Кралицата изгнаница

Тринайсета глава Чародейство за начинаещи

Хан потърка очи с ръце и остави настрана книгата с прости заклинания. Справяше се добре с четенето — най-добрият в клас в училището на храма Южен мост — но този речник му оставаше напълно чужд. Не помогна и събуждането преди изгрев, след безсънна нощ, изпълнена с тревоги. Бе едва първият му учебен ден, а вече се чувстваше пиян от умора.

Стисна украшението на врата си и започна да крачи из стаята, като се запъваше на всяка дума в опита да произнесе заклинанието.

Кръстоса стаята два пъти, спря в средата и се огледа.

Не се случи нищо. Стените не бяха опърлени от избликнали пламъци (добър знак). На прозорците и вратата нямаше блещукаща защитна мрежа (може би лош знак). В книгата се описваше като чародейство за защита срещу онези, които искат да му сторят зло. Как да бъде сигурен, че работи, ако наоколо няма враг, върху когото да го изпита?

Един от враговете му живееше два етажа под него. И все още не беше решил как да постъпи по въпроса.

Снощи изтърпя лекцията на Жарава по темата, след като Мика си тръгна от таверната, а Хан понечи да го последва.

— Остави го на мира. — Жарава прегради пътя му. — Нито знаеш колко добре е въоръжен, нито какви познания има. Не започвай битка, щом не си наясно дали ще я спечелиш.

— Битката вече започна — поправи го Хан. — Започна Ханалеа. — Но войната започна със смъртта на мама и Мари, прибави мислено.

— Разполага с амулет и вероятно знае как да го използва — напомни му Жарава. — За разлика от нас.

— Чу заплахата му — възрази Хан. — Прицелил се е в мен. Най-добре е аз пръв да му затворя устата. — Разбираше от това от закона на улицата. Убий или ще те убият. — Ще бъде мъртъв, преди да изписка първото си заклинание.

Жарава сложи ръка върху рамото на Хан:

— И ако го направиш, не се ли сещаш, че стражниците ще те заподозрат? Ако искаше да го убиеш, не биваше да се изправяш публично лице в лице с него.

Хан се намръщи, но не оспори думите му. Знаеше, че Жарава е прав.

— Ако тръгнеш след него, ще трябва да ти помогна. Ще изключат и двама ни — продължи Жарава.

Хан поклати глава:

— Не. Никога не съм искал да ми…

— В момента знае по-малко за теб, отколкото ти за него — прекъсна го Жарава, усетил, че печели територия. — Изненада го. Изгуби равновесие. Преди да направи следващата си стъпка, ще изчака, за да събере повече информация за теб. Използвай това време, Самотен ловец.

Но и Мика няма да стои бездеен, помисли си Хан. Нима ще се разхожда наоколо, докато постоянно усеща нечий поглед между лопатките си?

Предпочиташе да си поговори с Мика в някоя задна уличка и да успокои мислите си.

Гласът на Жарава пак прекъсна разсъжденията му:

— Върнах се от закуска — извика от вратата той. — Донесох ти нещо.

Хан вдигна очи и видя увит в салфетка пакет, който Жарава му подхвърли. Разтвори го — съдържаше сандвич със сирене и шунка.

— Благодаря — кимна Хан и отхапа здравата.

— Видях Кат в трапезарията — осведоми го Жарава.

— Как е тя? — попита Хан с надеждата, че се е наспала добре и това е подобрило настроението ѝ.

— Ами, все още изглежда като урочасана. Онази Аннамая от снощи също беше там. Тя ще я отведе в час и ще ѝ помогне да си намери учебници.

След като снощи си тръгнаха от таверната, изпратиха Кат до Храмовото училище. По онова време възраженията ѝ като че ли бяха свършили. Това тревожеше Хан, защото никога не беше виждал нещо подобно да се случва с нея. Оставиха я пред вратата, обвила рамене с ръце, сякаш се надяваше по някакъв да се сгъне и да изчезне.

Хан не харесваше идеята да я оставят там, но вече беше видял достатъчно наоколо, за да е наясно, че между стените на академията няма никакъв начин да си изкарваш прехраната по съмнителен начин. Стражниците бяха навсякъде, общите пространства бяха ярко осветени, и нямаше евтини места, където да отседнеш за нощта. Все едно да се опитваш да ръководиш банда от сигурността на непристъпен.

Кат трябваше да намери начин нещата да се получат.

Камбаните на кулата „Мистверк“ отброиха веднъж. Време беше да тръгват.

Хан пъхна учебника в чантата си и още веднъж огледа какво има в нея — книгите със заклинания, дадени му от Елена, дебел учебник по чародейство от някой си на име Кинли, който получи от Блевинс, свитък чиста хартия и кутия за писане. В храма Южен мост никога не носеше учебници в клас, защото не притежаваше такива. Нито хартия, нито моливи, нито мастило, с изключение на осигурените от Джемсън на място.

В Южен мост никой, освен Джемсън не даваше пукната пара дали Хан ще се появи, или не.

Нямаше проблеми да отстоява своето. Другите ученици също идваха от улиците. Говореха като него — на същия нахакан уличен жаргон, с който всички бяха отраснали.

Тук беше различно. Съучениците му навярно бяха израснали в семейства на знатни чародеи. Бяха виждали магия още от малки. Вероятно бяха получили някакво обучение още преди да им дадат амулет, а също и достъп до цели библиотеки със заклинания.

— Ще закъснеем! — Гласът на Жарава проникна през мъглата от тревоги на Хан. Жарава, вече облякъл училищната роба, мяташе торба през рамо.

— Идвам. — Хан навлече робата през глава, подаде ръце през ръкавите и я придърпа надолу, за да покрие дрехите му. Харесваше му да има роба — от нея придобиваше усещането, че се вписва по-добре.

Спуснаха се по стълбите. Хан вдигна полите на робата, за да не оплете крака в нея. Щеше да му отнеме известно време, докато свикне.

Утринта беше свежа и ясна и времето си оставаше странно топло, но не толкова влажно, колкото преди. Коси слънчеви лъчи огряваха моравите и росата по тревите блещукаше като прах. По алеите се тълпяха ученици в многоцветни роби. Мнозина все още се прозяваха и премигваха сънливо. По пътя Хан успя да довърши сандвича си.

Класната стая с изглед към река Тамрон се намираше на втория етаж в „Мистверк хол“. Пред издигнат в средата подиум в полукръг бяха подредени каменни скамейки. Хан и Жарава пристигнаха и завариха учениците вече да се настаняват по местата си, да вадят учебници и листове хартия от торбите си. Бяха общо петнайсет ученици, подредени като бонбони в кутия — до един в червени опаковки.

Хан спря на прага на помещението и го огледа. Забеляза Баяр и братята Мандър на задния ред, вляво, скупчени като кисело грозде.

Мика се беше разпрострял на мястото си. Държеше чина пред себе си и с отметната назад глава фиксираше с черните си очи Хан. Амулетът му с формата на сокол бе изваден на показ над робата.

