Кралицата изгнаница

Трийсет и седма глава Разделящи се пътища

Хан възнамеряваше да прекара последните си дни в Одънов брод в подготовка за мисията на север. Вместо това ги прекара в отчаяно издирване на доказателства за изчезването на Ребека.

Мъртвите в библиотеката на „Уийн хол“ не бяха от Одънов брод. Никой от тях не беше магьосник. Бяха ги забелязали да се навъртат из академията през последните няколко дни и да задават въпроси. Или не носеха нищо в джобовете си, или убиецът им се беше постарал да прикрие самоличността им.

Хан се промъкна в общежитието на Мика — добре познато му от множеството посещения — и преобърна наопаки стаите им. Бяха заминали прибързано, без да вземат голяма част от вещите си.

Нямаше как да е съвпадение. Да не би да бяха тръгнали, защото са я убили? Или я бяха отвели със себе си? Както и да прехвърляше Хан нещата в ума си, нищо нямаше логика. Трима от мъртвите бяха убити чрез магия. Дали Ребека бе изгубила живота си, защото е станала свидетел на убийствата, или я бяха отвлекли?

На сутринта преди да замине Хан се разходи до „Гриндел хол“. В общежитието цареше небивало оживление — кадетите тичаха нагоре и надолу по стълбите и опаковаха вещите си.

Бърн го посрещна в общото помещение. Гвардеецът бе изгубил известна част от остротата си — около очите му имаше тъмни кръгове и не се бе бръснал от няколко дни.

— Изглежда, заминаваш — огледа се Хан.

— Ребека вече не е в околността — отговори Бърн. — Според мен е тръгнала на север. Получихме доклад от седалището на властта в Тамрон, че момиче с външността на Ребека е попаднала в сблъсък с ардънски части по границата между Тамрон и Ардън. Възможно е да е там, в столицата.

Хан се поколеба, но заключи:

— Тогава е жива.

— Жива е — потвърди Бърн, сякаш няма съмнения по въпроса. Прокара ръце през косата си. — Но трябва да я открия. Ако е в Тамрон, е в голяма опасност. Джерард Монтен е нахлул през източните граници на страната. Обкръжил е столицата и поставя ултиматум на града да се предаде.

— И възнамеряваш да се набъркаш във всичко това? — Хан поклати глава. — Неустрашим си, ефрейтор. — Замълча. — Ако Баяр е отвлякъл Ребека и тя все още е жива, най-вероятно е да я отведе в Превала, не смяташ ли? Ако пък е заминала сама, също би се насочила към дома.

Бърн кимна:

— Ако не я открием в Тамрон, ще продължа на север и ще се оглеждам за следи от нея. Ако открия дирите ѝ, ще ги последвам. Иначе ще мина през Блатата и ще вляза в Превала през Западна порта. Ако научиш нещо, изпрати ми съобщение до там.

— Добре — каза Хан. — Но дойдох да те известя, че също заминавам за Превала. Не исках да си помислиш, че съм ти се изплъзнал от града.

— Откъде ще минеш? — попита Бърн.

— Ще поема на север, през Оковен брод, а после на изток към Делфи — описа маршрута си Хан. — Ще търся Ребека по този път, докато се озова в лагера Морски борове. Ако научиш каквото и да е или чуеш нещо в столицата, изпрати ми съобщение до там.

След кратко колебание Бърн протегна ръка.

— Пази се — каза той.

Хан стисна подадената му ръка.

— Ти също. Ще се видим у дома.

Следобед Абелард изпрати вестоносец при Хан. Когато влезе в кабинета ѝ, тя стоеше при прозореца и се взираше навън.

— Семейство Баяр са напуснали училището, разбра ли? — попита тя без предисловия.

— Чух. Заминали са набързо. Заедно с братовчедите си. И Уил Матис. — После Хан ѝ разказа какво е открил в общежитието.

Абелард се обърна и го погледна. Изражението ѝ беше неразгадаемо.

— Седни — посочи му стола тя.

Той се подчини.

— Инцидентът в библиотеката на „Уийн хол“, убитите хора — обади се Хан. — Смятам, че в работата имат пръст семейство Баяр.

— Наистина ли? — Абелард си играеше с малка, инкрустирана със скъпоценности кама. Слънчевата светлина се отразяваше в нея и разпращаше искри, които се надпреварваха по стените. — Защо мислиш така?

— Изчезнаха същата вечер. Заедно с мой приятел.

— Приятел? — Абелард наклони глава. — Кой?

