Кралицата изгнаница

Двайсет и трета глава Среща на изгнаници

Постепенно Раиса откриваше, че да имаш приятели, означава да ти се налага да се примиряваш с някои неудобства. Например иска ти се да се самосъжаляваш, а точно тогава те се хвърлят да те разведрят.

След като Раиса проследи Амон до мястото на срещата му, се заредиха седмици, обвити в болезнена мъгла; после започнаха изпитите в края на семестъра. Раиса беше прекалено заета, за да ѝ остава време да се потиска, а Холи и Талия — да го забелязват. И така Сивите вълци отхвърляха изпит след изпит. Започнаха и празненствата по случай края на семестъра. Кулминацията щеше да бъде тържеството във връзка със слънцестоенето.

Раиса нямаше представа какво са казали Холи и Талия на останалите Вълци, но разговорите им често секваха, когато тя влизаше в помещението. Всеки търсеше свой начин да помогне. Гарет ѝ предлагаше да си пийне от манерката с уиски, която криеше под дъска на пода, а Мик — дай подари изработените му от клановете дисаги, предмет на нейното възхищение.

Сега Раиса странеше от „Гриндел хол“ по всички възможни начини. Ако Амон беше в общежитието, тя оставаше в стаята си. Налагаше ли им се да са заедно, се държеше с него учтиво, услужливо и спокойно.

Не му се сърдеше, но трудно понасяше злощастното му виновно изражение, сякаш все се опитва да каже нещо, ала не открива думите. Или многозначителните погледи, които си разменяха останалите.

Можеше и да започне да се самосъжалява, Раиса обаче не желаеше жалостта на другите.

Веднъж Амон издебна удобен момент и почука на вратата ѝ.

— Рай. Нетърпимо е. Излез да поговорим.

— Сега не мога. — Тя се постара гласът ѝ да прозвучи равно и леко. — Уча.

— Рай — повтори той и тя си даде сметка, че е отпуснал чело на вратата. — Моля те. Ти си най-добрият ми приятел.

— И ти — моят. Но просто сега не мога, нали разбираш?

Неизвестно как едно изхлипване се прокрадна в гърлото ѝ. Тя не успя да каже нищо повече и остана седнала, със стиснати юмруци и задъхана, докато пристъпът отмина.

Настъпи денят на слънцестоенето. В общото помещение се водеха оживени разговори за празненствата преди фойерверките малко по-късно. Изглежда, Амон щеше да ги наблюдава от Храма заедно с Аннамая. Суетеше се в съседната стая и се преструваше, че не чува как останалите придумван! Раиса да излязат заедно.

— Ела с нас — подканяше я Талия. — Ще се срещнем с Пърли на Моста. Ще вечеряме и ще си намерим някое хубаво местенце, откъдето да гледаме фойерверките.

— Труди се като робиня през целия семестър — прибави Холи. — Утре заминавам за вкъщи, няма да имаме друга възможност да излезем заедно.

От Сивите вълци само Холи щеше да пътува по време на ваканцията за слънцестоенето. Пътят в двете посоки щеше да отнеме повече време, отколкото щеше да прекара у дома, но за нея си струваше, защото щеше да види дъщеря си.

Раиса изчака Талия да отиде в тоалетната и дръпна Холи настрана.

— Холи, ще занесеш ли едно писмо до майка ми в Первала? — попита тихо. — Почти съм го написала. Ще го завърша и ще го оставя на леглото ти.

— Ама разбира се. Но как да я намеря? Къде е отседнала?

— Лорд Авърил е неин близък приятел — обясни Раиса. — Ако му го дадеш, той знае как да ѝ го предаде. И ако има отговор, вземи го. — Раиса замълча. — Но е важно той да получи писмото директно от теб. Не намесвай никой друг. Става ли?

— Разбрах — кимна Холи.

— И моля те, не го споменавай пред останалите — допълни Раиса. Особено пред Амон Бърн, помисли си тя.

Холи вдигна рамене:

— Щом така искаш. Какво стана с идеята за вечеря? Не си падаш по таверните, но в края на краищата е празник.

Раиса поклати глава:

— Благодаря за поканата, но ще вечерям в трапезарията, ще почета и ще си легна рано. — Тя пусна една подчертана прозявка. — Ако в полунощ все още съм будна, ще изляза във вътрешния двор и ще погледам оттам.

— Тогава и ние ще останем да вечеряме с теб — предложи Талия. — Ще ти правим компания. Може пък да размислиш за фойерверките.

— Не — възрази Раиса. — Добре съм. Не съсипвайте плановете си заради мен.

Тя вдигна поглед. На вратата стоеше Амон, а сивите му очи представляваха мрачни сенки от болка.

Всички излязоха. Не пропуснаха да я погледнат за последно, но без повече опити да променят решението ѝ.

Раиса отиде в почти празната трапезария. Поне веднъж имаше достатъчно месо; и захаросани сладки, и празнични курабии, поръсени да изглеждат като слънца. Върна се в „Гриндел“ и преписа писмото до кралица Мариана. Остави го на леглото на Холи и разтвори учебниците на масата в общото помещение. Задълбочи се в „Кратка история на военното дело в Седемте кралства“. Въпреки заглавието книгата беше осемстотин страници. Добре че не ѝ се налагаше да чете пълната версия.

Без съмнение Туран отново щеше да ѝ преподава „История на Военното дело II“ следващия семестър. Ако успееше да вземе изпита за първата част. Струваше ѝ се невъзможно да се провали по предмет, който я вълнува толкова силно. Искаше ѝ се учителят Аскъл да провежда изпитите, а не Туран.

Раиса се зачете и скоро текстът я погълна напълно. В няколко глави се говореше за употребата на магията във военното дело. Описваше се как Ханалеа ги е използвала при нападението на три фронта след Опустошението, за да отблъсне пирати, бандити и нашествието от юг. Кралицата воин беше иноватор, поемаше рискове. Наследството ѝ устояваше на времето и до ден-днешен.

Какво наследство щеше да остави тя, Раиса? Изпълнено със скръб и разочарования?

Раиса се облегна назад и потърка очи. Общежитието беше притихнало като гробница. Навън храмовите камбани проехтяха дълбоко. Девет часът.

Внезапно мисълта да е сама в стаята си в тази най-празнична от всички празнични нощи — и то при отменен вечерен час — ѝ се стори непоносима. Посрещаме нова година, помисли си тя. Време за нови възможности. Вечер, когато човек трябва да остави нещата просто да се случват.

Нямаше да ѝ навреди да подиша малко чист въздух, реши тя, и откачи наметалото си от закачалката на стената.

Раиса се озова навън. Зави към реката. И оттук чуваше музиката от Моста, където след няколко часа щяха да започнат фойерверките. Нима беше чак толкова рисковано да отиде поне веднъж там? Ще открие Талия и Холи и ще вдигне наздравица с тях. От толкова дълго не беше наблюдавала фойерверки. Наистина би било жалко да не прекара вечерта с Холи, преди тя да замине.

