Кралицата изгнаница

Трийсет и трета глава Брак или убийство

Четвъртъкът беше сив и мрачен, макар по-топъл и по-влажен от всеки типичен априлски ден. Раиса приключи с часовете за деня, но не искаше да се връща в „Гриндел хол“ и да търпи взора на Амон. От дни беше изнервен, дори и преди случката с Хан.

— Какво ти става? — попита го тя остро предната вечер в двора за упражнения. — Никога не съм те виждала толкова напрегнат.

— Имам чувството, че си в опасност — обясни той. — Не мога да се отърся от него.

— За Хан Алистър ли става дума? — за момент тя задържа бойната си тояга напряко пред тялото си.

Той поклати глава:

— Не. Поне не изцяло. Чувствам се така още откакто Холи се върна. Сякаш предстои да се случи нещо лошо. — Стисна по-здраво бойната тояга и внимателно намести ръце. — Отдавна съм научил, че не бива да пренебрегвам инстинкта си. Моля те, бъди внимателна, Рай.

Тя дълго обмисля дали да му покаже писмото на кралица Мариана, но в крайна сметка реши да не го прави. Възможно ли беше тревогите на Амон да са свързани с него? Дали не долавяше колко обезпокоена е тя, как силно се изкушава да отпътува за дома?

На всичко отгоре се налагаше Раиса да учи за изпити, а и да реши какво да облече за Бала на кадетите. На жените кадети им бе позволено да носят или парадната си униформа, или рокля. С униформа щеше да бъде по-лесно, но Раиса се опасяваше да не би да я вземат за нечие момче оръженосец, на което са разрешили да остане до по-късно.

Понякога хубавите рокли наистина ѝ липсваха.

Но вероятно вече беше прекалено късно да наеме шивачка, а и почти невъзможно да открие нещо подходящо из магазините втора употреба по Моста.

Тази вечер щеше да се срещне с Хан. Сърцето ѝ ускори ход. Беше изпратила съобщение до „Хамптън хол“.

Отговор не последва.

Дали пък преди да си потърся рокля да не почакам да разбера довечера ще се появи ли на частния урок, помисли си мрачно Раиса. Изкушаваше се да прекоси Моста и да потърси Хан в общежитието му, но рискуваше това да завърши зле по много различни начини.

Тревогата на Амон се оказа заразителна. Раиса се хвана, че постоянно поглежда през рамо. Чувстваше, че някой я наблюдава. Из вътрешния двор се събираха сиви вълци. Ушите им бяха прибрани назад и в късната нощ Раиса чуваше жалостивия им вой.

Най-накрая тя се скри в читалнята на библиотеката на „Уийн“ и направи опит да учи. Хан Алистър обаче не престана да се натрапва в мислите ѝ. Както и Амон Бърн. И Мариана, нейната майка. В един миг решаваше да се върне у дома в Превала веднага щом приключат изпитите, в следващия се тревожеше, че завръщането ѝ ще предизвика криза. Прочиташе многократно един и същи абзац и най-сетне задряма, отпуснала лице върху ръцете си.

— Новопостъпила Морли?

Раиса вдигна глава и в рамката на вратата видя изнервен кадет. Премигна объркано към него.

— О! Изглежда съм заспала! Колко е часът?

— Минава девет. — Огледа помещението, сякаш за да се увери, и добави: — Всички други си тръгнаха.

И тогава тя си даде сметка. Девет часът! Срещата ѝ с Хан беше в осем. На Моста. Обезумяла си събра учебниците и ги напъха в леката торба. Дали щеше да я чака? Беше ли отишъл изобщо?

Щракването на бравата я накара да вдигне очи. Кадетът се бе отдалечил, затворил и заключил вратата.

Сега го погледна по-внимателно. Не ѝ приличаше чак толкова на кадет. Вероятно се дължеше на зле прилягащата униформа, а и беше по-възрастен от повечето съученици на Раиса. Дали пък за съмненията ѝ не допринасяха плоските му черни очи и как странно изчезна нервността му — все едно свали наметало, с което се е прикривал от дъжда.

