Кралицата изгнаница

Осма глава Одънов брод

На Сивите вълци им отне повече от седмица да достигнат границата на кралство Тамрон. Паяжината от водни пътища сред Блатата най-накрая се сля в широката и мързелива река Тамрон. Извиваше на юг, заобикаляше острови и пясъчни ивици, съвършено безгрижна накъде отива всъщност.

Водобродите пътуваха със салове и плоскодънни лодки нагоре и надолу по реката без никакви затруднения, защото течението беше съвсем слабо. Вълците правеха преходите си най-вече нощно време, като се държаха надалеч от бреговете и заобикаляха издалеч селата им. След преживяването при Речен град не бяха сигурни как ще ги посрещнат.

Една вечер изчакаха настъпването на залеза и се промъкнаха през границата. Мерките за безопасност се оказаха ненужни. Намръщената крепост над речния път от страната на Тамрон беше изоставена и в нея водеха приятелско съвместно съществуване само подивели котки и армия от мишки. Дворът на конюшните беше обрасъл с калина и трева. Част от каменните зидове липсваше — бяха използвали строителния материал на други места.

— От Тамрон сигурно са изпратили армиите си на юг и изток, за да подсилят границите с Ардън — Амон ритна ръждясала кофа в бурените. — Изглежда, не се тревожат за водобродите по тези места.

Пренощуваха в заслона на порутения замък. Амон насочи Раиса към един ъгъл, където навярно се бе намирала офицерската столова, а сам разгъна постелката си за сън пред вратата. Останалите Вълци намериха къде да спят в двора на крепостта.

През изгнилите части на дървения покрив Раиса виждаше звездите. След преживелиците им сред Блатата беше хубаво отново да почувства здрави стени около себе си. Все пък дълго се въртя, неспособна да затвори очи. За пореден път поставяше под въпрос решението си да напусне Превала. Усещаше носталгията по дома като студен камък под лъжичката.

Планините я зовяха с всичките си мъртви кралици в техните каменни гробници. Раиса, нашепваха. Раиса ана'Мариана и ана'Риса и всички останали ана чак до Ханалеа. Върни се у дома.

Отказвам да бъда част от повторното поробване на линията на Сивия вълк, помисли си тя.

Накрая стана и отиде при вратата. Наведе се над Амон Бърн, заспал увит като какавида в одеялото си. Той се обърна по гръб и отвори очи.

— Какво има? — прошепна. — Защо не спиш?

— Защо никога не мога да се промъкна незабелязано до теб? — попита остро тя.

Амон седна и разтърка очи с длани.

— Защо не опиташ през деня?

Раиса изсумтя:

— Ако не успявам да го направя, когато си непробудно заспал, как да успея, когато си буден?

— Само намирам, че през деня е по-удобно — прозя се той.

О! Разбира се. Раиса напъха ръце в джобовете си.

— Съжалявам. Не исках да те будя. Просто не мога да заспя. — Тя се загледа в краката си, обути в дебели вълнени чорапи — почти излишни заради странния южен климат.

— Хммм. — Амон прокара пръсти през разрошените си коси. — Ела, седни. — Той потупа каменната пейка до вратата. После се измъкна от завивките, облечен само по панталони, и се настани до нея.

Тя взе дланта му с две ръце и отпусна глава на рамото му. Проследи с пръст вените по горната страна на дланта му. Ръцете му бяха големи, с дебели пръсти, умели. Обожаваше ги.

В главата ѝ прошепна глас. До края на живота си ще намирам подкрепа в Амон Бърн.

След кратко мълчание той се обади:

— Ако има някакво значение, намирам постъпката ти за правилна. Имам предвид, че напусна Превала.

Раиса премигна срещу него:

— Откъде разбра, че това ме тревожи?

— Отгатнах случайно. — Амон отмести поглед и сви рамене. — Не си човек, който бяга от битки, и в единоборство можеш да излезеш насреща на всекиму. Но на какво да се надяваш в тази битка с майка ти и висшия магьосник?

— Кралицата ми е майка. Как да очаквам другите да превият глава пред мен, ако се бунтувам срещу моята владетелка? Как ще ми има доверие народът, ако избягам?

Амон погледна сплетените им ръце. Този път не бързаше да оттегли своите.

— Избираш битка, в която имаш шансове да победиш, и сама определяш времето и мястото. Не оставяш избора на врага си.

— На това ли ви обучават в „Уийн“?

— Така казва баща ми. Семейство Баяр не биха рискували да настояват за този брак и да предизвикат гнева на клановете, ако не бяха сигурни в изхода.

Раиса въздъхна. Сред самотната тъмнина тук и необикновената есен случилото се в замъка на Превала в деня на Преименуването ѝ изглеждаше като претенциозна мелодрама с други главни герои.

— Може и да грешат. Семейство Баяр.

— Да, възможно е — съгласи се предпазливо Амон, което значеше, че изпитва съмнения по въпроса.

— Понякога тя се съпротивлява на лорд Баяр — настоя Раиса, защото изпитваше потребност да защити майка си. — Може би е повече въпрос на влияние, отколкото на контрол.

— Може би. И все пак, ако беше останала, сега щеше да си омъжена за Мика Баяр.

Мика. Раиса погледна нагоре към звездите. Опита се да се отърве от спомена за лицето на Мика, за неговите целувки, преминавали през нея като пламък през хартия.