Е, помисли си Хан, поне са тук, а не в стаята ми, заети да я преобръщат наопаки, за да открият вещерската дрънкулка, която им отнех.

Дори и да търсеха, нямаше да открият нищо. Хан проявяваше сдържаността на крадец, който избягва да държи пари в леговището си, затова носеше и кесията със себе си. Вещерската дрънкулка беше окачена на врата му, а учебниците бяха в торбата.

Усмихна се, кимна и махна на Мика. Само дето не му изпрати въздушна целувка. Намери си място вдясно, на втората редица, откъдето можеше да държи Мика под око. Жарава се настани на празния стол зад него.

Като цяло учениците в академията произхождаха най-вече от равнините. Според преценката на Хан, без да прави заключение от дрехите им, повечето от хората в класа бяха северняци. Имаше трима чародеи с маслена кожа, изглежда със смесена кръв от Мечо гърло и Южните острови. Двама, извънредно бледи, с почти бели коси — навярно бяха от Северните острови, откъдето произхождаха магьосниците. Косите на други бяха в магьосническо червеникаво.

Нито един от Ардън, разбира се. И никой, освен Жарава нямаше в жилите си кръв от клановете.

Хан докосна бледата си коса, вероятно дар от Алгер Ватерлоу.

Подобно на Мика и другите ученици носеха амулетите си над робата — своеобразен почетен знак за принадлежност към банда. Беше от малкото им възможности да се изфукат. Вещерските дрънкулки бяха разнообразни. Някои огромни и орнаментирани като инкрустирани със скъпоценности кадилници в храма — само материалът по тях струваше цяло състояние. Други малки и обикновени — сребро и злато в прости форми, често изображения от природния свят. Едни имитираха животни и растения и изглеждаха едва ли не живи — грееха благодарение на елегантната кланова изработка. Много от тези амулети вероятно се предаваха по наследство, от заклинател на заклинател, и се презареждаха от занаятчиите на клановете за всяко ново поколение.

Когато работеше на улицата, Хан си имаше вземане-даване с крадени вещерски дрънкулки. Често ги задигаше от невнимателни магазинери или от домове. За щастие, никога не беше правил опит да открадне амулет направо от магьосник. Сега осъзнаваше, че навярно би било по-лесно да извадиш нечий зъб и да се измъкнеш незабелязано.

Магическият елемент на вещерската дрънкулка се наричаше „блясък“. Отначало Хан допускаше, че колкото по-особен е амулетът, колкото повече блясък има — толкова по-могъщ е той. В работата си с тези предмети бе открил, че това невинаги е така. Материалите, от които се изработваха, имаха повече общо с богатството на магьосника, отколкото с могъществото им.

Хан извади своя амулет и го остави на показ върху робата. Беше на повече от хиляда години и не чак толкова ефектен, но вероятно притежаваше най-силния блясък в помещението.

Жарава също си извади амулета, Самотния ловец, който взе назаем от Хан. Хан се запита дали амулетът, изработен от Елена, е създаден специално за него, или може да се използва временно. Това би било повод за тревога — знанието, че в крайна сметка амулетът му може да изгуби могъществото си. Започваше да разбира защо магьосниците не са доволни от контрола, упражняван от клановете върху тях.

Хан погледна към Мика и видя, че той шепне нещо на братовчедите си. Това го накара да се поизправи на мястото си. Не беше свикнал да дели територия с врага. Или ти го прогонваш, или той теб. Ти му затваряш завинаги устата или той затваря твоята и животът продължава. За един от двамата.

Страничната врата се отвори и в стаята се изтъркаля магьосник на инвалидна количка. Въпреки че ръкавите на робата му бяха украсени с лентите на учител, изглеждаше с не повече от три-четири години по-възрастен от новопостъпилите ученици. Имаше коса с цвят на канела и вгорчено изражение, сякаш очакваше да се разочарова.

Стигна до основата на подиума, издаде напред две патерици и се надигна от количката.

Пенестият шум от разговори постепенно утихна до неловко мълчание, докато учителят се бореше по стъпалата към катедрата, а след това пръсна пред себе си книжа и една охлузена на вид книга. Амулетът му блещукаше в слънчевата светлина, която нахлуваше като водопад през прозорците — голям кристал, изрязан във формата на стражева кула.

Не провери списъка с имената, но погледът му се плъзна по присъстващите ученици и в продължение на един дълъг момент спря върху Хан и Жарава.

— Вие сте… ъм… Жарава и Алистър, предполагам — отбеляза той, като сведе поглед и започна да подрежда книжата. — Аз съм учителят Грифон. На мен се пада опасната и неудовлетворителна задача да преподавам чародейство на новопостъпилите. За наше щастие тазгодишният първи курс е… изумително разнообразен. Чувствам се… на точното място.

Хан се вторачи в учителя, несигурен дали току-що ги бяха обидили, или учителят им се шегува.

Грифон вдигна очи от книжата пред себе си. Имаха стряскащо синьо-зелен цвят, а когато срещнаха очите на Хан, по гръбнака му пробягаха ледени тръпки. Въпреки нездравата бледност на учителя, лицето му беше красиво, в контраст с лишеното му от грация тяло.

— Специалист Хадрон ми каза, че на път за тук сте минали през Ардън. В днешно време Ардън е опасно място за всеки, но най-вече за чародеи. Което повдига въпроса: глупаци ли сте, не сте ходили на училище или просто сте безразсъдно смели?

Е. Това със сигурност си беше обида. Хан не можа да се въздържи и хвърли поглед на Мика, който зяпаше в тавана и по устните му пълзеше слаба усмивка.

Хан овладя изражението си:

— Имал съм и по-добри идеи — вдигна рамене той.

По лицето на учителя пробяга изненада, а някои от учениците се разсмяха тихо. След това взорът на Грифон се спусна към амулета на Хан и очите му се разшириха. Той се вторачи в лицето на Хан и го огледа яростно, настойчиво:

— Интересно, как така сте избрали толкова опасен път, Алистър — каза най-сетне. — Изглежда, не се боите от тъмното.

Хан подозираше, че изобщо не му говорят за пътя през Ардън.

— Ами — той отново срещна синьо-зелените очи — понякога човек няма избор.

— Винаги има избор — натърти Грифон. Отвори рязко дебелата книга и продължи: — Като заговорихме за пътувания, поисках от вас да се запознаете с Кинли, дванайсета глава, в която дискутира предизвикателствата при пътешествията из Аедийон. Кинли ни препоръчва да…

Вратата на класната стая се отвори и влязоха още двама ученици. Хан погледна заедно с всички останали. Оказаха се Фиона Баяр и нещастно влюбеният Уил, които ги бяха преследвали през границата по пътя за Делфи.

