Момичето от влака

МЕГАН

12 юли 2013, петък

Сутрин

Тя побутва ръката ми. Или той. Топката в стомаха ми подсказва, че е тя, или сърцето ми го казва, не знам. Усещам я, както я усещах преди, свита като семенце в саксия, но този път това семе ми се усмихва. Крие се в мен и изчаква удобния момент. Не мога да я мразя. И няма да я махна от себе си. Не мога. Мислех, че ще съм способна, че няма да имам търпение да се освободя, но когато помисля за нея, виждам само тъмните очи на Либи и усещам аромата на кожата ѝ. Помня колко студена беше накрая. Не мога да я махна. Не искам. Искам да я обичам.

Не мога да я мразя, но тя ме плаши. Страхувам се от онова, което може да ми направи, и онова, което аз мога да ѝ сторя. Точно този страх ме събужда в пет часа тази сутрин. Отварям очи, цялата обляна в пот, въпреки отворените прозорци, въпреки че съм сама в леглото. Скот замина на някаква конференция в Хардфордшър, Есекс, или някъде другаде, не запомних. Ще се върне довечера.

Защо искам толкова отчаяно да съм сама, когато е тук, и толкова страдам, когато го няма? Не мога да понеса тишината. Започвам да си говоря на глас, само за да я прогоня. Не спирам да мисля какво ще стане, ако се случи отново. Какво ще стане, ако остана сама с нея, ако той не ме иска, ако не ни иска и двете? И какво ще стане, ако разбере, че не е негова?

Може и да е негова, естествено, че може, защо не? Не мога да кажа със сигурност, но вътрешно усещам, че не е. Но дори и да е така, как би могъл да разбере? Няма да разбере. Няма откъде. Каква глупачка съм! Той ще се радва толкова много! Ще полудее от радост, когато му кажа. Изобщо няма да му мине през ума, че не е негова. Ще бъде жестоко да му кажа. Това ще му разбие сърцето, а аз не искам да го карам да страда. Никога не съм искала.

Просто съм такава и не мога да се променя.

"Ти можеш да се промениш", ми каза Камал.

Звъннах на Камал точно в шест. Тишината заплашваше да ме погълне, бях готова да се предам на паниката. В началото си помислих да се обадя на Тара – знам, че ще дотича на мига, – но не мисля, че щях да я изтърпя. Тя щеше да се лепне за мен, да разпери криле като орлица. Камал беше единственият човек, за когото се сетих. Набрах го на домашния му телефон, казах му, че съм в криза, че не знам какво правя и започвам да се паникьосвам. Дойде веднага. Не мина без запъвания, но все пак дойде. Сигурно съм преувеличила, направила съм така, че нещата са прозвучали много по-зле, отколкото са в действителност, и той се е изплашил да не направя някоя глупост.

Сега сме в кухнята. Още е рано, малко след седем и половина. Ако иска да стигне навреме за първия си пациент, ще трябва да тръгне всеки момент. Той седи на масата срещу мен със скръстени пред себе си ръце. Големите му кафяви очи са вперени в моите. Поглеждам го и ме залива вълна от любов Толкова е добър с мен, въпреки че напоследък се държах отвратително с него. Много се надявах да ми прости и той го направи. Изчисти всичко, всичките ми грехове. Каза ми, че ако аз самата не простя на себе си, никога няма да спра да бягам. А аз не мога да бягам повече. Не и сега, когато тя е в мен.

– Страх ме е – му казвам. – Ами ако пак объркам нещата? Ако се окаже, че съм сбъркана по рождение? Ако бракът ми със Скот се разпадне? Не съм сигурна, че ще мога да се справя, страх ме е да остана отново сама... с дете...

Той се навежда напред и слага ръка върху моята.

– Няма да объркаш нищо, Меган, сигурен съм. Вече не си онова изгубено малко момиче. Ти си съвсем друг човек. По-силна си сега. По-зряла. Не бива да се страхуваш от самотата. Това не е най-лошото нещо на света, нали?

Не казвам нищо, но не знам дали не е, защото, ако си затворя очите, мога да извикам онова усещане, което ме разбужда, докато съм на ръба на съня. Усещането, че съм сама в голяма тъмна къща, слушам плача ѝ и чакам да чуя стъпките на Мак по дъсчения под долу, знаейки, че той никога няма да се върне.

