Кралицата изгнаница

Четвърта глава Делфи

Всички планински градчета са различни, помисли си Хан.

Всички планински градчета си приличат.

В някои планински градчета географията определя архитектурата. В Делфи къщите и другите сгради бяха натъпкани заедно, да не би да се хлъзнат по склоновете и да се пръснат по празното пространство край реката.

Къщите, построени по хълмовете, са измамно нещо: ниски едноетажни отзад, високи четириетажни отпред. На Хан му приличаха на ярко начервени, накипрени момичета, виждали и по-добри времена. Опираха се на планинските склонове и разпростираха дълги поли към дъното на долината и мръсни фусти в канавките. Улиците бяха тесни и оплетени, покрити с павета — евтин материал, който изобилства в планините.

Натикани в скалистия каньон Канва, улиците криволичеха, преодолявайки всевъзможни дребни препятствия и понякога напълно губеха пътя си.

Най-сетне се спуснаха в града. Беше се стъмнило напълно. Едва се дишаше от гъст пушек.

— Вони по-зле и от Южен мост — сбърчи нос Хан. Поне беше различна, непозната воня.

— Тук готвят и се отопляват на въглища — обясни Жарава. — Димът остава в долината. През зимата е още по-зле. Огньовете горят ден и нощ.

В града има пари. Сместени между магазините, канторите и по-скромните домове, по улиците се издигаха палати и богати на вид жилищни сгради в редици. Някои сгради, облицовани с червени тухли и дялан камък, заемаха дължините на цели улици.

— Собственици на мини — обясни пак Жарава. — Но дори миньорите печелят добре. Войната в Ардън разстройва пазара на желязо и въглища, затова цените са високи. Ако питаш Авърил Демонаи, делфийците нямали нищо против лошия въздух. Казва, че дишат пари. Парите им позволяват да поддържат своя армия и да отстояват независимостта си и пред Ардън, и пред Превала.

С приближаването към центъра на града улиците ставаха все по-многолюдни и Хан си спомни за Превалски брод в пазарен ден.

Тълпата беше разнообразна: чернокожи мъже и жени от Мечо гърло носеха свободни раирани дрехи, типични за южняците; жителите на Южните острови се познаваха по тъмната кожа, изобилните бижута и сплетените черни коси; дългокраките жители на Северните острови се открояваха със светлите си коси и сини очи, а някои от тях имаха дори ореоли. Из улиците се сблъскваха неизброими езици, а екзотична музика се носеше от всяка кръчма и всяка таверна наоколо.

Имаше и други доказателства за просперитет във времената на война — елегантни магазини, претъпкани с всякаква стока; ювелирни магазини с бляскави витрини; ресторанти за бърза храна с необичайни менюта, откъдето се носеха интригуващи, пикантни аромати. Стомахът на Хан закъркори и без да иска, той преглътна насъбралата се в устата му слюнка.

— Да намерим нещо за хапване — каза той, устоял на изкушението да открадне парче осолен хляб от уличен продавач.

Гладът неизменно пробуждаше старите му навици, но знаеше колко лоша е идеята да се изявява като джебчия и крадец на непозната територия, без да е проучил възможните пътища за бягство.

Не е необходимо да крадеш, за да се нахраниш, напомни си той и докосна кесията с пари в панталоните си, сякаш е талисман.

Малко по на юг градът изглеждаше по-мрачен от Превалски брод. Пласт сажди не само покриваше всичко, но и попиваше светлината.

— Нямат ли си фенерджии тук? — попита Хан, докато изморените им кончета чаткаха през тясната светлина, обливаща паважа пред широкото стълбище на някаква църква.

Свещеник в тъмни одежди със златна бродерия на изгряващо слънце метеше листа и прах и всичко се изсипваше върху главите им през входа.

Жарава поклати глава:

— Никакви лампи, никакви фенерджии — каза той.

Жарава докосна амулета си и извика светло съцветие по върховете на пръстите си. Хан го наблюдаваше завистливо. Той, от своя страна, докосна амулета си и силата изсъска надолу по ръката му, а избухналите пламъци се изстреляха през половината улица и при вида им един минувач онемя.

Хан засрамено скри ръка под мишница.

— Демони! — извика някой на общия език. — Вещери! Богохулници!

Хан вдигна изненадано очи: свещеникът в черни одежди буквално летеше надолу по стълбището с изкривено от ярост лице и замахваше над главата си метлата, все едно е оръжие.

Парцаливко отскочи леко настрани, но не пропусна да извърти очи и да се озъби на раздразнения свещеник. Хан смушка с пети добичето, за да го пришпори да се отдалечи от опасността по-бързо. Жарава приведе глава и уви около дланта си юздите на Пакостливко. Метлата профуча край него, без да го улучи.

Свещеникът продължи да крещи след тях:

— Изчадия! Блудници на злото! Вървете си, изродени маши на Опустошители! — Размаха метлата след тях, изглежда, решил, че ги е прогонил.

— Млъкни, противен гарване на Малтус, или аз ще опустоша теб! — кресна тромав, брадат миньор. Възгласът му предизвика всеобщ смях.

Свещеникът се оттегли в църквата, прогонен от отправените по негов адрес заплахи и подсвирквания.

— Това пък какво беше? — попита Хан, озовали се вече на безопасно разстояние. — Наричали са ме всякак, но никога блудница на злото.

— Запознай се с учението на Църквата на Малтус — ухили му се Жарава. — Държавната религия на Ардън. Промъкнали са се и в Делфи, но, предполагам, не са особено популярни из тези места.

