — предложи Жарава.

— Защо да го правим? Нека я отведат в затвора. Аз приключих. — Хан беше получил удар в гърба от човек, когото смяташе за приятел. Въобще не го очакваше от нея. След всичко случило се, за него чашата беше преляла.

Жарава не удостои думите му с коментар.

— Хайде — подкани го той. — Не можем да я извлечем през покрива и през прозореца. Аз ще я нося; ти мини отпред и отвлечи вниманието на Блевинс, ако все още е буден.

Жарава прибра на сигурно място ножа на Кат, пъхна ръце под нея и я вдигна. Тя изпъшка, но не отвори очи.

Хан влезе в общежитието преди него и огледа общото помещение. Блевинс спеше дълбоко в креслото до огъня. Явно ги беше чакал. Сигурно щеше да се разстрои, че не ги е заловил да се промъкват след вечерния час.

Хан даде знак на Жарава да продължи, двамата се промъкнаха на пръсти покрай отговорника и изкачиха стълбите, като стъпваха в края им, за да не скърцат дъските.

За щастие, стигнаха четвъртия етаж, без да срещнат никого по пътя. Хан бутна вратата на стаята си, а Жарава го последва, за да положи Кат на леглото му.

— Ще донеса студена вода за главата ѝ — каза Жарава. Взе легена и тръгна към умивалнята на третия етаж.

Ужасно е загрижен за човек, който наряза на парчета хубавото ми наметало и само преди минути ме заплаши с нож, помисли си Хан.

Запали две свещи, за да прогони сенките. Зората щеше да се сипне след часове.

Кат изпъшка и притисна ръце към челото си. Хан я претърси и откри още три ножа. Жарава се върна с легена, намокри парче плат и го наложи върху цицината на Кат. Тя посегна и го махна, но той отново го сложи. Тя отблъсна ръката му и отвори очи.

— Разкарай се от мен, грухтящ копой… — Кат млъкна рязко, внезапно припомнила си какво е станало. — Кръв и кости — прошепна, фокусира очи върху лицето на Хан, присви се и ги затвори. — Защо не ме уби? — прошепна и навлажни устни.

— Все още не е изключено — отговори Хан. — Но Жарава смята, че може би първо има какво да ни кажеш.

— Нямам какво да кажа — прошепна тя. — Направо ми прерязвай гърлото и да приключваме. — Тя издаде глава назад, за да си оголи гърлото, все едно вълк се подчинява на водача на глутницата.

Жарава седна на леглото до нея:

— Не. Ти ни спаси живота в Ардън. Заслужаваш да те изслушаме. Интересува ме какво не е наред. Последните няколко седмици изглеждаш променена. Някак отчаяна.

— Какви ги говориш — обади се раздразнено Хан. — Почти не я познаваш, не разбирам как би могъл да…

— Теб никога те няма. — Жарава не му позволи да довърши. — Нямаш представа какво се случва с приятелите ти.

Хан махна към Кат.

— Това ли наричаш приятел ти? — Завъртя очи. — Приятелите не се очистват един друг из задните улички.

— Гривник е прав. — Кат отвори очи и погледна Жарава. — Не ме познаваш добре. Аз съм крадец. Предавам доверието на всеки. Заслужавам да умра. — В ъгълчетата на очите ѝ се бяха събрали сълзи и сега капеха в косата ѝ. — Исках да си тръгна, но ми трябваха пари за път — простена тя. — Тук няма нищо за мен. Не ставам за ученичка.

— Защо посегна на амулета? — попита Хан, обзет от ужасно подозрение. — Ако си имала нужда от пари, да беше взела кесията ми.

— Нямах намерение да бъркам в панталоните ти за нея — отвърна Кат. — Почти сигурно имаш скрити оръжия там.

— През цялото време си се домогвала до амулета — констатира Хан. — Нали?

След дълго мълчание тя кимна.

— Аз… надявах се да го продам — процеди тя. — Ти се държиш, все едно е много ценен. И никога не се разделяш с него. Затова реших да ти го взема.

Хан мигна: поредното парченце от пъзела си дойде на мястото.

— Ти си преровила стаята ми. Търсила си го.

— Не съм ти преравяла стаята — наежи се Кат. Хан повдигна вежда и тя измърмори: — Откъде разбра? Сложих всичко на мястото му.

— Беше в нощта на Вечерята при декана. Била си сигурна, че и двамата няма да сме тук — обади се Жарава. Гледаше Кат, а тя гледаше него. Внезапно Хан се почувства външен човек, случаен минувач по коридора.

— Аз… дойдох, защото си помислих, че мога да помогна. — Кат продължаваше да се вторачва в очите на Жарава, сякаш беше урочасана и нямаше сила да ги отмести. — Чувствах се зле. Правех планове да… се реванширам за случката в Превалски брод. — Преглътна мъчително. — Не биваше дори да припарвам.