Докато крачеше към реката, не я напускаше тревожното чувство, че някой я следи. Обърна се, ала не забеляза никого. По улиците гъмжеше от народ, тълпата нарастваше, колкото повече наближаваше реката.

Венци от вечнозелени клонки украсяваха уличните лампи, а по улиците висяха фенери, за да приканят светлината в Седемте кралства. Храмовете бяха ярко осветени, окичени с бляскави лентички и свещи, предназначени да отблъскват мрака. Вътре проповедници и храмови хорове пееха химни за Създателката и отпиваха от празнични бокали, също като у дома. Настроението на Раиса се пооправи.

Вървеше по тесните павирани улички на стария град, от двете ѝ страни подскачаха, пролайваха или виеха сиви вълци, сякаш искаха да привлекат вниманието ѝ. Тя спря, огледа се. Не видя нищо. Постара се да успокои препускащото си сърце.

Понякога вълците предвещаваха повратна точка. Навярно тази нощ на слънцестоенето означаваше нови възможности.

Дните ти на игри приключиха, каза си тя, като опитваше да не мисли за Амон. Не можеше да се омъжи — нито дори да бъде — с Амон Бърн. Тази пътека бе преградена за нея. Накъде другаде да тръгне?

Да се омъжи за някой извън Превала. Лиъм Томлин от Тамрон съвсем ясно ѝ даде да разбере, че се интересува от нея, но поради каква причина — тя така и не успя да си обясни. От политическа гледна точка Лиъм можеше и да е най-обещаващият брак, но тя се нуждаеше от повече информация, за да е напълно сигурна.

Не вредеше, че Лиъм е по-млад, по-хубав и по-привлекателен от всеки друг принц, с когото Раиса имаше шансове за бракосъчетание. Не го обичаше, но далеч превъзхождаше Джерард Монтен, от когото я побиваха тръпки.

Или да се подчини на майка си и да се омъжи за Мика Баяр, което щеше да предизвика водопад от последици, вероятно и война с клановете. Ала Раиса беше по-силна от майка си, по-упорита. Магическите връзки, наложени от проповедниците, криеха шанс да я опазят. В съчетанието между линията на Сивия вълк и Магьосническия съвет имаше потенциал. Гвардията и армията щяха да останат верни на кралицата. Вероятно.

Друг вариант бе да се омъжи за водач от клановете, също като майка си. Това щеше да предразположи клановете и да вбеси Магьосническия съвет. Щеше да подсили третата опора във властта на Сивия вълк. Рийд Демонаи представляваше възможност, а и в другите лагери се намираха добри кандидати.

Ханалеа не се бе омъжила по любов. Никой никога не беше чул нещо за мъжа, за когото се бе омъжила след Опустошението. Беше се фокусирала да спасява кралството си. Ето ти пример за подражание.

Раиса, дълбоко потънала в мъглата на стратегическите планове, едва не се блъсна в близката стена. Огледа се, даде си сметка, че музиката е отслабнала, а тя самата се е залутала сред лабиринт от тухлени улички. Обърна се в посоката, откъдето идваше, и установи, че някой е преградил пътя ѝ.

— Гледай ти. Кой се разхожда сам във вечерта на слънцестоенето? — прозвуча въпрос. — Нямаше ли с кого да се разходиш на празника?

Беше Анри Туран, замаяно пиян и вмирисан на пиво, пременен с обичайната за него крещяща разточителност.

За дълъг миг Раиса замръзна. Спореше със себе си какво да предприеме. Накрая кимна:

— Учител Туран, честита Нова година. Нека слънцето отново изгрее. — Направи опит да се изниже бързо край него към улицата.

Той обаче я сграбчи за ръката, дръпна я към себе си и я тикна към стената, притиснал ръка в гърлото ѝ.

— Пусни ме! — опита да извика Раиса, но натискът върху трахеята ѝ попречи на гласа ѝ да прозвучи високо.

Алеята беше пълна със сиви вълци с настръхнали гриви. Воят им отекваше в стените от двете ѝ страни.

— Не искаш ли да се поразходиш с мен? — изфъфли Туран. — На… разположение съм.

Раиса се напъна да отлепи дланта му с две ръце:

— Казах да ме пуснеш.

— По-добре да се научиш да не изразяваш много-много мнение — посъветва я той. — Вкара ме в беля с учителя Аскъл и следващия семестър няма да преподавам.

— Дано това ти даде време да поразмислиш какъв си кретен. — Изгубила разум от ярост, Раиса едва си поемаше дъх.

Не се оказа умен ход. Дланта на Туран се притисна още по-силно към гърлото ѝ, сякаш за да прекъсне дъха, който изразява това съждение. Светът започна да се върти пред очите ѝ.

Какво я учеше Амон? Ако някой те сграбчи на улицата, удряй силно и бързо, защото може и да нямаш втора възможност.

Тя опря гръб в тухлите и стовари тока на ботуша си върху единия от нелепите кадифени чехли на Туран. Чу се хрущене на кости.

Той изрева от болка и отпусна хватката си достатъчно, та тя да си поеме дъх. Но после удари главата ѝ в стената. Сега вече Раиса видя звезди.

— Презирам севернячките — разтърси я хубавичко той. — Всички сте блудници и уличници, до една. Ще ти покажа как се разправяме с блудниците на юг.

Залепи лице в нейното в пиянска целувка. Използваше тялото си, за да я крепи изправена до стената.

Притисна ръце от двете страни на лицето ѝ и го задържа неподвижно. Тя напипа кутрето на дясната му ръка и го скърши назад. Той изкрещя и политна, хванал наранената си ръка. Раиса използва възможността да го ритне в капачката на коляното. Сега вече той рухна на паветата, затъркаля се напред-назад и нададе рев от болка.

Явно извади късмет — алкохолът забавяше реакциите на Туран; оставаше ѝ само да избяга, но не успя да се въздържи. Целият гняв и цялото безсилие от последните седмици се завърнаха. Тя извади ножа си и го притисна о̀ гърлото на Туран.

— Когато ти разказваха за севернячките, споменаха ли, че винаги ходят въоръжени с нож? — осведоми се тя.

Туран поклати глава:

— Не — прошепна той.

— Пипнеш ли ме отново, арогантна ардънска свиньо, заклевам се в кръвта на Ханалеа, жената воин, да те кастрирам. Разбираш ли?

Туран започна да кима неконтролируемо, по челото му избиха едри капки пот. Раиса отстъпи заднешком, обърна се и побягна по уличката.

В края ѝ стоеше някой. На фона на уличното осветление се очертаваше силует на висока фигура. Сърцето на Раиса спря. Да не би да беше някой от ардънските приятелчета на Туран и идваше да му помогне?

— Махай се от пътя ми — викна тя, без да забавя крачка, — или ще те сполети същото като него.

— Включително и кастрирането ли? — попита онзи на превалски. — Чувал съм крадци да изпускат ръкавица, но това ми се струва сурово.

Страхът ѝ се превърна в объркване. Беше превалец. Не ардънец.

— Да изпускат ръкавица?

Мъжът направи жест, сякаш си отсича китката:

— Интересната справедливост на кралицата. Спира крадеца да си изкарва прехраната по какъвто и да било начин.

