Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

23 юли 2013, вторник

Сутрин

Събуждам се и ми трябва известно време да определя усе- щанията си. Усещам въодушевление, примесено с още нещо: неясна заплаха.

Сядам в леглото, хващам лаптопа, включвам го и чакам нетърпеливо да зареди и да вляза в интернет. Процесът изглежда безконечен. Чувам Кати да се движи из къщата, мие съдовете от закуската си, после изтичва горе да си измие зъбите. Спира пред вратата ми и се суети. Представям си как вдига ръка и свива пръсти, готова да почука. Но явно размисля и изтичва надолу по стълбата.

Най-после се появява новинарската страница на Би Би Си. Първото заглавие съобщава, че има спад в ръста на печалбите. Второто е за поредната телевизионна звезда от седемдесетте години на миналия век, обвинена в сексуален скандал. За Меган няма нищо. Няма нищо и за Камал. Въздъхвам разочаровано. Знам, че полицията разполага с двадесет и четири часа за повдигне на обвинение на заподозрян. И при определени условия може да го задържи за допълнителни дванайсет часа. Знам това, защото вчера направих проучване. След като ме изритаха от дома на Скот, се върнах тук, включих телевизора и докато чаках, прекарах по-голямата част от деня в гледане на новини и четене на статии онлайн.

Към обяд полицията назова заподозрения. В новините споменаха, че са намерили "улики в дома и автомобила на доктор Абдик", но не казаха какви. Вероятно кръв? Или телефона ѝ, защото все още не са го открили? Дрехи, чанта, четка за зъби? Показаха снимка на Камал Абдик и за пръв път видях в близък план матовата кожа на красивото му лице. Използваната снимка не беше като за паспорт, виждаше се, че е някъде на почивка, не мога да кажа, че се усмихва, но има някакви наченки. Изглеждаше прекалено мек, прекалено красив за убиец, но външността често лъже. Казват, че Тед Бънди приличал на Гари Грант.

Цял ден чаках да чуя нещо повече, да разбера какви обвинения са му предявени – отвличане, нападение или нещо по-лошо – и да науча къде е тя, къде я крие. Видях кадри на Бленам Роуд, на гарата и на предната врата на Скот. Коментаторите изказаха различни предположения предвид факта, че нито мобилният ѝ телефон, нито кредитната ѝ карта са използвани през изминалата седмица.

Том се скъса да звъни, но аз не вдигнах. Знам какво иска. Иска да ме пита защо съм била у Скот Хипуел вчера сутринта. Нека да се чуди. Това няма нищо общо с него. Не всичко се върти около светлата му личност. Освен това, мисля, че ми се обажда под нейно давление. А на нея не ѝ дължа никакви обяснения.

Чаках дълго, но обвинение не последва. За сметка на това научих повече за Камал – будещ доверие психотерапевт, който узнал тайните и страховете на Меган, спечелил доверието ѝ и после замислил пъклен план, съблазнил я и накрая кой знае какво още ѝ е направил.

Научих също, че е мюсюлманин, босненец, оцелял от военния конфликт на Балканите и избягал в Англия на петнайсет години. Сблъскал се с насилието много млад, изгубил баща си и двамата си по-големи братя в Сърбия. Съден е за домашно насилие. Колкото повече научавах за него, толкова по-ясно ми ставаше, че постъпих правилно; бях права да се обадя в полицията и да им разкажа за него, бях права да е свържа със Скот.

Ставам, слагам халата, слизам бързо долу и включвам те- левизора. Днес нямам намерение да излизам. Ако Кати се върне неочаквано, ще ѝ кажа, че съм болна. Правя си кафе, сядам на дивана и чакам.

Вечер

Към три часа ми писна. Дойде ми до гуша да слушам за оси-гуровки и педофили от седемдесетте, ядосах се, че не казват нищо нито за Меган, нито за Камал, затова отидох да магазина и си купих две бутилки вино.

Вече съм на края на първата, когато най-после се случва. По новините дават нещо ново – подскачащ кадър на полупостроена (или полуразрушена) сграда и експлозии в далечината. В Сирия или Египет, а може и в Судан. Намалявам звука, това не ме интересува. Но в следващия миг на лентата в долния край се изписва, че правителството има проблеми с орязаните пари за правосъдната система, че Фернандо Торес излиза от игра за четири седмици заради разтегнато сухожилие и че заподозреният във връзка с изчезването на Меган Хипуел е освободен, без да му бъдат повдигнати обвинения.