— Да поговорим какво ни чака, когато стигнем в Одънов брод — предложи тя, обзета от внезапно нетърпение да промени темата на разговора.

— Дано не си се отказала от идеята да се запишеш в Храмовото училище? — В гласа на Амон се прокрадваше малка надежда.

Раиса въздъхна отново:

— С изключение на времето, прекарано в лагера Демонаи, през целия си живот съм изучавала изкуство, музика и езици. Искам да науча нещо различно. — Вдигна очи към лицето му и положи максимални усилия да го накара да разбере. — Пътуването до Одънов брод е рисковано, но е и възможност. Никоя от кралиците на Сивия вълк не е ходила там, поне не в последно време. Ще науча неща, на които майка ми не може да ме научи.

— Кралството е под обсада и времето ни привършва. — Внезапно Раиса осъзна, че стиска твърде здраво ръката на Амон и побърза да отпусне мъртвешката си хватка.

Амон ѝ хвърли страничен поглед:

— Заради случката със семейство Баяр ли?

Тя поклати глава.

— Не е само заради тях. Имам чувството, че газя из плаващи пясъци. — Разсмя се с горчивина. — Звуча като майка ми, меланхоличната кралица. Но за разлика от нея аз не съм готова да заменя независимостта си със закрила. — Раиса замълча. — Проблемът с дарбата за предсказания е, че никога не си сигурен дали имаш видение, или просто си в песимистично настроение… Лорд Баяр е прав за едно… ще ни нападнат от юг веднага щом семейство Монтен престанат с междуособиците. Никога няма да бъда войник, но трябва да науча повече за дипломацията, политиката и военната стратегия. Трябва да опозная по-добре враговете си.

— Значи искаш да учиш в „Уийн“.

Тя кимна.

Луната се освободи от облачния си воал и светлината ѝ се посипа по руините.

— Мика и Фиона Баяр ще бъдат първокурсници в „Мистверк“ — повдигна вежда Амон. — Семейство Мандър — също.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че рано или късно ще се сблъскам с тях.

— Може би по-късно, стига да имаме късмет. — Той потърка нос. — Едно от преимуществата на „Уийн“ е, че се намира на другия бряг на реката, срещу „Мистверк“. Воини, инженери и счетоводители… практическите изкуства… се обучават от едната страна на реката. Магьосниците, лечителите и храмовите артисти се обучават на другата. Не се засичат често.

— Наистина ли? — изненада се Раиса. — Защо не?

Амон се усмихна, а белите му зъби пробляснаха на фона на загорялата от слънцето кожа:

— Всеки новобранец магьосник в червена роба, изгубил се в „Уийн“, поема сериозния риск да бъде хвърлен в реката. От нашата страна учат най-вече южняци, а те не са особено ентусиазирани по отношения на магията.

— Не се ли страхуват да се изправят срещу магьосници? — полюбопитства Раиса.

— Човек би си помислил, че е естествено — кимна Амон. — Но в рамките на академията има строги правила срещу магическите атаки. Срещу каквато и да е агресия всъщност. Сигурно си чувала за Одъновския мирен договор.

Раиса кимна:

— Изумително е как успяват да го налагат. И след като училището се намира между Ардън и Тамрон, съм изненадана, че нито едната, нито другата страна не прави опит да надделее.

— Ардън и Тамрон биха се зарадвали ужасно да завладеят академията заради богатствата и знанията, които се опазват в нея — изкоментира Амон. — Ардън не одобрява „Мистверк“, защото обучава магьосници. Църквата на Малтус иска да закрие „Мистверк“ и е правила опит да завземе училището. Факултетният състав и учениците го защитават с оръжие. Там са най-могъщите магьосници, най-изтъкнатите военни и инженерни умове в Седемте кралства. От дълго време никой не им се е изпречвал на пътя. — Раиса изчака, но Амон изглеждаше решен да говори кратко.

— Дали ще бъде проблем да ме приемат в „Уийн“? — попита тя.

— Баща ми обеща да напише препоръчителни писма до управителите на Храмовата академия и „Уийн“. Преподавал е в „Уийн“, разполага с известно влияние. — Амон замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи. — Управител на „Уийн“ обаче е Тейм Аскъл, а той не е от най-сговорчивите.

— В какъв смисъл? Как?

— Да почакаме и ще видим — предложи Амон. — Не ми се говори за неприятности, които могат и да ни подминат. — Той вдигна глава към небето: — Но ми обещай да се запишеш в Храмовото училище, ако не те приемат в „Уийн“.

— Да почакаме и ще видим — цитира го Раиса. Ще ме приемат, каза си тя. Не възнамерявам да си губя времето в Одънов брод.

— Ако те разпознаят, най-вероятно ще се наложи да напуснеш без предизвестие — стисна ръката ѝ Амон.

Тя кимна:

— Разбирам. Но не виждам къде на друго място ще съм в по-голяма безопасност. Не и в Ардън. Тамрон, предполагам, е възможност — допълни, като си мислеше за Лиъм Томлин.

— По на юг? Мечо гърло или Уе'енхавен?