Изглеждаха изтощени от път и изнервени, затова Хан допусна, че са дошли направо в училището, след като са оставили багажа си в общежитието. Лицето на Уил бе загоряло от слънцето, но Фиона си оставаше бледа както винаги, сякаш слънцето дори не допускаше възможността да си позволи да проникне през ледената ѝ кожа. Беше разпуснала плитката си и сега носеше косата си на дълги вълни, спускащи се по раменете ѝ.

Все още бе с дрехи за път: пуловер с груба плетка, жакет и брезентови бричове, които подчертаваха дългите ѝ крака. Не носеха ученически роби.

Фиона плъзна вледеняващ поглед през стаята. Очите ѝ се спряха върху учителя Грифон и се разшириха изненадано:

— Адам! — извика тя, сякаш в момента не ги гледаше целият клас. Обърна се към Уил: — Виж кой е тук, Уил. Кой друг, ако не Адам Грифон.

Кръвта на демона, помисли си Хан. Учителят ми по заклинания е първо приятелче с член на семейство Баяр. Нищо чудно, че вече ходя по въглени.

Фиона закрачи напред, протегнала ръка към учителя Грифон, все едно очакваше той да я обсипе с целувки.

— Татко ми каза, че си влязъл в ордена, но нямах представа…

Учителят Грифон бе придобил наситеномалинов цвят — изумителна трансформация. Не направи опит да поеме ръката ѝ, просто остана на място, впил пръсти в катедрата. Кокалчетата му бяха побелели.

— За теб съм учителят Грифон, новопостъпила Баяр — осведоми я той. — И макар да се числя към факултетния състав на „Мистверк“, моля да отбележите, че не съм положил клетвите и не възнамерявам да го правя.

Фиона отдръпна ръка, осъзнала, че не се очертават целувки.

— Наистина ли? Изглежда не съм разбрала. Стори ми се разумна стъпка за някой в твоето… положение.

— Подходяща насока за сакат човек, искаш да кажеш? — каза меко учителят Грифон. — Може би. Колко хубаво, че ти и новопостъпилият Матис сте успели да стигнете безпрепятствено до тук. Следващия път, ако обичате, носете ученическо облекло в час. А сега си заемете местата, за да продължим урока. Заради този постоянен приток на ученици изоставаме.

Язвителният ти език сега ми звучи по-сладко, помисли си Хан.

Фиона отметна коси назад и се обърна към скамейките, за да потърси свободно място. Погледът ѝ попадна на Хан и Жарава на втория ред. Тя замръзна и лицето ѝ придоби още по-блед цвят:

— Алистър — прошепна. — Не мога да повярвам.

Уил я улови за лакътя:

— Хайде, Фиона — подкани я той.

Фиона не помръдна.

— Какво правиш тук? — Тя се наведе напред и протегна треперещи пръсти към Хан, сякаш искаше да ги сключи около гърлото му.

Хан отпусна ръце върху чина пред себе си, полагайки изключителни усилия да не заеме отбранителна поза:

— Брат ти ще ти разкаже — кимна той към Мика. — А сега имаш ли нещо против? Когато закъсняваш за час, най-малкото, което можеш да направиш, е да си държиш устата затворена. Тук съм, за да науча нещо. — Почука корицата на учебника си и вдигна вежди.

Фиона продължаваше да се взира в него, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Уил отново я дръпна:

— Да седнем — предложи тихо той.

Най-сетне тя му позволи да я завлече до местата на задния ред.

Едва се бе настанила и Грифон излая:

— Алистър! Какво ни казва Кинли за рисковете и ползите от пътуването в Аедийон?

Добре дошъл отново на учителя с отровен език.

Хан преглътна с мъка и усети как се изпотява:

— Не зная — отговори той.

— Не? — Грифон въздъхна. — Това е разочароващо. Тогава: дефинирай Аедийон.

— Съжалявам. Аз… ъм… не съм прочел пасажа — призна Хан. Защото вместо това беше зает да залага защитни заклинания из стаята си.

Някой се изкиска. С крайчеца на окото си Хан виждаше ухиленото изражение на Мика. Усещаше как очите на Фиона се впиват в него като нагорещени ръжени.

— Не? — Учителят цъкна с език. — Тук е, за да се учи, но очевидно не е готов да се учи. Да не очакваш да върша всичко вместо теб?

— Не — поклати глава Хан.

— Тогава сигурно си мислиш, че ще рина с лопата знания в неподготвения ти ум?

— Не.

— Не какво?

— Не, сър — каза Хан.

Грифон се наведе напред и заговори меко, но все пак достатъчно високо, за да го чуват всички:

— Сигурен ли си, че мястото ти наистина е тук, Алистър?

— Да, сър — отвърна Алистър и срещна предизвикателно погледа на учителя.

Грифон замълча и без да престава да се взира недоволно в Хан, продължи:

— Дарнлей? Рискове и ползи?

— Аедийон е светът на сънищата — отговори сериозно момче с кестенява коса, чиято магьосническа роба бе фино избродирана с глигански глави. — С подходяща подготовка, поддръжката на могъщ амулет и близка взаимовръзка с друг човек теоретически е възможно да бъде осъществена комуникация на далечно разстояние. Това е ползата.

— Теоретически, казваш? Не ти ли се вярва? — Грифон килна глава настрана.

— Достатъчно рядко срещано е, за да оправдава твърденията на някои учени, че е легенда; според други това е честа практика преди Опустошението, но почти нечувана оттогава.

— Какви рискове описва Кинли? — попита Грифон.

— Аедийон може и да изкушава — отговори Дарнлей, — защото умелият заклинател би го оформил съгласно своите надежди и копнежи. Възможно е да се изгубиш в него и никога да не се завърнеш в реалния свят. Освен това рискуваш да попаднеш в капан, ако амулетът ти изтощи складираните в него резерви. Най-накрая Кинли предупреждава, че ако те убият в света на сънищата, губиш и истинския си живот.

— Какво може да те убие насън, Стефан? — попита ученик с бледи коси и забели очи. — Сънувал съм и кошмари, но винаги се събуждам жив.

— Магията. — Дарнлей почука с показалец по страницата. — В Аедийон може да те убие само магията.

— Какви доказателства представя Кинли? — попита Грифон. — Какви основания имаме да вярваме, че говори истината? Среброкос?

— Никакви — изсумтя момчето от Северните острови. — Кинли повтаря митове, разказвани от векове, без да ги поставя под въпрос. Книгите му са пълни с легендарни чудовища от рода на водогущери и дракони, но никой никога не ги е виждал.

— Възможно ли е някога да са съществували? — продължи с въпросите Грифон. — Може би са изчезнали след Опустошението? В такъв случай защо остатъци от висша магия, често срещани преди Опустошението, да не се спотайват все още из скрити ъгълчета по света?

— В днешно време няма скрити ъгълчета — възрази Среброкос. — Вече не съществуват тайни.

— Кинли ползва първоизточници — обади се Дарнлей. — Скиците му са базирани на сведения от очевидци. Дори лично е провеждал експерименти, за да потвърждава наученото.