Нещо я накара да потрепери. Присви очи в мрака:

— Кой си ти? И какво правиш?

— Аз ли? Никога не бих посегнал на северняшко девойче. Известно ми е за ножовете. — Гласът му беше познат, но чертите му оставаха скрити в сянката. — Смятах да дръпна тази торба с нечистотии от теб, Ребека, но май помощта ми ти беше излишна.

Тя се спря, а сърцето ѝ започна да бие ускорено.

— Алистър? — прошепна. А после по-високо: — Ти ли си? Алистър?

— Излез на широката улица и се убеди. — Той отстъпи две крачки и светлината от фенерите огря чертите му.

Тя тръгна напред, излезе от уличката, вдигна глава и погледна в чифт сини очи, вече не вярваше, че ще го види отново. Сърцето ѝ едва ли не се пръсна, с мъка си пое дъх, та въздухът да преодолее буцата в гърлото ѝ.

— Пресвета Ханалеа, наистина си ти — прошепна тя, а в очите ѝ щипеха сълзи, твърде внезапни, за да успее да ги преглътне.

— Здрасти, Ребека — поздрави Гривник Алистър и побърза да добави: — Хайде, хайде. Не се поболявай. Не съм призрак, ако това си помисли.

— Чух, че си мъртъв — каза Ребека, едва ли не осъдително. — Открили окървавените ти дрехи на речния бряг.

Гривник сви рамене:

— Трябваше да се отърва от сините куртки, дето ме бяха погнали по петите. Поизмамих ги малко. — По лицето му плъзна изпълнена със странна болка усмивка. — Явно се е получило.

Възкресението видимо му отиваше. Беше облечен по-хубаво, отколкото го помнеше. Без да са екстравагантни, дрехите му изглеждаха нови, от качествен плат. Стояха му добре и подчертаваха високо, стройно тяло с широки рамене под вълнено наметало.

Последния път, когато Раиса го видя, косата му беше чорлава, мръснокафява, носеше дрехи на човек от клановете. Сега косата му беше наскоро подстригана и блещукаше като злато под светлината на уличните фенери. Все едно бе оживял стар романс: просякът заменя дрипите си и се превръща в принц.

И лицето му беше различно. Нямаше и следа от синините от побоя, нанесен му от кралските гвардейци. Сега тя видя, че Гривник има високи скули и дълъг, прав нос, с малка чупка, сякаш е бил чупен в миналото. Бяха се появили и сенки, които преди не бяха там.

— Какво правиш тук? — попита повторно Раиса.

— Ходя на училище. Също като теб. — Гривник погледна през рамото ѝ към тясната уличка. — Да се измъкваме обаче, преди приятелчето ти да си възвърне куража. — Замълча с наведена настрани глава: — Или искаш да извикаш отговорниците?

Вероятно самият той едва ли имаше навика да вика представителите на закона.

Раиса си представи каква каша ще предизвика; каква тълпа ще се събере, и поклати глава:

— Да вървим.

Той я насочи наляво към реката, слагайки длан между раменете ѝ. В докосването му имаше нещо — горещина, пощипване, почти като…

— Искаш ли да се разходим по Моста? — предложи той. — Ще обърнем по един сайдер и ще поговорим.

Раиса се изплъзна от ръката му и спря. Гривник погледна, разтревожен да не би да е прекрачил границата:

— В смисъл, ако нямаш други планове. Просто… ще ми се да поговоря с теб.

— Предпочитам да не ходя на Моста — призна Раиса. — След всичко, което се случи, нямам настроение да съм сред хора.

— Ами тогава — той прокара пръсти през косата си, — да те изпратя до „Гриндел“.

В главата ѝ забиха предупредителни камбани.

— Откъде знаеш къде живея? — попита остро тя.

— Е, аз… ъъ… проследих те оттам дотук.

— Проследил си ме?

Той вдигна ръце и огледа претъпканата улица, за пореден път разтревожен, че някой може да я чуе:

— Ще ти обясня. Когато поговорим.

Раиса си представи как се прибира в общежитието, посрещната от любопитните очи на Сивите вълци. Без да изключва възможността да попадне на Амон Бърн.

Едва ли някой от тях щеше да се прибере в близките часове. Така или иначе, нямаше гаранции.

— И аз искам да поговоря с теб, но не можем да отидем в „Гриндел“.

За изненада на Раиса Гривник не попита защо.

— Да отидем в моята квартира и ще седнем в общото помещение — предложи той. — Отседнал съм в „Хамптън хол“, от другата страна на Моста.

— „Хамптън“? Това общежитие не ми е познато. На кой площад е?

Той се покашля, но не отдели очи от лицето ѝ, сякаш не искаше да пропусне нищо:

— „Мистверк“.

— „Мистверк“! Но това е… училището за магьосници. — От удара в стената я болеше главата. Изглежда не беше разбрала правилно.

— Доста неща се случиха. — Гривник бръкна под наметалото си и извади блещукаща скъпоценност на верижка… змия, издялана от зелен, прозрачен камък. Сключи пръсти около него. Камъкът засия между пръстите му, попивайки енергия.

Раиса отстъпи несъзнателно:

— Ти си магьосник?

Той кимна едва ли не извинително и бързо прибра амулета.

— Но… но… как е възможно? — Повиши глас, а Гривник размаха ръце, за да ѝ даде знак да говори по-тихо. — Кой те изпрати тук? — попита строго тя. — Дошъл си да ме намериш ли?

— Не. Както казах, тук съм, за да уча. Доста е… объркано. Ще ти обясня, но — отново се огледа — не и насред улицата, става ли?

— Не мога да отида в „Хамптън“ — изстреля необмислено тя, неподготвена за разкритието му. — Не искам никой в „Мистверк“ да ме вижда с теб.

Той се сви, а и лицето му се напрегна. Тя си даде сметка колко погрешно я е разбрал: смяташе, че тя се срамува да я виждат с него.

— Нямах намерение да прозвучи така. — Раиса сложи ръка на лакътя му. — Не знаеш ли място, където да поговорим спокойно? — попита тя. — Само двамата?

Той повдигна вежди и изучи изражението ѝ в опит да схване какво премълчава тя.

— Ами имам едно местенце в библиотеката, във вътрешния двор на „Мистверк“. Малко трудно се стига дотам, но е уединено.

— В библиотеката! — Звучеше достатъчно безопасно. — Не е ли затворена сега?

— Не и за мен. — Той се усмихна по онзи пакостлив начин, който я очарова още в самото начало. — Но трябва да си имаме доверие един на друг. Аз — че няма да кажеш на никого за мястото. А ти… е, разбираш.

За да стигнат дотам, се налагаше да прекосят забранения мост.

Навярно е време да поема този риск, прецени тя. Огледа се, но вълците не се виждаха никъде.

— Добре — съгласи се Раиса. — Да вървим.

Гривник я наблюдаваше мълчаливо как покри косите си с качулката и уви лицето си с шал, макар дъждът да бе престанал.

