Кралицата изгнаница

Седма глава Отново на път

В продължение на един безконечен миг никой не помръдна. Сетне Жарава заби глава в брадичката на Карн. Капитанът изпусна ножа и оръжието падна между тях. Вместо да губи време да го търси, Карн се хвърли към Кат и Монтен. Тримата се претърколиха на пода в полудяла плетеница: и Монтен, и Карн крещяха за помощ.

Жарава напипа ножа на Карн. Взе го между дланите си, притисна се в него и започна да реже въжетата. От амулета на Хан се надигна неочаквана мощ и фенерът избухна, разпращайки навсякъде парчета стъкло и горящо масло. Помещението потъна в мрак, с изключение на светлината от вещерската дрънкулка на Краля демон. Хан нахлузи веригата през главата си и прибра амулета под ризата си. С парче стъкло сряза въжето на глезените си. Бързо плъзна ръце по каменния под, за да открие другите амулети.

Кат пропълзя край него. По някакъв начин се бе откъснала от плетеницата, докато Карн влачеше към вратата бъдещия крал на Ардън.

— Хайде — изсъска тя. — Да се омитаме. В гората има войници. След тази врява ще дотичат веднага.

Жарава коленичи и се наведе напред — и той се втурна да търси медальоните.

— Ето твоя. — Протегна се назад и подаде Самотен ловец на Хан, омазан в кръв. При опипването на пода Жарава беше порязал ръцете си.

Кат се вторачи недоумяващо в амулета.

Отвън вече се чуваха тичащи към тях крака. Идваха войниците на Монтен.

— Ваше Величество! — извика някой. — Какво става? Всичко наред ли е?

— Към мен! — извика в отговор принцът на Ардън. — Атакуват ме убийци на северняците.

Войниците пробиха пътя си през вратата с таран и ги хванаха натясно в помещението.

В отчаянието си Хан плъзна ръка под ризата и улови змийския амулет. За пореден път го обхвана могъщество. Той протегна ръка и произнесе непознато заклинание. Карн се блъсна в принца и го отхвърли настрани. Същевременно от пръстите на Хан изригнаха пламъци и погълнаха ардънските войници около вратата. Хан подуши горяща вълна и овъглена плът. В опит да се върнат обратно по пътя мъжете, струпани на вратата, пищяха от страх и проклинаха онези, които препречваха бягството им.

Сърцето на Хан блъскаше в гърдите му. И преди беше убивал, но винаги в улични схватки, острие срещу острие. Никога — с помощта на магия.

Наложи си да пусне вещерската дрънкулка, обърна се и видя, че Кат го зяпа с отворена уста.

— Трябва да е тук някъде — каза Жарава, все така клекнал на пода.

— Остави го — дърпаше го Хан за ръката. — Няма да ти свърши работа, ако си мъртъв.

Лесно ми е да говоря, помисли си той. Имам си два амулета.

С видимо нежелание Жарава изостави претърсването и най-сетне се изправи, като притисна кървящи ръце в ризата си.

— Да вървим.

Купчина пушещи трупове преграждаше вратата. Хан удари с две ръце прозореца и кепенците избухнаха навън. Набра се на перваза, прехвърли крака и тупна на земята. Жарава и Кат изпълзяха след него.

Някой извика:

— Ето ги! — Съвсем разбираемо обаче, никой не се втурна към тях.

Хукнаха да спасяват живота си: тичаха на зигзаг през двора на фермата, прескачаха курници, заобикаляха нужници, докато най-сетне не намериха закрилата на дърветата.

Страхът ги зареждаше с бързина, с каквато войниците на принца на Ардън не можеха да се мерят. Излязоха от гората сред ниви и започнаха да се препъват през браздите; после тичаха през поле, осеяно с царевични стръкове и поръбено с жив плет и каменна стена. След време престанаха да чуват звуците от преследвачите си, но не престанаха да тичат по черен път, който няколко километра по-нататък се сля с по-широк.

Най-накрая пропълзяха зад висок жив плет и си поеха дъх. Хан седна отпуснато, с наведена глава и опита да успокои ударите на сърцето си. Трепереше от слабост и по цялото си тяло чувстваше пробождане, сякаш беше дъвкал шиполист.

Жарава изглеждаше по-зле от Хан — блед, разтреперан, облян в пот. Отпусна глава в ръцете си, безсилен да я държи изправена.

— Как го направи? — попита настоятелно Кат, сякаш тя заслужаваше отговорите. Изправена пред лицето на Хан, го улови за ръцете и ги обърна с дланите нагоре. — Как си се научил да изхвърляш такива пламъци?

