Кралицата изгнаница

Седемнайсета глава В кулата „Мистверк“

Хан се върна в „Хамптън“, а Жарава го посрещна още в горната част на стълбището:

— Лоши новини. Докато ни е нямало, някой е преобърнал… какво е станало с теб? — попита настоятелно, щом огледа по-внимателно лицето на Хан. — Да не те е ударила?

Хан премигна неразбиращо срещу него с едно око.

— Кой да ме е ударил?

— Декан Абелард. Там си ходил, нали?

Хан кимна.

— Сега се връщам. Не тя обаче ме удари. Претърколих се по стълбите. Наложи се да посетя Леонтус.

— Какво? Как си се…?

Хан подаде въжето на Жарава:

— Които са направили стаята ми на нищо, бяха оставили и това, завързано напряко пред стълбите.

Лицето на Жарава стана твърдо като кехлибар.

— Отговорник Блевинс знае ли?

— Известно му е, че съм паднал по стълбите. Опитваха се да задигнат амулета ми, когато той пристигна тичешком. В противен случай вече можеше да съм мъртъв.

— Кой го направи?

— Мика и братовчедите му. Когато Блевинс се зададе, побързаха да се изпарят. — Хан се олюля и улови централната колона на стълбището, за да остане на крака. Разходката по обратния път почти го беше довършила.

Жарава протегна ръка, за да го подкрепи:

— Ела да седнеш, преди да се претърколиш за втори път надолу.

Хан последва Жарава по коридора към стаята си. Някой беше разчистил леглото. Спалното бельо беше струпано в коридора. Счупените парчета бяха пометени.

— Реших да се заема. — Жарава му посочи един стол. — Седни.

Хан изпитваше вина, че оставя Жарава да свърши цялата работа, но беше направо пребит, за да спори.

— Няма да се повтори — закани се той. — Просто за твоя информация.

— Ммм — изсумтя скептично Жарава, понесъл наръч мръсни дрехи на Хан към коридора. — Очакваш Блевинс да…

— Блевинс няма да направи каквото и да било. А и все пак не управлява целия кампус. — Колежанското градче, тъй безопасно в очите му досега, вече му се струваше изпълнено с опасности. — Аз трябва да се заема.

— Имаш предвид, ние. — Понеже Хан си замълча, Жарава попита: — Какво си замислил? Защитните ти заклинания не са проработили, а и не можем да стоим тук ден и нощ.

— Ще се срещна с Гарван в Аедийон. Утре вечер. За да видя какво предлага.

— Явно при падането мозъкът ти се е разбутал — констатира Жарава, докато застилаше чисти чаршафи върху новия сламен дюшек.

— Нямам избор. И няма да се претърколя по гръб заради Баяр. Трябва му един хубав тупаник и смятам да му го уредя.

— Вече не си във Вехтошарника — напомни му Жарава. — Това не е бандитска свада.

— Така си мислиш. — Хан раздвижи пръстите на наранената си ръка.

— Помниш ли какво се случи при последното ти ходене в Аедийон? Ако тук паднеш по стълбите, поне има кой да ти помогне.

— Никой не може да ми помогне, ако съм мъртъв. — Хан докосна подутото си око.

— Нападнеш ли ги с магия — продължи Жарава, — ще те изключат.

— Трябва да съм аз и трябва да е магия, защото точно там Мика смята, че има преимущество.

— Защото точно там има преимущество. — Жарава натопи една четка в сапунена вода и се зае да търка стените.

— Възнамерявам да внеса промени в последното. — В продължение на няколко минути Хан наблюдава Жарава. — Ще чистя стаята ти една седмица — предложи той. — Веднага щом се измъкна от тази превръзка.

Жарава сбърчи нос:

— След всичко тук ми дължиш най-малко година — рече той. — И ако настояваш да ходиш в Аедийон, идвам с теб.

Хан поклати глава:

— Той каза да отида сам.

— Нуждаеш се от някого, който да ти пази гърба — не се предаваше Жарава.

— Може дори да не се появи — възрази Хан. — Мина цял месец.

— Надявам се да не се появи — натърти Жарава.

През целия следващ ден Хан остана в стаята си, за да отпочине и зареди амулета си достатъчно за срещата с Гарван. След това, и с помощта на малко от върбовата кора на Жарава, Хан се почувства достатъчно добре, за да отиде след учебните часове, придружен от приятеля си, в центъра на градчето, където да си купи нови дрехи. Отне им известно време. Хан нямаше навика да купува нови дрехи. Притесняваха го твърде многото изисквания — тъкан, кройка, цвят, стил.

