Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

5 юли 2013, петък

Сутрин

До релсите има купчина с дрехи. Светлосиня риза, тук-там нашарена с мръсно бяло. Сигурно е захвърлена от някого и е станала част от незаконното сметище, натрупано в храсталаците около релсите. Може да е оставена от работниците, които поправят тази част от релсовия път, те често идват тук. Но може и да е нещо друго. Мама често ми повтаряше, че имам развинтено въображение; Том също го казваше. Няма как да го спра, понякога зървам нещо такова – мръсна тениска или самотна обувка – и започвам да мисля само за другата обувка и за краката, които са ги носили.

Влакът се тресе, стърже по метала и пищи, малката купчина с дрехи изчезва от погледа ми и ние продължаваме към Лондон със скоростта на енергичен младеж, излязъл да потича малко. На седалката зад мен някой въздиша нервно; бавният влак от Ашбъри за Юстън в 8:04 може да постави на изпитание нервите и на най-обръгналия пътник. Пътуването трябва да трае четирийсет и пет минути, но това се случва рядко. Този участък от пътя е стар, често има проблеми с релсите и със сигналната система, ремонтите са постоянни.

Продължаваме да пълзим, но все пак се движим напред, клатим се покрай складове и водни кули, мостове, бараки и скромни викториански къщи, решително обърнали гръб на релсите.

Опирам глава в прозореца и се заглеждам в профучаващите като на филм къщи покрай мен. За разлика от другите пътници, аз ги виждам, наистина ги виждам. Дори и собствениците им не ги виждат от този ъгъл. Докато пътувам по тази линия два пъти на ден, имам възможност да надникна в живота на техните обитатели, макар и само за миг. Гледката към тези непознати за мен хора, скрити в уюта и сигурността на домовете си, ми действа успокояващо.

Нечий телефон звънва и из купето се разнася нелепо весела и оптимистична мелодия. Собственикът не бърза да се обади и тя продължава да звъни в ушите ми. Спътниците ми се размърдват по местата, разтварят и затварят вестници, затракват по клавиатурите на лаптопите. Влакът се клатушка, влиза на тласъци в завоя и, приближавайки червения семафор, забавя. Опитвам се да не гледам, зачитам се в безплатния вестник, подаден ми от някого на входа на гарата, но думите се размазват пред очите ми, нищо не задържа интереса ми. В ума си все още виждам онази малка купчинка с дрехи до релсите.

Вечер

Мехурчетата на предварително смесения джин с тоник преливат над ръба на кенчето, когато го надигам към устните си и отпивам. Вкусът е остър и студен: вкусът на първата ми почивка с Том през 2005 година в едно рибарско селце на брега в Страната на баските. Сутрин плувахме до малкия остров на около километър от брега и правехме любов из пустите му плажове; следобед ходехме в бара, поръчвахме си силен джин с тоник и гледахме футболистите по плажа, които играеха поне десет мача на ден.

Отпивам отново, изпразвам кенчето почти до половината, но няма страшно, в найлоновата торбичка до краката ми има още три. Петък е, няма причина да се чувствам виновна, че пия във влака. Петък е, ура! Купонът започва от днес.

Ще бъде прекрасен уикенд, така поне обещават синоптиците. Красиво безоблачно небе и слънце. В миналото сигурно щяхме да отидем до Корли Ууд с кошница за пикник и вестници и цял следобед щяхме да лежим на одеялото под шарената сянка на някое дърво и да пием вино. Понякога си спретвахме барбекю с приятели или отивахме в "Розата", където сядахме в градината на бира и оставахме там, докато лицата ни станеха червени от слънцето и от изпития алкохол. После се дотътряхме до дома ръка за ръка и заспивахме на дивана в хола.

Прекрасно слънце, безоблачно небе и никой, с когото да си кажеш нещо; нищо, което можеш да свършиш. Да живееш, както аз живея в момента, е адски трудно, особено през лятото, когато денят е толкова дълъг, а нощта – толкова къса, когато всеки се разхожда навън с някого, очебиещо обидно щастлив. Това изтощава и човек се чувства отчайващо зле, ако не е един от щастливците.