По Моста гъмжеше от празнуващи. Мнозина пиеха на улицата и вдигаха наздравици за завръщането на слънцето. От вратите на таверните се изливаше музика, а пернати марионетки се кривяха в импровизирани представления по балконите. Раиса се оглеждаше с разширени очи. Ето я Ханалеа, жената воин, цялата в кремаво бяло — посича Краля демон в червено оперение.

Гривник я хвана за ръка и започна да им проправя път през тълпата. Тя чувстваше горещото ужилване на магьосническата сила в пръстите му.

Това е сън, помисли си тя. Сън по време на слънцестоенето. Каквото сънуваш по слънцестоене, се сбъдвало.

— Ей, Алистър — подвикна някой от вратата на една таверна. — Кое е девойчето? Няма ли да ни запознаеш?

Гривник поклати глава и продължи да крачи. Мостът остана зад гърба им, вече се намираха от страната на „Мистверк“ — за втори път прекосяваше реката, откакто пристигна. Първия път разби сърцето си. Този път… кой знае?

Раиса виждаше пред тях кулата „Мистверк“. Осветеният ѝ часовник показваше десет вечерта. Два часа до фойерверките. Покрити галерии, предпазващи учениците от проливните южни дъждове, свързваха сградите и разчертаваха двора.

В края на Моста Гривник зави по странична улица, после по друга, по-тясна. Тревогата на Раиса растеше. Трябва да си имаме доверие един на друг, каза той. Ами ако избяга от една неприятност, само за да си навлече друга?

Едната страна на уличката представляваше стена от груби камъни. Гривник се поспря само колкото да завърже наметалото около кръста си, за да не се оплита в краката му. Накара Раиса да стори същото. След това той се покатери по стената на сградата като котка и изчезна на покрива.

— Ей! — прошепна тя, вдигнала очи и премигваща срещу лекия ръмеж. — Какво пра…?

Той се наведе през ръба и се протегна към нея:

— Ето. Дай ръце.

Тя също се протегна и се повдигна на пръсти, а той я сграбчи за китките, вдигна я рязко във въздуха и секунда по-късно я настани на покрива до себе си, без да я пуска. През нея протече сила като силно питие.

— Вече можеш да ме пуснеш — прошепна Раиса, намерила опора с крака. Опита да се измъкне от хватката му.

— Внимателно — прошепна в отговор той. — Хлъзгаво е от дъжда. — Дръпна я далеч от ръба на покрива и я пусна. — Обещай да не паднеш и да не си счупиш врата.

Тя кимна безмълвно и потърка лакти.

Гривник погледна на юг над морето от свързани покриви:

— До библиотеката ще минем по галериите, но трябва да стъпваш тихо, разбираш ли?

Тръгна уверено до покрива на най-близката галерия, а тя го последва. Той се приведе, докато се придвижваха към следващата сграда, за да не го забележат отдолу. Раиса направи същото. Преодоляха билото на покрива. Под краката им тракаха керемиди. Сърцето на Раиса блъскаше в гърдите ѝ, но понеже беше твърде ветровито, едва ли някой щеше да чуе този звук.

В другия край на покрива Гривник скочи ловко върху следващата галерия. Изумена, тя си даде сметка, че не е издал никакъв звук. Той се обърна и разтвори ръце, за да я посрещне:

— Скачай.

Скочи, а той я улови, като направи крачка назад. Притисна я силно към гърдите си, а лицето ѝ се залепи в мокрото му рамо. Отново почувства горещината на магията — наметалото му буквално отделяше пара и миришеше на обжарена, влажна вълна. Той плъзна ръка между двамата към врата си и горещината понамаля малко.

— Съжалявам — извини се той. — Все още изпускам прекалено много енергия, когато не я складирам.

Гривник пропълзя на четири крака по стръмен скат в далечния край на галерията. Тя започна да се пързаля по хлъзгавата повърхност, но той я улови за рамото и я спря навреме. Достигнаха върха, Раиса се огледа, за да прецени къде се намират. Най-вероятно беше едно от крилата на библиотеката.

— Тук долу. — Той скочи в пространството между два засрещащи се ската — надеждно укритие от любопитни очи от улицата.

Раиса се пързулна по дупе и цопна на дъното. Вече беше подгизнала до кости.

— Демонска кръв — измърмори тя, изправяйки се с мъка.

С известни усилия Гривник отвори малък прозорец с оловно стъкло в ската на покрива.

— Аз ще вляза пръв. — Промуши се с краката напред и тя чу тихото тупване при приземяването му от другата страна. Погледна през прозореца и видя, че стои изправен точно под нея. По лицето му се сипеше лек дъждец. — Хайде.

Тя се спусна през перваза и той я улови точно преди да удари в пода.

Гривник порови из джоба си, извади свещ и я запали с пръсти. Остави я да се разгори и изсипа малко разтопен восък върху една чиния. Залепи свещта изправена и остави чинията на масата.

По стените на помещението висяха книжни лавици, посребрени от прах. Масата обаче беше почистена. По нея бяха натрупани листове хартия и книги, отбелязани на различни страници; имаше мастилница и перо за писане. В едната стена бе вградено малко огнище, а до огнището бяха струпани дърва за огрев. В ъгъла се виждаха смачкани на топка одеяла, а върху тях мека възглавница.

Спи като бродяга — припомни си тя нощта, която прекараха във Вехтошарника, фактът, че вече го знае, ѝ се стори прекалено интимен.

Оттогава се бяха случили толкова много неща. Изглеждаше ѝ като преди цял един живот.

— Дотук наистина се стига трудно — отбеляза Раиса.

— Не е толкова зле, когато не вали. Когато библиотеката е отворена, минавам по стълбите.

— Едва ли ти идват често гости.

— Ти си първата.

Гривник си окачи наметалото на пирон до огнището. Прокара ръце над вълната и при докосването му платът изсъска и изсъхна. След това хвърли дърва на скарата и ги разпали с жест и дума.

Перчи се, помисли си Раиса. Прави магьоснически фокуси. Постоянно посягаше под ризата си и прошепваше заклинания. Къде се беше научил да прави чародейства?

В „Мистверк“, разбира се.

Гривник се изправи и обърна към нея, сякаш най-после не знаеше какво повече да направи.

— Не ти ли се струва, че това се е случвало и преди? — Раиса също си свали наметалото, натежало от влага. — Помниш ли? Във Вехтошарника. Отвлече ме от храма Южен мост и ме влачи през дъжда.

— Явно вали постоянно, където и да отидеш — рече той.

— Мислех си, че е заради теб — отвърна надменно тя, като му подаваше наметалото си.

Той изстиска вода от него и го изсуши с ръце. Чак тогава го окачи до своето.

Изглеждаше по-лесно да си разменят хапливи забележки, вместо да позволят на оглушителното мълчание да стане нетърпимо. Вече си бе дала сметка, че ако не може да се има доверие на Гривник Алистър, идването ѝ тук бе най-глупавото нещо на света.

Гривник Алистър беше магьосник. Водач на банда, крадец, вероятно убиец… а сега и магьосник. Дали при последната им среща беше демонстрирал някакви признаци да е такъв?