А в случая и шивачката не се оказа особено бърза. Беше закръглено тамронско девойче с прах за почерняне на клепачите и с ягодови устни. Плачевното състояние на външния вид на Хан направо я стресна, но решително се захвана да взима мерки от всяка възможна част на тялото му и да се превъзнася какъв изтъкнат господин ще стане, когато приключи с него.

Ръцете ѝ се задържаха по раменете, хълбоците и бедрата му малко по-дълго от необходимото. Сравняваше синьото на кадифето със синьото в очите му. Когато метна плата през тялото му, се наведе и прошепна:

— Ела сам за пробите.

Беше достатъчно хубавка и в миналото би се възползвал от отправеното предложение, ала домогванията на девойчето само го накараха да почувства умора и безизходица.

Пребиха те, Алистър, помисли си той. Трябва да се възстановиш.

Докато се занимаваха с дрехите му, пропуснаха обяда в трапезарията и с Жарава се разходиха до Моста. По време на вечерята отново се върнаха към спора за Аедийон. Жарава, упорит и непоклатим като скала, не спря да настоява на своето и дебатът продължи по пътя към библиотеката „Баяр“.

— Добре! — изгуби търпение накрая Хан. — Среща в Аедийон, кулата „Мистверк“. Никога не съм ходил там, затова нека я посетим в реалния свят, за да я открием в света на сънищата. Ще тръгнем около единайсет и петнайсет. Така ще разполагаме с достатъчно време да влезем и да се установим. Докато преминавам, ти ще стоиш на стража. Ако не се върна, идваш след мен.

Жарава се съгласи неохотно.

Хан отхвърли тревогата за възможността да не успее да се върне в Аедийон. И че ако все пак успее, Гарван няма да е там.

Библиотеката „Баяр“, пищно орнаментирана сграда на речния бряг, се свързваше с „Мистверк хол“ посредством сводести каменни галерии, които даваха убежище на студентите при променливо време. Тя напомняше на Хан за семейството, чието име носи — умишлено заплашителна.

Претенциозно издяланите парапети на стълбището и дебелите гранитни первази на прозорците, масивните камини, където пламтеше огън до късно през нощта, я превръщаха в палат на науката. Петте главни етажа бяха предназначени за първо-, второ- и третокурсници и за читални и съвещателни зали на учители и декани. По-нависоко бяха разположени книжните рафтове, достъпни само с помощта на подвижни стълби, и запазени единствено за напълно отдадените учени.

С пълното съзнание какво предприема, Хан мина приведен под емблемата на грабливия сокол, гравирана над вратата. Изпита чувството, че всеки момент протегнатите нокти ще се впият в кожата на врата му, а острата като бръснач човка ще се забие в плътта му.

В читалнята за първокурсници новопостъпилите получаваха достъп до изключително редки магически текстове — дори богатите наследници на магьосническите домове не можеха да си позволят да притежават копия от тях. С Жарава влязоха и Хан видя, че Мика Баяр, Уил Матис и братята Мандър вече са окупирали най-хубавите места до огъня, а книгите и листовете им за писане са пръснати по широка кръгла маса.

До врата седеше специалист, готов да отговаря на въпроси, да издава документи и да се грижи ползвателите на читалнята да не си пречат един другиму да работят.

Мика, наведен над книга, имаше вид на човек, заел се сериозно да учи. Отгръщаше бавно листовете и от време на време си водеше бележки в тетрадка с кожена подвързия.

Мифис Мандър зяпаше в пространството и си дъвчеше писалката. Когато забеляза Хан, челюстта му увисна и писалката падна на пода. Устата му започна да се отваря като на риба на сухо.

В същия момент от съседното помещение влезе Фиона. Носеше голяма книга и беше отбелязала нужната ѝ страница с пръст между листовете. Отегченото ѝ изражение бързо премина в объркване, когато очите ѝ се плъзнаха по Хан и видя натъртванията по лицето му и превръзката на ръката му. Погледна Мика, после отново Хан и се намръщи.

Не са я посветили, съобрази Хан. Предполагах, че споделят всичко, но явно не е знаела за плана му. Питам се защо.