— Ти предложи Одънов брод — напомни му Раиса. — А и в Мечо гърло и Уе'енхавен не познавам никого. Това ми е проблемът. Не съм била никъде; не познавам никого извън моето кралство, освен хората, които дойдоха за деня на преименуването ми. Накрая ще се озова на място, където принасят в жертва чуждестранни принцеси на боговете си. — Замълча, но Амон не се усмихна. — Не мога да се поставя в положение някой да ме контролира. И искам да остана достатъчно близо, за да изпратя съобщение на майка ми.

Очите на Амон се присвиха:

— Не го мислиш сериозно, Раи? Твърде опасно е.

— Трябва да знае, че все още съм жива — настоя Раиса. — И още я обичам, и ще се върна. Не искам да има каквито и да е съмнения по въпроса.

— Как смяташ да изпратиш съобщение, без да ги доведеш право при теб? — попита той. — Стоя тук и се тревожа да не се натъкнеш на Мика, а ти възнамеряваш да се изправиш и да помахаш на лорд Баяр с думите „Ето ме тук!“.

— Няма да пиша на лорд Баяр — възмути се Раиса.

— Все едно ще го направиш — възрази Амон. — А и заради войната не е проста работа да се изпрати писмо от Одънов брод до Превала.

— Не знам как ще го направя! — отсече тя. — Защо всичко, което искам, винаги е опасно… Поне всичко, което си струва. А някои рискове си струват.

Амон промърмори нещо неразбираемо.

— Какво каза, ефрейтор? — попита остро Раиса. — Не те чух добре.

Амон стисна зъби и се загледа право напред. Тъмните му вежди бяха сключени.

— Какво?

— Казах, Ваше Височество, между вас и мен има разлика, и по-точно оставите ли се да ви убият, няма да ви се наложи всеки ден до края на живота си да се обвинявате за това.

По лицето на Раиса нахлу кръв и тя усети как бузите ѝ пламват.

— Наистина ли мислиш, че някой иска да ме убие? — попита меко тя. — Ако ме разпознаят и заловят, не е ли по-вероятно да ме отведат обратно в Превала, за да се омъжа за Мика? — Тя вдигна рамене. — Ако това се случи, ще се справя някак. Стига да остана жива, ще намеря начин. Обещавам ти: Няма да се превърна в кралица под ключ.

Амон вдигна очи към небето, а лунната светлина обля лицето и позлати гърдите и ръцете му. Той видимо се бореше с желанието да проговори.

— Преди малко спомена за предсказания — изрече накрая. — Не ме напуска усещането, че рискуваш повече от злощастен брак. — Покашля се и посочи към завивките ѝ: — Най-добре се наспете, Ваше Височество. Утре ни чака дълъг път.

В сравнение с Превала, където по-голямата част от земята беше твърде камениста и стръмна за обработване, целият Тамрон изглеждаше опитомен и обгрижен. Към реката се протягаха обширни плодни насаждения. Клоните на дърветата се огъваха от праскови, ябълки и странни оранжеви и жълти плодове. Устата на Раиса се напълни със слюнка, когато отхапа от тях.

В рамките на големи имения пшеница, фасул, царевица и тикви растяха по поля, осети с колиби на арендатори, които се трудеха по тях. Къщите — широки, елегантни постройки — имаха приземни прозорци, неособено добре защитени при евентуални нападения. От незапомнени времена в Тамрон царуваше мир.

Трудно беше за вярване, че само на няколкостотин километра на изток бушува война.

Откакто пресякоха границата, Амон видимо се бе отпуснал и за представител на семейство Бърн беше едва ли не разговорлив. Нямаше много възможности за лов, затова купуваха провизии от пазарищата из селата по пътя. Амон винаги се грижеше да плащат справедливо за всичко.

Раиса възстанови малко от предишното си тегло, след като вече не се налагаше непрестанно да я подканят да яде богатата, прясна, южняшка храна. Трупаше най-вече мускули, защото всекидневните упражнения продължаваха. Тренираше редовно с новата бойна тояга и я намираше за изненадващо ефикасна, дори и срещу човек, въоръжен с меч. Работата ѝ с хладно оръжие също се подобряваше, въпреки че заради височината ѝ никога нямаше да се превърне в непобедим боец.

Докато следваха река Тамрон на юг, я поразяваше как географията, климатът и теренът определят икономиката на отделните държави, как създават излишък и предизвикват недостиг.

Процъфтяващите производства на север зависеха от наличните материали — скъпоценни камъни, злато и сребро, вълна, козина и кожа. Единствената що-годе обширна обработваема земя се намираше в Дола.

Така клановете се бяха превърнали в господари на търговията: купуваха и продаваха стоки, произведени от тях или някой друг. Но това правеше жителите на Превала уязвими по време на война, когато търговията почти напълно секваше и изхранването им ставаше трудно.

Впоследствие Седемте кралства се бяха обединили; стоките, парите и хората се движеха свободно помежду им, цялото бе станало по-силно от отделните части.

Докато пътуваха през Тамрон, Раиса мислеше за принц Лиъм Томлин, наследника на трона на Тамрон, който присъства в деня на преименуването ѝ. Случи се само преди два месеца, но сякаш бе изминал цял един живот от флирта им в Голямата зала, прекъснат от Мика Баяр. Какво ли би станало, ако Мика не я беше отвел към онази тайна сватба?

