Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

21 юли 2013, неделя

Сутрин

Събуждам се с мисълта за случилото се вчера, но то ми се струва нереално. Нищо не е реално. Кожата ми настръхва. Цялото ми същество копнее за едно питие, ала знам, че не бива. Трябва да пазя съзнанието си ясно. Заради Меган. Заради Скот.

Вчера вложих голямо старание. Измих си косата и си сложих грим. Облякох единствените дънки, които все още ми стават, шарена памучна блуза и сандали с ниско токче. Изглеждах доста прилично. Непрекъснато си повтарях, че е смешно да се тревожа за външността си, защото последното нещо, от което Скот би се заинтересувал, е как изглеждам, но въпреки това се погрижих за себе си. За пръв път щях да се срещна с него и това беше важно за мен. Повече отколкото трябва.

Напуснах Ашбъри към шест и половина, качих се във влака и пристигнах в Уитни малко след седем. Тръгнах по Роузбъри Авеню и минах покрай подлеза. Този път не погледнах в тунела, нямах сили за това. Бързо преминах край номер двайсет и три, къщата на Том и Ана, с прибрана до гърдите брадичка и слънчеви очила, молейки се да не ме забележат. Беше тихо, наоколо не се виждаше никой, само две коли минаха бавно между редиците с паркирани автомобили и продължиха надолу към центъра. Уличката винаги е била малко заспала, но чиста и добре поддържана от живеещите тук млади семейства; те вечерят около седем часа, после засядат на диваните и всички – мама, татко и свилите се между тях хлапета – гледат "Х-фактор".

От номер двайсет и три до номер петнайсет не са повече от петдесет-шейсет крачки, но на мен ми се видяха цял километър. Имам чувството, че ми отне часове, докато ги измина; краката ми натежаха като олово и пристъпваха неуверено, сякаш бях пияна или вървях по хлъзгав път, изплашена, че мога всеки миг да се изтърся на паважа.

Почуках на вратата и преди да сваля треперещата си ръка, Скот ми отвори. Появи се на прага и изпълни цялата рамка.

– Рейчъл? – попита и ме огледа внимателно, без усмивка на лицето.

Кимнах делово. Той протегна ръка към мен, другата ме покани с жест да вляза. Поех ръката му, но не помръднах. Изплаших се от него. Отблизо изглежда доста страшен – висок, с широки рамене и ясно изразени мускули по гърдите и раменете. Ръцете му са огромни и докато ги гледах, неочаквано ми мина през ума, че може да ме прекърши – главата ми, гърдите – без никакво усилие.

Той се отдръпна и докато минавах към коридора, ръката ми неволно докосна неговата. Цялата пламнах. Миришеше на пот, тъмната му коса беше прилепнала към черепа, сякаш не я бе мил със седмици.

Влязохме в хола и изведнъж ме връхлетя дежавю. Усещането беше толкова силно, че потръпнах. Разпознах камината до нишите на срещуположната стена, осветена от струящата през спуснатите наполовина транспаранти светлина; знаех, че ако се обърна наляво, ще видя прозореца, градината и железопътната линия зад нея. Надясно бяха кухненската маса и френските прозорци, през които се виждаше свежата зелена поляна. Познавах тази къща. Зави ми се свят и се огледах за стол. Може би съм я видяла през онази съботна вечер, може би черната дупка в паметта ми, всичките изгубени часове са свързани с нея?

Не, това е невъзможно. Не означава нищо. Познавам къщата не защото съм била тук и друг път, а защото е същата като онази на номер двайсет и три; коридорът води до стълбите, холът е от дясната страна, а от него се влиза в кухнята. Верандата и градината са ми познати, защото съм ги виждала от влака. Не бях поканена на втория етаж, но знам, че ако се кача по стълбата, ще се окажа на площадка с голям плъзгащ се прозорец и ако човек прескочи през този прозорец, ще се окаже на импровизираната тераса на покрива. Знам, че ще намеря две спални, по-голямата е с два прозореца и гледка към улицата, а другата е по-малка, намира се в задната част на къщата и има изглед към градината. Но само защото зная всичко това, не означава, че съм била тук и друг път.