– Не мога да ти кажа как да постъпиш със Скот, Меган. Връзката ти с него... Говорили сме за това, но ти сама трябва да решиш какво ще правиш със себе си. Да прецениш дали да му се довериш и дали искаш той да се грижи за теб и детето ти. Решението трябва да е твое. Но съм сигурен в едно – трябва да се довериш на себе си. Бъди сигурна, че само така ще постъпиш правилно.

Излизам в градината и той ми носи чаша с кафе. Оставям я на масата, прегръщам го и се притискам в него. Някакъв влак се търкаля бавно зад нас и спира на семафора. Звукът е като бариера, като стена, която ни отделя от останалия свят, и аз си представям, че сме абсолютно сами. Той обгръща раменете ми с ръце и ме целува.

– Благодаря ти, че дойде и че си до мен – прошепвам в ухото му.

Той се усмихва, отдръпва се и прокарва палец през бузата ми.

– Всичко ще е наред, Меган.

– Не може ли просто двамата да избягаме някъде? Аз и ти... заедно?

Той се засмива.

– Ти нямаш нужда от мен. И няма защо да бягаш повече. Всичко ще е наред. С теб и с твоето бебе.

13 юли 2013, събота

Сутрин

Знам какво трябва да направя. Мислих за това през целия вчерашен ден и през цялата нощ. Почти не спах. Скот се върна изморен и в лошо настроение; искаше само да се наяде, да ме изчука и да заспи. Не остана време за нищо друго. Не беше моментът да говоря с него за това.

Лежах будна до него – горещ и неспокоен – през по-голямата част от нощта и накрая взех решение. Този път ще постъпя както трябва. Ако постъпя правилно, няма какво да се обърка. И дори да стане нещо, вината няма да е моя. Ще обичам това дете и ще го отгледам с мисълта, че съм постъпила правилно от самото начало. Добре, може да не е от самото начало, но от мига, когато разбрах за бебето. Дължа това на моето дете, дължа го и на Либи. Длъжна съм този път да направя всичко различно. Лежах там и си мислех за всички казани от учителите неща и за всичко, което съм била досега: дете, бунтарка в тийнейджърските си година беглец, проститутка, любовница, лоша майка, лоша съпруга. Не знам дали ще успея да се превърна в добра съпруга, но трябва да се опитам да бъда добра майка.

Ще бъде трудно, може би най-трудното нещо, което ми с е налагало да правя, но ще кажа истината. Край на лъжите, край на криеницата, край на бягствата и на всички глупости. Ще изкарам всичко на светло, пък после ще видим. Ако не ме обича, така да бъде.

Вечер

Опирам длани в гърдите му и бутам с всички сили, но едва дишам, той е сто пъти по-силен от мен. Ръката му стиска гърлото ми, кръвта започва да блъска по слепоочията и замъглява погледа ми. Искам да извикам, но той ме притиска плътно до стената. Сграбчвам плата на тениската му и дърпам, той се отскубва, прави крачка назад и аз се свличам на кухненския под.

Започвам да кашлям, да плюя, сълзите потичат по лицето ми. Той стои на няколко крачки от мен и когато се обръща, ръката ми инстинктивно хваща гърлото в опит да го предпази. Виждам срама по лицето му. Искам да му кажа, че всичко е наред, и отварям уста, но вместо думи, избухвам в кашлица. Болката е невероятна. Той казва нещо, но не го чувам, думите са заглушени, сякаш сме под вода и те идват към мен на вълни.

Доколкото мога да схвана, ми казва, че съжалява.

Изправям се на крака, минавам бързо покрай него и се качвам горе, затръшвам вратата след себе си и се заключвам. Сядам на леглото и чакам, ослушвам се, но той не идва. Ставам, измъквам чантата изпод леглото и отивам при скрина да взема малко дрехи. Минавайки покрай огледалото, хвърлям един поглед. Прокарвам ръка по лицето си: то изглежда плашещо бледо до зачервената кожа на скулите, лилавите устни и пълните с кръв очи.