— Експерименти, които никой модерен човек не е повтарял успешно — парира Среброкос.

— Може би проблемът е в съвременните ни инструменти — каза Дарнлей, като докосна амулета си. — Те са далеч по-ограничени в сравнение с диапазона на амулетите от старите магически времена. Гъбоядците отказват да ни предоставят нужните ни инструменти. Налага ни се да купуваме стар блясък по съмнителни пазарища или да използваме наследствени амулети.

Дебатът около и покрай Хан се разгорещяваше, с което все повече му внушаваше усещането, че е неук е невеж. Съучениците му вероятно бяха чували подобни спорове още през детството си. Споделяха общ гняв и безсилие, задето са пропуснали златния век на магьосничеството.

Хан притисна длани към челото си. Чувстваше се като риба на сухо. Из улиците на Вехтошарника дори не беше чувал за Кинли.

Грифон аргументираше и двете страни на въпроса и когато дискусията започнеше да губи част от напрежението си, я подновяваше. Беше престанал да тормози Хан. Изглежда смяташе, че му е дал да разбере. Учителят не закачаше и семейство Баяр. Очевидно им предоставяше достатъчно време да настигнат останалите в уроците.

Грифон лишаваше Жарава от участие, като се преструваше, че не забелязва вдигнатата му ръка.

Хан опита да овладее гнева си. Просто присъстваше на различен вид битка, но щеше да се научи да я води. Откога се предполагаше, че животът е честен?

Грифон очевидно познаваше материята, ала Хан неволно го сравняваше с Джемсън. Любовта на проповедника към историята те заливаше, докато не затънеш до шия и не се опияниш от нея. Но поне се грижеше никой от учениците му да не се удави.

Изключено беше да контролираш действията на Грифон, помисли си Хан. Кое собствено можеш да контролираш?

Да идваш подготвен за часовете например, независимо какво те чака.

Грифон позволи дебатът да продължи още известно време. В един момент вдигна ръце с дланите напред, за да сложи край:

— Добре, да проведем наш експеримент — предложи той. — Моля, отворете учебниците на страница 393.

Откъсът, озаглавен Портал към Аедийон, съдържаше заклинания под формата на бели стихове, които сякаш се стичаха по страницата.

— А сега изберете партньор… за предпочитане е вече да го познавате — посъветва ги Грифон. — Ако се нуждаете от партньор, вдигнете ръка.

Хан се обърна към Жарава и той сви рамене утвърдително.

Аркеда избра Мифис, а Фиона — Уил. Мика остана без партньор, защото броят на учениците в класа беше нечетен.

— Новопостъпил Хейдън — Грифон внезапно забеляза Жарава. — За предпочитане е да си сътрудничите с някой по-опитен като Баяр. — Кимна към Мика. — Аз ще работя с Алистър.

Жарава поклати глава:

— Благодаря, сър. Познавам Алистър. Ще остана с него.

— Щом настоявате — кисело подхвърли Грифон. — Вие сте с мен, Баяр.

Мика повдигна рамене с безразличие, но на Хан му се стори, че изглежда облекчен.

Дали Грифон просто отново не се заяжда с мен? — зачуди се той. — Дали поради някаква причина иска да работи с мен? Или Жарава да работи с Мика?

Или не иска каквото и да е?

— Сега ще бъде по-лесно, в сравнение с комуникацията от разстояние. Застанете лице срещу лице и хванете амулетите си — нареди Грифон. — Допускам, с риск да останете разочаровани, че за целите на упражнението в час сте ги заредили с енергия.

Хан го беше направил, поне това. Складираше магия през цялото пътуване до Одънов брод.

— А сега изберете място, познато и на двамата — каза Грифон. — И недейте до един да отивате в „Корона и замък“. Искам да чувам за различни места.

Жарава се наведе към Хан:

— Риболовният вир на Старешката река — предложи той.

Мястото се намираше в полите на Ханалеа и двамата го познаваха отлично. Бившият му работодател Лушъс Чорлав прекарваше доста време там.

Място, което, като магьосници, и на двама им бе забранено да посещават.

— Прочетете цялото заклинание — разнесе се гласът на Грифон. — Запаметете го, защото няма никаква гаранция, че в Аедийон Кинли ще ви бъде подръка. Първите три строфи отварят портала; последните три ви позволяват да затворите портала и да се върнете в реалността.

Учителят им остави няколко минути, за да го сторят, и изчака всички да вдигнат глава от учебниците.

— Готови ли сме? — Главите из помещението закимаха утвърдително. Някои ученици изглеждаха пребледнели и разтревожени, други се бяха привели нетърпеливо, трети забелиха очи, сякаш упражнението беше глупава загуба на време. — Прочетете първите три строфи, за да отворите портала — подкани ги Грифон. — По-тихо, за да не пречите на колегите си. Ако и двамата постигнете успех, ще се срещнете с партньора си в света на сънищата. Обърнете внимание на обкръжението си, защото онова, което виждате, е ваше отражение. Обърнете внимание и на възможността да оформяте външния си вид както пожелаете. Разменете съобщения с партньора си и незабавно се върнете в класната стая. Повтарям: не оставайте в Аедийон повече от няколко минути. Щом всички изпълнят упражнението, ще разкажете за преживяното. — Замълча. — Зная, че някои са скептично настроени към работата на Кинли, но очаквам от всички да вложат усилие в задачата.

Хан улови амулета си и прочете началните строфи на заклинанието; всички около него шепнеха думите им с различен акцент.

За момент го погълна вихър от черно отсъствие. После в мислите му проникна слънчева светлина и обля пищни жълти трепетлики и отраженията им във водите на Старешката река. Листата се въртяха и танцуваха по течението. Хан потръпна; беше студено, по-студено отколкото в Одънов брод, и секунда по-късно откри, че е облечен в украсен с ресни и мъниста елек от еленова кожа, изработен в традициите на клановете, а краката му са в кожени мокасини. Той изумено докосна дрехите си.

Истинско ли беше? Изглеждаше много истинско — вятърът над Ханалеа носеше мириса на сняг. Вдигна косите му от челото и запрати тракащи сухи листа към главата му.

Вдигна поглед нагоре по реката. Жарава идваше към него, облечен в панталоните и свободната, мека велурена туника, които толкова харесваше. Носеше въдица и кошче за риба.

— Как мислиш? — попита Хан. — Това ли е?

Жарава сви рамене:

— Да видим дали ти и аз ще си го спомняме по един и същи начин, когато се върнем.

За момент двамата замълчаха неловко.

— Грифон искаше да разменим съобщения — напомни Хан. — Ще ти кажа нещо и после ще проверя дали си го спомняш. И ти направи така. — Замисли се. — Кат Тайбърн си пада по теб — изрече той, без да променя изражението си.

Жарава наклони глава настрани:

— Наистина ли? Защо смяташ така?