— За какво става въпрос? За каква случка в Превалски брод? — Гласът на Жарава прозвуча ниско и успокоително като на омайващ вещер.

— С Гривник. С майка му и сестра му. С… Вехтошарите — прошепна Кат.

Жарава свали компреса, намокри го, изстиска го и пак го сложи на челото ѝ.

— Защо реши, че ти трябва да се реваншираш? — поинтересува се той.

Кат отхвърли компреса от челото си:

— Защото вината беше моя.

Хан се вторачи в нея. Тя имаше да отговаря за много неща, но нямаше да ѝ позволи да поеме отговорността и за това.

— Не — възрази той. — Вината е моя. Моя. — Припомни си колко разстроена беше Кат във вечерта на пожара: тя и другите вехтошари не му позволиха да влезе в конюшнята. През онази вечер беше спасила живота му. — Нямаше начин да ги спасиш, ако това искаш да кажеш — каза по-меко. — Безсмислено е да се виниш.

Тя тръсна глава.

— Нищо не знаеш. — Тя се надигна и седна, но се олюля и видът ѝ подсказваше, че всеки момент ще падне. Жарава я обгърна с ръка, за да я задържи. Поне веднъж, тя не я отхвърли.

— На кого смяташе да го продадеш? — попита Хан. — Имам предвид амулета.

Кат забели очи, сякаш Хан е пълен идиот:

— Преди няколко седмици онзи вещерняк Баяр дойде при мен. Заплаши ме. Щял да ме издаде, ако не открадна вещерската дрънкулка и не му я дам. Поначало била негова, а ти си му я отнел. Така твърдеше.

Случило се е, след като Баяр и братовчедите му бяха изгонени от „Хамптън“. След като деканът нареди на Баяр да отстъпи.

Нещо обаче липсваше: Кат заобикаляше нещо, премълчаваше го.

— Какво заплаши да издаде Баяр? — попита той. — Какво криеш от мен?

Кат си пое дълбоко дъх и думите се изсипаха неудържимо, сякаш цяла вечност беше чакала да признае:

— Аз бях. Аз издадох на Баяр къде живееш, когато те издирваха във Вехтошарника. Бяха заловили Кадифе; заплашиха да го убият, ако не им кажа. И аз го направих. Реших, че изборът е или той, или ти. Обичах Кадифе, а теб не обичах. Мислех си — ще поразровят мястото, ще открият каквото там си откраднал от тях, и толкова. Изобщо не си представях… Изобщо не очаквах да… — Гласът ѝ се пречупи и сълзите отново започнаха да се стичат по бузите ѝ.

— Дори не ти е минало през ум, че ще изгорят мама и Мари — изрече бавно Хан.

Започна да отстъпва, докато гърбът му опря стената. Прилепи се към нея и си пожела да изчезне: ей така — да премигне като искра над огън, за да не му се налага да чува повече.

В очите му запариха сълзи.

— Не си знаела с кого си имаш работа.

— Открих с кого си имам работа. — Гласът ѝ бе горчив като цикория. — Така или иначе, убиха Кадифе. А после дойдоха и избиха всички останали. Беше клане. И те пробваха да принудят някого да те издаде. Ако бях там, и аз щях да изгубя живота си. — Потресена, тя си пое дъх. — Иска ми се да бях.

Хан трябваше да се досети. Тогава си мислеше за Таз Макни. Но не. Имаше логика да го е предал някой близък, някой, който да посочи пътя на Кралската гвардия през лабиринта от улички на Вехтошарника, да ги отведе до конюшнята на място без номерация и табелки.

— После исках да ги убия — продължи Кат. — Да ги избия всички. — Усмихна се кисело. — Винаги съм смятала, че ме бива с ножа. Но съм достатъчно умна да си дам сметка, че като убиец съм нищо в сравнение с тях. Все едно да се хвърля сама в огъня. Но пак щях да го направя, ако разчитах да отнеса поне неколцина със себе си… Затова приех предложението на Джемсън да дойда в Одънов брод. Не исках никога повече да виждам Вехтошарника. Стигнах чак до Делфи, но там ударих на камък. Натъкнах се обаче на вас, ти се оказа жив и ми хрумна, че на юг може би няма да е чак толкова зле, ако и ти си там. Ти се справяш, където и да отидеш. Беше най-добрият уличен главатар, когото съм познавала. Но ако някога разкриеш, рекох си, че аз съм те предала, ще ми изрежеш сърцето.

Тя погледна Хан по-скоро с надежда.

— Затова, убий ме. Имаш правото. Така ще ми спестиш да не мисля какво трябваше да направя по различен начин.