Свалям очилата, грабвам дистанционното и увеличавам звука. Това не може да е вярно. Репортажът за военните действия продължава, кадрите се сменят един след друг! Напрежението ми вдига кръвното, но най-после свършва, връщаме се в студиото и говорителят съобщава:

Арестуваният във връзка с изчезването на Меган Хипуел Камал Абдик е освободен, без да му бъде повдигнато обвинение. Психотерапевтът, лекувал изчезналата жена, беше арестуван вчера, но тази сутрин е освободен, защото според полицията няма достатъчно доказателства за вината му.

След това преставам да слушам. Просто седя с горящи очи и си мисля: "Беше им в ръцете, беше им в ръцете, а те го изпуснаха".

Качвам се горе, но вече съм доста наквасена и не виждам добре екрана на лаптопа, образите са двойни, даже тройни. Мога да прочета нещо само ако закрия едното си око с ръка. Но от това ме заболява главата. Кати се прибира, извиква ме отдолу, но аз ѝ казвам, че не съм добре и вече съм в леглото. Бас държа, че знае, че пия.

Коремът ми е пълен с алкохол. Лошо ми е и не мога да мисля логично. Не биваше да започвам толкова рано. Изобщо не трябваше да пия. Преди един час се обадих на Скот и след няколко минути го набрах отново. Това също не биваше да правя. Но много исках да разбера какви лъжи им е наговорил Камал. И какви глупаци са били, щом са се хванали на въдицата и са му повярвали. Идиоти! Изпуснаха нещата. Тази Райли... тя е виновна. Сигурна съм.

Вестниците също са заблудени. Сега казват, че не е бил съден за домашно насилие, че е станала грешка. Направиха го да изглежда като жертва.

Не ми се пие повече. Знам, че трябва да изсипя остатъка в мивката, защото иначе ще бъде до мен на сутринта и щом стана, ще го гаврътна на екс, а започна ли веднъж, ще искам да продължа, така че трябва да го излея, но няма да го направя. Така ще има причина да се събудя на другия ден.

Заспивам. Изведнъж става тъмно. Някой вика името ѝ. В началото гласът е тих, но става все по-силен. Гневен и нещастен, не спира да повтаря името на Меган. Това е Скот – той страда за нея. Обажда ѝ се отново и отново. Не, това е сън. Хващам се за него, искам да го задържа, но колкото повече се опитвам, толкова повече образът избледнява и се отдалечава.

24 юли 2013, сряда

Сутрин

Буди ме тихо почукване по вратата. Дъждът навън плющи с всички сили; вече минава осем, но все още е тъмно. Kaти отваря лекичко вратата и надниква в стаята.

– Рейчъл, добре ли си? – Забелязва бутилката до леглото ми и раменете ѝ увисват. – Ох, Рейчъл!

Идва до леглото и вдига бутилката. Толкова ме е срам, не мога да си отворя устата.

– Няма ли да ходиш на работа? – пита ме тя. – Вчера беше ли?Не изчаква отговора, обръща се и си тръгва, провиквайки се от коридора:

– Ако продължаваш така, ще те уволнят.

Не мога да ѝ призная сега, вече е достатъчно ядосана. Как да изтичам след нея и да ѝ кажа: "Вече ме уволниха, когато преди няколко месеца се появих в офиса мъртво пияна след тричасов обяд с клиент, по време на който бях толкова груба и се държах толкова непрофесионално, че той прекрати сътрудничеството си с фирмата"? Когато затворя очи, все още си спомням края на този кошмарен обяд и погледа на сервитьорката, докато ми подаваше палтото. Помня как се клатушках към офиса и всички се обръщаха след мен. Помня Мартин Майкс да ме дърпа настрани и да казва: "Най- добре ще е да се прибереш у дома, Рейчъл".

Чува се гръм и проблясва светкавица. Изправям се на леглото. Какво правих снощи? Проверявам черната тетрадка, но от вчера на обяд не съм писала в нея; последните бележки са за Камал – възраст, етнос, присъда за домашно насилие. Намирам химикалката и задрасквам последното.

Слизам долу, правя си кафе и пускам телевизора. Снощи полицията е имала пресконференция и по "Скай Нюз" дават кадри от нея. Инспектор Гаскил изглежда блед, измъчен и разколебан. Може би малко засрамен. Нито веднъж не споменава името на Камал, казва на репортерката, че заподозреният е задържан и разпитан, но е освободен без повдигане на обвинение и че разследването продължава. Камерата преминава от неговото лице към Скот. Той седи прегърбен на стола си, явно му е неудобно и примигва на светлините на камерите. Лицето му е изкривено от мъка. Сърцето ме заболява, като го гледам така. Говори тихо и бавно, очите му гледат надолу. Заявява, че не е изгубил надежда, че независимо какво казва полицията, той очаква Меган да се прибере у дома.