Хан се поколеба защо го каза, навярно защото Жарава положително нямаше да го забрави.

— Срамежлива е — поясни той. — Има проблеми с изразяването. — Да бе.

— Фиона Баяр пък харесва теб — върна му Жарава. — Не може да откъсне очи, когато си наблизо.

И двамата избухнаха в смях. Настроението на Хан се подобри. Беше приятно отново да е в Превала, на позната територия, дори и да е в света на сънищата.

— Най-добре да се връщаме — предложи Жарава.

Хан улови амулета и се подготви да произнесе заключението на заклинанието, когато въздухът пред него се накъдри като целуната от вятъра повърхност на езерце. После се размести и втвърди, с което пречупи светлината и в него се появи изображението на човек.

Млад мъж, пет-шест години по-голям от Хан, облечен в скъпи, благороднически дрехи. Косата му беше черна като сажди, а очите — ясносини. Светлината блестеше по многобройните пръстени на ръцете му.

Непознатият мигна и се огледа. По лицето му се разля победоносна усмивка, сякаш е постигнал нещо особено специално.

Хан хвърли страничен поглед към Жарава, но в същия момент приятелят му потрепери и се разтвори като въглен в мрака.

— Жарава! — произнесе Хан и направи крачка напред към мястото, където приятелят му изчезна.

— Ей, ти! Чакай! Не си тръгвай още — подвикна непознатият на превалски.

— Кой си ти? — Хан отстъпи. Според него не биваше да се появява никой, когото не е канил. — Как дойде тук?

Да не би да беше натрапник от класа му? Хан не го разпознаваше, но това обаче едва ли означаваше нещо. Грифон спомена за възможността да променяш външния си вид, така че всеки би могъл да се дегизира, дори някой от семейство Баяр. Мика и Фиона вероятно имаха най-могъщите амулети в класа, веднага след неговия.

Имаше ли начин Мика да открие пътя до място, което никога не е посещавал? Все пак — първият им сблъсък беше на Ханалеа.

— Наричай ме Гарван — предложи непознатият. Приглади коса с ръка, сякаш слагаше в ред перата си. — А ти си?

— Кажи ми как се озова тук или се махай. — В юмрука на Хан по магически начин се появи нож. Амулет или не, все така предпочиташе ножовете, стигнеше ли се до заплетени ситуации.

Зае балансирана стойка, готов да отскочи вляво или вдясно, като си припомняше думите на Дарнлей по време на урока:

Кинли предупреждава, че ако те убият в света на сънищата, губиш и истинския си живот.

— Моля те — погледна го Гарван, — изслушай ме. Няма да си изгубиш времето, обещавам ти. — Той пристъпи напред.

Хан направи крачка назад:

— Предупреждавам те. Ставам опасен, когато държа нож.

— Мъдро е да си предпазлив в такава ситуация. — Гарван не спираше да се променя… от официални дрехи, към по-обикновени, докато най-сетне не се оказа облечен в деканска роба. Или не можеше да прецени кое му подхожда, или обичаше да се издокарва. — Аз поне ти казах името си — продължи той. — Повече, отколкото ти си направил досега. От Соколово гнездо ли си?

Нещо в начина, по който го каза, веднага накара Хан да застане на нащрек. Поколеба се.

— Соколово гнездо?

— Семейство Баяр. Един от тях ли си? Като се вземе всичко предвид, бих предположил, че не си. — Огледа лицето на Хан. — Аха… — рече с усмивка. — Не си, виждам. Всъщност виждам, че не са ти приятели.

Хан опита да възвърне уличното си изражение.

— Кажи ми тогава… как си се сдобил с този амулет? — Гарван впери очи във вещерската му дрънкулка.

— Ще ми разясниш ли най-после защо си тук? — попита Хан. — И не мърдай много, става ли?

Най-после Гарван реши да се задоволи с благородническите си дрехи. Връхното му палто изглеждаше ушито по поръчка — бродирано с бляскав конец и с широки ръкави. Хан би го нарекъл и красиво, ако си падаш по такива.

Гарван протегна празната си ръка към Хан, с дланта напред, сякаш за да почувства топлината:

— Доста си могъщ. — Огледа преценяващо Хан. — И си надарен с външен вид. Дори красавец, въпреки начина ти на говорене.

Кой пък беше този, че да съди за външния вид на Хан? И защо Хан трябваше да го е грижа?

— Не съм от онези, ако си го мислиш — каза му той. — Без да се обиждаш.

Гарван се разсмя:

— Надявам се да не си — отвърна, сякаш шегата си я биваше. — Откраднал ли си амулета от тях? — Отново го погледна. — Ако е така, трябва да призная колко съм впечатлен. Какво смяташ да правиш с него? Известно ли им е, че е у теб? Планираш ли нещо?

На пороя от въпроси Хан не отговори нищо.

Гарван поклати глава:

— Никакъв план? Това не е добре. Семейство Баяр положително имат такъв. Най-добре помисли с няколко хода напред, иначе амулетът няма да остане твой задълго.

— Няма да отговарям на повече въпроси, докато не разбера кой си всъщност — заяви Хан.

— Разбирам. — Гарван задъвка умислено устни. — Много добре. Мога да ти кажа поне това. Член съм на факултетния състав на академията. Търсех ученик, когото да наставлявам, някой, способен на по-висши нива магия. Освен това ми трябва човек, който не се бои да нарушава по малко правилата. Самото ти присъствие тук и това, че притежаваш амулета, говори за възможността да си онзи, когото търся. — Вдигна ръка, щом Хан отвори уста да отговори. — Няма да ти кажа повече от това, преди лично да се уверя дали мога да ти имам доверие. Все пак е възможно да си в съюз с враговете ми.

— А ти откъде познаваш семейство Баяр? — полюбопитства Хан, без да изпуска амулета си, и достатъчно несигурен да остане ли, или да си тръгне.

— Да кажем, че сме политически противници — отвърна Гарван. — Трябват ми съюзници с дарби. В замяна ще ти помогна да се защитиш от тях.

— И как ще ми помогнеш? — попита Хан.

Гарван направи още една стъпка към Хан, като се взираше напрегнато в очите му:

— Мога да те науча как да използваш амулета. Да те науча на чудни неща. — Очите му блещукаха. Говореше ниско, топло, едва ли не умолително.

— Задръж си бляскавите врели-некипели — отвърна Хан. — Ако искаш да разговаряме, ела и ме намери в истинския свят. Аз се връщам — прибави и призова заключителните думи на заклинанието.

— Трябва да се срещаме в Аедийон — настоя Гарван. — Опасно е да ни виждат заедно.

Хан се вторачи в него.

— Какво имаш предвид?

— Нямаш представа колко сме уязвими. — Гарван си пое късо дъх, сякаш искаше да каже още нещо и извърна поглед, раздвоил вниманието си. — Не разполагаме с време. Не споменавай на никого за нашата среща. На никого, разбираш ли? Ако семейство Баяр научат, ще те убият и ще си възвърнат амулета. — Замълча, за да му позволи да осмисли думите, и добави: — Да се срещнем след седмица, в полунощ, в Аедийон.

