Кралицата изгнаница

Петнайсета глава Приятели и врагове

Амон наистина провери списъка с ученици в „Уийн“ и Исенверк — и с новопостъпили кадети, и с второкурсници — ала никъде нямаше вписани Алистъревци. Имаше вероятност Гривник да се е записал с фалшиво име, но ако беше пристигнал в „Уийн“ току-що, нямаше начин Раиса и Амон да не го забележат било в трапезарията, било библиотеките. Понеже не се случи нищо подобно, Раиса неохотно призна, че е допуснала грешка.

— Но не забравяй да се държиш далеч от улицата на моста — предупреди я Амон.

С отминаването на седмиците Раиса започна да се превъплъщава в самоличността си на новопостъпил кадет. Не би заблудила някого, който я познава добре, но за всички останали кадетската туника и подрязаните коси, изглежда, представляваха забележително добра дегизировка за една принцеса. В трапезарията и вътрешния двор срещаше свои сънародници, но никой не я разпознаваше.

Тейм Аскъл държеше на думата си. Учебният план, съставен от него и Амон, я принуждаваше да тича от ранни зори, докато не рухне от изтощение в леглото си на втория етаж в „Гриндел хол“. Дори хъркането на Холи не я пробуждаше.

Нямаше основание да се оплаква. Тя бе поискала — не, настояла — за това. А сега плащаше цената. Нямаше изпълнени с блянове часове по шев и кройка или камерна музика, или рисуване на пейзажи в градината. Нямаше мързеливи следобеди, прекарани в клюки с по чаша чай на терасата.

Нямаше тераса.

Липсата на отговорник в общежитието окуражаваше нарушаването на правилата, но всички бяха прекалено изтощени за това. Като командир на четвърти курс Амон наложи стриктен вечерен час на кадетите си, въпреки че той рядко се навърташе наоколо. Докато дойде време за вечерен час, Раиса така или иначе винаги беше полузаспала и се ограничаваше само с опитите да прочете още няколко страници, преди да изгаси свещта. Понякога дори заспиваше на писалището, отпуснала лице върху разтворения учебник по история. Може би така част от нея щеше да се просмуче през кожата ѝ.

Странеше от Моста, макар да се изкушаваше силно, когато Талия и Холи я подканяха да отиде с тях. Повтаряше си, че сега няма време да ходи по таверни. Поне така успяваше да избегне неуморното сватовничество на Талия.

Бързо намрази практиките по история на военното дело. Учителите и деканите изнасяха лекции три пъти седмично, а практики провеждаха всеки ден. Модерираха ги специалисти, които водеха дискусиите и администрираха устните и писмените изпити. Така че имаха голяма власт, особено над новобранците.

Практиката ѝ по история водеше ардънският специалист Анри Туран.

По-малък син на тан, Туран очевидно бе решил, че академичната длъжност му предоставя възможности, на които не би се радвал у дома — например да тормози и унижава учениците през деня, а през нощта да преследва личните си удоволствия.

Туран беше тиранин и проявяваше типичното ардънско отношение към жените — арогантно и снизходително. Почти веднага им даде да разберат какво е мнението му — нека жените да се записват да учат на други места, а не да губят времето на факултетния състав в „Уийн“ и в останалите, по… „мъжки“ училища. Хиляда години след Опустошението в Ардън явно все още не можеха да преодолеят факта, че някога ги е управлявала жена.

Туран беше малък мъж — и на ръст, и във всяко друго отношение. Имаше тънки, жестоки устни, носеше дълга чупливата си кестенява коса. Вече оредяваше на темето му, макар да бе само с няколко години по-възрастен от Раиса. Лицето му наподобяваше гущер — с малка брадичка и заострен нос.

На всичкото отгоре си падаше конте и често сваляше академичната роба, за да демонстрира хубавите си дрехи.