Думите му звучат кухо, сякаш изявлението му е фалшиво, но без да видя очите му, не мога да разбера дали не вярва, че тя ще се върне, защото събитията от последните дни са разбили надеждите му или защото наистина знае, че няма да се върне.

Изведнъж ми просветва (чак сега), че снощи му се обаждах. Веднъж ли беше или два пъти? Тичам горе да взема телефона и го намирам между чаршафите. Имам три пропуснати разговора: един от Том и два от Скот. И нито едно съобщение. Том ми е звънял снощи, Скот също се е обаждал веднъж, но по-късно, някъде към полунощ. Второто му обаждане е от тази сутрин, преди няколко минути.

Това повдига донякъде духа ми. Приемам го за добър знак. Въпреки майка си, въпреки явното ѝ пренебрежение ("Много ви благодаря за помощта, а сега, ако обичате, се разкарайте".), Скот иска да говори с мен. Има нужда от мен. Обичам Кати и се изпълвам с огромна благодарност към нея, че изля остатъка от виното. Трябва да остана трезва заради Скот. Той има нужда от трезвата ми преценка.

Взимам душ, обличам се и си правя ново кафе. После сядам в хола с малката черна тетрадка до себе си и се обаждам но Скот.

– Трябваше да ми кажеш – казва той веднага щом вдига. – Трябваше да ми кажеш каква си.

Казва го сдържано, хладно и стомахът ми се свива на топка. Той знае.

– Детектив Райли ми разказа всичко, след като го пуснаха. Той отричал да има връзка с нея, а свидетелката, която заявила, че ги е виждала, е ненадеждна, така каза. Била алкохоличка. Вероятно и психически нестабилна. Не ми каза името, но аз разбрах, че говори за теб.

– Но аз... започвам, но се препъвам в думите. – Аз съм... не съм била пияна, когато ги видях. Беше седем и половина сутринта. – Сякаш това има значение. – И нали са намерили доказателство, казаха го по новините? Открили са...

– Недостатъчни доказателства.

Телефонът прекъсва.

26 юли 2013, петък

Сутрин

Вече не пътувам до въображаемия офис. Отказах се от пре- струвките. Сутрин рядко си правя труда да стана от леглто. Доколкото си спомням, за последен път си мих зъбите в сряда. Все още говоря, че се боря с болестта, но не мога да заблудя никого.

Нямам сили да стана, да се облека, да се кача на влака, да отида в Лондон и да обикалям улиците. Достатъчно трудно ми е в топло и слънчево време, но в този дъжд е направо невъзможно. Днес е третият ден на студен, неспирен порой.

Напоследък не мога да спя и причината не е само в пиенето, но и в кошмарите. Сънувам, че съм попаднала в капан и някой идва към мен. Знам, че има изход, знам го със cигурност, защото съм го видяла предварително, но не мога да намеря пътя до него, и когато той ме сграбчва, не успявам да изкрещя. Опитвам се – пълня гърдите си с въздух и го избутвам навън – но от устните ми не излиза звук, само хрип, като на умиращ, борещ се за въздух човек.

Понякога в съня си се виждам в подлеза на Бленам Роуд, обратният път е блокиран, а не мога да продължа напред, защото там ме чака някой, и аз се събуждам ужасена.

Никога няма да я намерят. С всеки ден, с всеки час се убеждавам все повече. Ще остане име на човек от онези истории, за които знаем само, че някой е изчезнал и тялото му никога не се открива. И Скот няма да намери справедливост, нито покой. Няма да има на чий гроб да скърби и никога няма да разбере какво е станало с нея. Полицията няма да излезе със заключение, случаят ще остане отворен. Лежа, мисля за това и тъгувам. Не виждам по-голяма трагедия от това. Нищо не е така болезнено от незнанието. Болката никога не утихва.

Вчера му написах писмо. Признах за проблема си, но отново излъгах, казах, че мога да го контролирам и че търся помощ. Обясних му, че не съм психически нестабилна. Всъщност вече не знам истина ли е това или не. Писах му, че съм абсолютно сигурна в думите си и че бях напълно трезва, когато ги видях. Това поне е истина. Той не ми отговори. Но и не очаквах. Аз съм прогонена, вратата му е затворена за мен. Никога няма да му кажа нещата, които исках, а не мога да ги напиша, защото ще изглежда неприлично. Искам да знае колко съжалявам, че думите ми се оказаха недостатъчни, за да насочат следователите към Камал, да ги накарат да си кажат: "Ето го, той е виновникът". Трябваше да знам какво е станало в събота вечерта. Трябваше да си държа очите отворени.