Част от мен е в шок, защото никога не ми е посягал така. Но другата част го очакваше. Някъде дълбоко в себе си винаги съм знаела, че такава възможност съществува и ние вървим към нея. Аз го водя към нея. Започвам да вадя бавно дрехите от чекмеджетата – бельо, няколко блузи – и ги пъхам в чантата.

Дори не успях да му кажа. Тъкмо започнах. Исках да му съобщя първо лошата новина и тогава да го зарадвам с добрата. Нямаше как да спомена първо за бебето и след това да му изтърся, че може да не е негово. Щеше да бъде жестоко.

Седяхме на верандата. Той говореше нещо за работа, хвана ме, че не го слушам, и се намуси.

– Отегчавам ли те?

– Не. Е, може би, малко. – Той не се засмя и аз продължих: – Просто съм малко разсеяна... Искам да ти кажа нещо. Всъщност, искам да ти кажа няколко неща, някои от тях няма да ти харесат, но...

– Какво няма да ми хареса?

Видях, че не е в настроение и трябваше да усетя, че не му е времето за този разговор. Той веднага заподозря нещо, започна да търси следи по лицето ми. Трябваше да разбера, че идеята е повече от ужасна. Или разбрах, но вече беше късно да замълча. Така или иначе, бях взела решение да постъпя правилно.

Седнах до него на края на верандата и сложих ръка в не-говата.

– Какво няма да харесам? – попита отново той, но не от дръпна ръката си.

Казах му, че го обичам, и усетих как всяко мускулче в него се напрегна, сякаш знаеше какво ще последва и се подготвяше. Всички го правим, когато някой започне разговор с думите, че много ни обича, нали? Обичам те, много те обичам, но... Казах му, че допуснах някои грешки и той отдръпна ръката си. Стана и направи няколко крачки, после се обърна и попита:

– Какви грешки?

Говореше тихо, но аз усетих, че полага усилие да остане спокоен.

– Ела и седни до мен – казах. – Моля те!

Той поклати глава.

– Какви грешки си допуснала, Меган? – попита, този път по-високо.

– Имаше... вече всичко свърши, но за известно време в живота ми имаше друг мъж.

Сведох поглед. Нямах сили да го погледна.

Той измърмори нещо под носа си, но не успях да чуя какво. Събрах смелост и вдигнах очи, но той се бе обърнал отново към железопътната линия и държеше главата си в ръце. Станах и го доближих, застанах зад него и сложих ръце на кръста му, но той се отдръпна, обърна се и тръгна към къщата, просъсквайки през зъби:

– Не ме докосвай, малка кучко.

Трябваше да го оставя да си влезе, да му дам време да се успокои, но не го направих. Исках да премина по-бързо през това, за да стигна до добрата новина, и тръгнах след него.

– Скот, моля те, изслушай ме. Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Всичко свърши, вече е минало, просто ме изслушай...

Той грабна снимката ни, онази, която толкова обичаше (за втората ни годишнина я дадох да ѝ сложат рамка), и я запрати с всички сили в главата ми. Стъклото се разби в стената зад мен. Но това не го стресна. Спусна се, сграбчи ме за раменете, повлече ме през стаята и ме запрати в отсрещната стена. Главата ми дрънна в мазилката. После ме хвана за гърлото, наведе се над мен и започна да стиска все по-силно и по-силно. Мълчеше и стискаше със затворени очи, за да не гледа как се задушавам.

В мига, когато прибирам всички неща в чантата, започвам отново да ги вадя и да ги връщам по чекмеджетата. Ако се опитам да изляза оттук с багаж, няма да ме пусне. Трябва да тръгна с празни ръце, с нищо, освен ръчната чанта и телефона. Но след секунди променям за втори път решението си и набутвам всичко в чантата. Не знам къде ще отида, но съм сигурна в едно: не бива да оставам тук. Затварям очи и усещам ръцете му около врата си.

Знам какво си обещах – край с бягствата, край с играта на криеница, – но няма как да остана при него тази нощ. Чувам стъпките му – бавни и тежки – по стълбата. Отнема му цяла вечност да ги изкачи, обикновено подтичва по тях, но днес върви като към ешафода. Само дето не знам дали е осъденият или екзекуторът.

