Кралицата изгнаница

Дванайсета глава Завръщане от мъртвите

В главното помещение на общежитието Раиса чакаше Амон да се върне от късни упражнения. На масата пред нея лежаха пръснати карти на Седемте кралства. От Раиса се очакваше да пише есе на тема как географията е определяла великите сражения от миналото, но изпитваше затруднения да се съсредоточи. Всъщност засега написаното се свеждаше до „Как географията е определяла великите сражения от миналото“.

Дъждът валеше все така проливен, а Амон изглеждаше изморен и изпит, докато сваляше мокрото си наметало. Пет дни седмично имаше патрулни задължения в шест и половина сутрин, а късното му упражнение по модерни въоръжения продължаваше до десет вечерта.

— Кръвта на Ханалеа — измърмори ядовито той, като окачваше наметалото си. — Иска се специален талант, за да превърнеш оръжието в нещо отегчително. — Прозя се широко. — Според теб дали се помни онова, което чуваш насън? — Разклати чайника, за да прецени колко е водата вътре, и го сложи да кипне.

— Жив е. — Раиса едва се сдържаше да сподели последните новини. — Видях го. Гривник Алистър.

— Какво? — Амон се тръшна в едно кресло и си събу ботушите. Огледа си краката, сбърчи нос и започна да си сваля чорапите.

— Гривник Алистър — повтори Раиса. — Тук е.

Амон застина с чорап в ръка и намръщен вдигна поглед:

— За какво говориш?

— Минавах през двора близо до конюшните и едва не ме прегази.

Чорапът падна на пода.

— Каква работа има Алистър в Одънов брод? Не виждам никакъв смисъл. — Амон се наведе напред с ръце на коленете. Застиналото му лице бе придобило внимателно изражение: — Разговаря ли с него? Позна ли те?

Раиса поклати глава:

— Ами… не. Щом аз го познах, избягах.

— Избягала си? — Едната вежда на Амон се повдигна. — Не смяташ ли, че това би предизвикало подозренията му?

— Ами… да — отвърна леко раздразнено тя. — Не знаех как да постъпя. Въобще не очаквах да го срещна тук. Ти твърдеше, че е мъртъв.

— Предполага се, че е мъртъв — поправи я Амон, сякаш Гривник бе извъртял гаден номер, защото е жив. Замълча и задъвка устна. — Сигурна ли си?

Тя се намръщи:

— Зная, че беше той.

Чайникът започна да свири пискливо. Амон се изтръгна от обятията на креслото и отиде бос до огнището.

— Чай? — попита той, като изсипа лъжица чаени листенца в една чаша и наля за себе си.

— Беше Гривник Алистър — повтори упорито Раиса, пренебрегвайки въпроса му.

Все пак наля и за нея и остави чашата на масата.

Изглеждаше малко по-спокоен и Раиса бе сигурна, че убеждава себе си в нейната заблуда.

— Вали цял ден — разсъждаваше той, докато сядаше. — Най-вероятно е бил с наметало и качулка?

Е, беше, помисли си Раиса, но не пожела да го изрече на глас. Обаче знам какво видях. Светлите му коси отчаяно се нуждаеха от подстрижка, а сините му очи си бяха също толкова ясни, колкото ги помнеше — на онова възмутително хубаво лице.

Последния път, когато го видя, беше покрит с порезни рани и натъртвания, а ръката му, благодарение на кралската гвардия, беше с превръзка. Сега лицето му носеше белезите от друг вид травма — болка, загуба, предателство — а и се забелязваха следи от нова подозрителност.

— Понякога е трудно да отличиш един човек от друг, когато е увит презглава — продължаваше Амон.

Раиса потри чело и опита да си припомни всяка подробност. Сега, като се замислеше, в двора на конюшните видя момче да язди кон от породата, отглеждана от клановете. Носеше скъпи дрехи на търговец — наметало от варена вълна и добре изработени кожени ботуши на човек от клан.

В това нямаше никаква логика. Алистър обитаваше коптори — как се беше научил да язди кон? Откъде би намерил кон? И защо му беше да се облича като търговец?

Увереността на Раиса започваше да изтънява. Наистина ли толкова ѝ се искаше Алистър да е жив, че ѝ се привиждаха призраци? Вероятно случайната прилика на непознатия с Гривник ѝ беше напомнила за него?

— И дори да е жив, какво ще прави тук? — Гласът на Амон се трудеше като капчук върху всичките ѝ надежди.

— Не зная. — Беше прекалено упорита, за да обяви поражението си. — Защо и той да не учи тук? Или просто се укрива, докато нещата в Превала се успокоят. Също като мен.

— Той не е като теб, Рай — напомни ѝ Амон. — Той е крадец и убиец, а ти си…

— Имаш право, разбира се. Никой не е като мен. — Раиса обви колене с ръце и изпадна в самосъжаление.

Амон прокара пръсти през мократа си коса и тя щръкна във всички посоки.

— Защо оставам с впечатлението, че храниш надеждата да е бил той?

— Е — призна най-после Раиса, — надявам се да не е мъртъв.

Откакто научи, че Алистър е бил убит, изпитваше празнота и вина. Беше го предала, също както кралицата беше предала всички отчаяни жители на Вехтошарника и Южен мост.

— Ако ще се надяваш, надявай се да е жив и здрав на място далеч оттук — посъветва я Амон. — Най-накрая все някой ще те разпознае, но ми се иска да отдалечим този момент възможно най-много някъде в бъдещето. — Извади сноп листове от торбата си и ги сложи в едно свободно ъгълче на масата.

— Алистър не знае коя съм всъщност — отвърна Раиса. Духна над чая, за да го охлади, и отпи предпазливо. — Така че не може да ме издаде.

Амон завъртя молив между пръстите си:

— Ще се поинтересувам — кимна отстъпчиво. — Ще проверя дали някой с неговото име се е записвал в „Уийн“ или Исенверк. Ако е дошъл да учи, по-вероятно е да е избрал попрището на войник или инженер. — Сведе глава над домашното си и започна да си води бележки по листовете. — Освен ако не мислиш, че е решил да се запише в ордена. Проповедник Джемсън изглеждаше впечатлен от него.

Амон Бърн, фактически, се шегуваше.

Раиса остана загледана в него продължително, след което се отпусна в стола си.

— Прав си. Вероятно съм допуснала грешка.

Амон продължи да работи и Раиса се видя принудена да се заеме със задачата пред себе си — да изстисква изречения с огромни усилия и незначителен ентусиазъм, като боя от празна тубичка.

И опита да не обръща внимание на тъпата болка в гърдите, която може би беше разочарование.