Вечер

Мокра до кости, треперя от студ, върховете на пръстите ми са побелели и сгърчени, главата ми пулсира от махмурлука, който ме мъчи от пет и половина насам. Което е нормално, като се има предвид, че започнах да пия от обяд. Излязох да си купя друга бутилка, но на банкомата бях посрещната от най-очакваното и най-нежеланото съобщение: "Недостатъчна наличност".

Тръгнах по улиците и вървях безцелно под проливния дъжд близо час. Тротоарите около центъра на Ашбъри бяха мои и само мои. И докато се разхождах, осъзнах, че трябва да направя нещо. Трябва да поправя нещата, не мога да продължавам с неадекватното си поведение.

Сега, мокра от глава до пети и почти трезва, решавам да се обадя на Том. Не искам да знам какво съм правила, какво съм казвала в онази съботна вечер, но трябва. Може да изскочи нещо, което пропускам. Нещо важно. Може да е самоизмама, просто още един опит да си докажа, че не съм нищожество. Но може да се окаже важно.

– Опитвам се да се свържа с теб от понеделник – започва Том, когато го набирам. – Обаждах се и в службата ти – добавя и млъква, за да мога да осъзная чутото.

И аз веднага давам на задна, засрамена, смутена.

– Трябва да говоря с теб за събота вечерта. За... онази събота – пояснявам накрая.

– За каква събота говориш? Аз трябва да говоря с теб за понеделник, Рейчъл. Какво, по дяволите, правеше в къща на Скот Хипуел?

– Това не е важно...

– Важно е и още как! Какво правеше там? Не разбираш ли, че той може да е... защото още нищо не се знае, нали? Може той да ѝ е направил нещо. Близко е до ума. Тя му жена.

– Той не е направил нищо – отговарям убедено. – Не е той.

– Откъде знаеш, да му се не види? Какво става, Рейчъл?

– Аз... Просто трябва да ми повярваш, Том. Но не ти се обадих за това. Трябва да поговорим за съботата. За онова съобщение, което си ми оставил. Бил си ядосан. Написа ми, че съм изплашила Ана.

– Наистина я изплаши. Видяла те е на улицата и ти си ѝ се разкрещяла. Обиждала си я. Тя направо се разтрепери. Много е чувствителна след онзи случай с Ийви.

– Тя... направила ли е нещо?

– Нещо ли? Какво?

– Направила ли е нещо на мен?

– Какво?

– Събудих се с рана на главата, Том. Кървяща рана.

– Да не би да я обвиняваш, че те е нападнала? – извика ядосано той. – Ама ти сериозно ли? Стига, Рейчъл. Неведнъж съм убеждавал Ана да не се обажда в полицията, но ако продължаваш по този начин... да ни тормозиш, да си съчиняваш небивалици и да я обвиняваш...

– Не я обвинявам в нищо, Том. Просто се опитвам да си изясня картинката. Не си...

– Не си спомняш ли? Разбира се, Рейчъл не си спомня. – Той въздъхва страдалчески. – Виж, Ана те е видяла... била си пияна и си ѝ се развикала. Тя се прибра вкъщи и ми разказа. Беше много разстроена, затова излязох навън да говоря с теб. Видях те на улицата. Мисля, че беше паднала. Сигурно си наранила ръката си.

– Не съм...

– Добре, просто имаше кръв по ръката ти. Откъде да знам как се е появила там? Поисках да те закарам до вас, но ти не ме слушаше. Не беше на себе си, говореше безсмислици. Стана и тръгна. Отидох да изкарам колата от гаража, но когато се върнах, те нямаше. Карах до гарата, но не те видях. Обиколих наоколо – Ана се страхуваше, че се криеш някъде, за да се върнеш по-късно и да се опиташ да нахлуеш в къщата . А аз се тревожех, че може да паднеш или да си навлечеш неприятности. Стигнах чак до Ашбъри. Звъннах на вратата, но не си беше вкъщи. Звънях ти няколко пъти. Оставих съобщение. И да, наистина бях ядосан. Бях направо бесен.

– Съжалявам, Том – казвам тихо. – Много съжалявам.

– Знам – отвръща той. – Винаги съжаляваш.

– Казваш, че съм крещяла на Ана – връщам го на темата сърцето ми се свива при мисълта за стореното. – Какво съм ѝ казала?

– Не знам – сопва се той. – Искаш ли да я извикам да ти каже? Да си побъбрите на тази тема?

– Том...

– Добре де... има ли значение?

– Ти видя ли Меган Хипуел онази вечер?

– Не – казва той загрижено. – Защо, ти видя ли я? Нали не си ѝ направила нещо?

– Разбира се, че не.