Мифис сръчка с лакът Мика. Раздразнен, той вдигна глава, готов да излае на братовчед си. Преживяването от вчерашните унижения и наранявания почти — почти — си струваше, само и само да види изумлението по лицето на Мика Баяр, когато най-после спря очи върху Хан. Изумление, което Мика побърза да скрие.

Очите им се срещнаха.

— Кръв и кости, Алистър, какво се е случило с теб? — Мика докосна скулата си с пръст: — Пак ли си се сбил?

Мифис се изкиска — местеше поглед от Хан към Мика.

— Паднах по стълбите — отвърна Хан. — Всъщност едва не си счупих врата.

— Не е зле следващия път да внимаваш къде ходиш — протегна се мързеливо Мика.

Объркването на Фиона се превърна в гняв. Тя замахна и запрати книгата към главата на брат си. Той едва успя да се наведе. Книгата профуча край него и се блъсна с огромна сила в стената.

Специалистът вдигна строго очи, но реши да не се намесва, съобразил кои са нарушителите на реда. Уил Матис вдигна книгата и я подаде на Фиона. Тя седна до него и я отвори. По бузите ѝ бяха избили петна.

Фиона имаше опасна ръка. Хан си го отбеляза мислено.

Освен това се чудеше какво ли става между двамата Баяр.

Хан и Жарава се настаниха на маса в ъгъла. Избраха си по една книга и се съсредоточиха в главите, дадени им за домашно.

На няколко пъти Хан вдига очи, за да открие, че Фиона го наблюдава втренчено. Бледосините ѝ очи бяха едва ли не пурпурни в потрепващата светлина на свещите, а ръцете ѝ стискаха книгата на масата пред нея.

Е, погледай ме хубаво, девойче, каза си Хан, борейки се с болката в главата си. Не мога да променя начина, по който изглеждам. Това е работа на брат ти.

Там беше работата. В света на благородниците врагът ти се храни и танцува с теб, говори ти усмихнато в лицето и същевременно ти забива нож в гърба.

В десет часа Хан остави изостави домашните и извади Кинли, за да прочете наново главата за Аедийон. Изобщо не беше планирал завръщане там; затова сега се налагаше да учи бързо.

В единайсет часа Мика събра със замах книгите и книжата си и припряно ги натъпка в чантата. Сложи си наметката, метна чантата на рамо и спря при писалището на специалиста, за да получи пропуск, защото в десет бе започнал вечерният час.

Мика, изглежда, беше приключил с ученето за днес.

Като се насилваше да не се разсейва и се питаше къде ли отива Мика, Хан продължи да чете и да си води бележки, докато камбаните на кулата „Мистверк“ не отброиха единайсет и петнайсет с дълбоки, звучни удари. Улови погледа на Жарава и напъха книжата си в торбата — Кинли най-отгоре. Жарава също си прибра книгите и листовете.

Хан стана, протегна се болезнено и посегна несръчно да вземе вълненото си наметало, за да покрие с него торбата.

Кимна на специалиста, вдигнал поглед още щом Хан и Жарава се изправиха.

— Май ще се връщаме в общежитието — каза Хан.

Жарава спря при специалиста, за да вземе пропуските.

Мифис Мандър погледна злобно Хан и изсъска:

— Внимавай на излизане. Една крачка стига да си строшиш кокалите.

— Извинете? — обади се Хан. — Казахте ли нещо? — Пристъпи по-близо до Мифис и се наведе, сякаш за да го чуе по-добре.

Мифис изхихика, окуражен от окаяното на пръв поглед състояние на Хан:

— Казах, внимавай там, навън. Че… хе… ей! — Остро си пое дъх, защото ножът на Хан проряза панталоните му от кръста до глезена… толкова бързо и ловко, че никой не забеляза кога изчезна острието.

Мифис хвана панталоните си с ръце в опит да запази благоприличие.

— За твоя беда съм опасен ножар и с лявата, и с дясната ръка — прошепна Хан. — Малко самохвалство, но не прекалено. — А вече по-високо добави: — Ти внимавай навън. Студеничко е да си развяваш задника гол.

Насядалите по съседните маси се обърнаха и се втренчиха в тях. Фиона се понадигна, но отново седна.

Хан не очакваше Мифис да посегне към амулета си, защото ръцете му бяха заети.

