Кралицата изгнаница

Двайсет и девета глава Пълен наивник

Хан вървеше към Моста напряко през зеленеещите морави. Беше вторник — на другия ден бе часът му с декан Абелард. За втора поредна нощ будуваше до късно. С Жарава прекараха следобеда в експерименти с талисмана, изработен от Жарава от самодивско дърво. Предизвикателството беше да се създаде талисман, който да не пречи на магията на Хан, но същевременно да го опазва от магията на останалите.

А сега закъсняваше за срещата си с Ребека.

От двете страни на улиците към Моста беше пълно с цветари. Едно от нещата, с които Одънов брод разполагаше в изобилие в сравнение с дома — цветята. През цялата зима отглеждаха теменуги. Наситеночервени цветове, които наричаха Кръвта на Ханалеа, белите звезди за слънцестоенето, разцъфнали кактуси от всякакъв сорт от Уе'енхавен, магнолиите с големи като чинии цветове, в които можеш да сервираш вечерята си, орхидеи във всякакъв размер и оттенък. А сега и лалета, нарциси и ириси.

Ребека обичаше цветята. Често повтаряше, че ѝ липсва градината у дома.

Хан се спря импулсивно и купи цял наръч от една продавачка.

Влезе в „Костенурка и риба“. Общото помещение беше наполовина пълно с кадети, но не забеляза Талия и Пърли. Хан кимна на Линк, бармана, подмина тезгяха и изкачи стълбите до втория етаж.

Точно слагаше ръка на бравата и вратата се отвори рязко. Ребека застана пред него, преметнала торба през рамо, със зачервени от гняв бузи — очевидно си тръгваше.

— Е! — огледа го тя от глава до пети. — И ако това не е Хан Алистър. — Замълча злокобно. — Закъснелият Хан Алистър.

В гласа ѝ се долавяше сурова, назъбена острота, емоционална вибрация, каквато не бе долавял досега. От благороднически произход или не, знаеше как да му разроши перата по-добре от всяко друго девойче досега.

Той отчаяно потърси какво да каже:

— Ребека, изслушай ме. Права си, че закъснях. Съжалявам. Бях… работех по един проект… и изгубих представа за времето.

— Предупредих те — отсече тя. — Да не смяташ, че правилата са се променили, защото се целунахме?

— Утре имам среща с декана. Подготвях се за нея. — Замълча, и понеже тя не проговори, добави: — Моля те, прости ми. Няма да се повтори.

— Така обеща и последния път. — Изгледа го гневно. — Ти настояваш да ти давам частни уроци. Да не мислиш, че си нямам друга работа? Прахосвай собственото си време, но става ли въпрос за моето…

— Ценно е. Разбирам. — Обикновено успяваше да я очарова и да преодолее всяко нейно лошо настроение, но днес очевидно цялата беше облаци и дъжд… напрегната, рязка и обезсърчена.

Най-после той си спомни за цветята, извади ги изпод палтото си и ѝ ги подаде. Ириси и Кръвта на Ханалеа, завързани с панделка.

— Ето. Нали обичаш цветя.

Силно изненадана, тя се вторачи в цветята и го изгледа все едно се е сменил с друг човек.

— Нов подарък?

Е, трябваше да си признае: не беше от младежите, които правят подаръци и поднасят цветя. Досега просто не бе имал нужда. Нито пари.

— Като извинение за последния път. А и ако трябва да съм честен, предишният подарък беше колкото за теб, толкова и за мен.

Тя пое неохотно цветята и вдъхна аромата им.

— Благодаря.

— Всичко наред ли е? — Хан се възползва от промяната във враждебното ѝ отношение и се мушна в стаята с рамото напред.

Тя му позволи да я въведе обратно.

— Не е наред, защото закъсняваш.

— Когато свършим, ще вечеряме заедно — предложи той. — Където пожелаеш.

Тя изтърси торбата си на стола и се настани на обичайната им работна маса.

— Ще видим. Първо искам доказателство, че си прочел глава дванайсет.

За щастие, беше я прочел — подробно описание на превалския дворцов протокол. Точно толкова интересно, колкото да четеш доклад за земеделски насаждения. Необяснимо защо обаче, когато Ребека говореше за тези неща, те оживяваха. Хан се изумяваше колко много знае тя за историята и вътрешните подробности около кралския двор в Превалски брод. Изпитваше го какви са ролите на Съвета на благородниците, Магьосническия съвет и Кабинета на Кралския иконом.

Някои части тя дори допълваше — части, които не фигурираха в учебниците на Хан. Фолк твърде много се фокусираше върху кралското семейство.

— Каква е разликата между Магьосническото събрание и Магьосническия съвет? — попита Хан. — Как например избират членовете на съвета?

Ребека се облегна назад с присвити очи, сякаш се чудеше какво възнамерява да прави той с тази информация.

— Всички граждани с дарби от регистъра на Сивата дама са членове на Събранието. Съветът наистина държи цялата власт. Още отпреди Опустошението, магьосническите семейства имат неотменими места в Магьосническия съвет — отговори тя. — Първородните членове в Съвета с дарби наследяват своя родител, освен ако детето не се оттегли. Настрани от това, Събранието гласува едно място в Съвета, а кралицата определя един от членовете му. Съветът избира висшия магьосник измежду своите членове.