Туран се перчеше напред-назад пред класа и през по-голямата част от времето говореше той, независимо че часът беше дискусионен. Рядко се задържаше на конкретна тема и бе запознат по-скоро отдалеч с фактите. Една истинска дискусия би била много полезна, но часовете с Туран бяха само загуба на време.

Раиса обикновено сядаше на последния ред и си пишеше домашните. Днес обаче темата беше магията във военното дело и тя не успяваше да насочи ума си в друга посока. Едва удържаше устата си затворена, докато Туран не спираше да дрънка и да излива невярна информация като спукана тръба.

Уча се на самообладание, помисли си Раиса, скрила стиснати юмруци под чина. Ценно умение.

Стана по-зле. Леко оцъклена храмова послушница от Ардън обяви, че воините Демонаи влизат в битка голи.

— Макар да са баснословно богати, северните диваци носят цялото си богатство под формата на накити — продължаваше послушницата. — Бият се без дрехи, като се изключат масивните златни яки и гривни, свидетелство за общественото им положение. Както и колчани за стрели.

— Това бих искал да го видя с очите си — усмихна се широко Туран. Погледът му, студен и противен като демонска целувка, се плъзна по Раиса. — Ти си със смесена кръв, Морли, нали? Някога да си влизала гола в битка? Да не би идеята да е… отвличане на противниковото внимание.

Раиса се отърси от представата как Рийд Среднощен пътник язди сред дърветата както майка го е родила.

— Ако помислите върху току-що изложеното, сър, ще осъзнаете, че няма начин да е истина — изрече тя, подбирайки всяка дума, преди да я изплюе. — Всеки, който се разхожда гол из планината, би измръзнал дори през лятото. А по време на северната зима ще умре от студ.

— Те са свикнали на студа — обади се послушницата. — Дори не го усещат.

— Свикнали сме на студа — потвърди Раиса. — Справяме се далеч по-добре от равнинците. Но има граници. Клановете се славят с умението да обработват метали, затова носят накити. Но носят още кожа и плетени тъкани — уточни тя, припомняйки неспирно работещите из къщите им големи станове.

— Някои твърдят, че през зимата диваците пускат дебела козина също като вълците — рече Туран с тон сякаш участва в истински научен дебат. — Затова ги наричат кралици вълчици. — Накъсан смях посрещна думите му, но мнозина ученици се размърдаха от неудобство. — Истина ли е, Морли?

— Не е истина! — обади се, без да я питат, момиче с внушителна фигура и червеникава кожа. Имаше тамронски акцент. Носеше исенверкска роба и пищни бижута. — Семейството ми постоянно сключва сделки с търговци от клановете. Онзи, с когото се срещаме, е добре образован и напълно облечен; и в никакъв случай не е дивак… макар да знае как да се пазари.

— Хайде, хайде, новопостъпила Хаддам. — Туран ѝ намигна. — Май си падаш по него. Казваш, знаел как. Какво ли точно означава?

Хаддам се изчерви от гняв и отвори уста, за да отговори, но Туран посочи друг ученик, който вдигаше ръка нетърпеливо:

— Гутмарк. Как смяташ?

— Кралиците на Превала са вещици — заяви сериозно момчето от Мечо гърло. — Омагьосват мъжете, за да им позволяват да ги управляват.

— Кралиците на Превала управляват поради същата причина, поради която управляват кралете на Тамрон и Мечо гърло — репликира Раиса. — Кръвна линия, история, образование и способности.

— В северните планини има демонска магия — обади се ученик от Южните острови. — Оттам е дошъл Краля демон и там е умрял, а костите му заразяват земята и до ден-днешен. От пръстта излизат мехури на краката ти, а растенията просто изсъхват.

— Виреят растения — възрази Раиса. — Но са различни от познатите тук. От къде, мислите, идват всички лекарства и парфюми?