Уикендът се е ширнал пред мен цели четирийсет и осем часа и чака да бъде запълнен с нещо. Надигам отново кутията към устните си, но в нея няма и капка.

8 юли 2013, понеделник

Сутрин

Какво облекчение да се кача отново във влака в 8:04. И не защото нямам търпение да стигна до Лондон и да започна седмицата, всъщност изобщо не искам да ходя в Лондон.

Просто ми доставя удоволствие да се облегна на меката велурена седалка, нищо че е изтърбушена, да усетя топлината на струящото през прозореца слънце, да почувствам тласъците на кандилкащия се напред-назад вагон и успокояващия ритъм на колелата по релсите. По-добре да съм тук, загледана в къщите край линията, отколкото където и да е другаде.

По тази линия има неизправен семафор. Не знам със сигурност, но предполагам, че е неизправен, защото почти винаги показва червено; влакът редовно спира тук, понякога само за няколко секунди, друг път стои минути. Ако съм седнала във вагон Д, както правя най-често, и влакът спре на семафора, както става обикновено, пред мен се открива прекрасна гледка към любимата ми къща от целия ред по протежението на линията – номер петнайсет.

Номер петнайсет не се отличава по нищо от останалите къщи по улицата – двуетажна викторианска сграда с прозорци към тясна, добре поддържана градина, не по-дълга от шест метра, с бяла ограда, зад която има няколко метра ничия земя, опираща в релсовия път. Познавам тази къща до най-малкия детайл. Знам всяка тухла, знам какъв е цветът на завесите на спалнята на втория етаж (бежов с тъмносиня шарка), знам, че боята по прозореца на банята се лющи и че на дясната страна на покрива липсват четири керемиди.

Знам, че в топлите летни вечери собствениците ѝ, Джейсън и Джес, понякога излизат през големия прозорец и сядат на импровизираната тераса на плоския покрив на долепената до основната сграда кухня. Джейсън и Джес са съвършена двойка. Той е с тъмна коса, добре сложен и силен, от типа на мъжете защитници. И има чудесен смях. Тя е от онези пърхащи като птички красавици с много бяла кожа и руса, късо подстригана коса. Има щедра фигура, далече от спортния тип, с остри, насечени от наченки на бръчки, скули и добре оформена челюст.

Докато чакаме семафорът да смени цвета си, аз търся с поглед моята двойка. Обикновено Джес излиза сутрин навън и пие кафето си на верандата, особено през лятото. Понякога си мисля, че когато я гледам от влака, тя също ме вижда, струва ми се, че очите ѝ срещат моите и ми се ще да ѝ махна с ръка. Но ме е срам. Джейсън не се появява толкова често, явно ходи на работа.

Тази сутрин не виждам никого от тях и започвам да си представям какво правят в момента. Може да са си взели почивен ден и тя си почива в леглото, докато той прави закуската. Или са излезли да потичат, защото обичат да го правят. (С Том често тичахме в неделя, аз напрягах мускули повече от обикновено, а той използваше половината от енергията си, за да можем да сме един до друг.) А може и друго: Джес да е горе, в свободната стая, и да я боядисва. Или в момента и двамата са под душа, тя е подпряла ръце на плочките, а неговите са на хълбоците ѝ.

Вечер

Обръщам се към прозореца, за да съм с гръб към останалите в купето, и отварям една от малките бутилки бяло вино "Ченин бланк", които купих от "Уисълстоп" на гара Юстън. Не е изстудено, но става и така. Сипвам си в пластмасова чаша, запушвам отново бутилката и я пъхам в чантата. Знам, че на пиенето във влака, и то понеделнишки, не се гледа с добро око, освен ако не си с компания, каквато аз нямам, но какво да правя?

Лицата около мен са познати, лица на хора, които пътуват всеки ден насам и обратно. Вече ги разпознавам, вероятно и те мен, но не съм сигурна, че ме виждат такава, каквато съм в действителност.