Или се дължеше на начина, по който тръгна към нея — като хищник.

— Благодаря, че ме събудихте, ефрейтор — каза Раиса с разтуптяно сърце под жакета. — Как се казвате?

— Името ми е Ривърс — представи се. — Ефрейтор Ривърс.

Той заобиколи масата, очевидно без да си дава сметка, че носи кадетски шал. Не ефрейторски.

Покрай стените се промъкваха вълци и виеха тревожно.

Когато Ривърс я приближи, Раиса сграбчи бурканчето с попивателен пясък и го запрати в лицето му.

Беше бърз. Почти успя да се измъкне, но част от пясъка влезе в очите му. Той ги потърка с длани и тогава Раиса видя гаротата в юмрука му. Тя напипа настолната лампа върху писалището, стовари я в слепоочието му и побягна към вратата.

По някакъв начин обаче той се озова върху нея, преди тя да успее да я отвори.

Хвана косите ѝ с една ръка и дръпна грубо главата ѝ назад, а с другата започна да увива въжето за душене около шията ѝ. Докато го затягаше, Раиса плъзна пръсти между гаротата и трахеята си — още един номер, научен от Амон Бърн, — стъпи здраво на крака и се отблъсна назад, стоварвайки със звучно изщракване глава в брадичката на убиеца.

Главата му се удари в ръба на масата и двамата паднаха по гръб — Раиса върху него. Тя се освободи от въжето, претърколи се на крака и посегна към камата си.

Ривърс лежеше неподвижно, с глава извита под невъзможен ъгъл.

Раиса се обърна и непохватно се залови с ключалката на вратата. Едва успяваше да контролира силно треперещите си ръце. Най-накрая разтвори широко вратата и се озова лице в лице с Мика Баяр.

Той сключи ръце около нея, с което я обездвижи. Вдигна я и я отнесе в дъното на помещението, като междувременно я притисна с гръб към него.

Тя се бореше за живота си с всички средства: пищеше, риташе, извиваше се, нанасяше удари с лакти, прилагаше техники на уличния бой, усвоени от Амон. Ала при тази хватка на Мика ѝ беше трудно да постигне предимство и да нанесе истински поражения. Стовари пета в капачката на коляното му и дъхът му изхвърча болезнено, но той не само не я пусна, но няколко пъти блъсна в стената ръката ѝ, с която държеше ножа. Раиса го изпусна. Мика го изрита и ножът се удари в стената с дрънчене. Тя опита да запомни положението на оръжието, в случай че получеше шанса да се добере отново до него.

В нея се просмука енергия — потокът протече надолу по ръката ѝ и в пръстена талисман на Елена. Само част от обичайния потенциал на Мика.

— Това ли е най-доброто, което можеш? — попита Раиса, без да престава да се бори, за да си освободи ръцете. — Днес сме малко магически импотентни, а?

Неочаквано Мика се разсмя.

— Точно сега съм малко изтощен, признавам. Липсваше ми — измърмори, притискайки я по-близо, с устни в косите ѝ. — Истински. И като се замисля, че през цялото време си била тук. Каква пропиляна възможност за потайни срещи далеч от онази твоя проклета бавачка.

— Ти не ми липсваше — изръмжа тя. — Махай се и ще ти пиша, когато ми стане мъчно. Ако преди това не си прережа сама гърлото.

— Трябва да поговорим — настоя Мика. — Нищо не ми пречи да стоя така и да те държа. Между другото, ужасно ми харесва, но ми е малко трудно да разговарям с тила ти. Предпочитам да те гледам лице в лице. Ако те пусна, може ли да проведем цивилизован разговор, без да рискувам да ме сполети съдбата на онзи нещастник при вратата?

Е… ако ще разговарят, Раиса също предпочиташе да вижда изражението му и да опита да прозре какво се крие зад думите.