— Вещерство — изсъска послушницата от Ардън и потрепери благочестиво. — Не бих се обливала със странните им аромати. Замъгляват ума и отвеждат плътта към греха. Когато завърша, ще стана мисионерка. Ще ида да живея с планинските диваци, за да ги цивилизовам и да ги отведа към правата вяра — завърши тя.

Раиса се насили да си представи това наивно момиче, застанало лице в лице с нейния баща, Авърил Бързоноги, лорд Демонаи, и как се опитва да го цивилизова. Баба ѝ, матриархът Елена Сенестре, щеше да я изяде жива.

— Е, успех — пожела ѝ Раиса и забели очи. Тутакси обаче ги присви, защото от задната част на помещението избумтя глас:

— Специалист Туран, някога посещавали ли сте Превала?

Всички се обърнаха: в дъното на лекционната зала стоеше учителят Аскъл.

Туран поаленя.

— Не, сър, не може да се каже, че е място, което бих…

— Кой е посещавал Превала? — прекъсна го Аскъл, оглеждайки редовете. — Да стане.

Раиса се изплъзна от стола и се изправи. Беше единствената.

— Никой друг ли? Дори за кратко? — попита Аскъл. Всички се взираха в пода. — Някой да има приятели, роднини, търговски партньори от север?

Този път сред шумолене на плато се изправи Хаддам и се вторачи в Туран.

Аскъл въздъхна.

— Седнете, Морли и Хаддам. — Те се подчиниха. — Като директор на „Уийн“ и член на факултетния състав в Одънов брод ми се иска да вярвам, че играя най-важната роля в образованието ви. Но това не е вярно. Най-голямото достойнство и полза от Одънов брод са стичащите се тук ученици с различен произход от всичките седем кралства… Умните кадети са готови да прегърнат удалата им се възможност. И си затварят устата, за да чуят по-опитните от тях, онези, които говорят въз основа на лични преживявания. В бъдеще, независимо дали ще ги срещнете отново по време на война или мир, ще бъдете по-добре подготвени при изпълнение на вашите задачи. Който разчита на доказателствата, ще успее. Който вярва на митове, инсинуации и слухове, ще се провали. Разбирате ли?

— Да, сър! — отекна нестройно из залата.

Аскъл се усмихна леко.

— Продължавайте, специалист Туран — насърчи го той, обърна се и излезе от залата.

Раиса се обърна навреме, за да улови отровния поглед на Туран. Е, помисли си тя, създадох си враг.

След това често започна да мярка учителя Аскъл в часовете си. Особено по време на упражнения. Първо долавяше промяна в поведението и отношението на Туран, а после вдигаше поглед от бележките си и виждаше учителя, облегнал се на стената в дъното на залата.

Или се обръщаше от черната дъска в часа по финанси, за да констатира, че Аскъл обсъжда нещо с учителя ѝ. Или в края на езиковите упражнения осъзнаваше, че седи сред учениците, и се чудеше от колко ли време е там. Нерядко той се промъкваше незабелязано, докато се води разгорещена дискусия или по средата на устен изпит. И изчезваше, след като е видял каквото го интересува.

Представянето ѝ във физическите военни упражнения продължаваше да се подобрява, но скоро осъзна, че никога няма да постигне съвършенство. Бе твърде дребна и лека за повечето оръжия на равнинците, колкото и да укрепваше мускулатурата ѝ. Беше добър стрелец с лък и умел ездач; отличничка по география, ориентиране и оцеляване, благодарение на упражненията ѝ в лагерите.

Освен това я биваше по финанси, отново заради времето, прекарано по пазарищата на клановете.

Харесваше и да живее с Холи и Талия. Колкото повече време прекарваха заедно, толкова по-често се отнасяха към нея като към равна, а не като към чуплив предмет.

Холи изглеждаше зрял човек в сравнение с другите вълци. Беше едра, шумна, силна и общителна, но изпадаше в мълчание и се натъжаваше, щом разговорът се насочи към дъщеря ѝ. Имаше си малка рисунка с лицето на Аша и по няколко пъти на ден я изваждаше и съзерцаваше, сякаш се боеше, да не би да забрави как изглежда дъщеря ѝ. Всяка седмица ѝ пишеше писма и изпращаше малки подаръци, без да е сигурна дали въобще стигат до получателя.