Вечерта е фантастична, топла, но не задушна, слънцето с започнало мързеливото си спускане надолу, сенките се издължават и светлината вече обагря дърветата в златисто. Колелата изтракват по релсите и влакът ускорява, къщата на Джес и Джейсън се превръща в мъгла на фона на залязващото слънце. Понякога, но немного често, успявам да ги видя и вечер, въпреки че се движим от другата страна на релсовия път. Ако по отсрещната линия не минава влак и ако пътуваме достатъчно бавно, се е случвало да ги засека на терасата. Ако не успея, както днес, тогава си ги представям. Джес ще седи с крака на масата и чаша вино в ръка, Джейсън ще е зад нея, ръцете му са на раменете ѝ. Във фантазиите си виждам ясно ръцете му, успокояващи и покровителствени, дори усещам тежестта им. Понякога се хващам, че се мъча да си спомня кога за последен път имах физически контакт с друг човек – някой да ме е прегърнал или да е стиснал сърдечно ръката ми, – и сърцето ми се свива.

9 юли 2013, вторник

Сутрин

Купчината с дрехи от миналата седмица все още е до релсите, но сега изглежда по-прашна и по-самотна отпреди. Четох някъде, че ако те прегази влак, ще разкъса дрехите, както са си върху теб. Прегазването с влак не е рядко явление. Казват, че жертвите са между две и три хиляди на година, поне една на два дни. Не знам колко от тях загиват по случайност. Докато минаваме покрай купчината, оглеждам внимателно дрехите за капки кръв, но не виждам нищо.

Както обикновено, влакът спира на семафора. Джес стои на верандата пред френския прозорец. Носи ярка рокля на цветя, а краката ѝ са боси. Гледа над рамото си към вътрешността на къщата, сигурно говори на Джейсън, който прави закуската.

Все още гледам към Джес и дома ѝ, когато влакът се раздвижва и поема напред. Облягам се назад, не искам да гледам другите къщи, особено онази с четирите врати малко по-надолу, онази, която някога беше моя.

Пет години живях на Бленам Роуд номер двайсет и три и през тези пет години бях непоносимо щастлива и ужасно нещастна. Тази къща беше първият ми дом. Не онзи на родителите ми, нито апартамента, делен с други студентки, докато следвах, а моят истински пръв дом. Сега нямам сили да погледна натам. Добре, мога, правя го, искам го, но всъщност не го искам и се опитвам да не го правя. Всеки ден си заповядвам да не поглеждам натам и всеки ден го правя. Не мога да се преборя със себе си, въпреки че там няма нищо, което бих искала да видя, и ако случайно видя нещо, знам, че то ще ме нарани. Въпреки че още помня как се почувствах онзи път, когато видях, че бежовите ленени транспаранти в спалнята на втория етаж са изчезнали и са заменени със смешни бебешко розови. И още потръпвам от пронизващата болка, когато видях Ана да полива розовите храсти до оградата с опънатата над подутия ѝ корем тениска. Тогава захапах долната си устна толкова силно, че устата ми се напълни с кръв.

Затварям плътно очи и броя до десет, после до петнайсет, до двайсет. Вече отмина, вече няма нищо за гледане.

Загърбваме гара Уитни и забързваме отново, влакът набира скорост, предградието се слива с мрака на Северен Лондон, къщите с тераси отстъпват място на редици от мостове и дразни сгради с изпочупени прозорци. Колкото повече приближаваме Юстън, толкова повече се засилва тревогата ми; напрежението расте; как ще мине днес? От дясната ми страна па петстотин метра преди Юстън има грозна порутена бетонна сграда. На едната ѝ стена някой е нарисувал стрелка, сочеща към гарата, и е написал: "Пътуването свършва". Замислям се за купчината дрехи край релсите и гърлото ми се свива.

Вечер

Вечерният влак в 17:56 е малко по-бавен от сутрешния, придвижва се за час и една минута, с цели седем минути повече от сутрешния, въпреки че не спира никъде. Но аз нямам нищо против; както не горя от нетърпение да стигна сутрин до Лондон, така и вечер не бързам да се прибера в Ашбъри. Не просто защото е Ашбъри, макар мястото само по себе си да е достатъчно неприятно. Ашбъри е сравнително нов град от шейсетте години на миналия век, разпрострял се като тумор над сърцето на Бъкингамшър. Не по-добър и не по-лош от дузина подобни градчета с център, пълен с кафенета, магазини за мобилни телефони и филиали на "Джи Ди Спортс", обкръжен от няколко предградия, зад които започва царството на киносалоните и супермаркетите "Теско". Аз живея в елегантен (сравнително) и нов (сравнително) квартал, разположен в точката, където търговското сърце на града изтласква кръвта си към обкръжаващите го жилищни блокове, но не мога да нарека апартамента мой дом. Моят дом е викторианската къща до железопътната линия, на която съм половин собственик. В Ашбъри не съм собственик, нито наемател, аз съм обитател на малката втора спалня на скучния и безинтересен двуетажен апартамент на Кати, обект на нейната добронамереност и желание да раздава милостиня.