Камбанарията на „Мистверк“ е уединено място. Знаеш ли къде се намира?

Хан премигна срещу него. В ума му се опитваха да си пробият път с лакти поне хиляда въпроса.

— Знам къде е — кимна той. — Но какво те кара да смяташ, че…

— Не бива да ни виждат заедно — повтори Гарван. — Аедийон е единственото безопасно място. Междувременно презареди амулета си. Ако не успееш да дойдеш след седмица, ела по-следващата. Или още по-следващата. Ще те чакам всяка седмица, докато не дойдеш. Отвори портала в полунощ. И ела сам.

Той потрепери и изчезна премигващо.

Внезапно Хан усети ужасна болка в главата. Простена и отвори очи, за да погледне право в мрачното лице на Грифон.

За момент си помисли, че ще повърне, но това премина. Сведе очи към амулета си и видя, че ръката на Грифон го е стиснала, малко под неговата. Учителят го стискаше толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели, а лицето му се обливаше в пот.

— Пусни го — произнесе немощно Хан и задърпа пръстите на Грифон с другата си ръка.

— Първо ти — отвърна учителят му. — Не искам отново да се унесеш.

С голяма неохота Хан отпусна ръка и избърса потна длан в панталоните си. Лежеше на каменния под в класната стая. Бяха пъхнали нечие палто под главата му. Зад Грифон видя кръг от лица — другите ученици от класа.

Мика Баяр се мръщеше, все едно съжалява, че Хан отново се е присъединил към живите.

Не видя Фиона.

Грифон докосна челото на Хан с горещи пръст и чак тогава пусна амулета.

— Вече си вън от опасност — констатира той. — Явно Създателката пази слабоумните.

Учителят седеше на пода. Патериците бяха до него, а робата му — запретната до коленете. Белези покриваха долната част на краката му. Изглеждаха съсухрени, с груба потъмняла кожа, сякаш са изгорени. От глезените към коленете се протягаха железни скоби.

Грифон проследи погледа на Хан и намръщено свали робата си, за да се прикрие.

— Какво стана? — попита Хан, съжалил задето са го уловили да зяпа. — Имам предвид в Аедийон — побърза да добави.

— Без всякакво съмнение установихме, че си глупак, Алистър — отвърна Грифон. — Успя да изтощиш напълно и амулета, и себе си. Ето защо се нуждаеше от помощта ми, за да се върнеш. Надявам се пътуването да си е струвало.

Вратите на класната стая се разтвориха шумно. Влезе висока, ъгловата жена, следвана от Фиона. Косата на непознатата беше права, къса до брадичката, стоманеносива, разсечена от магьоснически червени нишки. Тежка бродерия обточваше робата ѝ, а множеството кадифени ленти на ръкавите говореха за високата ѝ длъжност.

— Какво става, учител Грифон? — попита властно тя. — Новопостъпилата Баяр ми докладва, че един от учениците ви е изпаднал в беда.

— Декан Абелард! — Грифон хвана патериците си засрамен, защото са го заварили на пода.

— Мога ли да помогна? — Жарава приклекна до него.

Учителят кимна, а Жарава го подхвана под мишниците и го повдигна. Щом стъпи на крака, Грифон се отдели от него. Жарава му подаде патериците.

— Всичко е под контрол — обясни учителят. — Новопостъпилият Алистър се забави прекалено много да се завърне от Аедийон.

— От Аедийон? — Декан Абелард погледна към Хан и си прехапа долната устна. — Наистина ли?

Грифон кимна:

— В момента се възстановява.

Абелард прибра полите на робата си и коленичи до Хан. Притисна опакото на ръката си към бузата му. Стори му се поразяващо гореща върху хладната му кожа.

— Дайте малко вода на момчето — нареди тя и някой изтича да донесе. Секунди по-късно се появи чаша, която Хан пресуши до дъно.

И друг коленичи до него — към бедрото му се притисна коляно. Хан обърна глава. Беше Фиона. Устните ѝ бяха разтворени, бледите ѝ очи се взираха в лицето му.

— Какво му е? — попита тя и се наведе, а косите ѝ докоснаха бузата му. — Ще оцелее ли?

— Щом е оцелял толкова дълго, очакванията ми са да оцелее — потвърди Абелард. — Добре постъпи, че дойде да ме извикаш.

Посегна към амулета на Хан, но ръката ѝ рязко се отдръпна, щом стреснато разпозна дизайна.

— Интересен избор, Алистър — промърмори тя, като приглади магьосническия си шал. — Трябва да поговорим за това. Наред с други неща. — И без да отделя очи от лицето му, разпореди високо: — Учител Грифон, освободете класа.

Грифон се обърна към изненаданите студенти:

— Новопостъпилият Алистър ни демонстрира на каква цена се изплащат безгрижието и арогантността в комбинация с невежество. Отбележете си го внимателно. — Замълча, за да им позволи да го обмислят. — За утре искам всеки да опише на две страници изживяването си в Аедийон, за да го споделите със съучениците си. Свободни сте.

Учениците започнаха да си събират вещите. Хан почувства вибрациите от крака и прикованите в него погледи, докато излизаха навън. Фиона не помръдна, сякаш се надяваше да я пропуснат.

— Ти също, Фиона — обади се Грифон. — Както и ти, Жарава. Вън.

Фиона се изправи и коленете ѝ се отделиха от Хан. Чу я да се отдалечава, а после отварянето и затварянето на вратата.

— Аз ще почакам, за да отведа Алистър до стаята му — каза Жарава. — Или в лечебницата. Където смятате, че трябва да отиде.

Абелард огледа упоритото изражение на Жарава и въздъхна:

— Добре. Но почакай отвън, моля. Трябва да поговорим насаме с Алистър.

Жарава поклати глава, приковал сините си очи в декана:

— Няма да…

— Всичко е наред — махна му Хан. — Ще се справя.

Наистина започваше да се чувства по-добре. Едва доловимото протичане на топлина в централната част на тялото му подсказваше, че магията отново е започнала да се натрупва.

Преди да проговори, Абелард изчака вратата да се затвори зад Жарава:

— И така, Алистър — подхвана тихо, сключвайки пръсти около китката му. — Разкажи ми всичко. — В него протече сила. В изтощеното състояние, в което се намираше, беше трудно да ѝ устои.

— За какво да ви разкажа? — попита той. Тя просто продължаваше да се взира в лицето му и Хан каза: — Помня само как почувствах замайване, а после вероятно съм изгубил съзнание. Не мисля, че се случи нещо особено. Имам предвид магическо.

— Алистър избра за партньор гъбоядеца, който току-що излезе — обясни Грифон. — Приятелят му се върна след няколко минути, но Алистър остана, докато не го извлякох насила. Изсмукваше сила като полудял. Беше изтощил почти напълно амулета си.