Той замълчава за момент, после пита:

– Добре, защо тогава разпитваш? Рейчъл, ако знаеш нещо...

– Не знам нищо – прекъсвам го аз. – И не съм видяла нищо.

– Защо беше в дома на семейство Хипуел в понеделник? Моля те, кажи ми, за да успокоя Ана. Тя е много разтревожена.

– Исках да му кажа нещо. Мислех, че ще е от полза.

– Не си я видяла, но си имала нещо, което може би е щяло да бъде полезно?

За миг се поколебавам. Не знам колко мога да му кажа, дали не е по-добре информацията да си остане между мен и Скот.

– Става дума за Меган – казвам накрая. – Тя... има любовник.

– Чакай, чакай, ти познаваше ли я?

– Съвсем бегло.

– Откъде?

– От галерията.

– Аха – измърморва той. – И кой е любовникът?

– Нейният психотерапевт. Казва се Камал Абдик. Видях ги заедно.

– Наистина ли? Онзи, дето го арестуваха? Но май го пуснаха, нали?

– Така е. Заради мен. Защото съм ненадежден свидетел.

Том се засмива. Тихо, приятелски, без присмех.

– Хайде, Рейчъл, постъпила си правилно, като си казала. Сигурен съм, че не са го пуснали само заради теб.

Чува се детски глас, Том казва нещо на някого до себе си, нещо, което не успявам да чуя.

– Трябва да затварям. – Това е за мен.

Представям си как оставя телефона, взима на ръце малкото момиченце и го целува, прегръщайки жена си. Ножът в сърцето ми започва да дълбае и дълбае, и дълбае.

29 юли 2013, понеделник

Сутрин

Часът е осем и седем минути. Аз съм във влака, отново пътувам към въображаемия офис. Кати остана с Деймиън през целия уикенд и когато се видяхме, не ѝ дадох възможност да ме поучава. Започнах веднага да се извинявам, казах ѝ, че съм била много зле, но вече се съвземам и обръщам нова страница. Тя прие или се направи, че приема извиненията ми и ме прегърна. Желанието да изглежда добра взе връх.

Меган отпада почти напълно от новините. В "Съндей Таймс" намерих коментар за некомпетентността на полицията, позоваващ се на нейния случай. Неназован източник от прокуратурата заявява, че това е "един от многото случаи, когато полицията извършва прибързан арест на базата на недостоверни или недоказани свидетелства".

Наближаваме семафора. Следва познатото изтракване по релсите, после силен тласък и влакът забавя ход. Поглеждам, защото не мога да не погледна, но вече няма какво да видя. Вратата е затворена, завесите – спуснати. Не се вижда нищо освен дъжда и събралата се в дъното на градината кал на локва.

Неочаквано и за себе си решавам да сляза в Уитни. Tом не ми помогна, но може би другият мъж – онзи с червеникавата коса – би могъл. Изчаквам слезлите пътници да изчезнат надолу по стъпалата и сядам на единствената закрита пейка на перона. Може да имам късмет. Може да го видя когато се качва във влака. Мога да го проследя и да поговоря с него. Това е последният ми коз. Ако и това не даде резултат, ще се откажа. Няма какво друго да направя.

Минава половин час. Всеки път, когато чуя стъпки по стъпалата, сърцето ми забързва. Всеки път, когато чуя пoтракването на високи токове, потръпвам вътрешно. Ако Aна ме види тук, ще загазя. Том ме предупреди. Убедил я е да не се обажда в полицията, но ако продължавам...

Девет и петнайсет. Явно съм го изпуснала, освен ако не започва работа късно. Дъждът се засилва. Не мога да понеса още един пропилян ден из Лондон. В портмонето си имам само десетте паунда, които Кати ми даде, и трябва да живея с тях, докато събера сили да поискам заем от мама. Ставам, тръгвам по стълбите с намерение да мина на другия перон и да изчакам влака за Ашбъри, когато ненадейно виждам Скот да излиза с вдигната яка от магазинчето за вестници срещу входа на гарата.

Изтичвам след него и го настигам на ъгъла срещу подлеза. Хващам го за ръката и той се обръща изплашено.

– Моля те – казвам задъхано, – може ли да поговорим за малко?

– Боже Господи! – изпъшква той. – Какво искаш от мен!

Бързо се отдръпвам и вдигам ръце.

– Съжалявам – започвам бързо, – исках само да се извиня, да ти обясня...

Дъждът се превръща във водна завеса. Мокри до кости, ние сме единствените хора на улицата. Скот започва да се смее. Вдига ръце и направо вие от смях.

– Хайде, ела с мен – успява да каже. – Тук ще ни отнесе.