— Ако кралицата умре, висшият магьосник запазва ли длъжността си? — поинтересува се Хан.

— Не. Всеки висш магьосник е обвързан с определена кралица и когато короноват принцесата наследница за кралица, се определя нов висш магьосник.

— Но постът не се наследява. Всеки магьосник може да служи — разсъждаваше Хан.

— Е, на теория — подхвърли Ребека. — Но повечето, ако не и всички висши магьосници произхождат от неотменимите магьоснически родове.

— А именно? — Хан осъзнаваше, че всеки ден научава колко малко знае и колко много има да научи.

— Семействата Баяр, Матис, Абелард, Грифон. И някои други — отговори мъгляво Ребека.

— Какво пречи на висш магьосник да свали кралицата от власт? — не спираше да разпитва Хан. — Имам предвид посредством магия?

Ребека рязко вдигна глава и се вторачи в него.

— Защо питаш?

Хан сви рамене:

— Е, близко е до ума, че би се оказало проблем. Не се ли е случило нещо подобно след нашествието?

Тя навлажни устни.

— Предполага се — натърти Ребека, — че връзката между тях, тоест Посвещаването, го предотвратява.

— В какъв смисъл предполага се? — Странната интонация го бе озадачила.

Ребека отмести очи.

— Посвещаването не означава контрол върху висшия магьосник. — Тя кимна, сякаш да увери себе си. — Проповедниците провеждат церемония, която обвързва висшия магьосник с волята на кралицата и за доброто на кралството.

Хан почука по корицата на учебника:

— Тук пише, че висшият магьосник е съветник на кралицата по магическите въпроси, представлява я пред Магьосническия съвет и използва магия, за да поддържа и опазва армията, кралството и трона.

Ребека кимна, раменете ѝ се отпуснаха малко и завеса от коси скри лицето ѝ:

— Точно така.

— Но не той е начело — продължи Хан. — Начело е кралицата, нали?

Тя кимна отново:

— Кралицата управлява еднолично. На Кралиците на Превала е забранено да влизат в брак с магьосници, а човека, за когото тя се омъжи, приема само титлата съпруг.

— Но е имало крале магьосници — настоя той. — Нали?

— Така е — потвърди Ребека. — Но не и след Опустошението. Понеже кралете едва не унищожили света, решили, че идеята не е добра. — Посегна към учебника на Хан с очевидно нетърпение да промени темата. — Нямах представа, че толкова се интересуваш от политика. — А сега да прегледаме правилата около кралското унаследяване и постиженията на някои от кралиците.

— Как успяваш да запомниш всички тези имена?

— Семейство ми е в дворцовите среди от поколения, нали разбираш — каза Ребека. — Все нещо съм прихванала. Чувал си онези песни, нали? Които изброяват поред имената на кралиците на Сивия вълк?

Всъщност Хан знаеше кръчмарски песни, именуващи кралиците, но нямаше как да ги цитира в компанията на представител на аристокрацията.

— Не се налага да ги запаметявам, нали? — попита той. — Предпочитам да ми се размине. Ако си говорим истината, не давам и пет пари за кралиците.

Тя потрепна, сякаш я бе ударил.

— Добре, но си помислих…

— Кралиците, аристокрацията, цялата пасмина… са просто кръвопийци, които се хранят на гърба на хората. Изобщо не се интересуват какво става на улицата.

— Не бъди толкова сигурен — кротко възрази Ребека, а по бледите ѝ бузи се разля руменина. — Нищо не знаеш за кралица Мариана и какво е направила за…

— Ти нищо не знаеш — прекъсна я Хан. — Ще ме извиниш за циничното отношение, но на мен ми е известно как се отнасят към хората извън стените на двореца.

— Откъде си сигурен, че не зная? — повиши тон Ребека. — Бях в караулното на Южен мост, помниш ли? Видях как те бяха пребили. Видях какво се случи с приятелите ти. Но не е правилно да смяташ, че кралицата има нещо общо с…

Хан пренебрегна думите ѝ:

— Кралицата има общо с всички нещастия, които ме сполетяха през последната година.

Раиса, поне веднъж загубила дар слово, седеше вцепенена, а зелените ѝ очи изучаваха лицето му.

Защо ѝ дрънкаш всичко това, Алистър? — помисли си той. — Затваряй си устата. Така ли виждаш най-добрия начин да продължиш разговора, след като ѝ подари цветя. Само че отвори уста и историята се изля от нея:

— С мама и малката ми сестра живеехме над конюшня във Вехтошарника. Мама переше за кралицата, но я изгониха, защото съсипа една нейна рокля. Бях се отказал от кражбите, затова нямахме никакви пари. Така започна всичко.

Ребека се наведе напред и сплете пръсти.

— Нямах представа, че майка ти е работила за кралицата. Дали вероятно има начин да се върне на работа. Аз… познавам някои хора и…

Хан тръсна глава:

— Не се опитвай да поправяш нещата. Непоправими са. Достатъчно е да ме изслушаш. Кралицата се грижи за обществената дейност, нали? За водоснабдяването и така нататък. Е, водата в кладенците във Вехтошарника стана негодна за пиене и сестра ми, Мари, се разболя от треска. Докато се чудех как да изкарам пари, та да ѝ купим лекарства, сините куртки дошли да ме търсят с обвинението, че аз съм се разправил с южняците, които умряха. Не ме открили и опожарили конюшнята заедно с Мари и мама вътре.

— Какво? — прошепна Ребека, вече с пепеляво лице.

— Изгорели са до смърт, Ребека — процеди Хан ниско и яростно. — И са го сторили сините куртки по заръка на кралицата. Мари беше седемгодишна.

Тя се взираше в него и клатеше глава.

— О, не — промълви едва чуто. — Не. Не може да е истина. — Насили се да изрече още веднъж не, но от устата ѝ не излезе нито звук.

— Кралицата е начело, ти сама го каза. — Хан отлично разбираше, че трябва да спре, но вече нищо нямаше силата да застане на пътя на внезапния прилив от спомени, загнездили се от толкова дълго време в сърцето му. — После някой се върнал и избил вехтошарите и южняците. А повечето от тях бяха деца. Онези, които ти спаси от караулното в Южен мост… до един са мъртви.

Очите на Раиса се наляха със сълзи.

— Значи… Сари и Кадифе, и Флин са…

— Мъртви, доколкото ми е известно — довърши Хан. — Спасила се е единствено Кат.

— И всичко е било напразно? — потрепери гласът на Ребека. — Защо не ми каза? За семейството ти и за… всичко?

— Така и не попита — отвърна Хан. — Във Вехтошарника и в Южен мост всеки ден умират хора. В света на благородниците техният живот не се брои. Поредната тъжна случка.

— Но… не всички сме такива. — Долната ѝ устна потрепваше.

— Ама не сте, разбира се — изсумтя той. — Нейно кърваво Височество принцесата наследница ни подхвърля пари от закуските си, а от всички нас се очаква да паднем на колене и да ѝ отправим благодарност.

— Тя не иска това — прошепна Раиса. Изглеждаше поразена. — Не търси благодарност. Просто иска да…

— Естествено е да си на нейна страна — не ѝ позволи да довърши Хан. — Аристократите винаги се държат един за друг.

Този път Раиса дори не направи опит да отговори. Седеше и въртеше златен пръстен на показалеца си, вторачена право напред с пребледняло като хартия лице.

Тишината помежду им нарастваше, а у Хан започваха да се прокрадват угризения. Беше съвсем нормално тя да защити своите. Беше отраснала в кралския двор и всичките ѝ приятели бяха аристократи. Не тя беше врагът.

— Виж, съжалявам — обади се той. — Не исках да те нападам. Вярно, с благородническа кръв си, но не си виновна за случилото се. — Положи длан върху ръката ѝ.

Нищо от думите му не му помогна да се почувства по-добре.

Не по нейна вина животът му беше катастрофа. Тъкмо обмисляше как да го изрази, когато тя блъсна стола назад и едва не го преобърна, докато се изправяше:

— Трябва да вървя. — Тя грабна торбата си. — Моля те, приеми моите… искрени… съболезнования за загубата на твоето семейство — произнесе с несигурен глас. — Толкова… много съжалявам.

После, сякаш преследвана от демони, се хвърли през вратата, без да вземе цветята. Чу я как трополи надолу по стълбите. А после нищо.

За момент Хан остана смразен от изненада.

— Ребека! — извика той. — Чакай!

Събра с един замах учебниците и тетрадките, натъпка ги в торбата и се впусна надолу по стълбите.

Най-сетне се озова в общото помещение. Ребека беше изчезнала.

Посетителите го оглеждаха с нескрит интерес. Хан изтича по улицата на Моста: хвърляше погледи и в двете посоки. Забеляза я да крачи с наведена глава по пътя към „Уийн“.

Затича се след нея, като избягваше ученици и представители на факултетния състав, излезли да се поразходят и порадват на пролетното време.

Дългите му крака се оказаха предимство — както и това, че Ребека плачеше, без да се крие, и едва ли виждаше къде върви. Хан я настигна и улови за ръката.

— Ребека, моля те, моля те, не бягай от мен. Съжалявам. Не биваше да казвам всичко онова.

Тя само поклати глава, стиснала здраво очи, сякаш можеше да го накара да изчезне. Сълзите се стичаха по бузите ѝ:

— Остави ме на мира. Прибирам се в стаята си.

Обаче не понечи да продължи. Със стиснати юмруци стоеше по средата на улицата, а хората я заобикаляха от двете ѝ страни, споглеждаха се и си правеха знаци.

— Хайде — подкани я той. Обви с ръка рамото ѝ и я поведе обратно към Моста. Огледа табелата, полюшваща се над една врата. „Ученият и Хрътката“. — Да влезем тук.

Тя не каза нито да, нито не. Окуражен, той я въведе в топлата таверна. Беше претъпкано, но забеляза как двама ученици с помътени погледи се надигат от маса в ъгъла. Проправи си път между правостоящите и бързо стигна до масата, като междувременно размени остър поглед с едър кадет в оцапана туника, също кандидат за мястото.

— Девойчето трябва да седне. Чупката — отпрати го Хан.

Кадетът отстъпи, но продължи да хвърля черни погледи.

Хан настани Ребека с гръб към помещението, та обляното ѝ в сълзи лице да не привлича вниманието. Самият той зае обичайната си позиция в ъгъла и даде знак на прислужницата: вдигна два пръста и си потупа стомаха, а тя кимна и тръгна към кухнята.

Хан отново погледна Ребека — беше се преобразила. Беше си избърсала сълзите и дишането ѝ вече не бе така накъсано. Дори бе привела косата си в относително подобие на ред. Бузите и връхчето на носа ѝ все още розовееха, иначе Хан дори не би предположил, че е плакала. В онова свое стоманено ядро бе открила сили и бе наложила хладнокръвно изражение, за да прикрие колко е нещастна вътрешно.

Девойчето има здрави нерви за аристократ, прецени я Хан. Съвсем достатъчно здрави, дори за да бъде с мен. Но нещо не ѝ дава мира. Дали не е редно да се разтревожа, че пази добре тайните си?

— Съжалявам — каза тя. — Не исках да губя така самообладание. Просто… напоследък имам доста грижи и… просто… когато чух за семейството ти и… и за Вехтошарите… просто почувствах, че всичко, което съм направила… или опитала да направя… е било напразно.

— Понякога и аз не успявам да се овладея — успокои я Хан. — Връхлита те като биволска кола.

— Как го понасяш? — Тя изучаваше лицето му, сякаш наистина очакваше да чуе отговора.

— Нямам голям избор, нали? — привидно безгрижно той сви рамене. Всъщност в известен смисъл намираше за полезно, че сподели тайната, която го изяжда отвътре. Все едно проби цирей… облекчи болката и натрупаното налягане. — Но нямам намерение да лягам и да умирам. Затова съм тук. Заради следващия път.

Тя се намръщи и прехапа устна.

— Какво искаш да…? — Ребека подскочи и вдигна очи, когато прислужницата започна да подрежда пред тях халби със сайдер и купи с димяща яхния.

— Дано харесваш яхния. Цял ден не съм хапвал — сподели Хан.

— Харесвам. И аз не съм яла. — Взря се във вечерята, но не посегна към нея.

За да ѝ даде пример, Хан загреба от яхнията.

— Бива си я — избоботи с пълна уста. — Извинявай — прибави, като избърса уста с една салфетка. В моменти на голяма умора не съумяваше да играе ролята на благородник. — Не мога да те накарам насила, Ребека, но ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш.

Тя кимна механично и поднесе лъжицата към устата си, после го направи още веднъж. И още веднъж. Бързо довърши порцията и обилно я поля със сайдер.

— Каза, че нещо те тревожи — обади се Хан, когато най-после тя остави лъжицата в купата. — Какво става?

Ребека потърка слепоочия с върха на пръстите си.

— Не зная как да постъпя. Имам чувството, че трябва да се върна у дома. Аз… майка ми има нужда от мен.

— Защо? Да не е болна? — попита Хан, докато поръчваше още един сайдер.

— Ами, не точно. Но не е на себе си. А когато не е на себе си, е… — Гласът ѝ заглъхна, сякаш внезапно осъзнала, че е казала прекалено много.

— Значи те е помолила да се върнеш у дома.

— Не — възрази Ребека. — Нареди ми да се държа настрана. Но е възможно да не разсъждава ясно. И може да не е в мой интерес да се държа настрана.

— Е, аз не зная нищо за семейството ти… Но да си тук, в Одънов брод, е голяма възможност за теб, нали?

Тя кимна, като побутна настрани своята халба и придърпа халбата на Хан.

По-добре Внимавай, помисли си Хан. Сайдерът не е силна напитка, но ти си мъничка.

— Няма ли с кого да поговориш, за да разбереш какво става? — попита той. — Баща ти, например?

— Двамата с майка ми невинаги се спогаждат. Пък и той постоянно отсъства по работа.

— А братя и сестри?

— Имам сестра — отвърна Ребека. — Но тя по-скоро е част от проблема. — Замълча. — Боя се, че ако не се върна сега, ще изгубя всичко.

Объркан, Хан се намръщи. Но бързо съобрази. Семействата от рода на Ребека… имаха наследство.

— С други думи рискуваш да те отрежат? Да те оставят без наследство?

Тя кимна:

— Може би. Възможно е — промълви тя.

Инстинктите на Хан му подсказваха, че тя премълчава истинското положение. Все едно да надничаш през ключалка в стая, която смяташ да обереш. Виждаш част от обстановката, но в частта, която не успяваш да зърнеш, най-вероятно те очаква неприятна изненада.

— Едва ли аз мога да ти дам съвет. Не зная какво ще изгубиш. — Той посегна и докосна с пръст косата ѝ. — Ако не си наясно какво цели майка ти, помисли какво искаш ти и кой е най-добрият начин да го постигнеш, независимо дали означава да останеш тук, или да се върнеш и да изясниш въпроса с нея.

Лицето на Ребека отново се смрачи.

— Нещата не опират до моите желания. Прекалено много хора зависят от мен.

— Как така да не опират до твоите желания? — Хан стисна ръцете ѝ. — Просто заявяваш кое е твое. Отдавна научих, че никой не ти дава каквото и да било просто ей така. Не се ли стремиш към нещо, не го получаваш.

Тя сведе очи към сплетените им ръце.

— Не зная на кого да се доверя — прошепна.

— Довери се на мен — наведе се през масата той и я целуна.

Всъщност искаше Ребека да остане в Одънов брод — и не само защото от нея научаваше неща, които нямаше от кого другиго да научи.

Беше свадлива и горделива, беше свикнала да заповядва на хората и да става на нейното. Беше умна и със собствено мнение — можеше да убеди и куче да ѝ даде опашката си. Но си оставаше пламенно добра — би прекосила улицата, за да даде монета на просяк, и винаги заставаше на страната на губещия в двубой. Заплака заради майка му и Мари — а никога не ги беше виждала.

Изискваше много от другите, а от себе си — още повече.

Все още стискаше ръката ѝ и потриваше с палец дланта ѝ. Ръцете ѝ бяха трогателно малки, но покрити с мазоли. Ръце, които не се бояха от здрава работа. На показалеца си носеше тежък златен пръстен, гравиран с вълци.

На Хан му се искаше да види една от онези усмивки, които озаряваха очите ѝ. Искаше тя да е щастлива. Именно той да я ощастливи.

Искаше Ребека Морли във всеки смисъл. От месеци живееше като послушник.

Изпрати Ребека до „Гриндел хол“. Тя едва пристъпваше от изтощение и почти заспиваше от умора. Този път той щеше да се увери, че ще се прибере невредима.

Пристигнаха в общежитието ѝ преди вечерният час да е настъпил. Хан възнамеряваше да изпрати Ребека и да се сбогува с нея на вратата, но общото помещение се оказа празно.

— Къде е отговорникът ви? — попита той. Ако той се появеше в „Хамптън“ с девойче под ръка, Блевинс отдавна щеше да е скочил върху тях.

— Нямаме отговорник — Ребека се прозя. — Само Амон. Имам предвид, командир Бърн.

— Къде е той?

Ребека потърка слепоочията си.

— Вероятно вече е в леглото. Или е в Храмовото училище, на посещение при Аннамая. — Изрече последното без капка емоция в гласа.

Общежитието определено изглеждаше по войнишки. Като начало — далеч по-подредено от „Хамптън хол“.

— Кой друг е отседнал тук? — осведоми се Хан.

— Останалата част от взвода ми — каза Ребека. Тя взе ръката му и го задърпа нагоре по стълбите.

— Качи се с мен.

Хан се поколеба. Сърцето му заби учестено: да, да, да…

— Сигурна ли си? Не искам да загазиш.

— Всичко е наред. — Лицето ѝ порозовя леко. — Деля стаята с Холи и Талия. Талия ще се зарадва да те види… играе си на сватовница, нали разбираш. Холи тъкмо се върна от Превала. Ако още е будна, ще ни разкаже последните новини от дома.

Е, помисли си Хан, интересно е да чуя последните новини.

Все така хванати за ръце, се изкачваха по тясното стълбище, нагоре и нагоре, покрай хъркането от спалните на втория етаж, та чак до площадката на третия.

Тук, в малка всекидневна, няколко стола бяха подредени около камина. Към съседната стая водеше сводеста врата. Подобни помещения бяха предназначени обикновено за командира. Или за отговорника на общежитието.

— В сравнение с вас „Хамптън“ е едно нищо — огледа се Хан.

Ребека се разсмя.

— Тук трябва да живее отговорникът на общежитието. В „Гриндел“ сме три жени кадети, така че ни го предоставиха.

Тя бутна вратата към спалнята и извика:

— Холи? Талия? — Хан се надяваше да са заспали вече. Впрочем, надяваше се изобщо да не са вътре. Даде му знак да влезе. — Няма ги.

Той се поколеба на прага. Огледа се. Край стената бяха подредени три оправени с войнишко умение единични легла, с по един голям сандък до всяко. Под прозореца пък бяха наблъскани три яки писалища, за да улавят по-добре светлината.

Познатата торба за учебници на Ребека стоеше на едно от писалищата. Пособията ѝ за писане бяха пръснати около нея, а музикалната кутия — поставена на почетно място върху попивателната.

— Бива си го местенцето — одобри Хан. — Дотук с трудния живот на войника.

Пурпурният шал на Ребека висеше на кука до вратата.

Тя окачи там торбата си и протегна ръка за наметалото на Хан.

— Сигурна ли си, че не е бреме да си вървя? — попита той, докато ѝ го подаваше. — Вечерният час скоро ще започне.

Какво му ставаше? Никога не се бе държал толкова благовъзпитано.

Ребека се тръшна на леглото и подскочи няколко пъти върху изпънатото одеяло. Потупа мястото до себе си. Той седна и я прегърна. Целуна я, а тя се отдръпна стресната, притискайки пръсти към устните си с широко отворени очи.

— Устните ти са… силно заредени тази вечер.

— Съжалявам. — Хан улови амулета си и позволи на силата да протече в него. — Да опитаме пак. — Съвсем внимателно притисна устни в нейните, разтворил очи, за да наблюдава реакцията ѝ.

— Така е по-добре — уви ръце около врата му тя. Отпусна се назад и го придърпа, притисната в него.

Целуна я отново и се зае да разкопчава копчетата на униформения ѝ жакет. Радваше се, че в крайна сметка не се е записал в армията. Военните ужасно си падаха по копчета.

— Знаеш ли, никога досега девойче не ми е казвало нещо подобно — измърмори Хан, като ѝ помагаше да съблече жакета и да го хвърли настрана. — Че устните ми са силно заредени.

— Казвам го на всички магьосници, които целувам. Редно е да го знаеш.

— Разбирам. — Той полагаше неимоверни усилия да не се чуди какви магьосници е целувала. Не и Мика Баяр, помисли си. Нека не е и Баяр. — Какво е усещането?

— Какво усещане? — присви очи тя.

— Да те целува магьосник.

— Защо, не си ли се целувал досега с магьосница? — изненада се Ребека.

Например с Фиона. Хан отхвърли тази мисъл.

— Имах предвид да те целува магьосник, когато ти не си магьосник.

— Хммм. — Ребека се намръщи. — Пращящо жилване, стига чак до гърлото, все едно отпиваш бренди.

Хан притисна пръсти към устата си.

— Като бренди? Наистина?

— А понякога те удря в главата и… — Гласът ѝ заглъхна и тя отново присви очи. — Демонска кръв — изръмжа и си пооправи ризата. — Стига си се подигравал.

— Не, не. — Хан едва не се задави от смях. — Искам да зная. Увлекателно е.

Тя го удари с възглавницата. Последва борба, която Хан едва не изгуби безславно на няколко пъти, а от добре оправените завивки не остана и следа. Накрая двамата, зачервени и засмени до уши, се оказаха оплетени един в друг.

Той плъзна ръка зад врата ѝ, а с другата обгърна кръста ѝ и я целуна, дълго и бавно. Между целувките им досега се бе проточила дълга пауза и той нямаше представа кога отново ще получи такава възможност.

Покри с целувки линията на челюстта ѝ, смъкна ризата от раменете ѝ и целуна голата ѝ кожа. Усети как тя настръхва. Ребека носеше копринена камизола под ризата. Нямаше как да не забележи малката роза, татуирана на лявата ѝ гърда.

За момент се отдръпна и опита да овладее дишането си, да забави бесния ритъм на сърцето си. Полека, Алистър. Само защото ти нямаш търпение, това не важи и за нея.

— Ребека — той отпусна чело на нейното, — може ли да заключим вратата? Както казах, когато отлагам нещо за бъдещето, винаги ми се изплъзва.

— Зная, но просто… Нещата и така са достатъчно сложни. Не вземам девича трева, а и нямам представа откъде да си намеря. Пък и Холи и Талия всеки момент ще се приберат. — Но сякаш за да опровергае думите си, тя посегна и развърза ризата на врата му, побави се с копчетата, плъзна ръце под нея и погали кожата му. Преди да го е осъзнал, докосна амулета. — Толкова е красив — прошепна, щом украшението пламна в ръката ѝ. Гореше в зеленикава светлина и от него кожата ѝ стана прозрачна. — Не си давах сметка, че…

— Ребека! — възкликна Хан и отблъсна ръката ѝ. — Недей…

Помежду им с шумно тряс избликнаха светлина и сила, ушите на Хан зазвънтяха, а Ребека бързо започна да си смуче пръстите.

— Добре ли си? — Разтревожен, той грабна ръката ѝ. — Изгори ли те, или…?

Ребека поклати глава.

— Изобщо не заболя. Аз…

По стълбището отекнаха стъпки. Вратата се разтвори рязко и в рамката ѝ застана ефрейтор Бърн, без риза, задъхан, с изваден меч.

— Демонска кръв! — изруга Хан и се претърколи на крак.

— Махни се от нея! — изкомандва Бърн и тръгна с меча напред.

Хан отстъпи. Бърн стоеше между него и вратата, но прозорецът се намираше зад гърба му.

— Р… Ребека, добре ли си? — Бърн не спираше да се приближава и накрая зае позиция между Хан и Ребека.

— Всичко е наред, Амон. — Тя поглеждаше ту единия, ту другия. — Слушай, това е едно голямо недо…

— Какво има, сър? — От прага надничаха още три разчорлени кадетски глави. Забелязали, че Бърн е извадил оръжие и държи Хан на разстояние, се натъпкаха в рамката на вратата като изпуснати прасета.

— Отведете Морли на долния етаж и се погрижете за нейната безопасност — разпореди Бърн, без да отделя очи от Хан. — И ѝ намерете някаква риза.

— Командир Бърн! — Изправена само по камизола извика Ребека, сякаш произведена в генерал на всички армии. — Веднага престанете! Хан Алистър е мой гост.

Хан не разбираше почти нищо от военни порядки, но нямаше как да не съобрази, че на кадетите не им е позволено да крещят на командирите си. Какво остава да им заповядват.

Бърн погледна първо Хан, после Ребека, а сетне отново Хан. За момент изглеждаше смутен, ала решимостта му бързо се възвърна.

— Кадет Морли, известно ти е, че след вечерния час не е позволено да се водят гости в „Гриндел хол“. Заповядвам ти незабавно да отидеш в общата стая и да изчакаш дисциплинарни действия, докато аз се разправя с твоя гост.

Хан не се надяваше на никакви шансове срещу ефрейтор Бърн.

— Всичко е наред, ефрейтор-командир — обади се той. — Няма нужда да се разправяте с мен. Радвам се отново да се видим. Тъкмо си тръгвах.

— Хан, чакай! — намеси се Ребека. — Не е нужно да си ходиш.

— Винаги казвам „да“ на човек с меч — отвърна Хан.

В този момент гърбът му опря перваза на прозореца. Той се обърна и блъсна кепенците. Улови се за горната част на рамката, залюля крака нагоре през отвора, а междувременно отправи молитва покривът от другата страна да е издаден. Погледна надолу, мярна му се заостреното било на покрива на долния етаж, и се пусна.

Колкото и грациозно да се приземи, си изкълчи глезена и си одра дланите. Поне не проби покрива.

— Ще се видим в четвъртък! — провикна се през прозореца Ребека. Наметалото му кацна до него на керемидите.

Хан го метна през раменете и пое, накуцвайки, по покрива към свързващата галерия. Чу как кепенците над него се затръшват.

Умът му препускаше по-бързо, отколкото успяваше да ходи.

Нещо в командирската загриженост за вечерния час и добродетелта на един от кадетите му беше в повече. Да не би Бърн да искаше всичко — и Аннамая, и Ребека?

Не му се виждаше алчен тип. Но пък и Хан не го познаваше достатъчно добре.

Възможно ли беше Ребека да използва Хан, за да предизвика ревността на Бърн? Ако беше така, му се струваше прекалено жертвоготовна заради някакво си натриване на носа. Колкото и циничен и свикнал на уличния живот да беше, не успяваше да го повярва.

Хан се разсмя и поклати глава. Бедният Алистър. Може да си крадец, уличен главатар и мошеник. Може и да си легенда във Вехтошарника, но си пълен наивник в сравнение с тези аристократи.

В това отношение, дори и да го бяха изиграли, не можеше да се оплаче. Ребека не му даде никакви обещания. Нито поиска нещо. Целуваха се. Потанцуваха. Биха се с възглавници.

Целувките наистина му се харесаха обаче. Всъщност искаше още. Все така усещаше докосването ѝ по кожата си. Възпламеняваше въображението му далеч повече от всяко друго девойче досега.

Ефрейтор Бърн съсипа вечерта на Хан. Но пък имаше чувството, че му е върнал услугата. Мисълта го ободри.

Ще се видим в четвъртък! — извика тя.

Не се ли стремиш към нещо, не го получаваш, пък беше казал той.

Някъде наблизо храмовите камбани отброиха с дълбок глас полунощ.

Противно на очакванията му глезенът да го отпусне, докато продължаваше да накуцва по пътя сякаш се сковаваше все повече. Това щеше да го затрудни в надбягването с нощната стража, ако го забележат. Затова се стараеше да се движи по страничните улички и в сенките.

Успешно се изплъзна от погледите на стражите, които претърсваха закъснели минувачи, и прекоси Моста. Докато обикаляше издалеч за „Хамптън“, усети как косъмчетата на тила му настръхват, сякаш някой го наблюдаваше. Веднъж дори се обърна, дочул стъпки зад гърба си. Но не видя нищо и никого.

Изключено е Бърн да е изпратил някого, който да му отмъсти, разсъждаваше Хан. Неее. Бърн е от почтените, пълен със скрупули. Пък може двамата с Ребека да са заети да се целуват и сдобряват. Прониза го ревност.

Хан се добра до „Мистверк хол“, но предпочете да не пресича открития вътрешен площад заради риска да го зърнат. За да стигне до „Хамптън“, се придържаше близо до сградата. Дали не беше добра идея пак да мине през покрива. Но и без това изживя достатъчно драми. Не му трябваха повече.

Пое по павираната уличка към градините отзад. Между сградите имаше скрит ъгъл, където човек да се залови удобно и да се изкачи нагоре.

Хан пъхна ботуш в цепнатината и вдигна високо ръце, залавяйки се за грубите камъни от двете страни. Надяваше се глезенът да не го предаде някъде нагоре по пътя.

В същия момент някой зад него изсъска:

— Дръж си ръцете там, където са. Имам нож и ще го използвам.

Гласът бе нисък и груб. Който и да беше, проявяваше достатъчно разум да не докосва Хан, за да не издаде позицията си.

— Какво искаш? — попита Хан, като си мислеше, че ако глупостта е углавно престъпление, съвсем скоро щеше да си плати за нея.

— Имаш ли кесия?

Хан имаше кесия, но не желаеше да се разделя с нея.

— Ъ-ъ — изсумтя той. — Краят на срока е. Едва свързвам двата края.

— Лъжец. — Последва шепот във въздуха, нещо го ужили по ухото и по врата му потече кръв. Крадецът беше резнал мекото на ухото му с толкова остър нож, че почти не го усети.

— Кесията — повтори крадецът. — Иначе следва ръката. — Гласът му потрепваше леко, сякаш е нервен. Звучеше и доста млад. Това никак не успокои Хан. Нервните крадци с остри ножове са опасна работа. А Хан едва ли щеше да реагира достатъчно бързо с този ненадежден глезен.

— Добре де, имам кесия — призна Хан. — Нещо против да я извадя? — Не планираше резки движения.

— Кажи ми къде е — предложи крадецът.

— В торбичка на колана ми, напъхана е в панталоните — отговори Хан. Бе взел мерки за защита срещу крадци. Там обикновен крадец или джебчия едва ли можеше да бръкне незабелязано. Ако крадецът решеше да посегне обаче, предоставяше възможност за ответни действия.

Този крадец обаче не се хвана. Хан отново почувства шепота на стомана. Наметалото му се свлече на земята, прерязано през раменете.

Умно — отстрани от пътя целия този плат. Надяваше се уличният разбойник да не посегне да разреже и панталоните му.

— Какво е това около врата ти? — попита крадецът.

Амулетът на Хан мъждукаше слабо и осветяваше предницата на ризата му.

— Нищо. — Хан наведе глава, за да го прикрие. — Купих го на улицата за фестивала. Свети в тъмното.

— На мен ми изглежда скъпо — възрази крадецът. — Като за много пари.

— Ще ти го продам — откликна Хан. — Взеха ми пет пенса за него. Ще ти го дам за девойче.

Да умреш ли искаш — запита се той, обзет вече от желание да не си беше отварял бъбривата уста. Голямата магьосническа надежда на клановете щеше да си замине, нарязан на парчета посред улицата от някакъв си разбойник. Наемният убиец на Абелард щеше да падне, покосен от обикновен крадльо.

— Свали го и ми го подхвърли — нареди крадльото. — Движи се бавно.

— Виж… — похвана Хан. — Какво ще кажеш да ти подхвърля кесията? Медальона ми го подари моята приятелка и жив ще ме одере, ако го изгубя. — Трескаво преценяваше шансовете да посегне към панталоните си, за да извади своя нож.

— Аз ще те одера жив, ако не ми го дадеш — закани се крадецът.

— Хубаво. Разкопчавам го. Ето, започвам. — Хан бавно спусна ръце от стената и посегна към врата си, за да напипа закопчалката на верижката.

Чудеше си колко ли енергия е останала в медальона; дали би отвлякла вниманието на нападателя му за достатъчно дълго, та Хан да го нападне на свой ред. Поне срещу Ребека имаше реакция.

— Прехвърли верижката през главата си — нареди крадецът. — Няма нужда да го разкопчаваш.

Откъде му е известно това? — озадачи се Хан. Дали пък с потупването по рамото не целяха да се доберат до вещерската дрънкулка. Усети как между лопатките му като змия пропълзява страх.

Изхлузи верижката през главата си. Стисна амулета в длан и при докосването почувства лека вибрация. Нямаше много енергия, с която да работи. Започна да се обръща.

— Не се обръщай — спря го остро крадецът. — Хвърли го през рамо. — Да, имаше нещо познато в този глас.

Хан хвърли амулета през лявото си рамо с дясната ръка. Докато дрънкулката прелиташе покрай ухото му, не спря да се обръща и измъкна ножа от колана си. Точно според очакванията му крадецът се разсея за момент, докато погледът му проследяваше падащата звезда на амулета.

Хан се хвърли към нападателя и с цялата си тежест заби рамо в него. Онзи отхвърча и удари глава в каменната стена. Просна се по лице на паветата, с протегнати напред ръце, в безсъзнание.

Хан го огледа. Беше облечен в черно — тесни черни панталони, черни ботуши и палто с качулка — всичко плътно прилепнало към слабото му тяло. Маскировка на наемен убиец. Защо тогава не преряза гърлото на Хан, та да ограби тялото му на спокойствие?

Целият епизод се разигра почти беззвучно. Хан грабна амулета и без да го изпуска от ръка, го окачи обратно на врата си. Приклекна леко с нож в другата и се огледа в очакване съучастниците на крадеца да се втурнат срещу него.

Вместо това от сенките край сградата се отдели една-единствена фигура и тръгна към него.

— Назад — размаха нож Хан. — Или ще набуча и теб, и приятеля ти.

— Не я убивай — каза Жарава, като пристъпи в светлината, която се процеждаше на уличката. — Трябва да разберем защо го направи и за кого работи.

Нея? Хан се отпусна край стената със замаяна глава, а ножът се залюля в ръката му. Това е сън, помисли си той.

Жарава коленичи до простряния крадец и прибра ножа му. После внимателно обърна тялото.

Беше Кат Тайбърн.