Лиъм не криеше апетита си да намери богата съпруга. След като видя с очите си и малкото от Тамрон, Раиса започваше да осъзнава, че наследникът на това кралство също би сложил нещо значително на масата. Тя нямаше никакъв интерес да се разделя с кралството си, но какво ли би било, мислеше си Раиса, ако интересите на Превала и Тамрон сключат брак? Преди Опустошението двете кралства са били обединени като две от Седемте, управлявани от кралиците на Сивия вълк.

Раиса беше твърдо решена да улови с твърда ръка бъдещия си брак, да скрои свой план. Имаше разлика в това да се омъжи за доброто на Превала и да се превърне в инструмент за намеренията на всички останали.

С наближаването към Одънов брод пътят ставаше по-оживен. Каруци превозваха продукция от жито, дори прасета и пилета за пазарищата. Също ученици — и тук разнообразието се виждаше най-ясно. Някои се возеха в големи каляски, придружавани от въоръжени мъже, прислуга и товарни каруци.

— Първокурсници — усмихна се широко Амон. — Новобранци. Очаква ги голяма изненада. Има причина да наричат Одънов брод „голямото премахване на различия“. Всеки получава еднакво голямо пространство… легло и шкафче под него. Ще се наложи да откарат багажа им обратно за дома. Или да намерят къде да го съхраняват извън границите на академията.

Някои ученици идваха на кон — поединично или на групи, а животните им бяха от състезателни до селскостопански породи, в добро здраве или откровено окуцели. Други ходеха пеша, с протрити от път обувки и раници на гръб. Наетите каруци подминаваха с трополене, а в тях се поклащаха още ученици, стиснали здраво очи заради стелещата се прах.

Хановете по пътя бяха претъпкани. Успееха ли да седнат на маса, за да се навечерят, Вълците бяха наобиколени от учени от Седемте кралства, дори от Мечо гърло, Уе'енхавен и островите. Разнообразието от преплитащи се езици поставяше на изпитание знанията на Раиса. Тези хора обаче сякаш ги говореха по-бързо, отколкото учителите ѝ.

По пътя си Сивите вълци срещаха и приятели — познати кадети, тръгнали обратно за „Уийн“. Като нов кадет Раиса привличаше значителен интерес. Няколко момчета я заговориха. Един тамронски войник бе особено настоятелен и я отрупваше с халби пиво и ласкателства, докато неумолимият, втренчен поглед на Амон не го прогони.

— Стори ми се приятен човек — каза Раиса, докато наблюдаваше забързаното отстъпление на войника.

— Познавам го — каза простичко Амон. — Не е приятен човек.

Магазините в малките градчета и амбулантните търговци по пътя предлагаха стоки, които можеха да потрябват на учениците — хартия в най-различни цветове, пера за писане и попивателни; дебели, подвързани с кожа енциклопедии, в които, както твърдеше продавачът, се съдържаше цялото познание.

Собственик на магазин кръжеше около своя щанд с очила за четене, предназначени за очи, отслабнали от часове учене. Друг предлагаше бурканчета с пигменти, свитъци хартия и платно, четки от всички разновидности, дървени блокчета и малки, остри ножове, годни да изрязват изображения за отпечатване.

По здрач превалиха малко възвишение и академията най-после се ширна пред тях. От това разстояние приличаше на крепост, разделена на две от река Тамрон, защитена от високи каменни зидове. Храмови кули, позлатени кубета и керемидени покриви никнеха иззад стени и отразяваха лъчите на умиращото слънце като глазурата на каменна торта.

Движението от пътници пред тях беше намаляло. По-опитните ученици бяха пристигнали преди вечеря и без съмнение вече седяха на масата. Сякаш в чест на тази мисъл стомахът на Раиса се обади шумно.

Амон дръпна юздите и с известна трудност овладя животното под себе си. Конят му, Вагабонт, нямаше търпение да продължат, подушил вечеря и хамбар в края на дългия път.

Раиса не беше толкова сигурна как ще се развие посрещането ѝ като неочаквана добавка към кадетите. Надяваше се на дълга, гореща баня. Двете с Вихра имаха доста сходна миризма. Ако някога се бе надявала да впечатли Амон Бърн с новопридобития си блясък и красота, шансът беше пропуснат завинаги. Беше получил възможност да я види във всички варианти на грозно положение.

Амон, разбира се, изглеждаше добре приспособен към живота на път. Този живот му придаваше загрубяла, едва начеваща патина и ако не друго, го правеше още по-привлекателен.

— Става късно. — Раиса накара Вихра да спре до Вагабонт. — Може би тази вечер е най-добре да пренощуваме в някой хан и чак на сутринта да влезем в „Уийн“.

— Трябва да отседнем в общежитията — отвърна Амон. — Класовете започват само след няколко дни и хановете ще бъдат препълнени. Нарочно идваме по мръкнало… така е по-малък шансът да се натъкнем на познат пред портите или от страната на „Мистверк“.

— Ясно ти е, че рано или късно ще ме разпознаят, нали? — Раиса говореше тихо, за да не я чуят останалите. — Просто трябва да се примирим.

— По-добре по-късно — промърмори той. Гледаше към града долу и поглаждаше шията на коня си. — Стига никой да не научава, че сме тук, това ще ни свърши идеална работа. Разберат ли, ще стане невъзможно да те защитавам.

— Повечето ми поданици никога не са ме виждали отблизо. — Тя се усмихна безрадостно. — А които са, не биха ме разпознали без тиара на главата.