Жарава бе взел пропуските. Хан вдигна фенера им и го понесе по коридора. Вместо да излязат от вратата, изкачиха широкото стълбище до третия етаж и бързо свиха в странично помещение. Хан понамали светлината, а Жарава промуши въже през дръжката на фенера. Хан дръпна със здравата си ръка резето на прозоречните кепенци и ги разтвори. Хладният нощен въздух облъхна лицето му.

Промъкването във и извън разни места бе умение, придобито от Хан още в най-ранна възраст. През целия му живот хората опитваха да го въдворят на места, където не иска да бъде, или да го задържат далеч от такива, които обезателно трябва да посети.

Все пак си оставаше трудна задача еднорък да се измъкнеш с взлом. Радваше се, че Жарава е дошъл.

Оттласна се към широкия перваз, спусна крака и скочи от около метър върху покрива на покритата галерия. При приземяването една керемида се размести, падна на каменната пътека долу и се разби на хиляда парчета. В дълбините на нощта звукът прозвуча високо като писък. Хан замръзна, но никой не дотича.

Жарава го последва с притъмнения фенер. Пресякоха на пръсти покрива на галерията над етажа, където стражници или специалисти сновяха по обичайния си патрулен маршрут. Покритите алеи представляваха мрежа от тайни пътища, по които да отидат незабелязано почти навсякъде, където пожелаят.

След вечерния час явно никой не се разхождаше навън, с изключение на двама увити в наметала влюбени, скрити в ъгъла, където галерията достигаше „Мистверк хол“. Притиснати един о друг, те се държаха за ръце и си шепнеха.

Хан мигом почувства съжаление при спомена за Птица. Зачуди се дали някога тя се сеща за него. Не. Достатъчно ясно му заяви, че никога повече не иска да го вижда.

Любовниците не забелязаха как Хан и Жарава минават над главите им като оживели призраци.

Наложи се да се прокраднат странично по стената до мястото, където през един прозорец можеше да се влезе в „Мистверк хол“. Хан извади острието изпод наметалото си и го пъхна между кепенците, за да повдигне резето зад тях. Разтвори капаците към себе си и надникна в празната класна стая. Седна на каменния перваз, завъртя се и се плъзна надолу, където се приземи на крака върху пода. Жарава му подаде фенера и също влезе.

Вероятно не точно това имаше предвид Леонтус, когато ми препоръча да почивам, помисли си Хан в опит да не обръща внимание на острата болка в ръката и рамото.

Жарава внимателно разкри стъклото на фенера и надникна през вратата на класната стая. За момент се заслуша с наведена настрана глава и даде знак на Хан да го последва в коридора.

Тръгнаха по него, докато стигнат до стълбище. Хан харесваше каменните стъпала — никога не скърцат. Подминаха етажите на специалистите и учителите, като заобикаляха отдалеч осветените кабинети и лаборатории.

Вратата за камбанарията беше заключена, но лесно преодолима с помощта на тясната метална лента, която Хан носеше със себе си. Вратата водеше към още по-тясно стълбище — този път дървено. Извиваше се нагоре и лактите на Хан опираха в стените.

Пред тях се разбягваха плъхове, скрити в дървени цепнатини от двете страни. В края на стълбището — нова, този път отключена врата извеждаше в камбанарията.

Жарава откри фенера и го остави в един ъгъл. Двамата се огледаха. Въжета висяха като призрачни опашки от четирите огромни камбани, превърнали се в ритъм за живота на Хан през последните дни. Подпряна на стената преносима стълба осигуряваше достъп до камбанния механизъм.

Хан обиколи помещението. Отбелязваше си всяка подробност, за да може да се върне от Аедийон. Настани се в ъгъла и извади от торбата си изданието на Кинли.

Жарава седна и се облегна на стената недалеч от него. Постави бележник в скута си:

— Кога трябва да започна да се тревожа? — попита той.

— Дай ми половин час.

— Твърде дълго е — възрази Жарава. — Не знаеш колко енергия си успял да натрупаш. Първо опитай за по-кратко.

— Мога да умра и след пет минути — каза Хан. — Или го правя, или не. Имам много за учене и съвсем малко време.

Все пак беше нервен, изпотен въпреки ледения вятър, който се провираше през стените на камбанарията. Няколко пъти си пое дълбоко дъх в опит да постигне относително спокойствие.

Този път Грифон нямаше да е наблизо, за да го извлече обратно, ако се задържи прекалено дълго. Надяваше се Жарава да го замести успешно, възникне ли подобна необходимост.