Още треперех, когато Скот ме покани в кухнята и ми предложи чаша чай. Седнах на масата, а той отиде да кипне вода на печката, сложи пакетчето чай в чайника и го остави директно върху плота, мърморейки нещо под носа си. В стаята се носеше остра миризма на антисептик, но самия Скот беше в безобразно състояние – на гърба на тениската си имаше голямо петно пот, дънките му падаха под кръста сякаш бяха прекалено големи за него. Не съм сигурна, че знаеше кога е ял за последен път.

Той сложи чашата с чай пред мен, седна от другата страна на масата и скръсти ръце пред себе си. Тишината веднага се настани между нас и скоро зае цялата стая. Звънна в ушите ми и изведнъж ми стана горещо и неудобно. Умът ми изхвръкна от главата. Нямах представа какво правя там. Защо изобщо отидох? В далечината се чу тракане. Влакът идваше и познатият звук ме успокои.

– Значи... сте приятелка на Меган? – най-после заговори той.

Една буца заседна на гърлото ми, когато чух името ѝ да излиза от устата му. Сплетох здраво пръсти около горещата чаша и се загледах в масата пред себе си.

– Да – отвърнах треперливо. – Познавам я... малко. От галерията.

Той ме погледна с очакване. Стисна челюсти и мускулите около устата му заиграха. Трескаво затърсих правилните думи, но нищо не ми дойде в ума. Трябваше да се подготвя по-добре.

– Имате ли някакви новини? – попитах.

Очите му намериха моите и отново ме обзе страх. Сгреших с този въпрос. Не е моя работа има ли новини или не. Сигурно ще се ядоса и ще ме изгони.

– Не – каза той. – Какво искахте да ми кажете?

Влакът мина бавно покрай къщата и аз погледнах към релсите. Главата ми се замая, имах чувството, че съм излязла от тялото си и се гледам отстрани.

– В писмото си казвате, че искате да ми кажете нещо за Меган – каза той и в тона му се появи нотка на нетърпение.

Поех дълбоко въздух. Чувствах се ужасно. Изведнъж осъзнах, че онова, което имам да кажа, ще влоши още повече нещата за него, ще го нарани.

– Видях я с един мъж – избълвах наведнъж силно и ясно, без никаква подготовка.

Той се взря в мен.

– Кога е било това? В събота вечерта ли? Казахте ли го и на полицията?

– Не. Беше в петък сутринта – казах и раменете му се смъкнаха.

– Но... в петък всичко беше наред. Защо това трябва да е важно? – Мускулите около челюстта му отново заиграха, явно започваше да се ядосва. – Видели сте я... с кого сте я видели? С мъж?

– Да, аз...

– Как изглеждаше той? – продължи с въпросите той, стана и тялото му закри влизащата от прозореца светлина. – Казахте ли в полицията? – попита отново.

– Да, но не съм сигурна, че погледнаха сериозно на думите ми.

– Защо?

– Аз... не... Мислех, че вие знаете.

Той се наведе напред и подпря ръце на масата. Пръстите му се свиха в юмруци.

– Какво искате да ми кажете? Тук ли я видяхте? Какво правеше?

Отново поех въздух.

– Беше... на поляната – заговорих отново. – Точно там посочих към градината. – Тя... видях я от влака.

Недоверието по лицето му беше повече от очевидно.

– Всеки ден взимам влака от Ашбъри за Лондон. Минавам покрай вашата къща. Видях, че е с някого. И това... не бяхте вие.

– Откъде сте толкова сигурна? Петък сутрин... Петък, един ден преди да изчезне.

– Точно така.

– Не бях тук – замисли се той. – Бях на конференция в Бирмингам. Върнах се вечерта.

По високите му скули се появиха розови петна. Скептицизмът му отстъпи място на нещо друго.

– Та, видели сте я с някого на поляната. И...

– И тя го целуна. – Трябваше да изплюя камъчето. Трябваше да му го кажа. – Те се целунаха.

Той се изправи. Все още свити в юмруци, ръцете му се долепиха плътно от двете страни на тялото му. Розовите петна по скулите му се наситиха с цвят, станаха по-ярки.

– Съжалявам – казах. – Много съжалявам. Знам, че е ужасно да чуете такова нещо...