С Кати сме приятелки от университета. Всъщност по-точно е да кажа, че сме полуприятелки, защото никога не сме били прекалено близки. През първата година в университета тя живееше в студентското общежитие в стаята срещу моята. Двете имахме еднаква програма, така че през първите най-трудни седмици, преди да се запознаем с хора, с които имаме повече допирни точки, бяхме естествени съюзници. Но след първата година започнахме да се виждаме все по-рядко, а след дипломирането престанахме изцяло, ако изключим събиранията по сватби на наши колеги. Но се оказа, че точно когато имах най-голяма нужда, тя разполагаше със свободна стая и това изигра решаваща роля за възобновеното ни приятелство. Тогава бях абсолютно сигурна, че ще бъде само за няколко месеца, най-много шест, а и не знаех какво друго да правя. Никога не съм живяла сама, от дома на родителите си отидох в общежитие, а оттам при Том. Струваше ми се страшно, затова се съгласих. Това беше преди близо две години.

Не бих казала, че да живееш с Кати е ужасно. Тя е добро момиче и го показва по доста убедителен начин. Кара те непрекъснато да отчиташ нейната добрина. Тази добрина е голяма и безапелационна, тя е определящото ѝ качество и изисква почти ежедневно признание, което може да бъде доста уморително. Все пак, не е толкова зле, мога да изброя не един и два примера за много по-лоши варианти на съквартирантка. Не, не е Кати, която ме притеснява най-много в новото ми положение (все още мисля за него като за ново, въпреки че изминаха две години), дори не е и Ашбъри, а загубата на контрол. В апартамента на Кати се чувствам като гостенка на границата между желана и нежелана. Усещам това в кухнята, докато се борим за пространство, за да приготвим вечерите си, усещам го и вечер, докато седя до нея на дивана и ръката ѝ стиска здраво дистанционното. Единственото място, което мога да нарека мое, е малката ми стаичка, успяла някак си да събере двойното легло и бюрото и дори да ми осигури тясна пътека, за да мога да минавам между тях. Стаята е достатъчно удобна, но не е място, където човек би искал да прекара целия ден, затова обикновено сядам в хола или па масата в кухнята, притеснена и с усещането, че не съм на мястото си. През тези две години изгубих контрол над всичко, дори и над мислите си.

10 юли 2013, сряда

Сутрин

Жегата вече пробива нощния хлад. Още е осем и половина, но денят напира, въздухът е топъл и влажен. Надявам се да завали, но не- бето е ясно бледо, воднисто-синьо, без нито едно петънце. Избърсвам потта от горната си устна. Как не се сетих да си купя бутилка с вода?

Тази сутрин не виждам Джес и Джейсън и въздъхвам разочаровано. Глупаво е, знам, но усещането е толкова силно. Оглеждам внимателно къщата и въздъхвам, няма нищо за гледане. Долу пердетата са дръпнати, но френският прозорец е затворен, стъклата отразяват слънчевите лъчи. Джейсън може да е отишъл на работа. Според мен той е лекар, може би работи за една от онези международни благотворителни организации и трябва винаги да е на разположение, чантата му е готова и чака върху гардероба; в Иран има земетресение или в Азия – цунами, той оставя всичко, грабва чантата и за час-два вече е на Хийтроу, готов да лети и да спасява животи.

Джес с нейните ярки дрехи, с кецовете "Конвърс", с красивото лице с грациозно повдигнати скули и закачливото поведение сигурно работи в модната индустрия. Или в музикалната, а защо не и в рекламата. Може да е стилист или фотограф. Рисува добре, определено е артистична натура. Мога да си я представя горе, в свободната стая – музиката свири, прозорецът е отворен, в ръката ѝ има четка за рисуване, а на стената е облегнато огромно платно. Сигурно ще остане там до полунощ. Джейсън се е научил да не я безпокои, докато работи.