– Меган? – казва, но не се опитва да отвори вратата. – Меган, извинявай. Съжалявам, че те нараних. Много, много съжалявам.

Чувам сълзите в гласа му и това ме вбесява още повече, иде ми да се спусна, да издера лицето му и да изкрещя в него: "Да не си посмял да плачеш, след като ми причини това!". Треперя от гняв и искам да извикам да се разкара от вратата, да се разкара от мен, но прехапвам устни, защото не съм глупава. Той има причина да е ядосан. Трябва да мисля логично, да съм разумна. Сега мисля за двама. Тази мисъл ми дава сила и решителност. Той продължава да ме моли за прошка, но сега не мога да мисля за това. В момента имам друга работа.

В дъното на гардероба зад трите реда с обувки съм мушнала една тъмносива кутия с надпис "червени боти^" и вътре има стар мобилен телефон еднодневка, който купих преди години и оставих тук за всеки случай. Отдавна не съм го ползвала, но днес е щастливият му ден. Ще бъда честна. Ще извадя всичко наяве. Край на лъжите, край на играта на криеница. Време е таткото да поеме своята отговорност.

Сядам на леглото и включвам телефона с надеждата батерията да е запазила частица живот. Той светва и адреналинът плъзва по вените, завърта ми главата и повдига духа ми, сякаш съм взела възбуждащо хапче. Ситуацията започва да ми харесва. Вълнувам се от предстоящото. Скоро ще извадя всичко на светло, ще се изправя срещу него – срещу всички тях – и до края на вечерта всеки ще знае какво става, как стоят нещата и къде му е мястото в този пъзел.

Набирам номера му. Очаквано ме препращат към гласовата поща. Затварям и му изпращам съобщение: "Трябва да поговорим. СПЕШНО Е. Моля те, обади се!". После сядам и чакам.

Поглеждам списъка с обаждания. Последния път, когато използвах този телефон, беше през април. Има десетки обаждания в края на март и началото на април и на нито едно не получих отговор. Звънях, звънях и звънях, но той не ми обръщаше внимание, не отговори дори на заплахите, че ще отида у тях и ще разкажа всичко на жена му. Обаче този път ще ме изслуша. Ще го накарам да ме изслуша.

В началото всичко започна като на шега. За разнообразие. Виждахме се от време на време. Той се отбиваше в галерията, флиртуваше, шегуваше се, но всичко беше съвсем безобидно – много мъже се отбиваха там и повечето флиртуваха и се шегуваха. Но после затвориха галерията и аз си останах вкъщи, отегчена и изнервена. Имах нужда от нещо различно, за да се разсея. Един ден Скот замина някъде и двамата случайно се засякохме на улицата. Заговорихме се и аз го поканих на кафе. По погледа му разбрах какво се върти в главата му и от дума на дума то се случи. После отново и отново, но нито за миг не съм мислила да заминавам някъде с него. Никога не ми е минавало през ума, просто се наслаждавах на чувството да бъда желана. Харесваше ми, че мога да контролирам ситуацията. Беше толкова просто, колкото и необмислено. Не исках да напуска жена си, исках само да иска да я напусне. Да ме желае толкова, че да поиска.

Не си спомням кога започнах да си мисля, че би могло да има и повече, че трябва да има и нещо повече, защото сме един за друг. И в мига, когато го повярвах, той започна да се отдръпва. Спря да ми изпраща съобщения, спря да вдига телефона си. Никога не съм преживявала толкова болезнено отхвърлянето. Намразих го с цялото си сърце и с времето тази омраза се превърна в мания. В края на краищата го преодолях и най-искрено повярвах, че мога да изляза цяла от тази история, малко посмачкана, но цяла. Ала сега нещата се промениха.

Скот продължава да стои пред вратата. Не го чувам, но го усещам. Влизам в банята и отново набирам номера му.

Отговаря ми гласовата поща, затова затварям и набирам отново. Изпращам шепнешком съобщение: "Вдигни телефона или идвам у вас. Този път не се шегувам. Трябва да говоря с теб. Не можеш да ме игнорираш".