В храмовото училище на Южен мост проповедник Джемсън често им разказваше за Църквата на Малтус. След катастрофалното Опустошение древната империя на Седемте кралства се бе раздробила. Старата вяра се бе опазила в Превала благодарение на храмовете, откъдето проповедниците проповядвали учението за дуалността на Създателката и Опустошителя, както и за Призрачните планини, обитавани от мъртви и светци.

След Опустошението в Ардън пък се появил влиятелен проповедник, който орязал и придал друга форма на древната вяра, за да я насочи в нова насока. Свети Малтус приписал Опустошението на недоволството на Създателката от магьосниците, които го били предизвикали. Магията, проповядвал той, не е дар, а инструмент на Опустошителя, вещерите са демони в негова служба. Съблазнени от магьосниците, кралиците на Превала също носели вина. И по-специално той смятал за красива вещица кралица Ханалеа — развратница без каквито и да било скрупули.

Оттогава Църквата на Малтус процъфтяваше като официалната религия в Ардън.

— Очакваш ли така да ни посрещнат и в Ардън? — попита замислено Хан.

Жарава се усмихна сухо:

— Според мен колкото по-малко вещерняшки се изявяваме в Ардън, толкова по-добре.

Това беше нещо ново за Хан — идеята магията по някакъв начин да е греховност. Клановете презираха магьосниците, но отношението им се основаваше повече на общата им история и злоупотребата с власт. В края на краищата клановете имаха своя магия.

Само Краля демон — Алгер Ватерлоу, предшественикът на Хан — се смяташе за недвусмислено въплъщение на злото.

— Това място изглежда свястно — Хан посочи двуетажна постройка с широка предна веранда, претъпкана с местни хора и войници.

На дървената табелка пред таверната „Халба и овнешко“ бе изобразена ухилена овца, вдигнала халба пиво.

Хан имаше око за таверни и кръчми. От малък за него те бяха втори дом — места, където храната, напитките и лесната печалба си дават среща. Само по миризмите, които витаеха около тях, и навъртащата се клиентела безпогрешно преценяваше кои заведения си струват.

Двамата слязоха от конете. Жарава остана при животните, а Хан си проби път през тълпата на верандата и влезе в шумното помещение на таверната. Клиентите вътре не се различаваха от онези навън, с изключение на няколко семейства, настанени по масите. Повечето идваха направо от мините, с черни от сажди дрехи, а очите им лъщяха на мръсните лица. По стените се подпираха войници в най-различни униформи: сериозните сиво-кафяви униформи на Делфи или алените на Ардън; безработни наемници, по вида им не се разбираше откъде са, и неколцина планинци.

Сред посетителите се забелязваха още ученици, търговци, леконравни персони.

Хан се раздели с няколко от безценните си девойчета, за да наеме стая. Прибави и две медни пари, за да им осигурят принадлежности за баня. Животът в Делфи не беше евтин, това поне беше сигурно.

Двамата с Жарава отведоха кончетата по тясна уличка до конюшнята зад кръчмата, поръчаха овес за добичетата и влязоха в таверната през задната врата.

Наемът на стаята включваше вечеря: свинска яхния (не овнешко), комат черен хляб и халба бира.

Хан зае маса в ъгъла и седна гърбом към стената, доволен, че задната врата е наблизо. По този начин му се удаваше възможност да наблюдава всички — кой влиза и кой излиза, без сам да се набива на очи.

Прислужницата запърха наоколо, флиртувайки с тях. Отначало Хан го отдаде на лично обаяние, докато с известна изненада не осъзна, че въпреки дните, прекарани на път, с Жарава изглеждаш не по-малко преуспели от останалите посетители.

Бяха изхвърляли Хан от достатъчно таверни из Вехтошарника и Южен мост — било по подозрение за джебчийство, било заради нечестна игра на карти, било заради хроничната му неспособност да си плаща сметките. Сега намираше известно удоволствие да седи на маса, да се храни до пресита и да разговаря с хубавки момичета без опасения, че ще го прогонят.

— Какви новини има за войната на юг? — попита той раздърпаната слугиня с ябълкови бузки. Докосна ръката ѝ: — Кой печели?

Тя се приведе по-близко до Хан:

— Миналия месец имало голяма битка пред столицата, сър. Победила армията на принц Джоф, та сега той владее Ардънскорт. Обявил се е за крал.

— А другите братя? Отказали ли са се? — поинтересува се Хан, зачуден дали войната няма да свърши скоро и какво ли ще означава това за бъдещето му.

Девойчето сви рамене:

— Знам само каквото чувам из пивницата. Доколкото разбирам, принц Джерард и принц Годфри още са живи и май не възнамеряват да се отказват.

— Няма ли принцеси? — попита Хан.

Тя присви очи:

— Аха, има една. Лизет. Но в Ардън принцесите са само за показване. И омъжване.

Хан погледна Жарава, онзи вдигна рамене. Откъде да е сигурен човек дали окървавените наследници на краля наистина са негови деца? Равнинците определено бяха странен народ.

Хан проследи как прислужницата се отдалечава, като се чудеше кога ли приключва работа.

Продължи да оглежда останалите посетители. Не му отне дълго да отгатне кой е въоръжен и кой не, какви оръжия имат, чии кесии са най-тежки. След още известно време вече знаеше кой е умел в играта на карти, кой — на ашици и кой мами и в двете.

Хан бе натрупал опит по време на кратките си занимания като измамник картоиграч. Този вид кражби се доказват по-трудно, стига да те бива. И беше далеч по-слабо вероятно сините куртки да те хвърлят в тъмница, защото обираш някого на карти.