Всъщност нямам представа дали тя рисува. Не знам дали смехът на Джейсън е толкова чаровен, нито дали тя има красиви скули. Оттук не мога да видя лицето ѝ и не съм чувала гласа на Джейсън. Трябва да призная, че никога не съм ги виждала отблизо. Когато живеех в квартала, още не се бяха нанесли. Преместили са се преди две години, не знам точно кога. Започнах да им обръщам внимание преди около година и постепенно, месец след месец, те станаха важни за мен. Не знам и имената им, затова ги кръстих сама. Мъжът нарекох Джейсън, защото е красив като филмов актьор, такъв мъж не може да се казва Деб, Пит, Фърт или Джейкъб. А Джес е Джес, защото си върви с Джейсън, и мисля, че ѝ отива.

"Джес" звучи сладко и безгрижно, каквато е тя. Двамата са прекрасна двойка, едно цяло. И са щастливи. Така мисля. Те са онова, което бяхме ние, аз и Том, преди пет години. Онова, което изгубих, и всичко, което искам да бъда.

Вечер

Ризата се е впила в мен, копчетата пристягат гърдите ми и ме притесняват. Целият плат е на петна от пот, особено под мишниците. Очите и гърлото ме дразнят от потта и полепналата по мен прах. Тази вечер искам пътуването да мине бързо. Нямам търпение да се прибера, да сваля тези дрехи и да вляза под душа, където никой не може да ме види.

Поглеждам към седналия срещу мен мъж – горе-долу на моята възраст, в средата на трийсетте, с тъмна, сивееща по слепоочията коса. Кожата му има нездрав жълтеникав цвят.

Носи костюм, но е свалил сакото и го е оставил на седалката до себе си. Пред него има тънък като хартия лаптоп, на който пише нещо. На дясната му китка просветва сребърен часовник с голям циферблат. Изглежда скъп, "Брейтлин", може би. Докато пише, дъвче вътрешността на бузата си. Изглежда нервен. Или дълбоко замислен. Представям си, че пише важно писмо до свой колега от офиса на фирмата в Ню Йорк; или до приятелката си, подбира внимателно думите, за да ѝ съобщи, че къса с нея. В същия момент човекът вдига очи и среща моите.

Погледът му обхожда лицето ми и спира на малката бутилка вино на масата пред мен. Веднага отклонява поглед и устните му се свиват неприязнено. Явно ме намира за отвратителна.

Знам, че вече не съм момичето, което бях някога. Не съм желана от мъжете, дори по някакъв начин съм неприятна. И тук не става дума само за няколкото килограма отгоре, за подпухналото от пиене и безсъние лице; хората сякаш разчитат следите от разрухата в мен, виждат ги в очите ми, в начина, по който се държа, по който се движа.

Една вечер, беше миналата седмица, излязох от стаята да си налея вода и чух Кати да говори на приятеля си Деймиън в хола. Спрях в коридора и се заслушах. "Много е самотна – казваше тя. – Наистина се тревожа за нея. Не е добре да е сама през цялото време." После добави: "Няма ли някой подходящ за нея в работата ти или в клуба по бейзбол?". А Деймиън отвърна: "За Рейчъл ли? Не се обиждай, Кат, но не познавам толкова отчаян човек".

11 юли 2013, четвъртък

Сутрин

Поглеждам лепенката на пръста си. Тази сутрин я намокрих, докато миех чашата си за кафе, и сега тя изглежда мръсна и противна, въпреки че я смених преди няколко часа. Но не искам да я махам, защото се порязах дълбоко и раната може да се инфектира. Когато се прибрах вчера, Кати я нямаше. Отидох до магазина на ъгъла и си купих две бутилки вино. Изпих първата и реших да се възползвам от факта, че съм сама, и да си приготвя стек с много червен лук и зелена салата. Добро, здравословно ядене. Но докато кълцах лука, се порязах. Сигурно съм отишла в банята да почистя раната, после съм полегнала за малко и съм забравила за вечерята, защото когато се събудих около десет, Кати и Деймиън се бяха върнали и аз я чух да казва колко противно било да оставя кухнята в такова състояние. Токчетата ѝ зачаткаха по стълбите, след малко почука на вратата ми, подаде глава и попита дали има някакъв проблем. Извиних ѝ се, без да знам за какво точно. Тя каза, че всичко е наред, но нали нямам нищо против да поразчистя малко в кухнята? По дъската за рязане имаше кръв, помещението миришеше на сурово месо, пържолата, вече посивяла, все още стоеше на кухненския плот.