Той не отвърна на усмивката ѝ.

Амон се извърна в седлото с лице към другите:

— Останете тук. Нека конете си починат. Ще сляза да разузная положението. — Без да чака отговор, той смушка Вагабонт с пети и двамата изчезнаха с чаткане по пътя за долината.

Амон отсъства два часа. Върна се с по-скоро мрачно и примирено изражение:

— Всичко е наред — каза, макар че думите не отговаряха на онова, което съобщаваше лицето му. — Разговарях с директор Аскъл и осигурих подслон за довечера. Да вървим.

Докато се спускаха по дългия склон на хълма към реката, Раиса се наведе по-близо до Амон:

— Какво има? Какво каза Аскъл?

— Иска да се срещне с теб — отвърна Амон и потри тила си.

— Това е хубаво, нали?

— Зависи.

В академията не влязоха през главния вход. Заобиколиха през страничния от южната страна. Двама кадети ги пропуснаха и заключиха зад гърбовете им.

Вихра следваше Вагабонт, без да се налага Раиса да я направлява, което ѝ даде възможност да се огледа, докато подминаваха общежитията.

Училището беше с размерите на малък град, но зелени пространства из него имаше повече, отколкото Раиса бе виждала. Между моравите се редуваха древни каменни сгради, свързани една с друга от покрити галерии, павирани с тухли и обрасли с нощни цветя. Опияняващият аромат ги заливаше на вълни, носен от топлия влажен въздух.

От кухните и трапезариите се лееше светлина. Повечето ученици още вечеряха, но малцина вече се разхождаха обратно към общежитията си, бъбреха на всички езици от Седемте кралства и отдалеч подвикваха на приятелите си. Други се нижеха надолу по главния път към реката, необременени от домашни, защото лекции още не бяха започнали.

— Какви са тези сгради? — посочи Раиса.

— Това е мистверкската страна на реката — обясни Амон. Пищната каменна сграда се простираше на площ от няколко акра. — „Мистверк хол“, най-старата постройка в академията. Според легендата академията е основана, когато един магьосник си построил колиба на брега на реката и започнал да приема чираци.

Раиса огледа „Мистверк хол“ и вдигна глава към исполинската кула с камбанария. Дали Мика Баяр бе някъде вътре?

Колко дълго я беше причаквал Мика в Западната стена? Дали се беше отказал от плановете си да стигне до Одънов брод, само и само да я залови?

Подминаха добре гледани билкови градини, гъмжащи от цветя — някои познати, други непознати за нея.

— Това са градините на лечителите — посочи Амон, забелязал интереса на Раиса. — Тук се стичат хора от всички страни и за да се обучават, и за да се лекуват.

По-нататък високо над водата каменен мост извиваше гръб, поръбен с магазини и сергии, повечето — със спуснати капаци за нощта. От все още отворените таверни по улиците се изсипваха шумни групи ученици.

— Мостът и магазините по тази улица са нещо като гранична област, където учениците от двата бряга се срещат и общуват — каза Амон. — Посочи към Раиса с облечената си в ръкавица ръка: — Така че ти трябва да се държиш настрана от Моста.

Поведе ги по него. Вдясно, през отворената врата на една таверна, се надигнаха гласове. Двама ученици бяха сключили ръце в състезание по борба. Единият носеше сиво-кафява униформа, а другият — червена магьосническа роба. Повечето ученици вече излизаха от таверната, за да се присъединят към многоцветието от ученически униформи.

— Явно имат различия по философски въпрос — обади се Амон и поведе останалите така, че да заобиколят тълпата.

— А Мирният договор? — попита Раиса.

Амон се разсмя:

— Такива спорове между учениците се наблюдават от отговорници. — Посочи трима строги на вид мъже в сиви униформи, които крачеха по улицата зад тях и приближаваха бързо към учениците. — Наоколо има доста, особено по тъмно, и ако те хванат, те изпращат на разговор с ректора. За сериозните повторни нарушения извършителите заслужават изключване от академията и няма начин да оспориш такова решение. Затова учениците намират други способи да разрешават споровете си.

Стигнаха до другия край на Моста и се спуснаха на равнището на улиците от страната на „Уийн“. Сградите тук бяха с по-нова архитектура, и все пак на стотици години, построени от същия сив камък, вероятно добиван от близка каменоломна. Общежитията не бяха толкова пищни, но по-практични, а стилът им с ясна, простичка красота, която се понрави на Раиса.

Военната академия представляваше комплекс от сгради — Цитадела, параден плац, оръжейни ковачници, общежития, класни стаи и пасища.

— Учениците от академията държат конете си тук — обясни Амон. — Независимо дали учат в „Уийн“, или не.

Подминаха няколко дълги, ниски постройки — ако се съдеше по миризмата, бяха конюшни. До една от тях дръпнаха юздите и слязоха от конете. Раиса свали седлото и амуницията на Вихра и я разтри хубаво. Един кадет ги насочи към обора, където да завържат животните. Увериха се, че конете са напоени и им е осигурен овес, след което метнаха дисаги през рамо и отидоха пеша до голяма каменна сграда. Над вратата ѝ пишеше „Уийн“.

Зад масата при входа, разтворил голям тефтер пред себе си, седеше секретар.

— Амон Бърн от Превала се явява по служба в ротата си — докладва Амон. — Вече разговарях с директор Аскъл.