Кръв се надигна в лицето ѝ, когато си припомни за всичките случаи, когато я бе докосвал. Обви ръка около нея и я притисна към себе си, опирайки нож в гърлото ѝ. Вдигна я и я носи, претърсва я за оръжие, държеше я за ръка, за да я завлече през Южен мост. И всеки път кожата ѝ щипеше и гореше, но не си спомняше ужилване от магьосническа сила. Нищо подобно.

Ами убитите улични разбойници? Бяха обгорени и изтезавани — от демони, както се твърдеше. Само че дали не беше дело на магьосник, главатар на противникова банда?

Не. Отказваше да го повярва.

Налегна я тъга, сякаш ѝ отнеха Гривник Алистър за втори път. Първо беше мъртъв. Сега пък беше магически — и следователно недосегаем. Земята отново се бе поместила, а вратата към възможностите помежду им се затвори.

Какви възможности? Предпочиташ да е мъртъв, вместо да е магьосник ли?

— Ребека.

Ребека го погледна стреснато. Той ѝ подхвърли монета, а тя инстинктивно я улови. Монета от пет пенса.

— За да ми кажеш какво мислиш — рече. Но не ѝ се усмихна.

— Къде по-точно се намираме? — поинтересува се тя.

Потръпна и протегна ръце към огъня. Поне този път нещата изглеждаха по-прилично в сравнение с леговището му във Вехтошарника.

— Между лавиците, шести етаж, библиотеката „Баяр“.

— Библиотека „Баяр“! — Раиса отново потръпна и се обгърна с ръце.

Гривник я погледна с присвити очи:

— Всичко е наред. Тук никой не се качва, освен ако не проявява изключителен интерес към зърнодобива хиляда години преди Опустошението.

— И така — огледа се Раиса, — това ли е новото ти леговище?

— Винаги трябва да си имаш местенце. — Изглеждаше изнервен, едва ли не срамежлив. Напъха ръце в джобовете си и се заклати на пети, без да среща погледа ѝ.

— Стори ми се, че те видях — каза Раиса. — В началото на есенния семестър. На кон, близо до конюшните при „Уийн“.

— Аз бях — призна той. — И на мен ми се стори, че си ти. — Погледна я преценяващо. — Косата ти е различна — констатира и зарови пръсти в своята.

Раиса издърпа напосоки книга от лавицата.

— Нямах представа, че си магьосник. — Разлистваше четивото… нещо за овес и ечемик.

— Не бях. Тогава не бях.

— Хората се раждат магьосници. Никога не съм чувала някой да се превръща в такъв по-късно. — Натика книгата обратно на мястото ѝ.

Той сви рамене пред тази мистерия:

— Странна работа, а? Моля. Седни. — Гривник посочи единствения стол. — Искаш ли чай? Ще те постопли. — Полагаше всички усилия да се представи като гостоприемен домакин, ала маниерите му си оставаха маниери от Вехтошарника.

— Звучи добре — кимна Раиса. И неспособна да се въздържи повече, попита: — Как се озова тук?

По бузите му избиха петна.

— Както казах, ходя на училище тук — напомни малко отбранително.

— Но как можеш да си го позволиш? — изпусна се необмислено Раиса. Мигом съжали. Въпросът ѝ прозвуча арогантно и високомерно.

Той я наблюдава продължително, сякаш спореше със себе си как да ѝ отговори.

— Продадох си гривните. Предложиха ми добра цена. — Като доказателство си протегна китките. Сребърните гривни бяха изчезнали, ала кожата все още изглеждаше нежна и чувствителна.

Тя се изненада. Гривните бяха неговата запазена марка. Нямаше вид на човек, готов да се раздели с тях.

Явно наистина е жадувал за образование, помисли си тя.

Той се разтършува в ъгъла, намери чаша, от тенекиена кутия гребна с лъжица малко чай, загря каничка с вода между шепите си и напълни чашата. Подаде я на Раиса.

— Научил си много магии — констатира Раиса, отпивайки. Опушената, планинска смеска пробуди внезапната ѝ носталгия по дома. — Впечатлена съм. Явно възприемаш бързо.

В отговор на комплимента Гривник сви рамене:

— Трудя се усърдно. Тук само това ми остава да правя. И си имам… наставник. Помага ми. — Внезапно млъкна и облиза устни.

Раиса се огледа за какво друго да се хване, защото искаше да го накара да говори още за себе си.

— Слушай, Гривник, питах се дали…

— Тук не отговарям на това име — прекъсна я той. — Откакто… сещаш се… се разделих с гривните. Истинското ми име е Хансън Алистър. Хан.

Раиса си припомни нещо — сцена в кабинета на отец Джемсън. Гривник, стиснал в желязна хватка китката ѝ, притискаше нож в гърлото ѝ. Сърцето му биеше полудяло в гърба ѝ, а проповедник Джемсън каза: Хансън! Не си такъв човек.

Джемсън вярваше в Хансън Алистър. Възможно ли беше да е сгрешил в преценката си?

Раиса вдигна очи: Хан определено очакваше въпроса, който бе започнала да задава. Напълно беше изхвърчал от ума ѝ, докато в мислите си се колебаеше между настоящето и миналото.

Сигурно ме мисли за пълна глупачка.

— У-училището осигурява ли ви амулети, или трябваше сам да си намериш? — попита тя.

— Носим си свои. Моя го купих на старо от един търговец, преди да поема на юг.

Звучеше като репетирана история. Не понечи да ѝ покаже отново амулета.

Раиса разбираше от магически предмети — беше работила с баща си. Очароваше я спойката между магията, метала и скъпоценните камъни, съчетани в едно вещерско цяло. Сами по себе си повечето представляваха великолепни произведения на изкуството.

— Може ли да го видя пак?

— Щом настояваш — прозвуча, сякаш не му се искаше да ѝ го показва, но не можеше да измисли причина да откаже.

Бръкна под дрехата си и амулетът се залюля на верижка пред нея. Завъртя се пред очите ѝ, сияейки в зелено и оранжево — същински огнен опал на слънчева светлина.

Беше хубаво изработена змия от скъпоценен камък с рубинени очи, а извивките ѝ се къпеха в злато. Устата ѝ беше отворена, толкова детайлна, че Раиса различаваше капчиците отрова, натежали по върховете на зъбите.

— О! — Посегна несъзнателно към нея, но Хан побърза да я дръпне.

— По-добре не пипай. Хапе — предупреди той и скри амулета в другата си ръка.

— Какво? Да нямаш предвид… змията?

Той поклати глава:

— Непредсказуем е. Досега е изгорил някои любопитни пръсти.

Раиса се вторачи във вещерската дрънкулка. Мяркаше ѝ се неясен спомен…

— Май съм виждала този амулет и преди. Дали не беше реплика на стара негова версия? Отпреди Опустошението?

Хан кимна:

— Така ми казаха. — Пъхна амулета под ризата си. А после, за да промени темата, попита: — А ти какво правиш тук? Ако ми позволиш да ти задам същия въпрос?

Това вече прозвуча познато като старото му аз.