— Кадет от „Уийн“. Ребека Морли. Работила е за семейство Баяр. Изчезна по същото време.

— Не я познавам. — Абелард сякаш забрави за Ребека. — Но е вероятно семейство Баяр да има общо с убийствата в библиотеката, макар и не пряко. — Тя замълча, а сиво-зелените очи го гледаха преценяващо. — И четиримата мъртви са наемни убийци в служба на рода Соколово гнездо.

— Наемни убийци? — Хан потърка глава, сякаш се надяваше да си подреди наново мислите и да си раздаде по-добри карти. — Защо им е да идват тук? И кой може да ги е убил?

— Помислих си, че може би ти ще кажеш на мен. — Абелард прокара палец по добре наточеното острие на камата.

— Аз? — Хан поклати глава. — Не ви разбирам.

Абелард го погледна все едно го предупреждаваше: не се опитвай да ме метнеш.

— Работили са за семейство Баяр — поясни тя. — Убити са с магия.

Най-после нещо щракна в главата му.

— Допускате, че аз съм ги убил?

— Кого друг в Одънов брод биха искали да убият семейство Баяр? — попита Абелард. — Нападението срещу висшия магьосник не може да остане вечно без последствия. — Тя сви рамене. — И кой най-вероятно би преживял подобно нападение?

Хан се приведе напред, сложи ръце на коленете си и се постара да даде всичко от себе си, за да я накара да му повярва:

— Вижте, нито зная защо са дошли, нито кой ги е очистил, но нямам нищо общо.

— Това, че лорд Баяр е изпратил отряд от четирима да свършат задачата, говори високо за репутацията ти. След като Мика и Фиона са открили какво се е случило с убийците на баща им, близнаците са решили да изчезнат, преди да дойдеш и за тях. Така виждам нещата аз.

Хан тръсна глава.

— Не съм аз. Както ви казах, приятелката ми Ребека изчезна от библиотеката, където беше намерен един от убийците.

— Вероятно е видяла нещо, което не е трябвало? — предположи Абелард.

Хан се изправи.

— Това е губене на време. — Той се опита да овладее гнева си. — Ако смятате, че имам каквото и да е общо със…

— Седни, Алистър! — нареди Абелард. — В твой интерес е да ме изслушаш.

Той седна неохотно, скръсти ръце и се вторачи мрачно в нея.

Тя забели очи:

— Моля те, не гледай така притеснено. Нищо на онова място не те свързваше с деянието. И трябва да призная, че съм впечатлена повече от всеки друг път от способностите ти.

Хан се предаде. Нямаше начин да убеди декана, че не е очистил четиримата, не и след като всичко съвпадаше толкова добре, а той не разполагаше с друга версия.

— Е, според мен семейство Баяр са напуснали града поради друга причина — каза той. — И точно това трябва да проучим.

Абелард кимна и почука с острието по писалището.

— Може би си прав. Бих предпочела да държа младия Мика Баяр под око, защото той е в центъра на амбициите на баща му.

— Освен това аз също смятам да се върна — обяви Хан. — Утре. В крайна сметка няма да остана тук за лятото. — Вирна брадичка и я погледна в очите.

Абелард положи лакти на писалището, сплете пръсти и отпусна брадичка на ръцете си.

— Ако възнамеряваш да отмъстиш на семейство Баяр, бих те посъветвала да не предприемаш прибързани действия.

— Въобще не се притеснявайте — успокои я Хан. — Ако се заема с отмъщение, ще го изпълня след внимателен размисъл и съвсем преднамерено.

Деканът се разсмя:

— Изумителен си, Алистър. Дрехите, речта ти… Само за година от уличен плъх се превърна в човек с дворцови маниери. — Замълча. — Наистина те съветвам да останеш. Ако заминеш сега, оставаш сам. Не мога да ти предложа кой знае каква защита оттук.

— Все пак заминавам — каза Хан.

Абелард сви рамене:

— Независимо от това разполагам със съюзници и ще ги предупредя да внимават за теб. Възнамерявам през лятото или есента да се върна за по-продължителен престой. Събитията се ускоряват по такъв начин, че според мен се нуждаят от личната ми намеса.

Абелард бръкна в чекмеджето на писалището и извади тежка кесия. Хвърли я на Хан.