Секретарят кимна:

— Добре дошли отново, командир. Директор Аскъл каза, че ще отседнете в „Гриндел хол“. Всички. — Секретарят се наведе напред и зашепна нещо на Амон.

Командир? Преумореният ум на Раиса не успяваше да се справи с тази дума.

Безучастно огледа имената, изписани по стените от двете страни на входа — списъкът на командири стигаше чак до дните на Опустошението. Забеляза познато име, съсредоточи се и погледна отблизо. През последните хиляда години Бърн се появяваше на равни интервали. Най-скорошните бяха Едън Бърн, бащата на Амон. И Амон Бърн.

Раиса почувства присъствието на Амон зад себе си като неясно усещане между лопатките.

— Доста хора от семейство Бърн — посочи към стената тя.

— Своеобразна традиция е. — Пое дисагите от нея и ги подаде на Мик. — Другите, вървете да се настаните в „Гриндел“ — каза. — Вземете допълнителни завивки за Морли и за мен. Оставете вещите на Морли на третия етаж. Талбът и Абът, вие сте с Морли. Щом си оправите леглата и подредите вещите си, отидете в трапезарията. Не ни чакайте.

Обърна се към Раиса:

— Ти си с мен, Морли. Директорът Аскъл ни очаква.

Сега ли трябва да се срещнем с него? — помисли си Раиса.

Умората надвиваше глада ѝ. Искаше ѝ се просто да падне в леглото. Но на глас каза:

— Надявах се първо да се изкъпем. Може ли поне да си измия лицето?

— По-добре да не закъсняваме — отвърна Амон. — Ще се заинтересува повече от външния ти вид, щом се съгласи да те приемат.

Другите Вълци се снабдиха с одеяла и чаршафи от малък склад и излязоха от сградата през страничната му врата. Раиса и Амон започнаха да изкачват дълго каменно стълбище към третия етаж. В края на стълбището Амон почука на дебела дървена врата.

— Влез — чу се дълбок глас.

Пристъпиха вътре. Тейм Аскъл стоеше пред писалището си. Беше висок, може би малко по-висок от Амон, но вероятно два пъти по-тежък от него. Якото му, мускулесто телосложение сякаш изпълваше стаята, макар кабинетът му да не бе никак малък. Лицето му бе разчертано от дългите години слънце и вятър, а около очите му имаше бръчици, свидетелство, че някъде в миналото си се е усмихвал.

Сега не се усмихваше.

Върху облегалката на креслото му беше наметната преподавателска роба; иначе помещението си оставаше спретнато и подредено. Всяко нещо си беше на мястото, с изключение на купчина документи, пръснати по писалището.

Стените бяха отрупани с книжни лавици, натъпкани с еднакви томове с черни подвързии и златни щампи — исторически книги за военни кампании. Картата на Седемте кралства изпълваше цялата стена срещу вратата, а зад писалището беше окачена рамкирана тъмножълта карта на Картис.

— Директор Аскъл — каза Амон на общия език и отдаде чест, като притисна юмрук над сърцето си. — Командир Бърн се явява по служба на вашите заповеди. Водя кандидат Ребека Морли, сър.

Раиса имитира отдаването на чест. Питаше се колко ли му е известно на директор Аскъл.

— Свободно, командир. И… кандидат Морли — произнесе Аскъл на общия език и със силен ардънски акцент. — Седнете. — Даде знак на двамата да се настанят на столове с прави облегалки. Повече заповед, отколкото подкана.

Раиса седна сковано на ръба на стола, като отпусна ръце на бедрата си и направи опит да изглежда по-висока и значителна.

Аскъл не седна. Вместо това надвисна над тях като Опустошителя в Деня на страшния съд. Сякаш не възнамеряваше да им отдели повече от няколко минути от времето си.

— Няма да ви бавя, уверявам ви — каза директорът и само подсили първоначалното впечатление на Раиса. — Придобил съм навика да интервюирам всеки кандидат, изявил желание да бъде приет в „Уийн“, особено онези, които очакват специални привилегии.

— Специални привилегии ли, сър? — Раиса хвърли поглед към Амон: той се взираше в пространство. Мускулът на челюстта му играеше. — Не съм сигурна какво имате предвид, сър. — Тя предпочиташе да сгреши, като произнесе повече от веднъж думата „сър“, отколкото да я обвинят, че си я спестява.

— Какво точно очаквате от нас, Морли? — скръсти ръце Аскъл.

Враждебният му тон я стресна и Раиса заговори бързо:

— Предполагам, че очакванията ми не са по-различни от тези на всеки друг кадет, сър — заяви тя. — Надявам се да имам полза както от обучението ми в „Уийн“, така и от общуването с останалите ученици и разнообразния им произход.

— Така ли било? — Аскъл наведе глава настрани: — А какво ще спечели „Уийн“ от вашето присъствие? И светът като цяло?

Раиса мигна срещу него. Изнуреният ѝ ум не успяваше да го настигне:

— Ъмм…

Аскъл продължи, сякаш не очакваше отговор:

— Командир Бърн ми съобщи за вашия знатен произход и че макар да сте жена, сте пряка наследница на семейната ви линия, какъвто е… хм… обичаят на север.

От изражението му Раиса веднага разбра, че директорът не одобрява такива обичаи.