Научи обаче и друго: много по-лесно е да те приклещят в пивница, пълна с кисели мъже, загубили на карти. И още: гневните комарджии не са далеч от идеята да ти разбият главата, без значение дали знаят, или не знаят как си ги излъгал. Особено когато още не си пораснал и си само на тринайсет.

През цялото време, докато се хранеха, Жарава си оставаше нервен и тревожен, потрепваше при всеки шум — дрънкане на чинии и тигани при огнището, нестройна кавга между двама пияници. Независимо от познанията му за Делфи и делфийците, градовете не му допадаха като цяло, и по-специално тълпите в тях. Веднага щом приключи с вечерята, той стана:

— Качвам се горе — обяви.

— Уредих да се изкъпем — каза щедро Хан. — Първо ти.

Жарава го погледна с подозрение:

— Не се забърквай в неприятности, ясно?

— Да, Жарава Сенестре. — Да, майко. Хан се ухили след него, когато спътникът му обърна гръб.

Даде знак на прислужницата и поръча сайдер. Възнамеряваше да остане трезвен и ръцете му да не припарват до амулета.

Хан небрежно огледа съседната маса, където четирима души се занимаваха с крале и паплач, добре познатата му игра на карти от Превала. Мъжът срещу Хан мамеше. Беше натруфен в равнински дрехи от Ардън. Кратери от прекарана шарка покриваха закръгленото му лице. Помещението беше прохладно, но непрекъснато попиваше потното си лице с голяма носна кърпа. Медните пари, девойчетата и разписките се трупаха пред него, доказателство за пожънатите успехи.

Хан бързо разгада системата. Измамникът беше енергичен за едрото си тяло и постоянно размахваше ръце наоколо — така отвличаше вниманието на играчите. Възползваше се от разсеяността да си дава повече карти, да тегли от долната част на колодата, да крие карти в дланта си. Печелеше почти всяка ръка, която раздаваше, както и доста от останалите, а губеше точно толкова често, колкото да успокоява подозренията.

Хан не се впечатли. Измамникът бе най-обикновен фокусник с недодялан и агресивен стил на игра. Умните играчи идваха и си тръгваха, доловяха ли, че везните не са наклонени в тяхна полза. Ала един не ставаше от масата — жена, която упорито правеше опити да спечели обратно изгубеното.

Седеше с гръб към Хан. Шапката ѝ с периферия бе нахлупена ниско, беше с вдигната яка и увиснали напред рамене. Хан предположи, че е девойче, приближаващо преименуването си, жителка на Южните острови, ако се съдеше по тъмните ѝ кожа и къдрици. Под прекалено голямото си палто носеше ярки цветове, любими на островните жители, ала дрехите не ѝ бяха по мярка, сякаш взети назаем, изпросени или откраднати.

Нещо в нея му се струваше познато — как навежда глава и седи неспокойно на стола или потропва с крак, все едно не си намира място. Хан протягаше врат, но така и не успяваше да огледа добре лицето ѝ под шапката.

Той допи сайдера и направи опит да не обръща внимание на разиграващата се пред него драма, но очите му продължиха да отскачат към момичето и нейните все по-отчаяни залози. Скоро парите ѝ свършиха и тя продължи да играе с разписки.

Отдавна трябваше да се е сетила, помисли си Хан. Всеки, който печели толкова често, мами.

Най-накрая равнинецът допи халбата си с пиво и я стовари на масата:

— Е, смятам да осребрявам — заяви той. — Мейс Будно знае кога да се откаже, докато Светицата на късмета все още му се усмихва.

Двама от играчите се намръщиха, събраха намалелите си залози и си тръгнаха.

Отровното момиче не стана. За момент остана неподвижна, после се наведе напред:

— Не, не. Ще продължим играта. Трябва да ми дадеш шанс да си върна изгубеното. — Гласът ѝ прозвуча мек и напевен, с познатия ритъм на речта от Южните острови.

Кожата на Хан настръхна от нещо познато в нея.

— Съжалявам, девойче, приключих — възрази Мейс Будро. — Явно късметът ти изневерява. Време е да се разплатим. — Придърпа с две ръце парите пред себе си и започна да ги крие из няколко тайници по дрехите си. Накрая плъзна през масата разписките към нея.

Тя се вторачи в парчетата хартия пред себе си.

Няма парите, помисли си Хан. Приключила е.

— Ей сега се връщам с останалото — момичето скочи на крака и се обърна към вратата.

Ръката на измамника се стрелна като змия, сграбчи девойчето за китката и грубо я извърна към себе си:

— О, не, няма да стане — изръмжа той. — Не смятам да те изпускам от поглед, докато не се разплатиш.

Момичето направи опит да си отскубне ръката.

— Не нося толкова пари в себе си. Отивам да ги взема от стаята.

Будро тикна лице в нейното.

— Тогава ще те придружа — рече той и облиза устни, като я оглеждаше от горе до долу с мазна усмивка. — А ако не разполагаш с достатъчно, има и друг начин да ги заработиш.

Девойчето го заплю в лицето:

— Само в сънищата ти, лочещо помия, куцо млекопитаещо, пръкнало се в нужника на…

— В тъмницата ли ти се спи? — изръмжа Будро, избърса плюнката и разтърси момичето така, че зъбите ѝ изтракаха.

Тя се скова. По белезите от въже на китките и глезените ѝ Хан предположи, че вече е била в затвора. Както и че не иска да се връща там.

— Ще повикам стражата — заяви Будро, вече на висок глас. — Имам права.

Преди Хан да успее да си го помисли, вече стоеше до масата им:

— Стига де. Заради някаква си приятелска игра, за това ли било? Не е нужно да намесвате стражата. — Той плесна измамника по гърба и му удари един юмрук в рамото, захилен като провинциалист, попрекалил с пивото.