Абелард се намръщи.

— Колко дълго е останал там?

Учителят се поколеба:

— Около петнайсет минути.

— Петнайсет минути! — Абелард се поизправи и погледна втренчено Грифон. — Той е новопостъпил, учител Грифон. В магическо отношение дете. Защо не сложихте край по-рано?

Видът на Грифон издаваше силното му желание да се измъкне от стоманения поглед на декана:

— Партнирах на друг ученик.

— Знаете, че не бива да постъпвате така — избухна Абелард. — Как можете да наглеждате учениците, ако сам предприемате пътуване до Аедийон?

Грифон устоя на погледа ѝ:

— Беше безотговорно от моя страна. — Замълча. — Повече няма да се повтори, уверявам ви.

Абелард се обърна към Хан.

— Учителят Грифон предупреди ли те за последиците, ако останеш твърде дълго? — попита тя.

При така зададения въпрос, Хан се поколеба дали той, или Грифон е на подсъдимата скамейка. Размърда се върху твърдия под:

— Каза ни да се върнем бързо.

— Каза ли ви защо е толкова важно да се върнете бързо? — продължаваше Абелард.

Хан погледна Грифон, забил поглед в тавана.

— Обсъдихме въпроса. Ако изтощиш амулета си, трудно ще се завърнеш.

— Ако изтощиш амулета си, не можеш да се върнеш — поправи го деканът. — Оставаш завинаги в света на сънищата, докато тялото ти лежи изоставено. Мъртъв си.

Е, това беше новина. Хан почувства леко замайване:

— Значи вярвате в твърденията на Кинли за света на сънищата? В смисъл, на мен ми прозвуча все едно повечето хора дори не вярват в съществуването му.

Абелард кимна:

— Вярвам, че пътуването из Аедийон е рядко, но възможно. И наистина би било полезен инструмент, стига човек да успее да го овладее. — Пръстът ѝ се допря до кичур от посребрените ѝ коси и се заигра с него. — Всяка есен провеждаме това упражнение заедно с първокурсниците. Когато утре учениците донесат съчиненията си, ще се окаже, че повечето са опитали и са се провалили. Някои ще си измислят истории, с които да намекнат за успех. Други… невярващите… дори няма да опитат… Но от време на време попадаме на ученици като теб и… Хейдън, които успяват. Повечето са достатъчно умни и следват указанията. Приятелят ти е затворил портала самостоятелно и се е върнал. Ти си останал твърде дълго в Аедийон. Това е опасно, Алистър.

— Какво ви кара да смятате, че съм успял? — попита Хан. Под погледите на декана и учителя се чувстваше като прикован.

— Използвал си нечувани количества енергия — изтъкна Абелард. Изсеченото ѝ, строго лице бе придобило гладно изражение, към което Хан не изпитваше доверие. — Амулетът ти е изтощен.

— Вероятно защото не знаех какво правя — каза Хан. Опитът го бе научил в мигове на съмнение да отрича и да не спира да отрича. — Не бях прочел задължителните страници за днешния урок. Заклинанието ми не проработи, затова продължих да опитвам. Сигурно съм изгубил представа за времето.

— Твърдиш, че не си ходил никъде? — попита Абелард.

— Не и доколкото си спомням — отвърна Хан.

Абелард се намръщи и забели очи.

Обикновено Хан беше опасен лъжец, но сега май не успяваше да впечатли особено нито единия, нито другия.

— Каквото и да се е случило — натърти Грифон, — трябва да следваш указанията ми или ще бъдеш изключен.

— Учител Грифон е прав — потвърди Абелард. — Ако постоянно рискуваш така и с това застрашаваш безопасността на останалите, ще те изключа и ще конфискуваме амулета ти. Разбираш ли ме?

Хан сключи пръсти около амулета си. Само опитай, помисли си той и я погледна право в очите.

За негова изненада Абелард се усмихна:

— Не съм чувала това име. Алистър. — Тя отново го огледа хубаво. — И изговорът ти… е необичаен. Къде живееш? От кой дом си? Нищо чудно да познавам семейството ти.

— От Вехтошарника съм — каза Хан. Щом започна да говори, думите просто се изсипаха от него. — Живеех на улица „Калдъръмена“, над конюшнята, преди да изгори. В момента съм донякъде между домове, защото семейството ми е мъртво. Майка ми се казваше Сали Алистър, а името на сестра ми беше Мари. Мама се занимаваше най-вече с пране, но по малко и със събиране на парцали. Чували ли сте за тях?

Абелард поклати безмълвно глава.

— Ще чуете — обеща ѝ Хан, без да отделя очи от нейните.

Тя се покашля.

— Възможно е амулетът да е причината за успеха ти — заключи тя.

Посегна и предпазливо проследи с пръст извивките на змията, сякаш се опасяваше да не я захапе. Вероятно бе изтощен до крайност, защото изобщо не реагира на докосването ѝ. Хан потръпна, но устоя на изкушението да го измъкне изпод ръката ѝ. Все едно беше бръкнала в гърдите му и държеше сърцето му.

— Откъде го имаш? — Абелард се приведе по-близо.

— Купих го на пазара на клановете. Втора ръка — уточни Хан.

— Стори ми се ръчна изработка — сподели деканът. — С… допълнителни свойства, след като си в приятелски отношения с гъбоядците. Това би обяснило доста неща.

— Според вас мога ли да си позволя ръчна изработка? — попита Хан. — Приятелството си е приятелство, докато работата не опре до търговия. Така стоят нещата на пазара.

— Малцина чародеи биха подбрали такъв дизайн — не отстъпваше Абелард. Тя замълча. — Знаеш ли кой друг е имал такъв амулет?

— Нямам представа — излъга Хан. Чувстваше се изтощен и разкрит, лишен от обичайния си чар.

— Това е реплика на амулета, който е носел Краля демон.

Хан симулира изненада:

— Хм. Вероятно заради това го купих толкова евтино.

— Проявяваш ли специален интерес към черната магия, Алистър? Това ли е? — Гласът ѝ звучеше меко като кадифе.

— Искам да науча за всички видове магия — отвърна Хан. — Заради това съм тук.

— Някои хора биха погледнали предубедено на теб заради такъв амулет, Алистър — обясни тя. — Хора, които вярват, че всички врати трябва да са отворени за търсещите познание. Онези, които вярват, че целта оправдава средствата.

Абелард стана рязко и се извиси високо над него — черен силует на фона на светлината от прозорците. Наведе се и му протегна ръце, за да му помогне да се изправи и да седне на стол. Беше изненадващо силна.

— Повикайте партньора му — промърмори деканът към Грифон.

Учителят повика:

— Новопостъпил Хейдън!

Жарава влезе и Абелард го посрещна с думите:

— Хейдън, с Алистър разговаряхме за преживяването му в Аедийон. Ти какво си спомняш?