Оставам в банята. Поставям телефона на ръба на мивката, фиксирам го с поглед и му внушавам да звънне. Екранът остава упорито сив. Измивам си зъбите, сресвам се и слагам малко червило. Цветът на лицето ми се възвръща към нормалното. Очите все още са червени, гърлото ме боли, но изглеждам прилично. Започвам да броя. Ако телефонът не звънне, докато преброя до петдесет, просто ще отида и ще почукам на вратата им. Телефонът не звъни.

Пъхам го в задния джоб на дънките, прекосявам стаята и отварям вратата. Скот стои с наведена глава и ръце на коленете си. Не поглежда към мен. Минавам покрай него, притаявам дъх и се затичвам надолу по стълбата. Страх ме е да не ме настигне и да ме бутне по стъпалата. Чувам го да вика след мен:

– Меган! Къде отиваш? При него ли?

На последното стъпало се обръщам и казвам:

– Няма "него", не разбра ли? Всичко свърши.

Не искам да слушам молбите, нито сълзливия му, изпълнен със самосъжаление глас, не мога да му съчувствам, когато гърлото продължава да боли и пари, сякаш някой е изсипал солна киселина в него.

– Не ме следи – изръмжавам към него. – Ако тръгнеш след мен, никога няма да се върна. Разбираш ли ме? Ако се обърна и те видя, това ще е последният път, когато зърваш лицето ми.

Той продължава да ме вика дори когато затварям вратата след себе си.

Изчаквам няколко минути на тротоара, за да се уверя, че няма да тръгне след мен, после поемам по Бленам Роуд, в началото бързо, после все по-бавно. Стигам до номер двайсет и три и силите ме напускат. Още не съм готова за тази сцена.

Имам нужда от няколко минути да събера мислите си. Само няколко минути. Тръгвам отново, минавам покрай къщата, заобикалям подлеза и гарата. Продължавам напред, стигам до парка и набирам телефонния му номер още веднъж.

Казвам му къде съм и че го чакам там, но ако не дойде, ще се върна и ще отида право у тях. Това е последният му шанс.

Часът е малко след седем и вечерта е прекрасна, още е топло и светло. Група деца играят по люлките и пързалките, родителите им са застанали настрани и си бъбрят оживено. Толкова е хубаво, толкова нормално! Но докато ги гледам, ме обхваща лошото предчувствие, че ние със Скот няма да доведем тук нашата дъщеря. Не мога да се видя щастлива и спокойна като тях. Не и сега. Не и след онова, което направих току-що.

Тази сутрин бях убедена, че най-добрият начин е да извадя всичко на светло. Не само най-добрият, но и единственият. Край на лъжите, край на играта на криеница. И когато ме нападна, се уверих напълно в правотата си. Но сега, докато седя сама и мисля за Скот – бесен и с разбито сърце, – вече не съм сигурна, че това е правилният път. Не постъпих смело, а безразсъдно и нанесох ужасни щети.

Може би ми трябва смелост не за да кажа истината, а именно да си тръгна. Тук не става дума за моето спокойствие, а за нещо повече. Може би е дошло времето да си тръгна и от двамата, заради нея и заради мен самата. Може би именно бягството и играта на криеница са ми необходими сега.

Ставам и обикалям целия парк. Част от мен се моли телефонът да звънне, другата част се надява да не чуе сигнала. Но накрая, когато не звънва, съм доволна. Ще го приема за знак. Тръгвам обратно към дома.

Тъкмо минавам гарата, когато го виждам. Върви бързо, току-що излиза от подлеза с приведени напред рамене и стиснати юмруци. Преди да размисля, го извиквам.

Той се обръща към мен.

– Меган! Какво, по дяволите...

Виждам, че е бесен, но ми прави жест да се приближа.

– Ела – казва, когато наближавам. – Не можем да говорим тук. Колата ми е ей там.

– Трябва да...

– Не можем да говорим тук – срязва ме той. – Ела с мен. – Хваща ме за ръката и ме повлича към колата. После казва по-меко:

– Ще отидем на някое тихо място, където можем да говорим спокойно.

Сядам в колата и поглеждам през рамо към пътя, откъдето дойде. Подлезът е тъмен, но имам чувството, че някой се крие там и ни наблюдава.