— Добре — каза тя. — Обещавам да те изслушам.

Мика отпусна хватка и направи крачка назад. Тя се обърна с лице към него, а той я огледа от главата до петите: очите му се спряха последователно на военната ѝ туника, на разчорлената къса коса, на емблемата на „Уийн“, бродирана върху гърдите ѝ.

— Преобразили сте се, Ваше Височество — констатира той. — Наистина ли учиш в „Уийн“?

— В специална програма за кралски величия в изгнание — иронизира го Раиса. — За принцеси, които отказват да се омъжат под угрозата на меч. Учим се да отблъскваме нежелани ухажори.

— Доколкото си спомням, при преговорите не използвахме мечове. — Мика замълча за миг. — Баща ми беше крайно недоволен от мен, задето ти позволих да се изплъзнеш точно в нощта на сватбения ни обред. Иска ми се и ти да беше там, за да го споделиш с мен.

— Недоволството на баща ти или сватбения ни обред? — попита Раиса.

Мика се разсмя отново.

— И двете. Без теб светът стана малко по-безинтересен.

След последната им среща Мика се бе променил. Косата му е по-къса, подстригана по ученически. Лицето му бе отслабнало, сякаш бе стопил тегло, макар че беше трудно да се прецени под наметалото. Но пък беше все така спиращо дъха красив. Над тъмните му очи надвисваха тъмни вежди, а сенките очертаваха деликатната костна структура на лицето му.

Освен това изглеждаше измачкан и натъртен, сякаш е участвал в сбиване.

Мика хвърли поглед към мъжа на пода.

— Браво, Ваше Височество — поздрави я той. — Един от най-добрите е. — Мика свали кожените си ръкавици и плесна замислено дланта си с тях. Опитваше се да демонстрира увереност, но ръцете му, макар съвсем леко, трепереха.

— Е, едва ли е чак толкова добър. — На свой ред Раиса се постара гласът ѝ да прозвучи небрежно. И да овладее треперенето си.

— Напротив, наистина добър. Просто те подцени. Всички те подценихме. Издирваме те от месеци. Трябваше да се досетя, че си тук с ефрейтор Бърн. И че баща ти гъбоядецът участва в заговора.

— Не зная за какво говориш. — Проклятие, проклятие, помисли си Раиса. Семейство Баяр биха посрещнали с отворени ръце възможността да се отърват от семейство Бърн и лорд Авърил и да смълчат гласовете им в ухото на кралицата.

— Стори ни се необичайно обикновен кадет от Одънов брод да посещава лорд Демонаи, а после Демонаи да посещава кралицата — обясни Мика. — Така че когато девойчето си замина, сметнахме за добра идея да я проследим. Върна се право тук, в „Гриндел хол“. Беше толкова лесно да те открием.

— След което ми изпрати наемен убиец — кимна Раиса.

— Всъщност четирима — уточни Мика. — Останалите трима чакаха долу, когато Ривърс влезе да те търси. Бяха озадачени защо не излизаш, след като библиотеката затвори.

— Защо ти е да ме убиваш? — Раиса реши, че може да се поинтересува, след като така и така ще умре. — Защото те отхвърлих пред олтара, или защото…

— Ами, ние от семейство Баяр, сме доста чувствителни, когато ни отхвърлят, а и след онази случка с кралица Ханалеа… Но освен това баща ми се тревожи и за бунтовната ти природа, и за близките ти връзки с клановете. Дори приличаш на човек със смесена кръв.

— Аз съм смесена кръв — повдигна брадичка Раиса.

— Мелани също, но тя не прилича на гъбоядец. Прилича на майка си. Затова баща ми е насочил поглед към нея. Иска на трона да се качи по-сговорчива кралица. Засега не успява да убеди Мариана да те лиши от наследство и се налага да те отстрани от пътя си, за да се задейства планът му да ме ожени за Мелани. — Мика изрече всичко това съвсем спокойно, вторачил черни очи в лицето ѝ.