Раиса кихна и си избърса носа. Прашната стая не ѝ действаше добре.

— Същото като теб. Ходя на училище. В „Уийн“.

— „Уийн“! — Хан я изгледа от горе до долу, а лицето му се развесели. Стана някак по-младолик и заприлича повече на неопитоменото момче, с което се бе запознала в храма Южен мост. — Каква ще ставаш, синя куртка или планинец?

— Ами не. Не съвсем. — Раиса се напрегна да си припомни коя история е разказвала. Наистина трябваше да следи по-добре какви лъжи разпространява. — Нали разбираш, работодателят ми предложи да ме изпрати на училище, ако се запиша в „Уийн“.

Хан придоби непроницаемо и твърдо изражение. Очите му заприличаха на отчупени сапфири:

— Имаш предвид лорд Баяр?

Раиса едва не се задави с чая:

— Какво?

— Защо им е да изпращат наставника си в „Уийн“? Храмовото училище… това бих го разбрал.

За момент Раиса изгуби нишката. След това си спомни. Онази вечер във Вехтошарника беше казала на Гривник, че работи при семейство Баяр. Защо Хан Гривник Алистър имаше толкова дяволски добра памет?

Погледна го крадешком. Той се взираше в нея, стиснал здраво устни, а дясната му ръка бе пропълзяла към ножа на кръста. Подсъзнателно, помисли си Раиса.

— Още ли работиш за семейство Баяр, Ребека? — попита той с тих равен тон. Нещо в гласа му я накара да потрепери.

— Ами не, не точно. Аз… ъъ… опитвам да се образовам — измънка Раиса. — Командирът на личната стража на лорд Баяр видя потенциал в мен. Именно той плати обучението ми. Ако се справя подобаващо, съм щяла да имам по-добър шанс да… — Гласът ѝ заглъхна. Хан изглеждаше разсеян, изгубен в спомени. — Защо? — попита Раиса. — Познаваш ли семейство Баяр?

В продължение на един удар на сърцето Хан мълча. После отговори:

— Посещавам часове с двама от тях. В „Мистверк“. Мика и Фиона. Мика живееше в моето общежитие.

Окована Ханалеа, помисли си тя. Значи са тук. Оставаше само Хан да спомене пред семейство Баяр, че се е видял със старата им наставница Ребека. Или да предложи всички да се срещнат на по сайдер някъде на Моста.

Не изглеждаше много вероятно обаче. Доколкото познаваше Мика и Фиона, те се отнасяха с родените във Вехтошарника като с калта по ботушите им.

— Слушай. — Тя се наведе към него и стисна ръце. — Моля те, моля те, не им споменавай, че съм тук. Ще стане неловко, нали разбираш? Не ме възприемат точно като равна.

Той мигна объркано.

— Но ти си със синя кръв. Говориш като тях и си…

— Със смесена кръв съм — прекъсна го Раиса. — Баща ми беше от клановете, а майка ми е обитателка на Дола. Вероятно си забелязал неодобрението на семейство Баяр към народа на клановете.

— Да — кимна той и объркването му се разсея съвсем леко. — Забелязал съм.

Хмм, помисли си Раиса. Навярно ключът към добрата лъжа е да казваш истината по подвеждащ начин.

— Твой ред е — посочи го тя. — Защо си ме проследил?

— Виждаш ли, Кат те е срещнала пред Храмовото училище. — Той се покашля. — Твърдеше, че навярно живееш в „Гриндел“, защото… ъъъ… там живеел ефрейтор Бърн.

— Така ли твърдяла? — Раиса стисна устни, усетила как кръвта нахлува в бузите ѝ. Какво ли му е надрънкала Кат, след като я залови да шпионира Амон?

— Та… исках да разбера дали наистина си била ти. Наблюдавах общежитието ти. Всички други излязоха.

И си нямал какво по-интересно да правиш в нощта на слънцестоенето? — помисли си Раиса.

— А после те видях да излизаш сама и тръгнах по петите ти.

— Започна да ме шпионираш, по-точно казано. Недопустимо, Алистър. Имаш късмет, че не строших твоя пръст.

Той повдигна вежди все едно я предупреди: Това никога няма да стане.

— Слушай сега. Исках да се свържа с теб — призна той. — Но не знаех… дали ще бъда добре дошъл. Или как стоят нещата между теб и ефрейтор Бърн.

— Какво общо има с теб моето приятелство с ефрейтор Бърн? — попита ледено Раиса.

— Още чай? — предложи Хан и посегна към чашата ѝ, сякаш нямаше търпение да разсее напрежението, което прехвърчаше помежду им като мълнии. Ръцете им се сблъскаха, Раиса дръпна чашата и разля остатъка от съдържанието ѝ.

— Съжалявам. Тази вечер съм ужасно несръчна.

Остро си даваше сметка, че двамата са сами заедно, и постоянно измерваше разстоянието до него. Очите ѝ често отскачаха към купчината одеяла в ъгъла. Какво толкова в Алистър постоянно я караше да мисли по този начин при всяка тяхна среща?

Камбаните на кулата „Мистверк“ прозвучаха за пореден път. Раиса започна да брои. Единайсет. Един час до фойерверките.

Хан, изглежда, го прие като сигнал да се заеме с основното:

— Слушай, Ребека, причината да те проследя беше желанието ми да те помоля за услуга.

Тя вдигна изненадано очи; свел глава, Хан гледаше ръцете си. Очевидно не беше свикнал да иска услуги. Или да ги получава, когато това все пак се случва.

— Е — възкликна тя объркано. — Аз, разбира се… Какво мога да направя за теб?

— Просто се питах… би ли била… Би ли ме обучавала?

— Да те обучавам? Теб? — Взря се в лицето му, за да разбере дали не се шегува. Изглеждаше съвършено сериозен, но отказваше да я погледне. — Нали вече си имаш наставник.

— Вярно. Имам. Но ме интересуват неща, за които той не говори.

— Не разбирам нищо от чародейства, нали ти е ясно? — каза Раиса. — Не мога да ти помогна с това.

— Не… Не това искам. — Той докосна с пръст мястото на изчезналите си гривни.

Раиса недоумяваше как да се държи, без да го обиди. Дали един уличен главатар има поне елементарно начално образование? В противен случай часовете в Одънов брод вероятно го затрудняваха.

— Ами… по какво ти трябва помощ? История? Граматика и реторика? Езици? Аритметика? — Раиса изброяваше предметите, в които я биваше. Надяваше се той да има нужда от помощ по аритметика. Най-много я биваше с цифрите, след като беше прекарала толкова дълго из пазарищата на клановете. — Намират ми се някои учебници…

Хан махна нетърпеливо, за да я спре:

— Не, това го умея добре. Отец Джемсън ме обучи достатъчно за начало. А и всеки ден в часовете ми тъпчат главата така или иначе.

— Тогава как изобщо да…

— Ребека. — Хан се наведе напред. Очите му бяха ясни и сини като дълбоководен лед. — Искам да ме научиш да се държа като благородник.

— Какво? — Раиса се вторачи в него.