Най-добре си пази гърба, беше казал Баяр. Вече знам къде си и разполагам с достатъчно време.

Решимостта на Хан стана още по-твърда. Остави Кинли в скута си и разлисти книгата до главата за Аедийон. Огледа помещението и запамети образа, за да се приобщи още по-добре към него. След това улови амулета и произнесе заклинанието, отварящо портала.

Усети прилив на мрак. Светлината се завърна. Хан стоеше на етажа на камбанарията. През арките на прозорците се изливаше лунна светлина, рисуваше ярки шарки по дървения под и озаряваше прашинките във въздуха. Прахът се съедини, придоби форма и се организира като Гарван. Сякаш беше очаквал нетърпеливо появата му.

— Слава на Създателката — възкликна Гарван. Изглежда, изпитваше огромно облекчение. — Започвах да си мисля, че ти се е случило нещо. Не знаех дали да продължа с прехода, или…

— Ще те изслушам — прекъсна го Хан. — Не обещавам нищо.

Гарван махна с ръка:

— Не се съмнявам, че щом веднъж разпознаеш потенциала в… — Млъкна рязко и присви очи. — В какво си облечен?

Хан се погледна. Носеше панталони на член на клановете и по него нямаше следи от скорошните му наранявания. Така ли мислеше за себе си?

— Опитай това — предложи благородникът.

Дрехите на Хан се преобразиха, придобиха цвят и подгъви и скоро се оказа облечен в наситено тъмносиньо кадифено палто и снежнобяла ленена риза с дантелени маншети, които се спускаха по дланите му. Появиха се тесни черни панталони с колан със сребърна катарама и черни кожени ботуши. Дрехите бяха по-хубави, отколкото някога си беше представял, че може да облече.

Гарван се усмихна широко:

— Несравнимо по-добре. И… за финал…

Хан си погледна пръстите, внезапно натежали от пръстени. Скъпоценните камъни по тях се промениха от рубини през смарагди до диаманти. Ако бяха истински, биха стрували цяло състояние.

— Ей! — подвикна Хан и тръсна длани, сякаш да се отърве от дрънкулките. — Махни ги или си тръгвам.

Украшенията се изпариха просто ей така, а дрехите му се преобразиха в обикновено сиво наметало и черни панталони с проста кройка. Пак му се струваха различни обаче, изработени от хубава материя и някак по-елегантни.

— Готово. — Гарван го огледа. — Приличаш на духовник от равнините. Това ли искаш?

— Искам да оставиш дрехите ми на мира — процеди през стиснати зъби Хан. — Не съм тук да си играем на преобличане.

— Трябва да се обличаш като такъв, какъвто искаш да бъдеш — обясни Гарван. — Част от играта е.

Протегна ръка напред, за да се полюбува на дантелените ръкави и множеството пръстени. Приличаше на просяк, който изпробва дрехи, изхвърлени от благородник. Единственото обикновено нещо по него беше амулетът му — черен гарван, издялан от оникс, с диамантени очи.

— Казах ти. Не съм конте и не искам да бъда. — Хан вече съжаляваше, че е дошъл.

Не му се нравеше способността на Гарван да променя обкръжението им, щом си поиска. Застана с гръб към стената, създаде нож в ръката си и се увери, че амулетът му е на открито и готов за употреба.

Вдигна очи: Гарван едва сдържаше смеха си, докато наблюдаваше усилията му.

— Защо не меч, например?

Хан стисна огромен меч в юмрука си. Острието стигаше почти до тавана и изпускаше лумнали сини пламъци.

Гарван се усмихваше широко:

— Искаш ли… и малко броня?

Хан тутакси усети тежестта на масивен златен нагръдник, а ръцете му се оказаха покрити с ръкавици от метални брънки.

— Струва ми се малко прекалено — констатира Гарван.

Мечът и бронята изчезнаха с бързината, с която се бяха появили.

Хан го изгледа мрачно. Не беше дошъл да си играят с него.

Дали не е по-добре да се обърна и да затворя портала още сега, помисли си той. Улови амулета си. Сияеше между пръстите му като падаща звезда.

— Моля те, прости ми. — Гарван направи крачка напред с вдигнати ръце. — Ето какво исках да кажа: на това място ножът не ти върши никаква работа. Защото е илюзия. Не твърдя, че илюзиите не могат да бъдат извънредно могъщи. Но единственият начин да нараниш някого в Аедийон е посредством директна употреба на магия.