Скот слага вода за чая и се качва горе да ми донесе кърпа, а аз се оглеждам наоколо. Къщата е по-мръсна от миналия път, миризмата на дезинфектант е заместена от друга, по-неприятна. В ъгъла на хола се е натрупала купчина вестници. На масичката и по плота на камината има мръсни чаши от кафе и чай.

Скот слиза и ми връчва кърпата.

– Страшна бъркотия е, знам. Майка ми просто ме побърква. През цялото време чистеше и подреждаше след мен, но се скарахме и от няколко дни не е идвала. – Телефонът му започва да звъни, той поглежда екрана и го пъха в джоба си. – Като говорим за вълка, ето го и него. Не спира да ми звъни.

Отивам след него в кухнята и казвам:

– Много съжалявам за случилото се.

Той свива рамене.

– Знам. Но вината не е твоя. Сигурно щеше да помогне, ако не си била...

– Пияна. Нали това имаше предвид?

Той ми обръща гръб и налива кафето.

– Ами, да. Но така или иначе, това не беше достатъчно, за да го обвинят. – Скот ми подава чашата и двамата сядаме около масата. Поглеждам към снимките над камината и виждам, че едната е обърната с лицето надолу. Той продължава да говори. – Намериха разни неща в дома му – коса, кожа, но той не отрича, че тя е била там. В началото отричаше, но носле си призна, че го е посещавала.

– Защо е излъгал?

– И аз това питам. Признава, че е ходила два пъти в дома му, просто да поговорят. Не казва за какво – нали знаеш "разговорите между лекар и пациент са конфиденциални" и подобни глупости. Косата и кожата са намерени на първия етаж. В спалнята няма нищо и той се кълне, че между тях не е имало нищо. Но аз знам, че лъже... – Той закрива очите с ръка. Раменете му се смъкват и той сякаш се смалява. – По колата му има следи от кръв.

– Боже мой!

– Кръвната група съвпада с нейната. Но не са сигурни, че ще могат да извлекат ДНК, защото пробата е много малка. "Може да не е съществено", така ми казаха. Как да не е съществено, ако кръвта ѝ се окаже в колата му? – Той поклаща глава. – Ти беше права. Колкото повече слушам за този човек, толкова повече се уверявам, че е той.

И ме поглежда, право в очите, за пръв път, откакто съм в дома му.

– Сигурно е спал с нея, тя е искала да сложи край и... той ѝ е попречил. Сигурен съм, че е станало така.

Виждам, че е изгубил цялата си надежда и го разбирам. Минаха повече от две седмици, а телефонът ѝ все още отговаря, кредитната ѝ карта не е използвана, не е теглила пари от банкомат и никой не я е виждал. Няма я и толкова.

– Той казал на полицията, че може да е избягала – казва Скот.

– Кой, доктор Абдик ли?

Скот кима.

– Казал им, че била нещастна с мен и сигурно е решила да избяга.

– Опитва се да отклони подозренията от себе си. Да ги насочи към теб – замислям се аз.

– Знам. И изглежда те вярват на всяка дума на това копеле. Тази жена, Райли, нали виждам как говори за него. Харесва го: "Горкият изтормозен бежанец". – Главата му клюмва настрани. – Може и да е прав. Тази ужасна разправия... Не, не, не мога да повярвам. Тя не беше нещастна с мен. Не беше. Не беше.

Повтаря го три пъти и всеки път все по-настойчиво, и се питам дали не се опитва да убеди себе си.

– Но щом е имала любовник, значи наистина е била нещастна, нали? – поглежда ме тъжно той.

– Не е задължително – отговарям. – Вероятно е било едно от онези... как ги наричаха... пренасяне на чувства. Мисля, че така се нарича. Когато пациентът се влюбва... или мисли, че се влюбва в своя психотерапевт. Но той трябва да противостои на напора, да му покаже, че тези чувства не са истински.

Скот ме поглежда, но мисля, че не чува какво му говоря.

– Как стана при теб? – пита ме той. – Ти си оставила съпруга си. Заради друг мъж ли беше?

Поклащам глава.

– Точно обратното. При него се появи друга жена. Ана.

– Съжалявам – казва той.

Настъпва пауза. Знам какво ще ме попита, затова казвам, преди да го направи:

– Започнах да пия преди това. Докато бяхме женени. Нали това искаше да знаеш?

Той кима отново.

– Опитвахме се да имаме дете – казвам и гласът ми се пречупва. Дори и сега, след толкова време, щом заговоря за това, очите ми се пълнят със сълзи. – Извини ме.

– Няма нищо.

Той става, качва се в банята и ми налива чаша вода. Връща се и я слага на масата пред мен.