Будро се вторачи злобно в Хан, неособено доволен от неочакваната му намеса.

— Ще си остане приятелска, стига момичето да плати. Имам права.

— Нещата все ще се наредят. — Хан се обърна, за да я погледне в лицето и едва не падна от изненада.

Пред него стоеше Кат Тайбърн, момичето, станало главатарка на Вехтошарите след Хан. На свой ред и тя го гледаше, замръзнала. Хан примига, погледна я отново, но все още си беше Кат. Беше се променила, но не и за добро. Нищо чудно защо не я разпозна отначало.

И преди беше слаба, но сега бе станала кожа и кости, подобно на човек, прекаляващ с шиполист. Очите ѝ заемаха половината лице, замъглени и безизразни — вероятно от алкохол и злоупотреба с опиати. Винаги си беше горд човек, но сега изглеждаше като пребита. В носа и ушите ѝ имаше дупки — навремето там носеше сребърните си украшения. Нямаше ги и сребърните ѝ гривни. Всичко това сега стоеше пред измамника.

Лицето ѝ издаваше, че последно Хан Алистър е очаквала да срещне на този свят.

Хан улови ръката на Будро, не толкова да не падне наистина, колкото за да прикрие изумлението си. Същевременно успя да прибере едно резервно тесте карти от масата и да го мушне в джоба си, докато умът му препускаше.

Какво правеше тук тя? Кат беше родена на островите, но откакто я познаваше, не се бе отдалечавала на повече от няколко пресечки от Вехтошарника. Защо ѝ беше да го напуска, след като си имаше добра банда, чудесна територия и хубав поминък?

И по-важното, как можеше да я измъкне от затруднението, в което бе изпаднала? Определено нямаше да ѝ се отрази добре, ако се озове в делфийския затвор.

Единият начин бе да обвини Будро в измама, но отдавна се научи да си държи устата затворена в таверна, освен ако не познава клиентелата. А тук не бе трудно да се досети — бяха заобиколени от най-добрите приятели на Будро.

Кат все още се взираше в Хан, сякаш току-що е изпълзял от гроба, за да я награди с една студена, мъртвешка целувка.

— Ела, девойче — заекна Хан и я улови за лакътя. — Да си поговорим двамата с тебе. — Тялото ѝ се скова още повече под ръката му, но му позволи да я отведе настрани, та мъжът с надупчено от шарка лице да не ги чува. Отдалечиха се на безопасно разстояние и Хан внезапно изтрезня: — Какво правиш тук? — прошепна напрегнато той.

— И аз ще ти задам същия въпрос — отвърна тя.

— Аз попитах пръв.

Лицето на Кат се вкамени:

— Наложи се да изчезна от Вехтошарника.

— Кой е главатар тогава? — Хан едва намираше думите. — Ами Кадифе?

— Кадифе е мъртъв. Всички са мъртви… или изчезнали. Във Вехтошарника вече няма нужда от главатар. — Кат потръпна. Неравните ѝ нокти пощеха палтото. — Дошли са веднага, щом ти си тръгна. Избили са всички. Жива съм, защото не бях там.

— Кой е дошъл? — попита, следвайки логиката на диалога, макар вече да знаеше отговора.

— Демони. Като онези, които наредиха Южняците. — Тя не искаше да срещне очите му.

Устата на Хан беше пресъхнала.

— Те… Мен ли търсеха?

— Както казах, не бях там. — Не беше отговор. — Не знаех къде си отишъл. Смятах, че и на теб са ти затворили устата.

Оглозгани кости. Дори когато си тръгваше, след него настъпваше смърт. Нищо чудно защо Кат бе толкова нервна.

— Наистина съжалявам за Кадифе — прошепна Хан. — И за… всичко.

Тя само го погледна с широко отворени очи, клатейки отрицателно глава.

— Хайде, момиче! — изрева Будро. — Цяла вечер ли ще си приказвате, или какво? Искам си парите.

Хан махна с ръка на измамника, за да го накара да млъкне, и се приведе по-близо до Кат:

— Колко дължиш на приятелчето там? — прошепна той.

— Защо? — полюбопитства с обичайния си чар Кат. — Какво ти влиза в работата?

— Не разполагам с цяла нощ за обяснения — сряза я Хан. — Колко?

Тя огледа помещението, сякаш търсеше отговор на въпроса.

— Двайсет и седем девойчета и дребни — призна накрая. Кръв и кости на Ханалеа. Хан разполагаше със средства, но не чак толкова много, че да плати дълга ѝ и да се добере до Одънов брод. Пък и не му се искаше да се занимава с някаква мижитурка измамник.

Той кимна към Будро:

— Нали знаеш, че те мамеше?

— Не ме мамеше! — изсъска Кат, като погледна през рамо. — Аз го мамех.

Хан си знаеше, че не бива да се усмихва.

— Е… — Той потърка брадичка. — Справя се по-добре от теб. Ръката на Кат пропълзя към острието на китката ѝ:

— Крадливата му оборска тор. Трябваше да се досетя. Е, сега ще видим как изглежда, като му отрежа…

— Не. — Хан сложи длан върху ръката ѝ, за да я успокои. — Ще играя на твое място и ще ти върна загубите.

Кат отхвърли ръката му.

— Остави ги тези, Гривник. Не искам помощта ти. Сама се вкарах в тази ситуация и сама ще се измъкна от нея.

— Като му прережеш гърлото ли? — Хан поклати глава. — Във Вехтошарника става. Но толкова далеч от дома не желаеш да си навличаш неприятности.