Една вечер двете бяха останали до късно, за да учат. Раиса я помоли да погледне рисунката на Аша.

— Красива е — констатира Раиса, докато разглеждаше чертите на сериозно на вид момиченце с огромни сини очи и бухнала руса коса. — Кой ти я нарисува?

— Сестрата на ефрейтор Бърн, Лидия. Помолих я, когато се записах да уча и се присъединих към Вълците.

— Сигурно е било трудно решение. Имам предвид, да дойдеш тук — уточни Раиса.

Холи сви рамене:

— Бях в редовната армия… на планинците… когато открих, че съм бременна. — Погледна Раиса.

— Не съм глупава, вземах девича трева, но в армията е трудно да спазваш график при цялото това пътуване от място на място… Върнах се у дома да родя момиченцето си, но ми трябваше работа, за да я издържам. Познавам само войнишкия живот, обаче изобщо не ми се искаше да се връщам във войската, защото така постоянно щях да съм далеч от нея. Стори ми се добра идея да постъпя в гвардията на сините куртки, но в днешно време трябва да се обучаваш за това. — Поколеба се, сякаш преценяваше колко да сподели. — После ми хрумна да намеря подходящ уличен главатар и да се присъединя към някоя банда. Но ако се случи нещо с мен, Аша ще остане сама. Издържам и нея, и родителите си.

Тези хора вземат решения на живот и смърт всеки ден, рече си Раиса. А си мислех, че животът на трудещите се е лесен.

— После проповедник Джемсън от храма Южен мост ми спомена за съществуването на наречената Служба на Дивата роза — продължи Холи. — Дори обеща да ме снабди със средства, за да платя таксите си, ако ме приемат в „Уийн“.

Службата на Дивата роза! Раиса изправи рязко глава:

— Наистина ли? — Стисна импулсивно ръцете на Холи. — О, това е чудесна новина!

Холи изгледа Раиса с присвити очи и наклони глава настрана:

— Ами, да. Не е трудно да се сетиш как продължава нататък. Приеха ме и ето ме тук. И на всеки храмов ден купувам по една роза от цветарката на Моста и я оставям на олтара на принцеса Раиса. А когато се върна у дома, се надявам да ме назначат на служба при нея. Хем ще бъда с Аша, хем ще пазя дамата в безопасност.

— Може би ще се случи — Раиса се покашля.

— Може би. — Холи прибра грижливо рисунката с лика на Аша.

В часовете Раиса изучаваше бойни стратегии, разработени още преди векове от Гидеон Бърн. Лейла Бърн бе изобретила прототип на двуостра рапира, която се използваше и до ден-днешен. Дуайт Бърн беше измислил новаторски начин за употребата на ездачи във времена, когато кавалерията бе изгубила значението си.

Раиса и Амон имаха нещо общо: и двамата бяха подложени на натиска да са наследници на древна династия, белязана от постижения.

Амон беше умел с оръжието и се справяше добре с курсовите задачи, но не беше и най-едрият, най-силният или най-богатият сред кадетите в класа. Не печелеше другарството на съучениците си, като ги черпеше с пиво на Моста, и не пееше пиянски песни с тях на връщане в късните часове.

Излъчваше студена концентрация — Знаеше кой е и къде отива. Беше надеждна котва сред море от промени. Оставаше честен, държеше на думата си и проявяваше неизменна справедливост. Именно това пробуждаше желанието на хората да го следват.

Мога да се поуча от него, мислеше си Раиса. Имам навика да обърквам хората, а не да ги успокоявам.