Прочиствам гърло и се опитвам да говоря равно, делово:

– Пробвахме какво ли не. Но не се получи. Това ме срина. Започнах да пия. Знам, че беше непосилно за човек да живее с такава като мен. Том потърси утеха другаде и тя с радост му я осигури.

– Много съжалявам. Аз също искам деца и знам колко е тежко. Меган все казваше, че още не е готова. – Сега е негов ред да избърше сълзите си. – Често се карахме за това.

– За това ли се скарахте в деня, когато изчезна?

Той въздиша, избутва стола назад и става.

– Не – отговаря и се отдалечава от мен. – Беше за друго.

Вечер

Когато се прибирам, Кати ме чака. Стои в кухнята и пие нервно вода.

– Добре ли мина в офиса? – пита ме и свива устни.

Ясно. Разбрала е.

– Кати...

– Днес Деймиън имаше една среща близо до Юстън. На връщане се натъкнал на Мартин Майлс. Те се познават Помниш ли? От дните, когато Деймиън работеше с "Леинг Фънд Мениджмънт". Тогава често работеха с Мартин.

– Кати...

Тя вдига ръка и отпива от водата.

– От месеци не работиш там. От месеци. Чувствам се като идиотка, можеш ли да разбереш? И имаш ли представа как се е почувствал Деймиън? Моля те, моля те, кажи ми, че си намерила друга работа, но просто си забравила да ми кажеш! Моля те, кажи, че не се преструваш, че ходиш на работа! Че не си ме лъгала всеки божи ден! През цялото време!

– Не знаех как да ти го кажа...

– Не си знаела как да ми го кажеш? Ами например "Кати, уволниха ме, защото се напих в работно време"? Как ти се струва това? – при тези думи се свивам като ударена и тя омеква. – Съжалявам. Но наистина, Рейчъл! – Много е мила, няма какво. – Какво правиш по цял ден? Къде ходиш?

– Разхождам се. Понякога ходя в библиотеката...

– Или в някое заведение?

– Понякога да, но...

– Защо не ми каза? – пристъпва тя към мен и слага ръце на раменете ми. – Трябваше да ми кажеш.

– Срамувах се – казвам и се разплаквам. Ужасно е и уни- зително, но не мога да спра. И плача, и плача, а горката Кати ме прегръща, гали косата ми, говори ми, че всичко се нарежа че всичко ще се оправи. Жалка картинка. В този момент се мразя повече от всякога.

По-късно, докато седим двете на дивана и пием чай, тя съставя план за действие. Аз ще спра да пия и ще оправя сивито си. Ще се обадя на Мартин Майлс и ще го помоля за препоръки. И ще престана да пилея пари за безсмислени разходки до Лондон и обратно.

– Честно, Рейчъл, нямам представа как си живяла толкова време по този начин.

Вдигам рамене.

– Сутрин взимам влака в 8:04 и вечер се връщам в 17:56. Това е моят влак. Винаги се качвам на него.

1 август 2013, четвъртък

Сутрин

Нещо покрива лицето ми, пречи ми да дишам и ме задушава. Събуждам се, жадна за въздух и с болка в гърдите. Сядам в леглото с широко отворени очи и забелязвам нещо да се движи в ъгъла на стаята. Една черна точка танцува във въздуха, расте и се уголемява, и в гърлото ми се надига вик. Примигвам няколко пъти и се разбуждам напълно. В ъгъла нима нищо, но лицето ми е мокро от сълзи.

Вече се развиделява, мракът отвън постепенно посивява, изливащият се дни наред дъжд продължава да бие по прозорците. Сърцето ми бие толкова силно, че направо ме боли, няма как да заспя отново.

Не съм сигурна, но мисля, че долу трябва да има малко вино, защото не помня да съм изпразвала втората бутилка. Ако има, ще е топло. Не можах да я оставя в хладилника, защото Кати щеше да я излее. Знам, че отчаяно иска да се оправя, но засега нещата не вървят по нейния план. В коридора има малък шкаф, където държим газовата уредба. Ако е останало нещо, сигурно съм го прибрала там.

Измъквам се в коридора и слизам на пръсти на фона от мъгливата утринна светлина. Отварям шкафа и взимам бутилката. Оказва се разочароващо лека, има не повече от една чаша. Но е по-добре от нищо. Изливам съдържанието в порцеланова чаша за чай – в случай че Кати слезе, може да се престоря, че пия чай – и хвърлям бутилката в кошчето за боклук (като я мушвам под кутията от мляко и празната опаковка от чипс). Отивам в хола, включвам телевизора веднага изключвам звука и сядам на дивана.