Тя поклати глава:

— Не искам да ти бъда задължена.

Е, това поне го разбираше.

— Няма да си ми задължена. Аз имам кръвен дълг към теб. Тя отново поклати безмълвно глава и преглътна шумно няколко пъти.

— Позволи ми — настоя Хан. — Моля те.

— Какъв е смисълът? Хитрецът е приключил — отсече тя. — Не иска да играе. Сам го каза.

— С мен ще играе — поправи я Хан, като извади издута кесия и я размаха пред носа ѝ.

Очите на Кат отново се разшириха. Тя отметна коси назад и опита да си придаде незаинтересован вид, сякаш всеки ден вижда такова съкровище.

— Ако изгубиш?

— Довери ми се. Няма. По-добър съм от него — Хан я гледаше в очите и с всички сили се опитваше да я накара да му повярва, въпреки че нямаше никаква представа защо ѝ е да го прави. — Просто се преструвай с мен, става ли? — прибави.

Обърна гръб на комарджията и започна да се подготвя за играта, размести пари, подреди и зареди карти, докато Кат го наблюдаваше с присвити очи.

— Готов. Хайде — сграбчи ръката ѝ и наперено се върна до масата на Будро, сякаш той беше единственият петел на двора. — Ще покрия дълговете на девойчето — подхвърли. — Ако играеш с мен.

— Да играя с теб? — презрително изпухтя Будро. — Не става. Казах ти, че приключих. Ако искаш да платиш дълга на момичето, давай, момче. Ако изобщо имаш парите.

— Татко е търговец — Хан придоби обидено изражение. — Имам си достатъчно пари. Виждаш ли? — Пусна издутата кесия върху масата и същевременно събори чашата пиво на измамника. — О, извинявай — рече. — Не си знам силата. — Измъкна носната кърпа на Будро от джоба му и непохватно попи разлятото питие.

Алчните очи на Будро не се отделяха от кесията. Парите обещаваха да са много повече, отколкото дължеше Кат.

— Ами — той се напъха обратно между страничните облегалки на стола, — да кажем, че ще поостана. — Щракна с пръсти на прислужницата. — Донеси ми още едно пиво — поръча със зъбата усмивка.

Хан върна подгизналата носна кърпа на Будро и се настани в стола срещу измамника. Естествено. Нямаше никакви проблеми да надхитрява наивниците. Сега, след като вече не се занимаваше с измами. Беше далеч по-лесно да се повярва на шестнайсетгодишен с купчина пари, отколкото на дванайсетгодишен. Тъкмо това отсъствие на уважение към него като към дребосък го принуди да престане с мошеничествата и да се заеме с джебчийство и бързи измами из улиците.

Вече отговаряше по-добре на изискванията за измама.

Знаеше как да се вживява в ролята на синче на търговец, за пръв път тръгнало съвсем само на път. Топла и заредена цел.

— Седни тук, момиче — Хан потупа мястото до него и се усмихна изкусително на Кат. — Ще ми носиш късмет.

Кат седна на ръба на стола, но се обърна странично към Хан, сякаш се опасяваше да не пипне краста от него. Скръсти ръце в скута си, а лицето ѝ остана твърдо и безизразно.

— Ти раздавай пръв, момче — предложи любезно Будро. Типичен измамник. Позволи на наивника да спечели пръв, за да го насърчиш при следващото раздаване да заложи повече.

Хан цепи картите и започна да ги разбърква. В един момент ги изпусна и ги разсипа по масата. Внимателно, помисли си той. Не прекалявай. Събра ги с две ръце и отново ги разбърка с опуленото и напрегнато внимание, характерно за прекалил с алкохола.

Първия път беше достатъчно лесно да спечели. Будро се отказа от ръката. Клатеше скръбно глава — на масата още нямаше много пари.

— Ха! — изграчи Хан и стисна ръката на Кат. Тя потръпна като ужилена и той я пусна. — Ето че вече ми носиш късмет. — Тя просто отвърна на погледа му, а устните ѝ дори не помръднаха.

Защо, Алистър, защо все се забъркваш в такива каши? — помисли си Хан.

Сега раздаваше Будро и спечели, макар Хан да не си позволи да изгуби прекалено много, преди да поиска да види картите му. После късметът се обърна няколко пъти напред-назад, а в края на всичко това Хан се оказа напред с десет девойчета. Продължаваше да играе ролята на пиян глупак, като празнуваше на висок глас успехите си и негодуваше, щом загуби.

До момента дори не беше пипнал колодата. Засега носната кърпа беше извън играта и Хан пресичаше ходовете на Будро, настоявайки всеки път да цепи преди раздаване. А и по природа имаше късмет на карти.

Както казваше майка му: Късмет на карти или късмет в живота. Едното или другото. Но не и двете.

Ентусиазмът на Будро намаляваше заедно с печалбата му. Кат просто си стоеше там и се мръщеше, сякаш Хан разиграва нейните пари.

Време е да приключваме, помисли си той. Ще дам урок на измамника, отпращам Кат с парите ѝ, и си лягам. Колодата отново дойде при него и този път я улови с цялото си умение на картоиграч, за да подреди добре картите по време на разбъркването. Будро цепи, Хан отново подреди колодата, докато раздаваше. Докато Будро оглеждаше картите си, Хан наблюдаваше лицето му. Измамникът ги държеше близо до гърдите си, все едно са бебе, и Хан моментално разбра, че мъжът е в ръцете му.

Залагаха и покачваха мизата, залагаха и покачваха и съвсем скоро в средата на масата се издигнаха купчини девойчета. Комарджията поиска карта и Хан му подаде картата демон, която щеше да подпечата сделката. Хан разгръщаше картите си, прикривайки ги в шепите си, надникваше към тях, облизваше нервно устни и всеки път покриваше залога на измамника.