Деймиън дори не ме поздрави. Щом ме видя, поклати глава и се качи горе при Кати.

Изчаках ги да си легнат. Спомних си, че не съм изпила втората бутилка вино, и я отворих. Седнах на дивана и гледах телевизия с почти изключен звук, за да не ги събудя. Не мога да си спомня какво точно гледах, но в един момент явно съм се почувствала самотна, нещастна или нещо друго, защото изведнъж усетих нужда да поговоря с някого. Чувството трябва да е било силно и болезнено, защото наистина съм се обадила. На Том. Няма на кого да се обадя, освен на Том. Няма никого другиго, с когото бих искала да говоря. Информацията от телефона ми казва, че съм звъняла четири пъти: в 11:02, после в 11:12, в 11:54 и последно в 12:09. Съдейки по дължината на разговорите, съм оставила две съобщения. Том може и да е вдигнал, но аз не си спомням да съм говорила с него. Помня първото си съобщение. Помолих го да ми се обади. Предполагам, че и второто е било в същия дух, което е поносимо.

Влакът ме разтърсва цялата и спира. Поглеждам навън. Джес седи на верандата и пие кафе. Краката ѝ са на масата, главата ѝ е отметната назад и нагоре, към слънцето. Струва ми се, че зад нея виждам сянка. Някой се движи. Джейсън. Искам да го видя, да зърна красивото му лице. Искам да излезе навън, да застане зад нея, както прави обикновено, и да я целуне по косата.

Той не излиза и главата ѝ пада на гърдите. Движенията ѝ тази сутрин са някак различни. Като че ли е по-тежка и по-тромава. Започвам да го моля наум да излезе при нея, но влакът се поклаща и тръгва, той не се вижда никъде и тя остава сама. И изведнъж откривам, че неволно съм се загледала в моята къща. Колкото и да се насилвам, не мога да отклоня поглед. Френският прозорец е отворен, слънцето изпълва кухнята със светлина. Няма как да разбера дали наистина виждам всичко това, или си го представям – тя наистина ли е там, до мивката, и мие съдове? Това до масата дали е малкото момиченце, седнало на едно от онези високи столчета за хранене?

Затварям очи и оставям мрака да порасне и да се разшири, докато превърне мъката в нещо много по-лошо: в мъчителен спомен, в ретроспекция. Спомням си, че миналата вечер не просто го молех да ми се обади, а плачех. Казах му, че още го обичам и винаги ще го обичам. "Моля те, Том, моля те, трябва да поговорим. Липсваш ми". Не, не, не, не, не!

Трябва да го приема. Няма смисъл да се правя, че не се е случило. Знам, че ще се чувствам ужасно през целия ден и чувството ще идва на тласъци – по-силни, после по-слаби, после отново силни – и при тази перспектива вътрешностите ми се стягат на кълбо, срамът ме кара да се превия на две, лицето ми пламва. Затварям очи и ги стискам силно, и още по-силно, сякаш така ще накарам чувството да изчезне. И цял ден ще си повтарям, че не е кой знае какво. Не е най-лошото, което съм правила, не е като да падна на публично място или да се разкрещя на непознат по улицата. Или да унизя съпруга си на онова лятно барбекю, когато съм викала и обиждала съпругата на приятеля му. Или като онази нощ, когато, побесняла от ярост след поредната караница, съм замахнала със стика за голф към него и съм разкъртила мазилката в коридора до спалнята ни. Или да се върна на работа след тричасов обяд и да залитам из офиса пред очите на всички. И Мартин Майлс да ме дръпне настрани и да каже: "Мисля, че трябва да се прибереш у дома, Рейчъл". Преди време прочетох една книга, написана от бивша алкохоличка. Тя разказваше, че веднъж правила орална любов на оживена лондонска улица с двама различни мъже, с които току-що се запознала в ресторанта. Докато четях, си казвах: аз не съм толкова зле. Никога не сядам в ресторант.