Така твърдиш ти, помисли си Хан. Въобще не ми звучи убедително.

— Сега поне ще ми кажеш ли името си? — попита Гарван.

— Алистър — отвърна Хан.

Зачака Гарван, на свой ред, да се представи, но той не го направи. Изглеждаше разсеян, сякаш вниманието му се раздвояваше по посока на всичко видяно и чуто — чаткането на конски копита по паважа навън, пламъците в камината, шарката на кадифените му ръкави. Приличаше на малко дете, любопитно да огледа всичко наоколо, сякаш е чисто ново и невероятно занимателно.

Необичайно момче, във всяко отношение. Нима ще се съюзи с такъв човек?

— Откъде идваш? — попита Хан. — Звучиш ми като северняк, но не съм те виждал из кампуса.

— Не се ли подразбира, че в Аедийон имам друг вид, ако не искам да ме разпознаеш в реалния свят? — попита Гарван. — Рискувам да не съм те преценил добре, да ме предадеш, ако знаеш кой съм в действителност.

Което означаваше, че може да е всеки.

Хан сключи по-здраво пръсти около амулета си. Навярно цели точно това, помисли си той. Гарван просто го води за носа, докато сполучи да му отнеме амулета. Е, Хан не възнамеряваше да му се дава като пълен наивник.

Сякаш прочел мислите му, Гарван преобрази амулета си в точно копие на амулета на Хан:

— Ето, виждаш ли? Не си мечтая за амулета ти. Имам си свой — посочи той.

В света на сънищата беше лесно да премрежиш очи и да престанеш да разпознаваш истинското от фалшивото.

— Виж — рече Хан, — спомена, че можеш да ме научиш на магия.

— Мога — потвърди Гарван. — Онова, на което мога да те науча, ще те превърне в най-могъщия чародей на Седемте кралства. — Приближи се до високия сводест прозорец и се взря навън. След миг се обърна, опрял длани на перваза зад гърба си: — Но на определена цена — добави.

Ха, помисли си Хан. На това място Опустошителя настоява да получи душата ми в замяна. Е, и преди си беше имал работа с измамници. Знаеше кога е моментът да се откаже от лоша сделка.

— Каква е цената ти? — попита Хан с престорено безразличие.

— Не възнамерявам да инвестирам време в човек, който няма да оползотвори напълно дара на предложеното познание — обясни Гарван. — Ако сме съюзници, очаквам подобрение във всеки аспект на живота ти… говора ти, маниерите ти… облеклото ти. — Махна с ръка към Хан, за да посочи дрехите му.

Хан се взираше в него, напълно неподготвен за подобни думи.

— Искаш аз да се превърна в проклет благородник? Това ли е цената ти?

Гарван изучи ръцете си и завъртя изящно изработения пръстен на десния си показалец:

— И така, времето ни в Аедийон е ограничено. Излишно е да го прекарваме в демонстрации как да се държиш във висшето общество. Положително ще намериш кой да те научи на тези умения.

— Чуй ме — реагира Хан, — не разполагам с цялото време на света, за да науча всичко необходимо, какво остава да се обучавам на хубавко говорене и изискани маниери.

Гарван пристъпи към него и се наведе. Двамата се озоваха едва ли не нос в нос:

— Не подценявай семейство Баяр. Засега имаш късмет с тях, но е така само защото са те подценявали — теб. Ако не се научиш да играеш на тяхното ниво, ще те унищожат. Повече от чародейство е. Повече от могъщ амулет. Става дума за политика, право и умения да печелиш могъщи хора на своя страна. Което изисква от теб най-малкото добро изразяване.

— И защо те е грижа, че ще ме унищожат? — полюбопитства Хан. — Ако изгубя, ти не губиш.

— Имам им зъб, да кажем — отвърна Гарван, обърна се и пак се загледа през прозорците на кулата. — Мразя рода на Соколовото гнездо — прошепна едва доловимо. — Унищожиха всичко, за което ме е грижа.

Тогава имаме нещо общо, помисли си Хан. Ако казва истината.

Независимо от това, като се замислеше сега, благородникът беше прав. Хан трябваше да се научи да води битката на тяхна територия. В противен случай щяха да го повалят бързо. Припомни си унизителното преживяване по време на деканската вечеря. Изглежда този път си струваше да избегне още едно подобно изпитание.