Кат не спираше да мести очи от Хан към парите в средата на масата и потропваше припряно, както правеше, когато е особено нервна. Ако изгубеше, щеше да закъса сериозно.

Но нямаше да изгуби.

Междувременно неколцина клиенти се бяха преместили от бара към тяхната маса, за да наблюдават как върви играта.

— А среброто ѝ? — попита Хан, като махна към мизата, докато залозите се покачваха и покачваха. — Прибави го и ще го покрия в девойчета. — Той се ухили обещаващо на Кат.

Будро прибута обеците и гривните на Кат към средата на масата.

— Сваляй — рече той и разгърна картите си върху масата. — Демонска тройка. Червено преобладание. — Вдигна очи към Хан и пусна широка вълча усмивка.

Беше си добра ръка. Много добра ръка. Ръка, която би победила почти всичко. Освен:

— Четири кралици. Ханалеа предвожда кръвната линия. — Хан подреди своите карти на масата и се облегна назад, без да изпуска от очи измамника.

В продължение на един дълъг, напрегнат момент Будро не проговори. Взираше се в масата, сякаш не вярваше на това, което вижда. Протегна дебелия си показалец и размести картите пред себе си, все едно щяха да разкрият нещо друго.

Равнинецът измамник отвори и затвори уста като риба на сухо и след няколко опита от нея излезе звук:

— Това… това е невъзможно! — изрева и стовари ръка на масата, излагайки отново на опасност сервираното му пиво.

Хан бързо прибра печалбата си в торбата и я метна през рамо. Остави достатъчно девойчета на масата, за да плати дълга на Кат. Ключът в такива ситуации беше бързо измъкване.

Свинските очички на Будро се бяха присвили от ярост.

Той протегна властно ръка и улови Хан за предницата на ризата:

— Не бързай — просъска.

— Пусни ме! — Хан направи опит да се изтръгне от хватката му.

— Ти си измамник! — изкрещя Будро, извади голям, закривен нож изпод палтото си и го притисна в гърлото на Хан. — Измамник и крадец. И мошеник.

Зяпачите около масата отстъпиха с по една крачка.

Ножът беше неприятна изненада. По душа повечето картоиграчи и комарджии бяха страхливци — причината да предпочитат този вид кражба. Будро обаче тежеше два пъти колкото него и Хан знаеше от опит, че няма нищо по-яростно от измамен измамник.

Помисли си за амулета под ризата и за ножовете на кръста. Питаше се дали ще съумее да достигне двете или което и да е от тях, преди да му прережат гърлото.

— А сега — комарджията приближи червендалестото си лице на сантиметри от Хан и той усети бирения му дъх — дай насам торбичката, момче, и може да не ти отрежа ушите.

Съсредоточен върху острието под брадичката си, Хан не схвана какво точно последва. Будро изписка и изчезна, за да се удари в пода с такава сила, че нищо чудно да го беше пробил. Ножът му прелетя през помещението и едва не обезглави миньора, задрямал на съседната маса.

Хан се хвърли встрани от опасността. Будро размахваше конвулсивно ръце на пода, а зад него, предпазвайки се ловко, стоеше Кат, увила гарота около гърлото на комарджията.

А, да, помисли си Хан, Кат беше сръчна шайкаджийка, както и истински демон с ножа.

Лицето на измамника придоби червен цвят, после син, очите му изхвръкнаха обезпокоително силно. Кат се приведе ниско над Будро и му зашепна някакъв урок, който настояваше той да научи.

Ръцете му започнаха да махат по-бавно, неорганизирано.

— Кат! — Хан се отърси от изумлението и сложи ръка на рамото ѝ. — Остави го да си върви. Не искаш да увисваш заради него.

Кат погледна към него и премигна, сякаш изплуваше от транс. Освободи Будро и се отпусна приклекнала назад, докато тъпчеше гаротата в джоба си.

Шумното раздвижване отпред привлече вниманието на Хан. Група сиви униформи, цветовете на делфийската стража, изпълни вратата. Хан изруга, осъзнал, че е останал прекалено дълго. Изправи се бавно и издърпа Кат на крака. Без да пуска ръката ѝ, започна да отстъпва към задната врата, но един миньор с размерите на малка планина и настръхнала брада застана на пътя им.

— Най-добре не си тръгвай, момче, за да си получиш каквото те чака за стореното — изръмжа той и се ухили, сякаш нямаше търпение да погледа представлението.

— Нищо не съм направил — припевът на целия му живот.

Типичният му късмет, да се намеси в кръчмарска свада в непозната страна и да го хвърлят в затвора. Това означаваше и бърз край на кариерата му на магьосник и наемник в клановете. Беше предал Жарава, който сега трябваше да продължи пътя си сам. Какво последно му каза Жарава, преди да се качи да си легне? Не се забърквай в неприятности.

Хан сключи пръсти около дръжката на ножа си, като преценяваше най-прекия път към вратата. После бавно отпусна ръкохватката. Дори да минеше през вратата, нямаше да се измъкне невредим, докато Жарава е на горния етаж, а конете им са в конюшнята.

Кат си издърпа ръката, изтегли своите ножове и ги скри плътно под лактите.

— Какво става тук? — попита рязко една от кафявите куртки. Носеше завързан около врата офицерски шал в непознати равнински цветове. Посочи към Будро, все още на пода. Измамникът разтъркваше насиненото си гърло и шумно си поемаше въздух. — Какво се е случило с него?