— А ти какво правиш тук? — погледна я Хан. — Нали не искаше да идваш. — И тогава му просветна… чувството, че някой ги наблюдава по целия път от Делфи насам. — Проследила си ни, нали? На няколко пъти ми се стори, че чувам някой да се промъква около лагера.

— Ами добре че го направих — заключи Кат. — Как иначе щях да спася жалките ви… — Гласът ѝ заглъхна. Вторачи се в гърдите му с широко разтворени очи, след което посегна към медальона на Хан.

— Не го докосвай — предупреди я той и го прибра под ризата си.

— Това търсеха демоните — прошепна Кат — във Вехтошарника. Не спираха да питат за медальон, за магически предмет с формата на змия и със…

— Кога си разговаряла с демони? — попита остро Хан. — И защо би…

— Кръв и кости! — прекъсна го Кат, вторачена в двамата, сякаш току-що им бяха изникнали рога. — Вие сте проклети вещерняци, ето какво. Невъзможно!

— Двамата познавате ли се? — осведоми се Жарава, притиснал длан към челото си като при главоболие.

Кат приклекна леко и отстъпи от тях с присвити очи. И в двете си ръце стискаше ножове. Изглеждаше истински ужасена.

— Остави това, Кат — посъветва я меко Хан. — И прибери тези ножове. Магьосници сме, вярно е. Но няма да ти навредим.

Кат престана да отстъпва, но и не се приближи. Облиза устни и насочи едно от остриетата към Жарава:

— А кой е този? Не съм чувала за гъбоядец вещерняк.

— Дълга история — Хан не беше напълно сигурен на кои въпроси иска да даде отговор. — Кат Тайбърн, запознай се с Хейдън Жарава. С Жарава сме приятели от лагера Морски борове. Познавам Кат от Вехтошарника. Навремето заедно предвождахме шайка.

Кат и Жарава се спогледаха. Сблъсък на два свята от живота на Хан на това чуждоземно място.

— Той е гъбоядец — избърбори Кат. — Какво общо имаш с него! — В нейните очи родството на Жарава с гъбоядците засенчваше факта, че двамата са магьосници.

— Той е мой приятел — подчерта Хан. — От съвсем малък прекарвам всяко лято при клановете. — С изключение на трите лета, прекарани с Кат като главатар на банда във Вехтошарника. — Как ни откри чак тук? — смени темата той.

— Видях онези войници да ви извличат от хана и ми стана ясно, че сте загазили — тя все още гледаше заплашително Жарава. — И ви проследих. — Кат изсумтя. — Не мога да повярвам. Великият Гривник Алистър да се хване на номера с момината коса в сайдер.

Внезапно хрумване порази Хан:

— Ти беше малтуската монахиня, дето се наливаше по-яко от моряк — припомни си той забулената жена в общото помещение. Всъщност, като се замислеше, в последните няколко общи помещения.

— Поне не падам под масата все едно съм чирак — насмешливо подхвърли тя.

— Е, благодаря, че ни спаси — каза Хан. — Вероятно спаси живота ни.

— Няма вероятно по този въпрос — обади се Жарава и се усмихна на Кат. — Благодаря ти. Прояви съобразителност. Доста си добра с въженцето за душене.

— И така — Кат продължи да гледа Хан и пренебрегна Жарава, — мисля си, че някой трябва да те наглежда. Според мен се нуждаеш от по-качествена помощ. — Повдигна презрително устни към Жарава и разтърси гъстите си къдрици: — Възнамеряваш да организираш нова банда в Ардънскорт или какво? — Прибра си косите и ги пристегна с платнена връзка. Вехтошарският шал. — Там, струва ми се, има доста тлъсти кесии и почти никаква конкуренция. Повярвай ми, никой не може да се мери с вещерняк, става ли дума за отбраняване на територия.

И за момент не е повярвала, че отиваме в Одънов брод, помисли си Хан. Смятала е, че отново се връщам към онзи живот и не искам да деля с нея.

— Виж — подхвана той. — Жарава не е част от бандата ми. Както ти обясних, отиваме в Одънов брод, нямаме намерение да изпразваме джобовете на хората. Отиваме там да се учим.

— Защо не дойдеш с нас? — обади се изневиделица Жарава, без ни най-малко да подозира за предложението на Джемсън към Кат. — Там отиват всякакви хора. И се изучава какво ли не. Все нещо трябва да ти е интересно.

Хан и Кат се вторачиха едновременно в него.

— Притрябвало ми е съжалението ти, гъбоядец — озъби се Кат. — Какво си въобразяваш? Само защото си приятелче на Гривник Алистър, имаш право да…

— Тихо — отряза я Хан. — Можеш да дойдеш, но първо ще си стиснете ръцете с Жарава и при това положение ще трябва да се запишеш да учиш. Благодарни сме ти, задето спаси животите ни, но сделката е такава. Приемаш или не?

