Кралицата изгнаница

Деветнайсета глава Да те хванат на местопрестъплението

По страницата плуваше оплетена диаграма и очите на Раиса се кръстосваха от усилието да остане съсредоточена. Земни укрепления, използвани срещу пиратите по бреговете на Индио след Опустошението. Очакваше я поредният тест по история на военното дело.

Поне семестърът почти приключи, помисли си тя.

Бутна учебника настрана и се огледа. Вече настъпваше време за вечеря, а в общото помещение беше само тя. Единствено тази вечер Амон нямаше други задължения. Раиса възнамеряваше да го пресрещне и да проведе задълбочен разговор с него. През последните няколко седмици я избягваше дори по-често от обичайното. Държеше се едва ли не потайно.

И като ставаше дума за потайности… Повдигна попивателната и измъкна няколко листа, надраскани набързо, за да прегледа съдържанието им.

Раиса го прочете, задраска бракът ми с Мика Баяр и написа бракът, който уреди за мен.

По този начин, ако писмото попадне в чужди ръце, би изглеждало като писмо от всяка дъщеря или син, избегнали нежелан брак.

Холи и Талия се изсипаха по стълбището, а Раиса тикна писмото под торбата си.

— Идваш ли на вечеря? — попита Холи. — Щяло да има свински бут със зеле.

— Ще изчакам ефрейтор Бърн — отговори Раиса. — Ще дойда с него.

Холи и Талия се спогледаха.

— Не съм сигурна дали ще дойде на вечеря. — Холи си потърка носа с показалец. — Изглежда има планове.

Планове?

— Ела с нас — настоя Талия. — После ще се поразходим. Не се дръж като отшелник.

Нещо в подтекста на думите ѝ накара Раиса да застане нащрек.

— След няколко минутки — каза бодро тя. — Ще ви настигна. Запазете ми от свинския бут.

Двете излязоха, но бяха напрегнати и тревожни и продължаваха да ѝ хвърлят погледи.

Малко по-късно Амон също се спусна по стълбите — в парадна униформа, с панталони, изгладени на ръб и сресана спретнато над челото коса. Едва не се препъна, когато видя Раиса, ала овладя стъпка и слезе на площадката в подножието.

— Здравей, Амон — поздрави Раиса. — Много си хубав.

Той се погледна и подръпна подгъва на куртката си, за да я поизпъне:

— Да. Ами, благодаря.

Раиса се надигна от стола и отиде пред него:

— Надявах се да отидем заедно на вечеря. И да поговорим. Вече почти не се виждаме.

Замръзнал като ученик, уловен след лудория, той не сваляше очи от лицето ѝ:

— И двамата сме заети, Рай. Нормално е да не се…

— Да вървим на вечеря тогава — подкани го Раиса и го хвана за ръка.

Той преглътна с мъка и адамовата му ябълка подскочи:

— Не мога. Трябва да направя нещо.

Инстинктът на Раиса надаваше предупредителни викове, че настояването ще ѝ докара скръб. Не успя да се въздържи обаче:

— Тогава ще дойда с теб. А после…

— Не — прекъсна я припряно. — Не тази вечер. Аз… ние… не можем. — Никога не бе изглеждал толкова нещастен.

— Но това е единствената ти свободна вечер. — Раиса си даваше сметка колко отчаяно звучи, но не я беше грижа.

— Зная… съжалявам — прошепна Амон с напрегнато и пребледняло лице.

Раиса опита да измисли нещо — каквото и да е — само и само да промени решението му. Нещо, което да го накара да остане.

— Е — тя преглътна тъпата болка на копнежа. — Тогава вземи това с теб и си мисли за мен. — Целуна показалеца си, повдигна се лекичко и го притисна до устните му.

Той я улови за китката и докосна дланта ѝ до бузата си — съвсем гладка след бръсненето. Затвори за миг очи, пое си на два пъти пресекливо дъх и я пусна.

— Довиждане, Раиса. — Гласът му прозвуча надебелял и непознат. — Върви на вечеря. Ще се прибера късно. — И изчезна.

В продължение на един удар на сърцето Раиса остана вкаменена. После грабна наметката си и тръгна по петите му.

За щастие, улиците гъмжаха от народ: кадети отиваха към трапезариите или се разхождаха към Моста и таверните там. Амон крачеше бързо, та се наложи Раиса да подтичва, за да не изостане. По някое време той се обърна и погледна назад, но тя успя да се скрие в едно преддверие.

Скоро осъзна, че той се е отправил към Моста, а когато тръгна по него, тя се поколеба, но спусна качулка и го последва. За пръв път от пристигането си пресичаше Моста.

Амон се отби в малка цветарница и купи скромен букет.

Раиса потисна отчаянието си. Гласът в главата ѝ нашепваше: Връщай се!

Не го стори.

Амон бързаше, сякаш знаеше къде отива. Зави към вътрешния двор между „Мистверк хол“ и Храмовото училище. Излинялата от настъпващата зима морава цъфтеше в смесицата на мистверкски роби и одежди на духовници. Раиса присви глава в качулката си като костенурка.