— Привличаме много кандидати от благороднически семейства. Повече, отколкото можем да си позволим да приемем. В някои семейства военното обучение се схваща като начин да се изгради характер или за да бъде обърнато внимание на определени физически недостатъци. За други е удобен начин да се отърват от негодни синове или не толкова обещаващи дъщери.

Колкото и да бе изтощена, Раиса усети как търпението ѝ започва да се изчерпва:

— Уверявам ви, директор Аскъл, сър, родителите ми не са ме изпратили тук по силата на никоя от изброените причини — произнесе сковано тя.

Едната вежда на Аскъл се повдигна.

— Така изглежда. Идвате без препоръчително писмо от родителите ви, което е необичайно. Тогава може би сте избягали, за да се присъедините към армията? Може би виждате в това един вид бунт срещу тях?

— Не съм избягала, за да се присъединя към армията, сър — каза Раиса. — Идвам в търсене на образование и подготовка, за да изпълнявам задълженията си към моето семейство и Превала.

— Но все пак имате препоръчително писмо от нашия възпитаник Едън Бърн. — Аскъл замълча, сякаш очакваше Раиса да коментира, но тя не отговори. — И командирът ви поиска определени удобства за вас. Това незабавно повдига въпроси от тревожно естество. Повечето кандидати изчакват първо да ги приемат, след което искат специално отношение. Наистина ли смятате, че „Уийн“ отговаря на целите ви?

— Директор Аскъл, може би аз трябва да… — започна Амон, но директорът поклати глава.

— Попитах Морли, командир — каза Аскъл, без да сваля поглед от Раиса. — Трябва да съм сигурен, че присъствието ви тук няма да се превърне в пречка и да се отрази отрицателно на образованието на останалите кадети. Отговорни сме както към вас, така и към тях. Учениците ни са организирани в сплотени отряди. Присъствието на протежета е противопоказно.

Раиса погледна Аскъл право в очите:

— Сър, бих желала да зная какви удобства е поискал командир Бърн от мое име. Защото не го е споделил с мен.

Аскъл мълча доста дълго, сякаш не очакваше точно този отговор от Раиса. Директорът приближи един бюфет, грабна чайника на него и го остави над огнището, за да се сгрее.

Обърна се и се облегна на полицата над огнището:

— Командир Бърн пожела всички превалски кадети под негово командване, включително и вие, да бъдат настанени заедно в „Гриндел хол“, а нашата политика е да смесваме кадетите от различни кралства… и в общежитията, и в клас. Нямаме практика да настаняваме първокурсници като вас с четвъртокурсници като командира… Освен това поиска за вас да бъде изработена специална учебна програма извън учебните граници: да комбинира военна наука, натоварена физическа подготовка, география, дипломация, история и финанси. Всъщност учебната ви програма да запълва всичките ви часове през деня, а и немалко през нощта.

— Какво? — Раиса дори не направи опит да прикрие изненадата си. — Нямах представа, сър, че командир Бърн проявява чак такъв интерес в планирането на образованието ми. — Обърна се и погледна продължително Амон, но той не срещна очите ѝ. Забеляза червените петна на бузите му и тя най-после си даде сметка какво му е струвало да изиграе картата си пред Аскъл в опита да подсигури специално отношение към нея. Амон не действаше по този начин. — Тя отново се обърна към Аскъл: — Все пак, след като го чух от вас, ми звучи идеално.

— Идвате късно в академията — каза Аскъл. — Другите кадети на вашата възраст вече са третокурсници. Ще срещнете големи предизвикателства в справянето с учебния материал, без да броим това, че е… толкова натоварен.

— Свикнала съм да се трудя упорито, сър — вдигна брадичка Раиса. — Работила съм с наставници. Живях три години сред клановете на Призрачните планини.

— Така ли било? — проточи директорът и по лицето му се изписа обичайното презрение на равнинците към клановете. — Не виждам как това има каквато и да е връзка с приема ви във военна академия.

Едън Бърн твърди, че яздя като воин от клана Демонаи, изкуши се да каже Раиса.

— Ако позволите, това е и причината да предложа донякъде различен учебен план за Морли, сър — обади се Амон. — Както знаете, първите три години в академията се състоят от физическа подготовка — езда, ориентиране, следотърсачество, умения за оцеляване в екстремни условия. Голяма част от тези дисциплини се застъпват с наученото от нея в лагерите. Освен това през изминалия месец Морли премина усилена подготовка в боравене с въоръжение на равнинците. Мисля, ще откриете, че…

— Ако такова обучение се преминаваше само за месец, няма да имаме равни в своята ефикасност, не си ли съгласен, командир Бърн? — попита Аскъл и сипа чай в чайника. Използва парцал, за да го отнесе до писалището, и го остави върху малък триножник.

Накрая директорът се настани на стола си с висока облегалка и погледна Раиса, както някой гледа на дете не наясно с възможностите си. Раиса и преди беше виждала този поглед — и никога не успяваше да се овладее, когато го зърне.

— Наистина ли възнамерявате да бъдете войник, Морли? — попита Аскъл. — Не би ли имало по-голям смисъл да изучавате по-лесни науки? Лечителство, изкуства и философия — те все пак си остават важни направления. И са по-добре ориентирани за човек с вашето положение.