— Избираш него пред мен? — Очите на Кат се разшириха от учудване.

— Не той ме кара да избирам.

Кат потрепери и обви ръце около себе си. Косата светлина на залязващата луна озаряваше само отчасти лицето ѝ и блещукаше по сълзите, които се стичаха по бузите на момичето.

Кат Тайбърн? Да плаче?

— Стига де — възкликна Хан. — Не може да е толкова зле.

— Ще дойда — прошепна тя, като бършеше очи с ръкави и подсмърчаше. — Ще отида в Храмовата академия. Няма къде другаде да ида. Другите вече ги няма. Не мога да остана във Вехтошарника. Или където и да е другаде в града.

Хан се взираше в нея, останал без думи, за пореден път премазан от вината. В известен смисъл беше отговорен за нея. Той стана причина тя да изгуби всичко.

Независимо от това инстинктите не го оставяха на мира. Защо ѝ беше на Кат да има каквото и да е общо с него при безспорните ѝ основания да го обвинява за загубата на всичко… Вехтошарите, територията ѝ, Кадифе. Та тя трябваше да го мрази до смърт. А Кат не беше от всеопрощаващите.

Освен ако, както сама казваше, вече не ѝ бе останал никакъв избор.

— Добре — съгласи се той. — Решено. Сега е време да вървим. Щом се откажат да ни преследват наоколо, навярно ще се сетят да ни потърсят в хана. Трябва да се доберем дотам преди тях, да си приберем конете и да отпътуваме. — Не възнамеряваше да изоставя кончето си, не и след като цял живот беше чакал да си има такова.

През цялото време Жарава мълча, но сега поклати глава:

— Вие двамата вървете. Аз се връщам. Не мога просто да го оставя там.

— Да оставиш… о… амулета. — Хан сложи ръка на рамото на Жарава и Жарава потръпна раздразнен, сякаш вече знаеше какво ще му кажат: — Не бива да се връщаш — погледна го предупредително Хан. — Ще те убият.

— Ще вляза и ще изляза от лагера им, преди да са усетили присъствието ми — настоя Жарава. — Ще се срещнем при хана. Ако не се появя, двамата продължавайте без мен.

— Не се ли сещаш, че отново са го прибрали на сигурно място? — попита Хан. — Те несъмнено очакват да се върнеш за него. Нямаме представа с колко войници разполагат. Да не ти се иска да свършиш като войник в Ардънската война?

— И какво се очаква от мен да правя в Одънов брод без амулет? — Жарава вдигна ръце, за да му покаже празните си шепи. — Да нося вода и да поддържам печките? Да чистя нужниците?

Хан изпитваше вина, задето има два амулета, а Жарава — нито един. Амулетът Самотен ловец е изработен за мен, помисли си той. Справедливо е да дам на Жарава амулета на Ватерлоу.

Само че не му се искаше. Амулетът на Ватерлоу кипеше от сила — складираше я от седмици. В сравнение с него Самотен ловец изглеждаше тъмен и празен — същински неосветен храм.

Но след като не беше осъществил връзка с него, имаше голяма вероятност такава да възникне с Жарава.

А и при всеки опит на някой да докосне змийския медальон, човекът изгаряше пръстите си.

Хан свали амулета Самотен ловец от врата си и го разклати пред Жарава:

— Опитай този. Не съм го използвал. Повечето магьосници си нямат специално изработени амулети. Късметлии са, ако разполагат поне с един.

Жарава се взря във въртящия се медальон и се намръщи. Така реагира търговец, различил фалшив диамант от стъкло, инкрустирано в позлатена ламарина. Протегна предпазливо пръст и го докосна. Помежду им протече сила и украшението пламна приветствено.

Жарава въздъхна и поклати глава:

— Ще трябва да започна наново. — Все пак взе амулета от Хан, нахлузи верижката през глава и прибра внимателно вещерската дрънкулка под ризата си. Аурата му незабавно потъмня, защото амулетът започна да извлича сила от него.

Дали Карн можеше да използва по същия начин стария амулет на Жарава? Надявам се да изгори като факла, помисли си Хан.

Покатери се на едно дърво, за да огледа по-добре. Светлините на Ардънскорт чезнеха под лъчите на изгряващото слънце на изток. Прецени, че се намират на няколко километра западно от града.

Слезе на земята.

— Ще се позабавят, за да сложат в ред нещата там. До закуска ще сварим да се върнем в хана — каза той. — Стигнем ли града, няма да смеят да ни приближат по светло. Да вървим.