Знам точно колко е ужасно. Седнала срещу него, си спомних с кристална яснота как се почувствах тогава, докато седях в собствената си кухня, през пет къщи оттук, а на стола срещу мен беше Лара, бившата ми приятелка, и дебелото ѝ бебе врещеше в скута ѝ. Спомних си какво изпитах, докато ми казваше колко съжалява, че с брака ми е свършено. Помня и как изпуснах нервите си, докато я слушах. Тя не знаеше нищо за болката ми. Пратих я на майната ѝ, а тя ми каза да не говоря така пред детето ѝ. Оттогава не съм я виждала.

– Как изглеждаше мъжът, с когото сте я видели? – попита Скот, застана с гръб към мен и се загледа през прозореца.

– Беше висок, мисля, че беше по-висок от вас. С тъмна кожа. Приличаше на азиатец. Индиец или нещо подобно.

– И двамата се целуваха тук? В градината?

– Да.

Той въздъхна дълбоко.

– Боже – простена след малко. – Имам нужда от едно питие.

Обърна се и попита:

– Искате ли бира?

Исках, разбира се, нуждаех се отчаяно от една бира, но отказах. Наблюдавах го как вади една бутилка от хладилника, как я отваря и отпива голяма глътка и почти усещах студената течност да се плъзга по гърлото ми; ръката ме заболя от желание да хвана чашата. Скот се облегна на плота, главата му падна на гърдите.

Изведнъж ми стана тъжно. Не помагах с нищо. Само увеличих болката му, направих така, че да му стане още по-трудно. Намесвах се в скръбта му, а това не беше правилно. Не биваше да се срещам с него. Не биваше да го лъжа. Не биваше.

Вече се надигах от стола, готова да си тръгна, когато той заговори:

– Може да е... Знам ли? Това може да е добра новина, нали? Може да означава, че тя е добре. Че просто... – той се засмя кратко и безрадостно – е избягала с някого.

Избърса търкулналата се по бузата му сълза с опакото на ръката си и сърцето ми се сви на малка стегната топка.

– Въпросът е там, че... Не мога да повярвам, че няма да ми се обади. – Той ме погледна така, сякаш знаех отговора. – Нормално е да ми се обади, нали? Тя знае колко ще се безпокоя... колко ще се изплаша за нея. Меган не е такъв човек.

Говореше ми като на човек, на когото можеше да се довери. Като на приятелка на Меган, знаех, че не го заслужава но ми подейства добре. Той отпи друга глътка от бирата и се обърна към градината. Проследих погледа му до малка купчина камъни – дълъг алпинеум, започнат, но недовършен. След миг отново допря бутилката до устата си, но изведнъж спря и се обърна към мен.

– Видели сте Меган от влака, така ли? – попита той. – Просто сте гледали през прозореца и сте я видели? И по каква случайност се е оказала ваша позната.

Атмосферата в стаята се промени. Вече не ме вижда като съюзник, съмняваше се, че заслужавам доверието му. През лицето му премина сянка на съмнение.

– Да. Аз... аз знам къде живее тя – казах и в мига, когато думите излязоха от устата ми, съжалих за тях. – Имам пред вид, където живеете вие. Била съм тук и преди. Преди много време. Затова, когато преминавам с влака оттук, поглеждам за нея. – Той не изпускаше очите ми от поглед. Изчервих се и измънках: – Често съм я виждала отвън.

Той остави празната бутилка на плота, направи две крачки към мен и седна на близкия стол.

– Значи сте я познавали добре? Достатъчно добре, за да ни дойдете на гости?

Кръвта обагри врата ми в червено, основата на гърба ми плувна в пот, а адреналинът скочи до небесата. Не бива да казвам това, нямаше причина да усложнявам лъжата.

– Беше само веднъж, но аз познавам района, някога живеех наблизо. – Той повдигна вежди. – Живеех надолу по пътя. На номер двайсет и три.

Той кимна бавно.

– Там живее семейство Уотсън. Да не сте бившата съпруга на Том?

– Да. Преместих се преди две години.

– Но сте посещавали галерията на Меган?

– Да, понякога.