Превключвам каналите – всичките дават или детски филмчета, или реклами – но изведнъж разпознавам Корли Ууд, горичката, която се намира надолу по пътя, малко по-далеч от стария ми квартал и съвсем близо до железопътната линия. В Корли Ууд вали проливен дъжд, нивите между дърветата и релсовия път тънат във вода.

Не знам защо ми отнема толкова време да схвана какво става. За десет, петнайсет, дори двайсет секунди се взирам неразбиращо в колите, в синьо-бялата лента и бялата палатка в далечината, и дишането ми става все по-плитко и все по-накъсано, докато спира съвсем.

Това е тя. През цялото време е била в гората съвсем близо до линията и до мен. Всеки ден съм минавала по два пъти – сутрин и вечер – покрай нея и не съм видяла нищо.

Била е в гората. Представям си гроб, изкопан под бодлив храст и зарит набързо. Представям си и по-лоши неща, невъзможни неща, представям си тялото ѝ да виси на въже някъде навътре между дърветата, където не ходи никой.

Може пък да не е тя. Може да е нещо друго. Но знам,че не е.

На екрана се появява репортер. Тъмната му коса е слепнала плътно към скалпа. Увеличавам звука и чувам да казва онова, което вече знам, което чувствам – че не аз, а Меган не може да диша.

– Точно така – казва той на водещата в студиото, сложил ръка на ухото си. – Полицията потвърди, че тялото принадлежи на млада жена. Трупът е в пълната с вода полянка в дъното на Корли Ууд, на по-малко от седем километра от дома на Меган Хипуел. Както знаете, госпожа Хипуел изчезна в началото на юли и по-точно на тринайсети юли, и оттогава никой не я е виждал. Полицията ни информира, че тялото е открито от хора, които разхождат кучетата си наоколо, и официалното му идентифициране предстои. Но тяхното мнение е, че са открили изчезналата Меган. За това господин Хипуел, съпругът ѝ, е бил информиран.

Той замлъква за момент. Водещата му задава въпрос, но аз не го чувам, защото кръвта бучи в ушите ми. Вдигам чашата и изпивам всичко, до последната капка.

Репортерът заговаря отново:

– Да, Кей, това е така. Вероятно тялото е било заровено в гората и проливните дъждове през последните дни са отмили горния слой.

Това е ужасно, много по-ужасно от онова, което си представях. В съзнанието си виждам разложеното ѝ лице в калта и откритите бели ръце, вдигнати нагоре, сякаш се е опитвала да изпълзи от гроба. Усещам горещата кръв да се смесва в устата ми с горчивото вино и тичам към банята да повърна.

Вечер

През по-голямата част от деня останах в леглото. Опитвах се да подредя нещата в главата си, да събера парченцата от спомените си, от откъслечните прозрения и сънищата, за да разбера какво се бе случило в онази съботна вечер. В усилията си да намеря логиката и да видя ясно нещата, записах всичко. Скърцането на химикалката по хартията ми се стори като шепот, от който настръхнах цялата, имах чувството, че в апартамента има някой и ме дебне зад вратата. Не можех да се отърва от образа ѝ.

С треперещи от страх ръце и след дълго колебание отворих вратата на стаята, но, естествено, там нямаше никого.

Слязох долу и отново пуснах телевизора. Даваха същите кадри: гората в дъжда, полицейските коли по калния път, ужасната бяла палатка, забулена в мъгла, и изведнъж – Меган, все още млада, все още красива, усмихва се към обектива, цяла и непокътната. След нейната снимка показаха Скот, вървеше с наведена глава и разбутваше фотографите, докато се опитваше да се добере до собствената си врата с Райли до себе си. Следващият кадър беше от кабинета на Камал. Но той не беше вътре.

Не исках да слушам коментарите, но трябваше да увелича, за да заглуша звънтящата в ушите ми тишина. Единият полицай каза, че жената, все още неидентифицирана официално, е мъртва вероятно от няколко седмици. Казва също, че причината за смъртта тепърва ще се установява, но първоначалният оглед изключва възможността убийството да има сексуален мотив.

Това според мен е пълна глупост. Знам какво искат да кажат – че не е изнасилена, което е чудесно, разбира се, но не означава, че мотивът не е сексуален. Според мен Камал я е желаел, но не е могъл да я има, тя е искала да сложи край и той не го е понесъл. Това е сексуален мотив, нали?

Не мога да гледам повече, качвам се горе и се свивам под юргана. Изпразвам чантата си, преглеждам нахвърляни на различни листчета бележки – цялата събрана от мен информация – и питайки се защо го правя, ги прибавям към менящите се като сенки спомени. За какво може да послужи това?