Хан отвори уста, но миньорът го изпревари:

— Лъжливият му крадец Мейс Будро най-после се оказа победен на карти. Оказва се, че не умеел да губи. Скочи срещу момчето, което го надви, и се наложи да го усмирим.

За изумление на Хан наоколо започнаха да се клатят утвърдително глави.

— Кой го усмири? — настояваше офицерът.

— Всичките — отговори миньорът, като изгледа кръвнишки помещението, сякаш предизвикваше някой да го обори. — Всички се включихме.

Кат, изглежда, не беше единствената, изгубила пари в игра на карти с Мейс Будро. Тълпата определено не изпитваше симпатии към него.

— Къде е момчето, което го победи? — продължаваше стражът.

За момент никой не проговори, но миньорът на Хан го изблъска напред:

— Този е. Той беше.

Кафявата куртка огледа недоверчиво Хан от глава до пети:

— Бива те с картите, а, момче? — повдигна вежда той.

Хан сви рамене:

— Справям се.

Повече почувства, отколкото видя, че Кат застана до него. Точно като в старите дни, когато Кат му пазеше гърба.

Кафявата куртка се усмихна широко и му подаде ръка:

— Тогава ми се ще да те почерпя едно питие. — Останалите посетители започнаха да подсвиркват, ръкопляскат, да тропат с крака.

Поредно потвърждение, помисли си Хан, че никога не си сигурен кой е в помещението, когато участваш в сбиване.

И настана истинска борба да излязат. Будро се възстанови и се измъкна незабелязано. На Хан му се наложи да откаже дузина предложения за питиета, иначе със сигурност щеше да свърши под масата. Кат се оттегли в един ъгъл и сякаш изчезна в сенките, но всеки път, когато се обръщаше да я погледне, очите ѝ бяха втренчени в него.

Вероятно си иска парите, помисли си той.

Най-сетне, малко преди да затворят таверната, се изтръгна от тълпата доброжелатели и седна на масата при нея. Порови в торбата си, извади шепа девойчета и ги преброи.

Тя го наблюдаваше безмълвно. Хан не очакваше прочувствени благодарности, но все пак. Обикновено Кат имаше предостатъчно какво да каже.

Бутна купчинките монети през масата към нея:

— Заповядай. Възстанови загубите си плюс нещо отгоре.

Тя сведе поглед към парите, но не посегна да ги докосне.

— Каква е тази работа с теб? — попита остро. — Където и да отидеш, хората ти правят път. Влизаш непознат и се оказваш в центъра на наздравиците.

— За какво говориш? — изръмжа Хан. — Нямам нищо… нямам семейство, нямам къде да живея, няма с какво да се препитавам.

Тя посегна и завъртя колебливо пръст в ръкава на връхната му дреха, все едно имаше вероятност той да се превърне в изпарения и дим:

— Имаш си хубави нови дрехи и пълна кесия. Какво? Продал си голяма плячка ли?

Хан тутакси се почувства още по-виновен. Стисна здраво устни и поклати глава.

— Защо рискува богатството си заради мен? — не спираше тя.

— Богатството не беше мое — каза Хан. — Взех го от Будро, преди да започнем да играем.

Като крадец от приказките: вземаше от богатите и раздаваше на бедните. Ха. Обикновено той беше беднякът.

— Щом вече му беше взел парите, защо игра с него? — попита Кат.

Хан сви рамене:

— Просеше си да му натрият носа и се надявах да го победя. Не предполагах обаче, че ще извади нож. — Но не изрече на глас продължението на мислите си. Победиш ли някого в онова, в което е най-добър, по-вероятно е да ти отстъпят.

Кат го погледна с голяма доза недоверие.

— Но така и не каза какво правиш тук? Накъде си тръгнал?

Хан отново сви рамене:

— И на мен ми се наложи да се махна от Превалски брод. Решихме да си опитаме късмета в Ардънскорт — излъга той. Колкото по-малко хора знаеха къде отиват, толкова по-добре.

Тя повдигна вежда:

— Вие?

— Пътувам с приятел — Хан остави на Кат да допусне каквото пожелае. — Ти? Не знаех, че се занимаваш с измами на карти.

— Все още се уча, както всеки глупак лесно ще се убеди с очите си — намръщи се тя.

— Е, трудно е да печелиш надеждни пари от измами, освен ако не усъвършенстваш размесването. По-добре междувременно да си намериш друга работа.

— Търсих — призна мрачно Кат. — Тук съм от две седмици. Опитах да получа работа в мините, но не наемат, ако носиш дамга крадец. — Показа му дясната си ръка, жигосана според закона на кралицата. Поне не я бяха отрязали.

— Но как се озова тук? — попита Хан.

— Бях тръгнала към място на име Одънов брод.

Хан отпиваше от сайдера си и едва не се задави. Остави канчето и продължи да кашля.

— Одънов брод! Защо си тръгнала натам?

— Идеята е на проповедник Джемсън — каза Кат, като ровеше в купчинките монети. — Имали училища. Искаше да се запиша в храмовата академия.

— А защо не в храма на Южен мост? — с въпроса си целеше да прецени какво би означавало това за него. — Защо му е на Джемсън да те праща чак в Одънов брод?

— Ако бях останала в Южен мост, вече щях да съм мъртва. Също като Кадифе. — Кат рязко свали шапката си и я стовари на масата. — Преследваха ме… демоните, които избиха останалите. Беше само въпрос на време, преди да ме заловят. Та по този повод Джемсън ме прати да вървя в Одънов брод. Не ме остави на мира да отида да изучавам музика, а и е добър познат с господарката на храмовата академия там. Разказал ѝ разни истории как съм умеела да свиря на базилка като ангелски хор — и в крайна сметка ме записал. Плати ми таксите… твърди, че принцеса Раиса дарявала пари за учениците в храма на Южен мост. Осигури ми стара кранта и малко пари и ме изпрати с най-добри пожелания. — Кат поразбърка къдриците си с ръка.