Амон продължаваше да я обучава на бой с тояга. Използваше подарената ѝ от Димитри. В някои дни виждаше Амон само тогава. Той излизаше от общежитието, преди тя да изпълзи от леглото, и обикновено бе дълбоко заспала, когато той се прибираше. Като командир на класа присъстваше на безкрайни съвещания и участваше в управителното тяло на училището. Поне така изглеждаше отстрани. Все още продължаваше да ѝ се струва, че избягва да остава насаме с нея.

И все пак понякога, вдигнеше ли поглед, дори на вечеря, откриваше онези сиви очи, вгледани в нея.

— Очаквах това място да изравнява социалния статус на учениците — сподели тя с Амон, докато затваряше учебника след поредния дълъг ден.

От началото на семестъра бяха изминали осем седмици, най-вълнуващите и изтощителни осем седмици в живота ѝ.

Амон откъсна очи от инженерния си чертеж:

— Изравнява ги.

— Защо тогава учителят Аскъл се съгласи да ни настанят в едно общежитие? И защо одобри специален учебен план само за мен, щом всички имат еднакви привилегии?

— Имат — отговори Амон. — Но понякога нямат. — Върна се към работата си, ала втренченият ѝ поглед го накара отново да вдигне глава. Отпусна се назад, въртейки перото между пръстите си. Беше му станало навик. — Учителят Аскъл знае коя си — изрече той най-сетне. — Казах му.

Раиса едва не изплю чая си:

— Какво? Нали ти твърдеше колко било важно никой да не подозира коя съм?

Амон кимна:

— Така е. Важно е. Но се наложи да го убедя всички да останем заедно в „Гриндел хол“, а това противоречи на вътрешната политика на учебното заведение. Въпреки че, формално погледнато, си първа година, държах да бъдеш заедно с четвъртокурсниците. — Перото падна на пода и той се наведе да го вдигне. — Не исках нощно време да седя буден и да се чудя дали си в безопасност някъде из кампуса. Стори ми се благоразумно някой с правомощия да знае, в случай че нещо се обърка.

— Имаш ли му доверие?

— Да. Вярвам му.

Раиса си припомни интервюто с учителя Аскъл.

— Ето защо ме посрещна толкова строго. Очакваше от мен да се държа надменно и да настоявам за специално отношение.

Амон кимна:

— Да. Съгласи се с исканията ти, защото очакваше почти веднага да отпаднеш от учебния процес. — Усмихна се широко, доволен от себе си. — Не те познава така добре, както аз.

— Напоследък идва в някои от часовете ми — осведоми го Раиса.

— И иначе го прави постоянно, но особено ако има въпроси относно даден ученик. — Амон се поколеба и си пое решително дъх: — Тейм Аскъл е наследник на благородническо семейство от Ардън. Помниш ли как те попита дали си избягала, за да се присъединиш към армията? Точно така е постъпил той. Преплавал е Индио до Картис и се е сражавал в тамошните войни. Издигнал се е от обикновен пехотинец… — Когато се върнал в Седемте кралства, решил, че за да стане офицер, се нуждае от обучение. Идва тук. Татко е бил първият му класен командир. Аскъл смятал баща ми за наперен глезльо, повишен не заради реални заслуги. Татко пък гледал на Аскъл като на арогантен многознайко, който трябва да си затваря устата и да научи едно-друго.

— И какво станало? — оживи се Раиса.

— Татко никога не ми е разказвал, но мълвата е, че двамата се срещнали извън кампуса, за да разрешат спора в битка. Добре се подредили един друг. После Аскъл си затворил устата и научил нещо, а двамата с баща ми написали книга за Картиските войни, която по-късно помогнала на Аскъл да постъпи на работа тук. В библиотеката е, ако искаш да ѝ хвърлиш поглед.

— Какво беше усещането? Да дойдеш да учиш тук и учител да ти е Аскъл? — попита Раиса.

— Първите две години не ме остави на мира — ухили се Амон. — И аз често го виждах в часовете си. Но накрая всичко приключи с това, че ме направи командир на класа.