Раиса се взираше в него, а стомахът ѝ бе свит на топка. Хубаво поне, че пропусна вечерята, защото със сигурност щеше да я изгуби.

Даваше си сметка, че няма какво да стори, беше напълно безпомощна… и изплашена. Както семейство Монтен демонстрираха, никой не е в по-голяма опасност от онзи, който се съревновава за трона… и изгуби. Семейство Баяр или щяха да прережат гърлото ѝ, или да я удушат, а после да я захвърлят на някоя задънена уличка — очевидна жертва на уличен крадец. Колко неразумно от страна на непокорната Раиса да напусне защитата на Превалски брод и заради това да изгуби живота си.

— Мелани е на тринайсет години — напомни тя. — Дано имаш опит в отглеждането на деца, Мика, защото ще ти потрябва. Ако допуснем, че преди това Демонаите не извършат покушение срещу живота ти. Омъжена на тринайсет, овдовяла на четиринайсет. Бедната Мелани. — Гневни сълзи пареха в очите ѝ. — Дори да оцелееш, ще управляваш страна, разкъсана от гражданска война. Превала ще се превърне в Ардън на севера. Никога няма да надвиеш клановете в планините, това веднага ти го гарантирам. — Протегна ръка към Мика и произнесе проклятие, достойно за всеки от предшествениците ѝ в клановете: — В името на кръвта и костите на Ханалеа, ако се ожениш за Мелани ана'Мариана и се възкачиш на трона на Сивия вълк, дано се сражаваш до края на краткия си, злощастен живот. И дано бебетата на Мелани бъдат гъбоядци, от първото до последното.

Поразен, Мика премигна насреща ѝ, но запази мълчание. Погледът му се спусна към протегнатата ѝ ръка и очите му най-после се разшириха. Грабна дланта ѝ, завлече я до езерото от светлина под плафона на стената. Побутна вълчия пръстен на показалеца ѝ и го обърна, та да улови светлината.

— Откъде го имаш? — попита той.

Раиса сви рамене, престори се на безразлична, макар че сърцето ѝ препускаше:

— Подарък от ухажор. За деня на преименуването ми.

— Прилича ми на изработка на клановете — намръщи се той.

— Повечето ми украшения са изработка на клановете. — Раиса безуспешно се опита да си измъкне ръката. — Не е изненадващо. Сред тях са най-добрите ковачи на Седемте кралства.

Мика подръпна вълчия пръстен и след като не успя, го задърпа по-силно. Пръстенът не помръдна.

— Свали го — повиши тон той.

— Да не би освен в убиец да си се превърнал и в крадец? — попита Раиса. — Не му ли стигат богатствата на семейство Баяр?

— Този пръстен прилича на талисман — посочи Мика. — Може да е причината да притежаваш съпротивителни сили срещу магьосничество.

— Просто пръстен — сви рамене Раиса и го подръпна. Дори и да полагаше усилие, а случаят не бе такъв, пръстенът нямаше да излезе. — И ми се струва заседнал. Така че освен ако не възнамеряваш да ми отрежеш пръста, ще трябва да остане на мястото си.

— Добре. — Мика вдигна ръце. — Да оставим този въпрос. Засега.

— Защо изобщо си тук? — поинтересува се Раиса. — Искаше да натопиш ръце в кръвта ми и да ме прокълнеш, задето отказах да се омъжа за теб ли? Или искаше да се увериш, че наетият от теб убиец си е свършил работата и да се присъединиш към него?

Мика побутна мъртвеца на пода с върха на ботуша си.

— Ако трябва да бъдем точни, този убиец го нае баща ми. Не аз.

Раиса се вторачи в него, останала без думи.

— Дойдох да ти предложа избор. — Мика въртеше пръстена на ръката си. — Или да те отведа долу и да те предам на убийците, които чакат навън, или да се върнеш в Превала и да се омъжиш за мен.

Раиса се отпусна в едно кресло.

— Какво?

