Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

18 август 2013, неделя

Рано сутрин

Един спомен води до друг. Като че ли съм се лутала в тъмното дни, седмици, месеци, и накрая намирам изход. Търсила съм пътя от една стая към друга с ръце по стената и най-после танцуващите сенки се сливат, очите ми свикват с тъмнината и аз виждам.

Не веднага. В началото, въпреки че е спомен, ми се струва част от сън. Седя на дивана почти парализирана от страх и си мисля, че няма да е първият път, когато си представям, че нещата стоят по един начин, а те се оказват съвсем различни.

Като онзи път, когато отидохме на парти у един колега на Том. Аз се напих, но си прекарахме много добре. Помня, че целунах Клара за довиждане. Клара е съпруга на колегата на Том, прекрасна жена, мила и любезна. Помня, че предложи да се видим отново. Помня как държеше ръцете ми в своите.

Помня го съвсем ясно, но се оказа, че не е истина. Разбрах го на сутринта, когато се опитах да говоря с Том, но той ми обърна гръб. Стана ми ясно какво съм направила, когато ми обясни колко е разочарован и колко му е неудобно, защото съм обвинила Клара, че флиртува с него, вдигнала съм скандал и съм изпаднала в истерия.

Когато затворех очи, усещах топлата ѝ ръка върху моята, но вече бях наясно, че това не се е случвало. Истината е, че Том е трябвало буквално да ме извлече от къщата им, аз съм крещяла като луда, а горката Клара се е скрила в кухнята. Същото е и сега. Затворих очи, унесох се и се намерих в подлеза. Усетих студа и подуших миризмата на мръсно и застояло, видях приближаваща се към мен фигура с вдигнати юмруци и яростни думи, но това не е истина. Ужасът не беше реален. И когато тъмната фигура ме yдари и ме остави на земята, кървяща и в сълзи, това също не беше реално.

Само че беше. Видях го с очите си. Изпаднах в такъв шок, че предпочетох да не вярвам, но слънцето се издига бавно и с него се вдига и мъглата. Не си представих, че ме удря. Видях го. Помня го ясно, както помнех сбогуването си с Клара на онова парти и топлата ѝ ръка в моята. Точно както си спомням страха, когато се оказах на пода в коридора до онзи стик за голф. И вече знам, знам със сигурност, че не съм аз тази, която замахна с него.

Не знам какво да правя. Изтичвам горе, навличам дънките и поемам обратно надолу, пак на бегом. Набирам номера на домашния им телефон и изчаквам да звънне няколко пъти, после затварям. Нямам представа как да продължа. Правя си кафе, оставям го да изстине, звъня на инспектор Райли, но веднага затварям. Тя няма да ми повярва. Сигурна съм.

Отивам на гарата. Днес е неделя и първият влак е след петнайсет минути, затова сядам на една пейка и превъртам отново и отново всичко в главата си, минавайки от недоверие към ярост и обратно.

Всичко е лъжа. Не съм си въобразила, че ме удря. Не съм си въобразила, че се отдалечава бързо от мен със стиснати в гневни юмруци ръце. Видях го да върви по улицата с една жена, видях го в колата с нея. Не съм си го измислила. И сега съзнавам, че всичко е било съвсем, ама съвсем просото. Спомням си всичко, просто съм объркала два спомена. Вмъкнах образа на Ана в синята рокля, притичваща към дома си, но това е от друг спомен. Защото онази жена с Том не носеше синя рокля, беше облечена в дънки и червена тениска. И беше Меган.