Ами ако отива в „Мистверк“? — запита се тя. Достатъчно рисковано беше, че пресече Моста. Не можеше да го последва и там.

Амон обаче стъпи на каменната пътека към Храмовото училище и зави към входа най-вдясно. Пред тежката дървена врата поспря достатъчно дълго, за да прокара ръка по косата си, да вдигне чукалото и да го остави да падне.

Раиса се беше спряла на главната алея, почти на ъгъла, така че не можа да види кой отваря вратата. А Амон се поклони в кръста и подаде цветята. После влезе и затвори вратата след себе си.

В продължение на един дълъг миг тя остана неподвижна на алеята; колебаеше се какво да предприеме. На широката веранда се тълпяха послушници и ученици. Това изключваше възможността да отиде до вратата и да подслуша. Ами ако заобиколи от другата страна…

За късмет, през високи прозорци и стъклени врати нахлуваше светлина във всяка стая на приземния етаж. Запромъква се покрай сградата, между храстите и основите, като надничаше през всеки прозорец. Мяркаха ѝ се послушници и ученици: четяха, почиваха, бродираха, рисуваха, свиреха на музикални инструменти и така нататък.

Ето, това очакваха всички от мен, помисли си тя, несъзнателно докосвайки сиво-кафявата си униформена туника.

В края на сградата имаше гостна. В камината лумтяха весели пламъци, а по масите бяха подредени подноси със сладки и сандвичи. Вътре Амон седеше в кресло до огъня, с изправен като дъска гръб и ръце на коленете. Срещу него пък се бе настанило момиче в духовнически одежди, тъмнокожо и красиво, с гъста дълга къдрава коса — жителка на Южните острови. Стискаше букета в ръка и от време на време го поднасяше към носа си, за да вдъхне аромата му.

В помещението имаше още две двойки и послушница с порозовяло лице в далечния ъгъл, която хвърляше око на младите любовници.

Раиса виждаше лицето на Амон в профил и срамежливата усмивка на момичето, големите ѝ тъмни очи. Долавяше и далечното бъбрене между двамата.

И глупак би разбрал, че момичето е влюбено в Амон Бърн.

Раиса усети парещи сълзи в очите си. Възможно ли беше? Честният, прям Амон Бърн да ѝ… изневерява? Опита да заглуши гласа в главата си, който твърдеше, че не е изневяра, ако поначало не е имало връзка.

Човек не лъже приятелите си, направи опит да се защити тя. А той беше направил всичко възможно да го скрие от нея.

И тогава, като в лош сън, който се превръща в кошмар, проследи как Амон се сковава и присвива рамене под синята вълнена куртка. Бавно обърна глава и погледна право в Раиса. Тя едва не се вкамени, неспособна да помръдне, докато двамата се взираха един в друг. С пламнали бузи се спусна под нивото на перваза и побърза да се изниже заднешком като рак и да излезе от храстите.

Изправи се и побягна към фасадата на сградата. Ала само след няколко метра една ръка се сключи здраво над лакътя ѝ и я дръпна, за да я обърне.

Раиса се извъртя и се озова лице в лице с друг жител на Южните острови, този път — далеч по-невероятен индивид, и то момиче. Множеството обеци по носа и ушите ѝ бяха инкрустирани със сребро. Стискаше в другата ръка зловещ на вид нож.

Нещо повече — изглеждаше ѝ странно позната.

— И кого точно шпионираш, а? — Момичето разтърси леко Раиса.

— Н-никого. — Раиса се опита да се освободи. — Пусни ме, боли!

— Искам да зная коя си и какво пра… — Очите на послушницата се присвиха, сякаш от внезапна догадка. — Познавам те — констатира тя. — Виждала съм те някъде.

— Не е изненадващо. И аз ходя на училище тук. — Раиса се опита да потисне нараненото си достойнство. — Просто исках да видя какво е в Храма.

— От Превала си. — Послушницата оглеждаше настоятелно лицето ѝ. — А после очите ѝ се разшириха от изумлението: — Ти беше девойчето с Гривник Алистър. Ти влезе в караулното на Южен мост след Вехтошарите.

Беше Кат. Кат Тайбърн, уличният главатар, заменил Гривник като водачка на Вехтошарите. Бившата приятелка на Алистър.

Нищо чудно защо Раиса не я разпозна веднага. Кат изглеждаше различно — почти обгрижена, — като обрасла, трънеста градина, с която се е заел талантлив градинар. Очите ѝ бяха лъчисто ясни, не замъглени като преди, и беше леко наддала.

Какво правеше тук, в Одънов брод?

— Не зная за какво говориш — каза Раиса.

Умът ѝ веднага отскочи към срещата с Гривник Алистър при конюшните. Възможно ли беше да има връзка? Нямаше значение. Трябваше да се измъкне оттук.

В отчаянието си Раиса заби юмрук в слънчевия сплит на Кат с надеждата междувременно момичето да не пререже гърлото ѝ.

За щастие, вниманието на Кат бе раздвоено и тя не предвиди удара. Преви се о две и изпусна ножа. Раиса отново се впусна в бяг. Този път успя да се измъкне от района на Храма и вътрешния двор. Зави по Моста. Тичаше, сякаш я преследват демони.