Мика пусна тънка усмивка:

— Според мен си напълно права. Гъбоядците не биха имали каквито и да е съмнения чия е отговорността за убийството ти. Дори да изгубиш живота си, обявяването на Мелани за принцеса наследница и сватбата ѝ с мен ще предизвикат огнена буря от протести. Клановете ще се разбунтуват. Това ще хвърля сянка върху владичеството ни и децата, които имаме.

Владичеството ни, помисли си Раиса. Децата, които имаме! Мика и Мелани? От самата представа по кожата ѝ полазиха мравки.

— Близка си с гъбоядците — продължи той. — Живяла си сред тях и носиш кръвта им. Баща ми вижда в тези подробности отрицателна страна; аз ги схващам като преимущество. Ти си законният наследник и притежаваш умението да убеждаваш. Ако се обявиш в полза на нашия брак, това ще свърши отлична работа, за да убедим клановете да приемат положението.

Не, помисли си Раиса. Никога няма да приемат магьосник за съпруг на кралицата, какво остава за крал. Никога, до края на света. Но при тези обстоятелства не сметна за необходимо да изрече мислите си на глас.

Мика не отделяше очи от Раиса, сякаш се стремеше да прозре в нея.

— Цялата история със сватбата излезе от контрол — каза той. — Умолявах баща ми за достатъчно време да те убедя да се омъжиш за мен по собствена воля. Той бързаше. Така и не погледна на съгласието ти като на важна част. Не те познава, както те познавам аз.

Явно Мика си припомняше романтичните мигове между двамата из страничните коридори през месеците преди деня на преименуването ѝ. Определено бе разчитал на умението си да очарова непреодолимо.

Можем да бъдем заедно, беше казал.

Не ме познаваш толкова добре, колкото смяташ, помисли си Раиса. Кралството винаги стои на първо място, преди въпросите на сърцето.

Раиса навлажни устни и подбра думите си внимателно, докато мислите ѝ препускаха:

— Е, трябва да призная, че се почувствах предадена. До онази вечер кралицата не ми беше споменавала за брак помежду ни. Нямах планове да се омъжвам толкова млада. Не разбирах защо очакват да се омъжа в деня на преименуването си.

Защо постъпваш така, Мика? — помисли си Раиса. Защо не оставиш нещата да се развиват по план? Да се изпречваш на пътя на баща си е толкова опасно, колкото да се изправяш и срещу клановете. Защо поемаш такъв риск?

Това надхвърля политиката. Мика иска да се ожени за мен. Не за Мелани.

Изумително. Мелани беше красавицата в семейството — руса, висока и гъвкава, копие на майка си. По-младата сестра на Раиса все още беше дете, но нямаше да остане вечно такава. Междувременно Мика без съмнение щеше да продължи да дебне из страничните коридори.

Ако Мика се оженеше за Мелани, беше изключено да остави Раиса жива. Дори и да не му стигаше смелостта да я убие, нямаше начин да се реши да остави жив претендент за трона на Сивия вълк — човек, около когото опозицията да се обедини.

Раиса бе сигурна в едно — тя не е кралица Реджина, готова да се хвърли от скалите, за да избегне брака с магьосник. Щеше да се върне в Превала и да се омъжи за касапин, вехтошар или чистач на нужници, ако това е цената да остане жива и да се задържи за трона на Сивия вълк.

— Смърт или сватба — забели очи тя. — Вие, от семейство Баяр, наистина знаете как да омайвате момичетата.

Мика вдигна рамене:

— Не това предложение бих предпочел да отправя, но не зависи от мен.

— Дали баща ти ще се съгласи? Или просто ще изчака поредната възможност да ме убие?

Лицето на Мика застина, а устните му побеляха:

— Също като мен баща ми отлично знае, че бракът между нас е политически правилен. Ще го приеме.

Мен ли се опитваш да убедиш, или себе си? — помисли си тя.

— Добре — кимна Раиса. — Печелиш. Ще се омъжа за теб, ако това опази предаването на властта.