— Добре — съгласи се Хан. — Ще си потърся учител. Но ако ще ми помагаш, нямаме закога да отлагаме, докато се науча да говоря хубавко. Семейство Баяр ме нападна за втори път. Третият път може да е фатален.

Гарван се скова. Сините му очи грееха на фона на бледното лице:

— Нападнали са те? Какво значи това?

— Опитваха да ме убият и да ми отнемат амулета. Трябва да сложа край.

Гарван рязко поклати неодобрително глава:

— Не. Няма да го позволя — произнесе отчетливо, като удряше с юмрук в дланта си. — Най-после мисля открих с кого мога да работя, и няма да им дам да… — Гласът му заглъхна, сякаш със закъснение съобрази, че Хан е там. — Ще ги спрем — заяви с твърдо изражение. — Ще ти покажа кое заклинание ще ги унищожи, без да остави никакви доказателства за връзка с теб.

— Не — възрази Хан, изненадан колко тежко би приел убийството му Гарван. — Не това искам. Направя ли го, ще се изкатеря за нула време на вечното незелено.

— Ще направиш какво? — вторачи се в него Гарван.

— Ще ме изпратят у дома и ще ме обесят — обясни Хан. — А и убийствата не са чак толкова впечатляващи. Всеки глупак може да те убие, ако иска да си спечели прозвище, без да го е грижа особено за цената. Това е причината дори умни улични главатари рано или късно да паднат от власт. — Хан си нави ръкавите. Установи колко му харесва усещането от допира на меката вълна. — Убийството е начин да се справиш със съперник, но показва и уважение. Показва, че е достатъчно важен, за да разговаряш с него. По-добрият начин е да го смириш. Да го накараш да изглежда глупак. Да разбере, че цената, която ще плати, ако се изправи срещу теб, е унижението.

Гарван примигна срещу Хан. Изглеждаше истински изумен, все едно тухла от стената току-що е изнесла забележителна реч.

— Стига да исках, щях да ги накарам да млъкнат. За това не ми е нужна помощта ти — продължи Хан. — Поне в това ме бива. Аз искам друго: да ги накарам да съжалят, задето са решили да тръгнат срещу мен, та да не повтарят. А аз да се заема с моите си задачи.

Гарван сключи вежди, изненадан, че Хан има свои планове.

— Твоите задачи? А именно?

— Моите задачи — наблегна Хан. И той можеше да пази тайни като Гарван. — Искам да използвам магия, за да стресна семейство Баяр. Нужно ми е нещо невиждано досега, хем да не ме заподозрат, хем да нямат основания да ме изключат.

— Хммм. — Гарван си потърка брадичката и огледа Хан с неохотно уважение.

— И не го мисли дълго, става ли? Трябва бързо да предприема нещо, преди отново да са направили опит да ме докопат. Междувременно е наложително да намеря начин да ги държа далеч от стаята си. Да не убие никого, но да ги държи на разстояние — уточни още по-настоятелно Хан. — Да ти се намира такова?

— Разбира се. — Гарван забели очи. — Но за да сме наясно: искаш да изключиш определени хора ли? Или всички, освен теб?

— Определени хора. И още: да знам как да преодолея всяко заложено защитно заклинание.

Гарван протегна ръка и по каменната стена на кулата се появиха пламтящите линии на заклинание.

— Това е магическата формула — посочи той. — Трябва да я произнасяш при всяко влизане в стаята ти… през врати и прозорци. Прикови я към враговете си с този ред, като използваш техни коси, кръв или плът. — От заклинанието се появи още. — Не само ще ги държи надалеч, но и ще ги бележи, така че ще знаеш дали са правили опити да прекрачат прага ти.

— Ще ги бележи? Как? — попита подозрително Хан.

Гарван се подсмихна криво:

— Циреи и брадавици. Много циреи и брадавици. А как да обезвредиш заклинания и защити, които те са заложили. Има широко приложение и не е необходимо да знаеш какви заклинания са използвали. — Той разкри още от магията.

Хан гледа написаното, докато се увери, че го е запаметил. Твърдият възел на подозрението обаче не желаеше да напусне стомаха му.

— Поемам голям риск — подчерта той. — Ако претършувам стаите им и заклинанието ти не проработи, ще си създам куп неприятности. — Хан махна с ръка. — Покажи ми нещо. Искам да видя как правиш магия в реалния свят.