Очите на Жарава отскочиха от Хан към Абелард, сякаш подозираше, че ще попадне в капан. Хан направи опит да му изпрати съобщение само с очи.

— Е — рече Жарава, — не помня много.

— Кръвта и костите на Краля демон! — избухна деканът. — Просто ми кажи какво си спомняш. — Жарава отново погледна към Хан, но Абелард го улови за брадичката и обърна главата му към себе си. — Гледай мен, новопостъпил.

Жарава докосна амулета си, сякаш да си вдъхне увереност:

— Преди да започнем, се споразумяхме да се срещнем у дома, на едно добре познато ни място в планината Ханалеа. Така че двамата…

— Какво знаете вие за Ханалеа? — прекъсна го Абелард. — На магьосниците им е забранено да ходят там.

— Роден съм на Ханалеа — отвърна спокойно Жарава.

— Ти си от Призрачния клан, нали? — попита Абелард, сякаш не беше говорила зад гърба му. — Никога не съм виждала човек с дарбата да произхожда от онези лагери.

— Със смесена кръв съм — подхвърли Жарава, без да се впуска в обяснения. — Така че след като произнесох заклинанието, видях Хан да крачи към мен. Някак си премигваше, все едно го осветяваха пламъци на лагерен огън, а дрехите му не спираха да се променят. — Замълча. — Най-вероятно съм сънувал.

— И…? — поиска да узнае Абелард. — Какво стана после?

— Ами поговорихме малко. А след това… се… събудих.

Очите на декана се присвиха:

— Но Алистър не се върна с теб?

Жарава поклати глава:

— Когато отворих очи, Хан лежеше отпуснато на чина. Зачаках да се пробуди. Всички други бяха будни, с изключение на Мика Баяр и учителят Грифон. Фиона отиде да ви намери. После учителят Грифон се събуди и се притече на помощ.

Абелард посегна към амулета на Жарава. В отговор украшението грейна. Тя си оттегли ръката.

— За разлика от Алистър ти не си изтощил напълно твоя амулет. Или си достатъчно умен и следваш указанията, или изобщо не си бил в страната на сънищата. — Тя се усмихна леко. — Алистър, често работя с изключително способни ученици, дори новопостъпили. Отбележи си да поговорим в кабинета ми след четири седмици. Междувременно ще видя какво мога да открия за теб. — Качи се на подиума, взе книгата на Кинли и започна да прелиства страниците ѝ.

Знак да си тръгнат, та тя и учителят Грифон да поговорят.

Оглозгани кости, помисли си Хан. Какво можеше да открие за него деканът за един месец? И какво смяташе да прави тя с тази информация?

— Хейдън, отведи Алистър в стаята му и се погрижи известно време да си почива — разпореди Грифон. — Трябва да възстанови силата на амулета си преди часовете утре. Не забравяйте за двете страници. И ви предлагам и двамата да си прочетете домашните за следващия път — подвикна след тях, докато вървяха към вратата.

Вече прекосяваха затревения вътрешен двор. Жарава продължаваше да държи едната си ръка под лакътя на Хан, а с другата го подкрепяше. Хан се освободи.

— Ще оцелея — увери го той.

— Леден си като Притулени води, известно ти е, нали? — попита Жарава. — Винаги си по-топъл от мен, а сега не ти е останало нищичко. — Изумен, поклати глава.

— Истинско ли беше? — попита Хан, крачейки през купчина листа. — Наистина ли се срещнахме при Старешката река?

Жарава кимна и му хвърли кос поглед:

— Ти каза, че Кат си падала по мен.

— А ти, че на Фиона Баяр ѝ текли лигите по мен. — Хан повдигна вежда.

— Наистина ѝ текат, Самотен ловецо — широко се усмихна Жарава. — Без съмнение.

— Значи Абелард иска да работи с мен, а не с теб — продължи Хан. — Чудя се защо ли.

— Аз съм гъбоядец — напомни му Жарава. — Затова. — И забели очи. — Не че ми разбива сърцето.

— Ако ме научи на нещо полезно, ще го споделя с теб — обеща Хан. Повървяха мълчаливо още малко. — Видя ли нещо друго? — попита Хан. — Преди да затвориш портала?

Жарава поклати глава:

— Какво например?

— Точно когато ти си тръгваше, се появи друг. Знатен магьосник, малко по-възрастен от нас. Наричаше себе си Гарван. Не го ли видя?

Жарава повдигна рамене.

— Не. Някой от класа ли беше?

— Не го разпознах, но така или иначе трябва да е бил от „Мистверк“ — разсъждаваше Хан. — Спомена, че е от факултетния състав.

— Как е успял да ни намери на Ханалеа? Не трябва ли първо да визуализираш мястото, преди да го посетиш в Аедийон? — озадачи се Жарава.

Хан също сви рамене:

— Нямам представа. Не зная как работи. Но е възможно някой да ни е подслушал, когато си уговаряхме среща там. — Може би наистина трябва да се прибера и да прочета текста, помисли си той.

— И какво се случи? — попита Жарава. — Каза ли ти нещо?

Хан си припомни думите на Гарван: Не споменавай на никого.

Нямаше причина да се подчинява на заповедите на Гарван.

— Само, че иска да влезе в съюз с мен срещу семейство Баяр. Предложи да ме научи на магия. А после Грифон ме изтръгна от съня.

Жарава дълго съзерцава Хан. Веждите му бяха сключени. Най-накрая заключи:

— Е, извади късмет, Самотен ловец. Фиона отиде да извика Абелард, защото Грифон и Мика не бяха на себе си почти толкова дълго, колкото и ти. Започвахме да си мислим, че никой от вас няма да се върне. Тъкмо се канех отново да отворя портала и да се върна за теб, когато те се пробудиха. Грифон веднага се спусна и те съживи.

— Хм — проточи Хан. — Е, щом Грифон също е бил в Аедийон, трябва да е добре зареден. Все още разполагаше с достатъчно сила, а аз бях почти изчерпан.

— Какво отговори на Гарван? — поинтересува се Жарава.

Хан изсумтя.

— Не отговорих с да или не, но не съм глупак. Струва ми се рисковано да вземам уроци от непознат на място, където не съм запознат с правилата.

Също като Одънов брод, помисли си той.

Камбаните на кулата „Мистверк“ отброиха края на първия учебен час. Следователно разполагат с петнайсет минути, за да стигнат пеша до следващия си час — по лечителство. Нещо за амулети и талисмани.

— Ще те изпратя до „Хамптън“, а после се връщам в клас — каза Жарава.

— Няма да се връщам в „Хамптън“ — възрази Хан и зави по галерията покрай реката. — Не искам да пропускам учебен материал. И така сме изостанали.

— Но учителят Грифон нареди да…

— Няма да му казваме, става ли?

Ала думите на Гарван все така звучаха в ума му като натрапчива музикална фраза:

Мога да те науча как да използваш амулета. Да те науча на чудни неща.