В продължение на един дълъг миг Мика остана загледан в нея, сякаш искаше да разкрие момичето зад маската.

— Може би — каза той най-накрая с крива усмивка — трябва да подпечатаме сделката с целувка.

Сложи ръце на раменете ѝ и я привлече към себе си, плъзна длани около нея, наклони шията ѝ, за да притисне устни в нейните.

Това е изпитание, помисли си Раиса, и даде най-доброто от себе си, за да го издържи. И Мика вложи много в целувката си. След нея Раиса се почувства останала без дъх и се изчерви, а Мика придоби уверен вид.

— Тогава заминаваме след няколко часа — заяви той. — Трябва да си опаковам вещите и да известя коняря. Още ли яздиш онази шарена кобила?

Раиса кимна с възобновена надежда. Възможно ли беше Мика да е толкова самоуверен, че да ѝ позволи сама да си събере багажа?

— Ще доведа коня ти — рече той, сякаш прочел мислите ѝ. — Ще се справиш някак и с дрехите на гърба си. Ще заемеш каквото ти трябва от Фиона. Ще пътуваме без много багаж, възможно най-бързо.

Сякаш дрехите на Фиона ще ми станат.

Мика затършува нещо под наметалото си. Извади малка запушена бутилка с пурпурна течност. На верижка около гърлото на шишето бе окачена малка медна чашка. Разклати съдържанието, издърпа тапата и напълни чашката.

— Ето — подаде я на Раиса. — Пий.

Тя подуши с нещастен вид течността. Блъсна я остър, сладък мирис като на десертно вино.

— Какво е това?

— Нещо, което ще ти държи устата затворена, докато отпътуваме оттук, след като магьосническите заклинания вече не ти действат. — Тя се намръщи, а той вдигна рамене: — Не съм толкова глупав, че да ти се доверя, Раиса.

— А защо аз да ти се доверявам? Не зная какво има вътре.

Може би искаш да ме отровиш.

Мика завъртя очи.

— Не си в позиция да диктуваш условията — обясни той.

— А наемните убийци долу? — попита тя. — Ако изгубя съзнание, ръцете ти ще бъдат заети, а аз ще бъда беззащитна.

— Ще се справя с тях — увери я Мика. — А сега пий, преди да са се качили да ни търсят.

Без да вижда как да се измъкне от ситуацията, Раиса изпи пурпурната отвара. Имаше вкус на десертно вино, с леко горчива нотка.

— Момина коса? — отгатна тя.

Мика кимна.

— Съжалявам. Причинява ужасно главоболие.

— Винаги ли носиш момина коса в себе си?

Той поклати глава:

— Досега никога не ми е трябвала.

Момината коса действаше бързо, а Раиса беше дребничка. Не след дълго главата ѝ започна да се замайва. Вълците се тълпяха около нея, сякаш за да я подкрепят. Тя заравяше пръсти в козината им в опит да не изгуби съзнание.

Дали Хан я чакаше? Дали бе ходил в общежитието да я търси?

Никой не знаеше къде е отишла.

Дали Амон би отгатнал къде е и щеше ли да тръгне след нея?

— И да не ти хрумват разни идеи, докато съм заспала, Баяр — измърмори тя.

Той въздъхна:

— Не мога да контролирам какви идеи ми хрумват. Но не се притеснявай, пред нас имаме цял живот, за да ги осъществим.

Плъзна ръце под нея, вдигна я и я покри с наметалото си. Раиса беше замаяна, с отпуснати ръце и крака, неуправляема, а вълните на съня я заливаха. Сърцето на Мика туптеше силно под ухото ѝ, докато се спускаха по стълбите и излизаха от входната врата.

Раиса понечи да вдигне глава и да се огледа, но не намери сили.

— Къде са? Убийците?

— Вече са мъртви — прошепна Мика в ухото ѝ. — Убих ги на влизане. Иначе щях да дойда по-рано.