— Междувременно това ще ти бъде от полза. — След което деканът започна да изрежда какви задачи да изпълни Хан и с кои хора да се срещне след пристигането си. — Най-важното е да не позволяваш на семейство Баяр да усили допълнително влиянието си над кралицата — заключи тя. — Чувам, че в отсъствието на принцеса Раиса се надяват да обявят принцеса Мелани за наследница и да я омъжат за Мика. Възможно е това да е причината той да замине толкова прибързано. Трябва да направиш всичко по силите си, за да го предотвратиш.

— Всичко? — Едната вежда на Хан се повдигна.

Абелард се усмихна.

— Довиждане, Алистър. Остани жив, докато дойда и аз.

На слизане по стълбището главата на Хан се въртеше.

Възможно ли беше Мика Баяр да е заминал за дома, за да се ожени? В такъв случай какво можеше да стори той, Хан, по въпроса? Да извърши покушение срещу двамата младоженци? Да планира клане по време на сватбената гощавка?

Служеше на твърде много улични главатари.

Кат и Жарава му помогнаха да отнесе дисагите и кошовете си до долу, за да ги натовари на конете.

— Все още не разбирам защо Абелард те изпраща в столицата на Тамрон — чудеше се Жарава. — Дори и да разполагат с богата библиотека, едва ли е пълна с книги по въпросите на магията.

— Нещата се въртят повече около политиката — мъгляво отклони темата Хан. — Трябва да я ощастливя по някакъв начин, ако искам да продължа да уча и следващата година.

Почеса Парцаливко между ушите, а кончето ги присви назад и оголи зъби, злонравно както обикновено.

— Харесва ти да мързелуваш и да хапваш сено в топлия обор, а? — измърмори Хан. — Е, отново на работа. Отнася се и за двама ни.

През последните няколко месеца му оставаше малко време за езда. Сега отново им се налагаше да се опознаят по-добре.

— Не може ли да останеш поне докато Копа… Среднощна птица замине? — попита Жарава. — Когато се върнеш, вече ще си е тръгнала.

— Напоследък със Среднощна птица нямаме много общи теми за разговор — увери го Хан. Вечерта, прекарана с нея, в най-добрия случай можеше да се нарече неловка. Разделяха ги твърде много тайни.

— Дошла е чак дотук, за да ни види — изтъкна Жарава. — Май започва да свиква с идеята, че сме магьосници. В смисъл, съжалява за начина, по който реагира, когато ние…

— Демонаите са като всички останали: зарязват стриктните си принципи винаги когато им е удобно — отвърна Хан.

Жарава се намръщи и очите му се плъзнаха по лицето на Хан.

— Говорим за Птица — напомни му той. — Трябва да ѝ дадеш шанс.

Хан не изпитваше силно желание да си говорят задушевно за Копаеща птица. Среднощна птица. Която и да искаше да бъде в последно време.

— Както и да е, ти пък работиш по амулети, откакто приключиха изпитите — подхвърли той.

— През лятото трябва да поработя върху блясъка — уточни Жарава. — Не е част от учебния материал в „Мистверк“.

По време на този продължителен разговор Кат не си намираше място. Подмяташе косата си, крачеше напред-назад, даваше да се разбере, че иска да каже нещо.

— Трябва да ми позволиш да дойда с теб — каза тя. — Не мога да ти пазя гърба, ако гърбът ти е в Тамрон, а аз съм тук.

— Искам да продължиш издирването на Ребека — настоя Хан, като пристягаше пътническото си одеяло. — Не спирай да разпитваш. Виж дали някой не знае нещо. Има шанс да са я видели. И пази гърба на Жарава. Ето това трябва да правиш, докато ме няма.

Когато всичко беше готово, Хан облегна гръб на Парцаливко и изпита странно нежелание да тръгне. Трябваше да има такива места — места, където да четеш, пишеш, учиш, да спориш и водиш дебати с най-различни хора, без да ти се налага да поглеждаш непрестанно през рамо. Места, където желанието за познание надхвърля границите и различията.

Това беше част от причината да устои на желанието да очисти Мика през първите няколко седмици, когато гневът заплашваше да се превърне в насилие.

Първата му задача беше да се добере до лагера Морски борове, без да го убият или вербуват за нечия армия. По пътя щеше да търси Ребека. Ефрейтор Бърн изглеждаше убеден, че е жива, но Хан не успяваше да повярва напълно в надеждата.

Щом стигне у дома, ще открие близнаците Баяр и ще ги накара да говорят.

Хан прегърна Жарава, а после и Кат, след което яхна Парцаливко.

— Спокоен път — пожела на езика на клановете Жарава. — И се върни при огнището ни.

Хан кимна, питайки се дали някога отново ще се върне в Одънов брод.