— Ще ти платя — побърза да прибави мигом той. — Имам пари. Колкото поискаш. И няма да ти отнемам много време. Например два пъти седмично, а ти… нали разбираш… ще ми даваш домашни да се занимавам самостоятелно.

— И защо ти е да минаваш за благородник? — учуди се Раиса. — В смисъл, да го искаш толкова силно, че да си готов да плащаш за частни уроци?

Уличният главатар се изправи и започна да крачи напред-назад, явно прекалено нервен, за да седи на едно място.

— Виж, тук в академията, имам само двама приятели. Единият е роден сред клановете, а другият е отраснал на улицата. Жарава и аз сме отритнати в „Мистверк“. Другите новопостъпили… до един са родени благородници. Синя кръв до девето коляно. Налага ни се обаче да бъдем сред тях, ако изобщо държим да постигнем нещо. Те ще управляват Магьосническия съвет, като се приберем у дома. Те ще се разпореждат.

Хан престана да крачи и се облегна на огнището.

— Наясно съм как да въртя търговия във Вехтошарника… така изкарвах прехраната и на моето семейство, и на други вехтошари. Мога да надхитря всеки уличен главатар в града. Но сега е различно. Сега съм лице в лице с магьосници. Затова трябва да умея да разговарям на техния език, да танцувам танците им, да си служа правилно с приборите и да си подбирам дрехите, иначе никога няма да ме вземат насериозно.

Раиса никога не се беше замисляла за вариант, при който някогашният Гривник Алистър ще общува с магьосници. Във Вехтошарника репутацията му на насилник го бранеше. Как ли се чувстваше сега, в една и съща класна стая с благородническата каста на магьосниците? Сигурно го презираха и му се подиграваха. Всеки ден му напомняха, че е с низше потекло. Факултетният състав го унижаваше със снизхождението си. Отваряше ли уста, подкопаваше положението си.

— Защо е важно за теб да те възприемат сериозно? — попита тя, обзета от съмнение дали ще го приемат за равен. — Какво точно се стремиш да постигнеш?

Хан се загледа в огъня.

— Уморих се да съм свидетел как умират хора, защото са родени във Вехтошарника или в Южен мост. Не мога да понасям повече силните да тормозят слабите. Ще им помогна. — Потърка очи с длани и се покашля.

Да не би да плачеше? Раиса направи крачка към него и протегна ръка, но той ѝ обърна гръб и разрови огъня с ръжен.

— Всъщност не ти трябва обучение за тези неща — докосна го тя по рамото. — Имам предвид стила на говорене и маниерите. В училище ще си имаш вземане-даване с всякакви хора. Умен си и с времето ще ги усвоиш по естествен път.

Хан поклати глава.

— Твърде бавно е. А и честно казано, благородниците не си умират да общуват с хора извън тяхната класа. — Хвърли ѝ поглед през рамо и завъртя очи. — Трябва да се справя бързо, защото не съм сигурен колко време ще остана.

Защо? Заради парите ли? — почти попита тя. За щастие, не го направи. Едно не се беше променило. В присъствието на Хан Алистър тя все още губеше равновесие, забравяше обичайното си спокойствие и увереност.

Дали защото е лукав? — запита се тя. Като Мика Баяр? Като Лиъм Томлин и Рийд Среднощен пътник? Като всяко друго момче, което някога бе намирала за привлекателно?

Или защото ѝ е забранено да общува с него? Като Мика? Нима си като твоята предшественица Ханалеа, чиято страст по неподходящия човек е поставила на колене Седемте кралства?

Не. Не възнамеряваше цял живот да ходи на пръсти от страх да не повтори грешки отпреди хилядолетие. Предстоеше ѝ да вземе предостатъчно нови грешни решения.

— Добре — кимна Раиса, — щом смяташ, че ще помогне, ще ти давам уроци.

Той обърна гръб на огъня и я погледна:

— Наистина ли? Сериозно ли говориш?

Очаквал е да му откажа, помисли си Раиса и кимна повторно.

И тогава Хан се усмихна лъчезарно; очарователната му усмивка, по-опасна от всяко острие, огря стаята.

Трябваше ти само тази усмивка, рече си тя. Веднага щях да се предам.

Той я приближи, бръкна нетърпеливо в джоба си и извади кесия:

— Колко ще…

Раиса вдигна ръка:

— Няма да ти вземам пари за уроците. — Не бе забравила Димитри и теорията на гилден. — Но ще ми бъдеш длъжник. Някой ден ще поискам да ми се отплатиш.

Един дълъг миг Хан я преценява.

— Предпочитам просто да ти платя — заключи накрая. — Не съм сигурен дали ще съм в позиция да изплащам дългове.

— Поемам този риск — отвърна Раиса. — А това, което се очаква да правиш, е да ми плащаш по пет пенса всеки път, когато говориш на просторечие. Само от това ще забогатея, преди семестърът да свърши.

— Хайде бе — възрази Хан и вдигна ръце. — Няма да…

Тя красноречиво потри палец и показалец:

— Пет пенса, моля. Това е сделката. Приемаш или отказваш.

Мърморейки нерешително, той порови в кесията си и извади едно Превалско петаче. Подхвърли ѝ го, а тя го прибра в своята кесия.

Върху новите пет пенса беше гравиран ликът на Мелани. Раиса не смееше да поиска крона, девойчета, както ги наричаха на улицата. На тях беше нейното изображение, в профил. — Да измислим къде ще се срещаме — каза тя. — Не искам Мика или Фиона да ни видят от тази страна на реката.

— Ами например от твоята страна на Моста — предложи Хан. Той замълча. — На горния етаж на таверната „Костенурка и риба“ дават под наем стая на час.

И откъде знаеш за нея? — поиска и се да попита Раиса.

— За предпочитане да не е на Моста. Вероятно семейство Баяр се хранят там всяка вечер.

Хан се разсмя.

— Не и в „Костенурката“. Посещават я само ученици на „Уийн“. Рискувам кожата си, като отивам там. — Той замълча и смръщи вежди. — Но ти, естествено, го знаеш. Никога ли не излизаш?

— Не — призна Раиса. — Не излизам.

— Какво ще кажеш за вторник и четвъртък? — попита Хан.

— Вторник и четвъртък, засега — съгласи се Раиса, притеснена как ли ще ги съчетае с и без друго претоварената си програма. — Междувременно искам да намериш в библиотеката една книга. Заглавието е Превалски блясък и традиции от Холдрон Фолк. До вторник прочети възможно повече от нея. И не прави такава физиономия. Бях по-малка от теб, когато ме накараха да я изчета от кора до кора и да я рецитирам наизуст.

— Звучи като наказание. — Въпреки всичко Хан си записа заглавието.

Прозорците се разтърсиха от далечен удар. Отвъд стъклото се изсипа светлина и озари сумрачната стая.

— Фойерверките! — възкликна Раиса. — Хайде да слизаме. — Посочи към прозореца, твърде нависоко, за да бъде достигнат: — По същия път ли ще минем?

— Предлагам да се качим. — Хан я погледна. — Имам идея откъде да гледаме представлението.