— Моето положение или полът ми, сър? — попита Раиса. — Споменахте, че в „Уийн“ е пълно с малолетни танове и херцози. Сещам се само за един признак, по който се различават от мен.

— В „Уийн“ учат жени — отвърна сковано Аскъл. — Сигурен съм, че командир Бърн ви е информирал за това.

— Има жени, така си е — гласът на Раиса трепереше от гняв. — И всички са от севера, вероятно дъщери на войници, нали? Нито една — с благороднически произход.

Аскъл я изгледа продължително и поклати глава:

— Нито една с благороднически произход — призна. Поне беше честен.

Раиса се изправи, стиснала юмруци на бедрата си:

— В отговор на въпроса ви: не, не искам да ставам войник, сър. Но крале, херцози и лордове изпращат наследниците си в „Уийн“ вече повече от хиляда години… не за да ги направят войници, а за да бъдат по-добри управници… Препълнена съм с философия и изкуства, тъй наречените от вас по-леки направления. Ако има начин да избродирам, изпея или изрецитирам пътя си извън някое заплетено положение, то съм повече от добре подготвена. Дойдох тук, защото за вас се твърди, че сте най-доброто място в Седемте кралства, където човек може да получи образование. Дойдох, за да попълня празнотите в образованието си, за да се подготвя за времена, когато сама ще вземам решения, когато познанията по командване, инженерни и военни науки ще определят успеха и провала.

Раиса хвърли поглед на Амон: стоеше неподвижно — само сивите му очи отскачаха ту към нея, ту към Аскъл.

— Предложеното от командир Бърн ми звучи добре. Но за да получа образование, ще се обучавам като обикновен войник, ако това се иска от мен. Ще живея където ме разпределите. Не искам никакви удобства от вас. Проваля ли се, ще се проваля. Но междувременно може би ще науча нещо. Сър.

Раиса се поклони на директора и му отдаде чест, както направи Амон по-рано:

— Благодаря ви за отделеното време, сър. Ще ви оставя да обсъдите въпроса с командир Бърн.

И излезе от кабинета с пълното съзнание, че вероятно е опропастила всякакви шансове да остане в „Уийн“.

Трополеше надолу по стълбите, а от очите ѝ се стичаха яростни сълзи. На площадката на втория етаж спря за момент, за да се овладее, преди да извърви останалата част от пътя. Откога приемът в „Уийн“ беше станал толкова важен за нея? Преди два месеца дори не си беше помисляла да идва в Одънов брод. Дали не беше просто детинско желание да получи нещо, което ѝ отказват? Дали не беше нещо, което не искаше истински, преди Аскъл да се възпротиви?

Само че два месеца по-рано тя дори не подозираше за вероломните планове на Гаван Баяр да поквари Наеминг и да завземе властта, като ожени сина си за бъдещата кралица на Превала. Раиса трябваше да се върне добре въоръжена за предстоящите битки.

А Амон Бърн се бе превърнал в истински лукав човек. Кога беше замислил пъклените си планове за образованието ѝ и кога възнамеряваше да ги сподели с нея? От една страна, постъпваше арогантно към нея, от друга — бе трогната.

Какво щеше да прави, ако Аскъл откаже да я приемат? Нямаше голям избор. Трябва да остане зад стените на Одънов брод. Но ако прекоси реката до Храмовото училище, шансът Мика Баяр или приятелите му да я забележат ставаше наистина голям. И ще се лиши от защитата на Сивите вълци.

На първия етаж Раиса попита секретаря как да стигне до „Гриндел хол“. Едва ли щяха да ѝ откажат да преспи една нощ там, дори и да планираха на следващия ден да я изритат.

Когато стигна в общежитието, Сивите вълци се бяха нахранили. Имаше запазени порциони за нея и Амон, но Раиса беше изгубила апетит. Сгуши се в дебелата тапицерия на креслото пред студеното огнище в общата стая. Другите вече си бяха легнали. Държеше чаша чай и очакваше завръщането на Амон.

Най-накрая чу познатите му стъпки. Амон спря на вратата — висок силует, загледан към нея.

— Очаквах да си заспала — призна той.

— Какво каза Аскъл? — попита тя.

Амон навлезе в светлината и коленичи до креслото ѝ. Сключи загрубели ръце около нейните и онази странна, дива енергия отново протече помежду им. Времето сякаш се проточи като телескоп и ѝ се стори, че успява да надникне в бъдещето, а все същата сцена се простираше до безкрайност в далечината — бъдеще, в което двамата остаряват заедно.

Пророчество? Кожата ѝ настръхна, а сърцето ѝ заби учестено. Какво ли означава?

— Каква е тази работа с теб? — прошепна Амон с развеселено изражение. — Казвал ли съм ти напоследък, че си изумителна, Ваше Височество?

— Напоследък не — преглътна тя. — Или когато и да е.

— Съжалявам, задето не споделих с теб каква идея имам — продължи Амон. — Опасявах се директор Аскъл да не откаже направо, и не исках да се разочароваш. Смятах, че по-лесно ще приемеш да се запишеш в Храмовото училище, ако не знаеш какво друго съм измислил.

— Какво каза Аскъл? — повтори Раиса.

— Димитри беше прав. Наистина имаш вещерски език. — Амон поклати глава. — Директорът Аскъл одобри учебния ти план и къде ще живееш. Започваш вдругиден.