Хан се плъзна по стената и в един момент се намери седнал на пода. Придърпа колене и ги обви с ръце. Беше вцепенен. Твърде дълго беше живял с вината си и сега не възнамеряваше да я отстъпва току-така на Кат.

— Няма да те убия — каза той. — Съжалявам, но няма. Просто си се оказала на пътя им, когато семейство Баяр ме преследваше, това е всичко. Ти и всички други. Ще го нося докрай в себе си.

Известно време и тримата мълчаха.

— А сега какво? — попита Жарава, без да се обръща конкретно към никого. Взе ръката на Кат и я задържа в своята. И този път тя не се възпротиви.

— Ще се махна оттук, ако това искате — обади се Кат. — Ще постъпиш глупаво, ако някога ми се довериш отново. А никога не си бил глупав. — Погледна го. — Но предпочитам да остана и да ти помогна. Зная срещу кого си изправен и ти обещавам… ще направя каквото ми кажеш.

— Не — намеси се Жарава. — Това е нашата битка… не можем да я избегнем. Но ти не си част от нея.

— Част съм и още как — озъби се Кат. — Заради Кадифе, заради Джонас, заради Сладкиш и… всички други. Мари беше дете, а те изгориха…

— Престани — вдигна ръка Хан. — Просто… стига. — Изчака, докато реши, че отново владее гласа си. — Съвсем скоро ще започна война, вероятно срещу семейство Баяр и много други вещерняци. Ще бъде малко по-различно от онова, с което си свикнала. Не е поредната улична схватка, без да е изключено да има и такива. Ще се състои от политика, шпиониране и употреба на думи там, където вършат най-добра работа. И ще се води из цялото кралство… в планините, във Вехтошарника и Южен мост, в крепостта на двореца.

— Нуждаеш се от помощ — заключи Кат. — Не можеш да победиш сам.

— Трябва да останеш тук — продължи Хан. — Изумително е какво постигна за толкова кратко време. Джемсън е прав. Отваря ти се път да станеш прислужница на някоя лейди или икономка. Да преподаваш музика. Това е твоята възможност завинаги да се измъкнеш от Вехтошарника.

— Да не очакваш да си почивам спокойно между чаршафите в някое имение, като знам, че си на война? — попита тя. — Искам отново да ти се закълна във вярност. Искам да ти помогна. Нямаше как да се изправя сама срещу семейство Баяр, но с теб се надявам да успея.

Хан гледаше замислено Кат, сякаш вътрешно спореше със себе си. По лицето ѝ наистина се прокрадна надежда.

— Ще изложиш Кат на риск — възрази Жарава. — Ще ѝ се наложи да излезе срещу магьосници. Ще бъде беззащитна.

— Не съм беззащитна! — отсече Кат, измъквайки неизвестно откъде нож и го размаха пред лицето му. Той отдръпна рязко глава, за да си спаси носа.

Хан си потърка брадичката:

— Нуждая се от хора, които да изпълняват заповедите ми, без значение какви са: да ходят на училище, да пребъркват джобовете на хората по улиците или да наблюдават някого. Няма да разполагам с време да споря с теб. Изобщо не става въпрос да си подбираш какви задачи ти харесват.

Кат кимна, приковала очи в него:

— Обещавам да изпълнявам каквото ми кажеш.

— И трябва да продължиш обучението си — настоя той. — Музика, изкуства, езици, всичко. За да можеш да живееш сред аристократите. Щом нямам против, ти също не би следвало да имаш.

— Ти и сега вече говориш като аристократ — измърмори тя.

— В бандата няма да има дялове, не и както досега — продължи Хан. — Разполагам с малко пари, но те бързо ще пресъхнат, в зависимост в каква посока тръгна. И ако работиш за мен, нямаш право да изпълняваш странични поръчки. Твоя воля е да се откажеш по всяко време, но решиш ли да се присъединиш към друг, трябва да ми кажеш и да прекъснеш връзките с мен чисто.

— Разбирам — кимна Кат. — Без странични поръчки.

— Поне ти е известно колко голям е рискът — напомни той, наполовина на себе си. — Не се чувствам зле от молбата ми да го направиш, защото очите ти вече са широко отворени.

— Самотен ловец — обади се Жарава. — Не ѝ позволявай да пропилее живота си.

Кат изгледа Жарава, за да го накара да млъкне. Изхързули се през ръба на леглото и застана на колене:

— Аз, Кът Тайбърн, ти се заклевам, Гривник Алистър — подхвана тя. — Заявявам верността си, ножовете и оръжията си на теб и се поставям под твоя закрила. Ще изпълнявам заповедите ти. Твоите врагове са мои врагове. Няма да изпълнявам чужди заръки. Обещавам да донасям на теб цялата плячка и да приемам своя дял, какъвто го определиш. — Накрая се усмихна със своята лъчезарна, опасна усмивка.