Кат свиреше неземно на базилка. Във Вехтошарника обичаше да свири, да минава по-бързо времето ѝ до мръкване, когато вехтошарите отиваха на работа. В някои дни Хан просто си лежеше, наполовина заспал, наполовина буден, и позволяваше на музиката да го отнесе на друго място.

— Джемсън твърди, че ако изучавам музика, изкуства, четене, писане и хубавко изразяване, имам шансове да стана прислужница на някоя лейди или учителка например. — Тя изсумтя. — Все едно някой ще наеме белязан крадец.

Хан се насили да си представи бъдещето — Кат прислужница на изискана дама.

Тя вдигна очи и разпозна изражението му:

— Забрави. Стигнах чак дотук, след което реших, че няма да отида там. Джемсън си мисли, че ме е притиснал в ъгъла, но не съм полагала клетви.

— Не е необходимо да даваш клетви, за да отидеш да учиш в храмово училище. Някои трябва да го правят, но ти…

— Не ме е грижа. Мястото ми не е в някакъв кокошарник за благородници. По-сладки са от равнински сайдер, като те гледат в очите, а после си шушукат зад гърба ти.

Бои се, помисли си Хан. Бои се да не ѝ се подиграват; бои се, че няма да се окаже достатъчно добра. И вероятно основателно. Какво знаеше той за Одънов брод? Нищо.

Кат плъзна парите към Хан и стана:

— Благодарна съм за всичко, което направи, но не мога да ги взема.

Хан не посегна към монетите.

— Парите са твои. Не са мои. Аз само ги взех обратно от ръцете на крадец. Ако не ги прибереш, остави ги на прислугата.

Тя поклати упорито глава, като хапеше устни.

— Виж — подхвана Хан. — Ето как схващам нещата. Имам да отговарям за много неща. Длъжник съм ти. Позволи ми да направя поне това за теб, става ли?

Беше истина. Отчаяно желаеше да облекчи поне малко товара на вината, която носеше в себе си.

— Ако държиш да направиш нещо за мен, имам предложение — каза твърдо Кат. — Позволи ми да дойда с вас.

— Какво? — зяпна срещу нея Хан. Вечерта беше пълна с изненади. — Дори нямаш представа какво възнамеряваме да правим!

— Без значение — отвърна Кат. — Не съм родена за живот в храма, независимо какво твърди Джемсън. Ще дам клетва пред теб. Както по-рано.

Както когато Хан беше главатар на Вехтошарите, а Кат — неговата дясна ръка. И нещо повече.

Той изгледа внимателно момичето. След като Кадифе го нямаше вече, да не би Кат да искаше да разпали отново онова между тях двамата? Струваше му се лоша идея. Когато бяха заедно, се бореха като две котки, напъхани в една торба. И така си имаше достатъчно драми в живота.

Сякаш прочела мислите му, тя уточни:

— Ако излизаш с някое девойче, няма да се присламчвам. Говорим за работа, говорим за дял.

Мислите дрънкаха из главата на Хан подобно медни монети в делва. Кат кроеше планове да избегне ходенето на училище, присъединявайки се към стария си главатар. Самият той обаче отиваше на училище. Нямаше нужда от банда, а и нямаше средства да я издържа. Щеше да харчи, а не да печели пари, така че не съществуваше никакъв дял.

Погледна Кат. Тя се взираше изнервено в него и потропваше с крак, защото се бавеше прекалено много с отговора. Някак естествено той си припомни, че когато пожела да замине за лагера Демонаи с Птица, а тя му отказа, нейните причини също бяха основателни.

Ако сега ѝ откаже, положително щеше да намери обратния път към стария начин на живот. А ако се върнеше към живота на бандите, щеше да е мъртва, преди да навърши двайсет години, със или без помощта на демони. Главатарите не остаряват.

Вероятно Джемсън имаше право — тя наистина се нуждаеше именно от образование. Хан нямаше да си получи благодарностите, задето прави опити да я спаси. Но може би имаше начин.

— Добре, ела — каза най-накрая той. — Но и ние отиваме в Одънов брод. Дойдеш ли с мен, ще трябва да тръгнеш на училище.

— Какво? — Тя замръзна, притиснала в масата ръце до побеляване на кокалчетата. — По-сочна лъжа не бях чувала.

— Вярно е — настоя Хан. — Защо иначе си мислиш, че сме…

— Лъжец! — Кат поклати глава с блеснали очи. — Олигавен, въргалящ се в канавката, лочещ помия лъжец, Гривник Алистър, ето какво си ти. Не си тръгнал за Одънов брод, няма начин, по дяволите. — Кат бутна шумно стола назад и се изправи, стиснала юмруци, трепереща от ярост.

— Кълна се — Хан се изправи предпазливо на крака и се увери, че масата се намира помежду им, да не би да извади нож срещу него. — Съжалявам. Трябваше да ти кажа, но смятах…

— Млъквай, Гривник. Ако не искаш да идвам с теб, просто го кажи. — Събра парите и ги натъпка в торбата си. — Въобразяваш си, че само защото си хубав, всяко момиче иска да тръгне нанякъде с теб. Е, не си толкова хубав, че да не мога да си намеря друг.

Тя излезе с твърда крачка от таверната, а вратата се затръшна след нея.

Е, помисли си Хан. Най-малкото отново прилича на предишната Кат.