– И когато сте се виждали... тя споделяла ли е с вас лични неща? За мен например? – впи очите си в моите. Гласът му беше дрезгав, напрегнат. – Или за друг?

Поклатих глава.

– Не, не. Обикновено говорехме общи неща... колкото да мине времето.

Настъпи дълга пауза. Горещината в стаята стана непоносима, всеки ъгъл излъчваше онази остра миризма на антисептик и изведнъж ми прилоша. Силите ме напуснаха. Загледах се в една малка масичка вдясно от мен, отрупана със снимки в рамки. На една от тях беше Меган, усмихваше ми се весело, но и леко укорително.

– Трябва да тръгвам – казах припряно. – Отнех ви достатъчно време.

И веднага станах, но той протегна ръка и ме хвана за китката. Очите му не се откъсваха от моите.

– Не си тръгвайте още – каза тихо.

Отново се отпуснах на стола, но отдръпнах ръката си от неговата. Притесних се, сякаш ме задържаха против волята ми.

– Този мъж... – започна той, – мъжа, с когото сте я видели... мислите ли, че ще го познаете, ако го видите отново?

Нямаше как да му кажа, че вече съм идентифицирала мъжа в полицията. Но хората там не обърнаха голямо внимание на думите ми и точно затова се свързах с него. Ако му бих признала, щях отново да изгубя доверието му. Затова го излъгах за втори път.

– Не съм сигурна. Но мисля, че ще мога. – Изчаках секунди, после продължих: – Във вестниците беше цитирано едно име на неин приятел. Мисля, че се казваше Раджеш. Чудех се, дали...

Скот вече клатеше глава.

– Раджеш Гуджрал ли? Не, не мисля. Той е художник, излагаше картините си в галерията. Раджеш е хубав мъж, но... е женен. Има деца. – Сякаш това има някакво значение. – Чакайте – вдигна ръка той. – Мисля, че някъде имам негова снимка.

И хукна към втория етаж. Докато го чаках, усетих болка в раменете и осъзнах, че стоя с напрегнати мускули от мига, когато влязох в тази къща. Отново разгледах снимките: Меган по лятна рокля на плажа; близък план на лица на Меган; близък план на очите на Меган – стряскащо сини; Меган сама. Нямаше нито една снимка на двамата заедно.

Скот се появи с една брошура и ми я връчи. Брошурата рекламираше някаква изложба в галерията. Той я обърна посочи един от мъжете на последната страница.

– Ето, това е Раджеш.

Мъжът стоеше до цветна абстрактна картина. Бе по-възрастен, с брада, нисък и набит. Не беше онзи, когото бях видяла от влака и после идентифицирах в полицията.

– Не е той – казах уверено.

Скот застана до мен и се загледа в брошурата. После се обърна рязко, излезе от стаята и отново се качи горе. Този път се върна с лаптоп, остави го на масата и седна.

– Мисля, че мога... – заговори, докато го отваряше и включваше, но спря на средата на изречението. Сега имах възможност да го огледам внимателно. Лицето му беше пример за съсредоточеност, челюстите – плътно стиснати и издадени. – Меган имаше терапевт – продължи след малко той. – Казва се Абдик. Камал Абдик. Не е азиатец. Май че е от Сърбия или от Босна, във всеки случай някъде там. Той написа нещо на екрана.

– Сигурен съм, че има свой уебсайт. И мисля, че има и снимка...

Той намери, каквото търсеше, и обърна лаптопа към мен, така че да мога да виждам екрана. Наведох се напред и се вгледах в снимката.

– Това е той – извиках развълнувано. – Определено е той.

Скот затвори рязко лаптопа. Дълго време не проговори.

Седеше с лакти на масата, подпираше главата си с треперещи ръце и дишаше тежко.

– Получаваше пристъпи на безпокойство – заговори най-после. – Имаше проблеми със съня. Всичко започна миналата година, не си спомням кога точно.

Говореше, без да поглежда към мен, сякаш говореше на себе си. Бе забравил за присъствието ми.

– Аз бях този, който предложи да се свърже с психотерапевт. Окуражих я да отиде, защото виждах, че няма да мога да ѝ помогна. Не е по силите ми. – