Кралицата изгнаница

Трийсет и шеста глава Отбивки

Раиса отбори очи. Видя мрак и движение, долови вонята на мокра вълна. Чувстваше се замаяна и объркана. Главата ѝ пулсираше, в устата си имаше вкус на утайка от дъното на бъчва с вкиснат сайдер. Понечи да вдигне ръце, но бяха здраво овързани с плат и стегнати към тялото ѝ, а над главата ѝ бе спусната качулка, за да не вижда.

Намираше се върху гърба на кон, някой яздеше. Зад гърба ѝ усещаше горещината на тялото му, притиснато о нейното. При повторния опит да си освободи ръцете, за да свали качулката, ръката на Мика Баяр я обгърна и притегли още по-здраво към него.

— Най-после се събуди. — Устните му бяха близо до ухото ѝ. — Внимавай да не паднеш. Намираме се на гърба на Щурм, това е доста високо над земята.

Останалата част от сетивата ѝ се пробуждаха и тя най-после различи звука от коне около себе си — копита по отъпкан път, скърцане на кожени седла, мърморене на гласове.

Раиса разтърси глава наляво-надясно, за да се отърве от качулката. Това запрати през главата ѝ още болка, типична за махмурлука след употреба на момина коса. В продължение на един опасен миг си помисли, че ще повърне върху двама им.

— Къде сме? — попита тя, когато опасността отмина.

— Северно от Одънов брод, по пътя за Оковен брод — Мика дръпна качулката назад и свежият въздух ѝ помогна малко.

Яздеха през гъстата гора, а над главите им короните на дърветата се сключваха почти напълно.

Раиса се огледа. Вихра ги следваше на повод, натоварена с провизии. Напред виждаше другите от отряда: четирима ездачи, най-вероятно братята Мандър, Фиона и един магьосник.

— Кой е това — попита тя. — С Фиона и братята Мандър?

— Уил Матис — каза Мика. — Пожела да дойде с нас на север.

Раиса познаваше Уил от кралския двор. Беше две години по-голям от близнаците Баяр, непохватен и добродушен — необичайно за магьосник. А откакто Раиса се помнеше Уил беше влюбен във Фиона.

Всеки водеше по още един кон, натоварен с багаж и провизии. Вдясно, между дърветата, Раиса зърна вода. По нейни пресмятания беше източният ръкав на река Тамрон.

— Кой ден сме? — попита тя.

Мика се засмя тихо:

— Не спахте толкова дълго, Ваше Височество. От срещата ни в библиотеката на „Уийн хол“ измина ден. Тръгнахме в полунощ. Очаквам да стигнем до Оковен брод за четири дни.

— Значи… Значи ще минете през дола Демонаи? — попита Раиса. Това откриваше благоприятна възможност, стига по някакъв начин да успее да се измъкне.

— Не. Ще се насочим на изток и ще заобиколим планините, а после ще минем през Делфи. Не изпитвам никакво желание да се срещам с Демонаите. — Той плесна с юзди и конят му ускори ход, за да настигне останалите.

Колкото и дребна да беше Раиса, все пак Щурм носеше теглото на двама ездачи.

Имаше ли шанс Амон да ги настигне? Струваше ѝ се слабо вероятно. Досега беше отбягвала Мика Баяр и другите магьосници от Превалски брод. Амон нямаше причина да ги подозира. Дори би помислил, че е решила да тръгне сама за дома. Без съмнение щеше да я търси, но едва ли би отгатнал накъде са тръгнали.

А дали магическата връзка помежду им нямаше да му каже, че тя е попаднала в беда? Отправи молитва, но се боеше какво ще се случи тогава.

Спряха да похапнат на малка поляна между пътя и реката. Не запалиха огън. Раиса, Мика и Фиона седнаха сред дърветата. Ядяха студено месо, хляб и сирене и прокарваха залците със сайдер, а Уил и братята Мандър отведоха конете до реката, за да ги напоят, а после им дадоха овес.

— След като вече съм будна, не е ли по-разумно да яздя Вихра, за да не се изморява Щурм — обади се Раиса.

— О, не, Ваше Височество, радвам се на прекараното време с теб, а надявам се, ти също. — Мика докосна бузата ѝ с устни. — Според мен и Щурм го разбира.

Макар и арогантен, Мика не беше глупав.

В облачния и хладен пролетен ден въздухът бе така натежал от влага, че сякаш дишаха под вода. Раиса потръпна с настръхнала кожа, въпреки че не беше чак толкова студено. Обзета от безпокойство, тя отхвърли косите от лицето си.

Фиона се стараеше да игнорира присъствието на Раиса, но неодобрението ѝ беше осезаемо. Очевидно смяташе, че е било редно да позволят на наемните убийци да си свършат работата.

Раиса се вгледа в заобикалящата ги гора и на свой ред се опита да не обръща внимание на Фиона. Трудно преглъщаше сухия хляб и твърдото сирене. Под дърветата се движеха сенки. Тя премигна, но сенките си оставаха там — сиви форми, плуващи в мъглата. Сиви вълци.

Струваше ѝ се, че ги вижда все по-често — дали това не отразяваше посоката на живота ѝ. Дали не бяха там заради сегашното ѝ положение? Или символизираха нова заплаха?

Вълците я обграждаха с изплезени езици, с прилепнали уши, блъскаха сиви глави в корема ѝ и едва не я повалиха.

— Голяма полза от вас, няма що — измърмори тя. — Защо не мога да ви науча да се подчинявате на команди и да атакувате магьосници?

— Не те разбрах, Раиса — обади се Мика. Докосна ръката ѝ. Изглеждаше загрижен. — На мен ли говореше?

— Нищо. Съвсем нищо.

Тя се завъртя и огледа гората наоколо. Дори през пролетта, когато някои дървета все още не се бяха разлистили, гората на Тамрон изглеждаше гъста и потискаща, надвиснала от всички страни. Прекалено близка.

— Всичко наред ли е, Ваше Височество? — попита Мика. — Защо не се храниш?

— Чуваш ли нещо? — попита Раиса. Гората се бе смълчала около тях, дори и птиците пазеха зловеща тишина. Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха. — Мика — каза тя и го улови за дланта. — Да вървим. Нещо наистина не е наред. Мисля, че е най-добре да…

Гласът ѝ изневери: измежду дърветата от всички страни бяха наизлезли войници със заредени и насочени арбалети.

— Ръцете горе, веднага! — извика млад мъж с тъмна коса и кафяви като кал очи. Около врата му бе завързан червен офицерски шал, а на туниката му се виждаше символ, изобразяващ червен ястреб.

Мика и Фиона се спогледаха и бавно вдигнаха ръце. Останалите, включително Раиса, последваха примера им.

Войниците бяха облечени в извехтели вълнени униформи. В допълнение някои се бяха окичили с разнородни части от брони, други носеха червения ястреб, трети — нямаха означения. Изпитите им изражения подсказваха, че от месеци са по пътищата. Дали не бяха от бродещите банди наемници, за които я предупреждаваше Амон?

— Дори не си помисляйте да посягате към вещерските дрънкулки — предупреди офицерът.

Мика се наведе към Фиона:

— Притежава дарбата — прошепна с ъгълчето на устата си.

— Забелязах — отвърна рязко тя. — Какво означава всичко това? — попита властно Фиона и се вторачи убийствено в офицера. — Кои сте вие?

— Съберете вещерските им дрънкулки и всички оръжия, които откриете — заповяда на хората си офицерът, без да обърне внимание на Фиона. — Не докосвайте медальоните с голи ръце. Дръжте ги за верижките.

Войниците тръгнаха от човек на човек да събират магьосническите амулети, камите и мечовете. Един от тях спря при Раиса. Тя поклати глава.

— Нямам амулет — сви рамене тя. — Нито оръжие. Съжалявам.

Войникът хвърли поглед към офицера, а той каза:

— Не би трябвало да има. Не притежава дарбата.

Въпреки това войникът я обискира и, разбира се, не откри нищо, защото беше изпуснала камата си в библиотеката.

Обезоръжиха всички. Офицерът даде знак на хората си да свалят арбалетите, но така или иначе ръцете им останаха положени върху мечовете.

— Позволете ми да се представя. Казвам се Марин Карн. Командир на армията на краля на Ардън.

Кой крал? — понечи да попита Раиса, но се въздържа.

— Ардън! — Мика наклони глава. — Намираме се в Тамрон. Ардън е от другата страна на реката.

— Дявол го взел! — ухили се командир Карн. — Май сме се изгубили, момчета.

Войниците се разкискаха.

— И как е възможно — обади се Фиона. — Ти си магьосник. Но в Ардън магьосничеството е забранено. Изгаряте вещери на…

— Аха — кимна Карн. — Така е. Църквата си има строги правила по въпроса.

Фиона се намръщи.

— Как тогава в армията на краля на Ардън има войници, притежаващи дарбата? — настоя тя.

Карн поклати глава:

— О, не, никога не бихме го признали. Повечето от онези, които се изправят насреща ни, не оцеляват, за да разкажат случката. А оцелелите не си я спомнят. Пък и само магьосници могат да разпознават себеподобните си.

— Значи в Ардънските войни използвате вещерство — прошепна Раиса.

— Едва започваме — увери я Карн. — Разполагаме с повече от дузина вещерняци. Мнозина са млади, привлечени на път за Одънов брод. Повечето не са обучени. Някои не разполагат с амулети. И някъде там се явявате вие.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мика.

— Сигурно сте ученици в Одънов брод. Получили сте отлично обучение в тамошната академия. Искаме да научите новобранците на заклинанията, които владеете.

— Боя се, че е невъзможно. — Мика хвърли поглед на Раиса. — Имаме спешна работа в Превала и не можем да рискуваме намеса в гражданската ви война.

Карн, изглежда, никак не се впечатли от обяснението.

— Помислете добре, преди да отговорите отрицателно — посъветва ги той. — Разполагаме със стотици войници, лагеруващи от тази страна на реката, а от отсрещната с многохилядна армия. — Погледна към реката и зае стойка мирно. — Кралят идва.

Откъм речния бряг приближаваше малка група мъже. Четирима въоръжени плещести здравеняци в брони обграждаха значително по-слаб младеж в туника със символа на червения ястреб, сребърни ръкавици и нагръдник. На колана му висеше меч. Върху светлокафявите му коси бе положен златен обръч, а очите му бяха бледосини и студени като ледовете в Залива на нашественика.

Беше принц Джерард Монтен, най-младият от враждуващите братя, провалилият се ухажор на Раиса от празненството в деня на преименуването ѝ.

— Окована Ханалейо — промърмори тя. — Възможно ли е да стане по-зле?

Тя спусна бързо качулката над главата си и се вторачи в земята с надеждата той да не я разпознае. Беше невъзможно, разбира се, не и тук, извън всякакъв контекст.

Защо Джерард Монтен беше в Тамрон? И защо армията му се бе струпала от другата страна на границата? Трябваше да е в Ардънскорт и да се сражава с братята си.

Карн се поклони на краля:

— Ваше Величество. Заловихме петима вещерняци от „Мистверк“.

— Отлично — похвали го Монтен и очите му се насочиха към Мика и останалите. — Обясни ли им какви услуги изискваме?

— Отговорът е не — Фиона се изправи в цял ръст. — А сега незабавно ни освободете.

Монтен се придвижи по-бързо от светлината, заби желязната си ръкавица в лицето на Фиона и я повали на земята.

Мика се хвърли напред, ала Уил Матис се намираше по-близо. Той нададе яростен вик и скочи срещу принца на Ардън, който изтегли меча си и хладнокръвно го промуши.

Уил и Монтен се оказаха в лице в лице, само на стъпка един от друг. Очите на Уил бяха изхвръкнали от изумление. Монтен го изблъска от себе си, опирайки ботуш в него, и освободи меча си. Уил се олюля назад, рухна на земята и застина, а около него се разливаше локва кръв.

— Уил! — извика Фиона и направи опит да се изправи, но Мика коленичи до нея, за да я улови за раменете и да не ѝ позволи да се изправи.

— Не — изрече напрегнато. — Не можеш да му помогнеш.

— Някой друг да проявява желание да обсъдим въпроса? — подхвърли Монтен.

Никой не помръдна, никой не проговори. Раиса прехапа език, за да удържи язвителния си отговор. Магьосник или не, Уил винаги беше един от най-добрите сред тях. Нещо повече — беше гражданин на Превала, следователно нейна отговорност.

Монтен закрачи напред-назад пред тях, все така с меч в ръка.

— След като постигнахме разбирателство, навярно ще се спогодим. Капитан Карн ме убеди, че вещерняците ще бъдат от полза за успешния завършек на дългата война. Ако е прав, ще се нуждаем от услугите ви само за ограничен период от време.

Никога няма да ги освободи, прецени Раиса. Джерард Монтен винаги ще има нужда от армия.

— Както казах, помислете сериозно, преди да отговорите отрицателно. — Карн огледа последователно пленниците. — Е, какъв е отговорът ви?

— Добре. — Внезапно Мика се изправи. — Ще обучим вещерите ви на нашите умения и ще ви помогнем по всеки възможен начин. Колкото по-бързо постигнете победа, толкова по-бързо ще продължим пътя си. Но все пак сме първокурсници и знанията ни са ограничени. — Пристъпи и сложи горещата си длан върху рамото на Раиса. — Но ще отправя молба към вас да освободите нашата прислужница. Тя не притежава дарбата, така че едва ли ще ви бъде от полза.

Раиса замръзна, неспособна да диша. Да не би Мика да правеше опит да издейства освобождаването ѝ? Обърна леко глава, за да види лицето му. Изражението му не се промени, но тя усети как пръстите му я стиснаха малко по-силно.

— Вашата… прислужница ли? — обади се Монтен. Погледна Карн, който кимна:

— Не притежава дарбата, Ваше Величество. Чудех се защо ли пътува с тях.

Монтен пъхна меча си в ножницата, без да се главоболи да го избърше от кръвта. Раиса продължаваше да стои с наведена глава, но наблюдаваше принца на Ардън през миглите си. Той си поигра с дръжката на меча, захапа долната си устна със зъби.

— Е — рече най-накрая, — я да те огледаме. — Посегна към нея и вдигна качулката ѝ.

Раиса вдигна глава и очите им се срещнаха. Останаха взрени един в друг и Джерард Монтен се усмихна по своя смразяващ до костите начин. Сърцето на Раиса се сви.

— Ах, Карн — подсвирна тихо той. — Пропуснал си най-ценната ни плячка.

Карн погледна първо Монтен, а сетне Раиса.

— Какво искате да кажете, Ваша Светлост? Коя е тя?

Монтен не отделяше очи от лицето ѝ. Взе ръката ѝ и я приближи до устните си.

— Принцеса Раиса ана'Мариана — измърмори. — Добре дошли в новото кралство Ардън.

Карн отново погледна Монтен:

— Тя е принцеса?

Монтен кимна.

— Запознахме се почти преди година на дебютното ѝ празненство. Това е наследницата на превалския трон. — Очите му я обгърнаха алчно. — При последната ни среща беше облечена съвсем различно, но няма грешка. — Хватката му се затегна около китката ѝ. — Защо ѝ е обаче на принцесата наследница на Превала да язди из Тамрон в компанията на вещерняци?

Раиса разбираше колко е безсмислено да отрича самоличността си.

— Посещавам академията в Одънов брод — каза тя. — Връщам се у дома за лятото.

Монтен поклати недоверчиво глава.

— Нима в Превала позволяват на жена с толкова благородна кръв да се разхожда из Тамрон само с такава охрана? — Посочи близнаците и братята Мандър.

— Тамрон не е във война, Ваше Величество — напомни му Раиса и го погледна в очите с мнима увереност. — Не очаквах по пътя да ме издебнат бандити. — Кимна към проснатото тяло на Уил. — Вече убихте един от охраната ми. След като вече разбрахте коя съм, очаквам да ни позволите да продължим нашето пътешествие без повече заплахи за живота ни.

Монтен се усмихна. Лицето му беше озарено от триумф.

— Ах, не, Ваше Височество. Както сама виждате, твърде опасно е. — Дръпна я рязко към себе си и улови брадичката ѝ в шепа. — Време е според мен да продължим разговора за съюз между Ардън и Превала… съюз, който ще се укрепи в брака ни. — Той се усмихна. — Аз ще получа Тамрон, Ардън и Превала. Всички богатства на планинските мини и достъп до неограничени количества вещерняци и магически предмети. Накрая и Седемте кралства ще бъдат наши.

— Това никога няма да се случи — вирна брадичка Раиса.

— Само гледай. — Монтен я предаде на Карн. — Отведете младите магьосници и принцесата от другата страна на реката. Охранявайте ги внимателно. Вземете и конете им. Ще говорим довечера. — Принцът на Ардън сложи в ред сребърните си ръкавици. — Ах, Карн, това променя всичко.

Карн улови здраво ръката на Раиса и я потегли към брега. Останалите ардънски войници подкараха Мика и спътниците му.

Щрак. Един от войниците точно зад нея падна, стиснал стрелата, която се подаваше от гърдите му.

Щрак. Щрак. Щрак. Звукът идваше от арбалети. Паднаха още войници.

— Ваше Височество! Прикрийте се! — Карн пусна Раиса и застана пред Монтен, който драскаше отчаяно за дръжката на меча си.

Ардънските войници се пръснаха в търсене на укритие, а група конници изригна от гората и препусна към тях. Останалите без ездачи коне тичаха във всички посоки. Раиса се втурна към дърветата, към пътя надалеч от реката. С крайчето на окото си забеляза как Мика улови ръката на Фиона и я повлече към едно паднало дърво.

Кавалерията носеше символа на разперилата криле пурпурносива чапла, кацаща във водата. Емблемата на краля на Тамрон.

— Към мен! — извика Монтен.

Откъм реката се зададоха още тичащи ардънски войници. Избухна остра схватка — Червеният ястреб на Ардън срещу Чаплата на Тамрон.

Раиса тичаше с всички сили на сляпо през гората. Прескачаше повалени дървета и други препятствия, целеше да се отдалечи възможно повече от битката. Монтен се подготвяше да нахлуе в Тамрон, поне това беше ясно. Ако хилядите войници от Ардън успееха да пресекат реката, нямаше никакво съмнение какъв ще е изходът от внезапното нападение. Без оръжие в себе си Раиса не хранеше никакви илюзии, че може да допринесе с нещо към сражението.

Погледна през рамо, за да провери дали не я преследват, и за малко не се блъсна с главата напред в хълбока на един кон.

— Окована Ханалейо! — Едва успя да спре.

Беше конят на Фиона, Призрак — висок, своенравен сив жребец с бели крака. Раиса се хвърли към него и улови юздите. Конят присви очи и отстъпи, но Раиса все пак успя да го приближи достатъчно, за да се метне на седлото. Стремената висяха прекалено ниско. Независимо от това Раиса залепна за гърба му като магарешки бодил и заби пети от двете му страни. Призрак протегна дълга шия и полетя в галоп, избягвайки дърветата.

След Фиона вероятно дори не усеща, че съм тук, горе, помисли си тя.

Притисна се по-плътно в шията на жребеца, за да избегне прелитащи клони, отпусна юздите и му позволи да препусне още по-бързо.

Трябваше да се отдалечи възможно най-много от онези, които навярно съвсем скоро щяха да тръгнат по следите ѝ. Това означаваше — право на запад, докато не стигне пътя. Дирите по него щяха да прикрият доказателствата за преминаването ѝ и освен това нямаше да се бави, в която и посока да тръгне.

В коя посока?

Разполагаше с дисагите на Фиона, но с никаква идея какво ще намери в тях. В джоба на жакета ѝ все още имаше малко пари.

Ако Мика и Фиона успееха да се освободят по време на битката, щяха да предположат, че се е върнала на юг, в Одънов брод, за да се присъедини към Амон и останалите. Едва ли биха очаквали съвсем сама да тръгне на север, особено след всичко случило се току-що.

От друга страна, Монтен би решил, че е продължила на север, за да се добере до дома, или западно, към седалището на властта в Тамрон, за да потърси убежище, Монтен едва ли би я последвал, щом организира нашествие. И положително щеше да продължи към столицата.

Значи на север. Ако успее да се добере поне до Оковен брод, все ще намери начин да изпрати съобщение на капитан Бърн, който да ѝ осигури ескорт. Ще минат или северно, през Дола Демонаи, или от изток, през Морски борове, в зависимост от новините по това време.

Призрак не се нуждаеше от насърчения, за да изостави врявата от битка зад гърба си. Раиса го насочваше с колене и ръце, докато наум осмисляше събития от миналото и изгледи за бъдещето.

Копнееше за простичката безопасност на детството, способността да предава отговорността в ръцете на хора като капитан Бърн, които да я закрилят с грижите си.

Но съзряването често настъпва изненадващо. И ти се натрапва, независимо дали ти харесва, или не. Беше се променила. Не бе същият човек, който избяга заедно с Амон Бърн преди десет кратки месеца.

Беше по-способна, но по-неуверена. Умееше по-добре да преценява хората и беше далеч по-малко убедена, че винаги е права в тази преценка. Когато напусна Превала, мислеше за хората в определени категории — добри и лоши, храбри и страхливи. Сега осъзнаваше, че в повечето има по малко от всичко — и че превес взема онази част, която зависи от обстоятелствата.

Мика Баяр, въпреки всичките си слабости, беше смесица от добро и лошо. Ако не беше той, вече щеше да е намерила смъртта си от ръката на наемни убийци. Опита се да я освободи, когато Джерард Монтен ги плени. Но демонстрираше различните си лица пред различни хора, а усилията му да я опази жива вероятно бяха продиктувани от себични мотиви.

Отгледана в романтика, Раиса вероятно би казала, че е невъзможно да обичаш двама мъже едновременно. Че за всеки човек има една-единствена любов, стига само да успееш да я откриеш.

Но не беше вярно. Все още обичаше Амон Бърн. Чувствата ѝ към него бяха твърде сурови, за да ги разглежда отблизо. И обичаше Хан Алистър, ако изобщо разбираше какво е любов.

Дали отново щеше да го види, и ако това се случеше, как биха построили връзка, основаваща се на лъжа?

Впрочем, какво очакваше да построи върху такива несигурни устои? Между другото, Алистър, лъжа те почти цяла година; всъщност съм член на кралското семейство, което презираш. За нас няма бъдеще, но все пак бих желала да сме приятели.

И дали Раиса щеше да е удовлетворена от такова приятелство, след като споменът за целувките и докосването на Хан не ѝ даваха мира?

Дали Амон и Хан биха успели да загърбят взаимната си антипатия и заедно да съберат парчетата, които имат отношение към изчезването ѝ?

Майка ѝ беше слаба кралица — но пък и жертва на обстоятелствата. Имаше ли вероятност след завръщането си Раиса да заздрави връзката, да застане до нея, да ѝ помогне и някой ден сама да се превърне в по-добра кралица?

Видя, че дърветата пред нея оредяват. Следователно скоро ще излезе на пътя. С известни трудности успя да овладее Призрак и значително забави препускането им. Накрая конят започна да ходи. Спря сред последните дървета, за да огледа пътя нагоре и надолу, но не видя никого.

— Да вървим — смушка тя отново жребеца. — Чака ни доста дълъг път, преди да си починем. — Тръгнаха на север, вече с по-поносима скорост.

След почти година тя се завръщаше у дома. Взе решение по принуда. Ала все повече се убеждаваше, че е правилно.