Вечер

Цял ден си мислих за Джес. Не можах да се съсредоточа върху нищо, освен върху видяното тази сутрин. Какво ме накара да си помисля, че нещо не е наред? От такова разстояние е невъзможно да видя израза на лицето ѝ, но докато я гледах, бях сигурна, че е сама. Повече от сама – самотна. Може би е била... може той да е заминал за някоя от топлите страни да спасява бедстващи хора. И тя тъгува за него, тревожи се, макар да знае, че той не може да не замине.

Естествено е да тъгува за него. Той е мил и силен, всичко, което трябва да бъде един съпруг. Те са партньори. Виждам го дори и от влака. Неговата сила, покровителственото поведение, видно дори и за мен, не означава, че тя е слаба. Тя е силна по друг начин; нейните подвизи са интелектуални и често го оставят с отворена от възхищение уста. Джес може да разнищи един проблем до основи, да го анализира и синтезира за същото време, за което някои не могат да кажат дори "добър ден". Въпреки че са заедно от години, той все още държи ръката ѝ по купони и приятелски събирания. Двамата се уважават взаимно и никой от тях не би предал другия.

Тази вечер се чувствам изтощена. Трезва съм и ми е студено. Има дни, когато се чувствам толкова зле, че трябва непременно да пийна; в други се чувствам толкова зле, че не мога дори да помириша алкохол. Днес стомахът ми се надига само при мисълта за него. Но да си трезвен във вечерния влак, е истинско предизвикателство, особено сега, в гази жега. Потта покрива всеки сантиметър от кожата ми, устата ми пресъхва, очите смъдят, гримът в ъгълчетата на очите ми потича.

Телефонът избръмчава в чантата ми и аз подскачам. Двете момичета срещу мен ме поглеждат, разменят си погледи и се подсмихват лекичко. Нямам представа какво си мислят за мен, но виждам, че не е хубаво. Сърцето ми забързва, докато бъркам за телефона. Знам, че и това няма да е хубаво: сигурно е Кати, да ме помоли най-любезно да не пия тази вечер. Или е мама, да ми каже, че следващата седмица ще е в Лондон и ще мине през офиса да обядваме заедно. Поглеждам дисплея. Том е. Колебанието ми трае не повече от миг, после отговарям.

– Рейчъл?

През всичките пет години, докато бяхме заедно, никога не съм била Рейчъл, винаги Рач. Понякога Шели, защото знае, че мразя името, и обичаше да ме гледа как цупя недоволно устни, преди да се изкискам, защото беше невъзможно да не се присъединя към смеха му.

– Рейчъл, аз съм. – Гласът му е тих и уморен. – Слушай, това трябва да спре, разбираш ли ме?

Не отговарям. Влакът намалява и спира почти срещу къщата, моят бивш дом. Искам да му кажа: "Излез навън и застани на поляната. Искам да те видя".

– Чуваш ли ме, Рейчъл, не можеш да звъниш когато ти скимне. Трябва да се вземеш в ръце. – В гърлото ми засяда буца, твърда като камък, гладка и упорита. Няма как да я преглътна. Няма как да му отговоря. – Рейчъл? Там ли си? Знам, че нещата при теб не вървят добре и съжалявам за това, повярвай ми, но... не мога да ти помогна с нищо. Тези обаждания разстройват силно Ана. Разбираш ли? Вече не мога да ти помагам. Потърси "Анонимни алкохолици" или нещо подобно. Моля те, Рейчъл, иди до "Анонимни алкохолици" още днес след работа.

Избутвам мръсната лепенка нагоре и поглеждам бледата набръчкана кожа отдолу и засъхналата кръв около нея. Натискам с нокътя на палеца си средата на раната и я отварям. Болката я рязка и силна и аз неволно задържам дъха си. Кръвта потича отново. Момичетата отсреща ме наблюдават с безизразни лица.