Грабна наметалото на Раиса и го разпери така, че тя да го облече — неловък опит за галантност. После застана зад нея, улови я през кръста и я повдигна нависоко, за да достигне перваза. Тя се издърпа и промуши през прозореца. Той подскочи, хвана се за каменния перваз и с лекота се преметна през отвора.

— Насам. — Поведе я край подножието на кулата, към далечната страна, където покривът се спускаше, за да се съедини с едно от крилата. Просна наметалото си върху керемидите. Подпря се с крака и се отпусна на ската под ъгъл, подходящ да гледа небето. Потупа мястото до себе си. — Тук.

Раиса легна до него.

Бум! Ракетата избухна едва ли не над тях и пръсна поток от цветни искри над зелените площи.

— Великолепно е. — Раиса обърна глава към Хан с широка усмивка.

— Знаех си, че ще се получи — отвърна той с доволно изражение.

Ракетите избухваха из въздуха, изхвърляйки червено, пурпурно, зелено, сребристо, златисто. През небето преминаваха огромни колесници и теглеха след себе си слънцето. Дракони разтваряха зъби с рев, издишаха пламъци и предизвикваха възторжените викове на тълпите долу. Предимно клановете произвеждаха фойерверките и се твърдеше, че съдържат мъничко магия.

— Ооо — изтръгваше се едновременно от тълпата. — Ааа.

Раиса плаваше в море от носталгия по дома. Кралица Мариана беше начело на фойерверките в Превалски брод, докато ракетите избухваха над Ханалеа, Лиса и всички други планини. Отиваха със свещите до Храма и отправяха благодарност към Светицата за завръщането на слънцето.

Нека слънцето отново се появи, Майко, помисли си Раиса и наистина си го пожелаваше.

— Какво ти харесва най-много по слънцестоене у дома? — погледна тя Хан.

— Храната — отговори без колебание той.

— Каква храна? — Раиса си припомни огъващите се от тежестта на блюдата маси в палата.

— Храна, достатъчно да се заситиш — каза простичко той. Подложи едната си ръка под главата, а с другата посегна и улови нейната.

Смелчага си, прецени тя, но не се отдръпна.

— Преди войната да влоши нещата — продължи той, — по слънцестоене винаги имаше достатъчно храна. В храмовете дори оставаше, а някои от богатите домове раздаваха неизяденото от празненствата си. От войната насам не е толкова изобилно, но все пак е повече от обичайното… По пазарищата имаше играчки и бонбони, пържени медени кексчета и карамелени звезди, каквито няма по никое друго време от годината. Сестра ми Мари много обичаше тези медени кексчета и захарни звезди. И цяла сладкарска количка да ѝ донесях, искаше още. По цялото ѝ лице оставаше пудра захар.

Той въздъхна и замълча, изгубен в мислите си.

— Липсва ми снегът. — Раиса избърса с ръкав студената мъгла от лицето си. — От него градът приличаше на приказка. — Семейството ѝ се возеше из града в конска шейна; всички бяха сгушени в кожи, а звънчетата подрънкваха.

— И реката не миришеше толкова лошо, когато замръзне — додаде Хан.

Тя се разсмя:

— Прав си. — Независимо от различния им живот, в спомените им реката миришеше по един и същ начин.

— Измъквахме се през нощта и с капаци от кофи за боклук се пързаляхме от върха на хълма надолу по улица „Каменоделска“, докато не се появеше стражата да ни прогони. Понякога и аристократите се спускаха с шейните си. Хващахме се за шейните, стъпвахме на плазовете и се возехме, докато лакеите не започваха да ни налагат с тояги.

Дъхът на Раиса секна:

— Удряли са ви с тояги?

— Е — хвърли ѝ кос поглед. — Ако те бива достатъчно, пропускаха.

Поредица бързи експлозии в небето привлече вниманието им. Беше кулминацията на представлението, симфония от звук и светлина. А после свърши. Под клепачите на Раиса останаха ярки очертания, ушите ѝ продължиха да звънтят.

Усети как на покрива до нея Хан се помести. Дойде малко по-близо. Раиса просто лежеше, без желание да помръдне. Искаше единствено да стои тук, горе, далеч от житейските бури в низините.

Накрая все пак отвори очи. Той отново се бе надигнал на лакът и я съзерцаваше с нерешителност. По-точно бе загледан в устните ѝ.

Иска да ме целуне, осъзна тя. Но си мисли какво се бе случило на Туран и не се решава да е настоятелен.

— Благодаря ти. — Раиса също се надигна и мигът отмина. — Прекарах вечерта на слънцестоенето по-хубаво, отколкото очаквах. Но най-добре да се връщам.

Той се изправи и ѝ помогна да стане. Задържа я, за да не се хлъзне по керемидите.

— Ще те изпратя, за да съм сигурен, че ще се прибереш жива и здрава.

Преди тази вечер тя би отказала предложението. Независимо от присъствието на Мика Одънов брод ѝ се струваше безопасно място, изолирано от истинския свят. Ала грешеше.

Прекосиха все още претъпкания с народ мост, потънали в собствените си мисли. По целия път тя не спираше да поставя под въпрос решението си да дава уроци на Хан Алистър. Безсилието по отношение на Амон ли я бе накарало да каже „да“? Желанието ѝ да постъпи по начин, за който знаеше, че той няма да одобри? Първо писмото до кралица Мариана, а сега и това.

Не беше ли по-добре да се държи на разстояние от всеки, свързан с Превала? Не беше ли по-добре да стои далеч от човек, който кара сърцето ѝ да препуска, а тя — да губи ума и дума? От човек, с когото ѝ се иска да забрави за правилата?

Във всичките седем кралства имаше ли друг с повече залози срещу него? Някой по-малко приемлив за която и да е фракция в Превала в сравнение с Хан Алистър?

Е… Не че възнамеряваше да се омъжи за него.

Вече в покрайнините на вътрешния двор на „Уийн“ тя спря:

— Оттук нататък всичко е наред. Общежитието ми е ей там.

— Тревожиш се да не би ефрейтор Бърн да ни види заедно ли? — Хан кимна към „Гриндел“.

Защото Раиса се тревожеше точно от това.

— И защо това би ме притеснило според теб? — поинтересува се остро тя.

— Предположение.

— Явно смяташ, че между нас има… нещо. Не зная какво ти е споменала Кат, но каквото и да е, не е вярно.

— Ами определено има нещо. — Той потърка брадичка. — Просто не съм сигурен какво е.

Тя изсумтя, за да му демонстрира какво мисли по въпроса.

— Благодаря ши за чая и фойерверките, новопостъпил Алистър — кимна тя. — Прекарах чудесно. А сега, ако ме извиниш.

И с високо вдигната глава пое през малкия площад към „Гриндел“. Наближи общежитието, а той извика след нея, та чак гласът му отекна:

— Ще се видим утре вечер, новопостъпила Морли!

Тя се обърна:

— Какво?

— Утре е вторник — поклони се дълбоко той. И изчезна в нощта.

Раиса остана загледана след него. На устните ѝ напираха десетина саркастични реплики, но не произнесе нито една.