Гарван помисли малко и каза:

— Звучи ми справедливо. Но за целта трябва да напуснем Аедийон.

Тръгна право към Хан, който отстъпи, но се озова притиснат в стената. Другият магьосник продължи да крачи към него и сякаш се плъзна в Хан — смрази го до кости като леден вятър от призрачните планини.

— Сега произнеси заклинанието за затваряне на портала — прошепна в главата му Гарван.

Хан взе амулета си в ръка и изрече заклинанието.

Отново се устреми през мрака.

Жарава вдигна стреснато глава, когато Хан отвори очи. Наклонът на лунните лъчи подсказваше, че отново се е върнал в кулата „Мистверк“ — истинската. Носеше обикновените си дрехи и превръзката около ръката. Ключицата му запулсира във внезапна болка.

Жарава побърза да се изправи на крака.

— Самотен ловец! Какво стана? Защо се връщаш толкова рано?

— Изисква съвсем малко енергия. Колкото ти е останала — прошепна Гарван в ухото на Хан. — Използвай същото приковаващо заклинание.

Пръстите на Хан описаха заклинанието, а призованите думи се изсипаха от устата му, докато Гарван говореше чрез него.

За момент сякаш не се случи нищо. После Хан чу нахлуващ звук, хиляди малки движения навсякъде около него. Стените на камбанарията оживяха в ярки очи, лица с мустачета и зъби на гризачи.

От всяка дупчица и цепнатина започнаха да се изсипват плъхове и мишки, падаха на пода и се втурваха към него като разярено сиво море с трепкащи като червеи опашки.

Хан чу над главата си звук от плясък и от високите ниши на камбанарията се спуснаха облаци прилепи, устремиха се към него, разтворили триъгълна уста, разкрили остри като игли зъби.

— Ааа! — Той вдигна инстинктивно ръка, за да опази главата и лицето си.

Облъхна го суха кожа. Прилепите се блъскаха в него и падаха на пода, разперили криле, придобили озадачен вид.

Жарава грабна фенера и замахна в широка дъга, с което принуди гризачите да отстъпят. Хан се присъедини към него в ъгъла и двамата притиснаха гърбове в стената.

Плъховете и мишките се изплъзваха от фенера на Жарава, тълпяха се в краката на Хан, впиваха остри зъбки в глезените му. Магията беше истинска. Беше пресякла границата. И бе прикована към него.

Хан подскачаше от крак на крак в опит да се отърси от гризачите, които се катереха по панталоните му. Протегна ръка с намерението да насочи енергия към стълпотворението. Чак тогава си припомни, че се намират в камбанарията „Мистверк“, построена от дърво и камък, и рискува да я опожари.

Хан отново улови амулета и произнесе заклинанието за бодлив плет, като се завъртя в кръг. Навсякъде около тях израсна гора от бодли — гъста и непроходима — и плъховете започнаха да се нанизват на бодлите. Жарава стъпка няколко, успели да се промъкнат от тяхната страна на плета, докато Хан замахваше към прилепите, които все още се спускаха спираловидно отгоре.

— Добра работа — произнесе Гарван в ухото на Хан. Говореше тихо и развеселено. — Много находчиво. А сега ги накарай да се махнат. — И произнесе заклинание, което устата на Хан повтори.

Развълнуваното море от гризачи се оттегли в стените, сякаш някой дръпна запушалка. След няколко секунди Хан и Жарава отново бяха сами в камбанарията, заобиколени от три страни с бодлив плет, обграден с трупове на плъхове.

Сърцето на Хан биеше силно, а ризата му беше подгизнала от пот. Плъзна се надолу по стената и задникът му се удари в каменния под. Гарван отново прошепна в ухото му:

— Утре вечер. В полунощ. Същото място. И, моля те, за следващия път натрупай малко повече магия в амулета си. Имаме много работа и трябва да я свършим бързо.

След което беше изчезнал.

— Самотен ловец? — Жарава коленичи до него. — Какво, в името на кръвта и костите на Ханалеа, беше всичко това?

Хан отмести влажните коси от челото си и остана замислен, докато дишането и ударите на сърцето му се успокоиха. После вдигна очи към Жарава и се усмихна:

— Мисля, че зная как да разреша проблема ни с обирите с взлом.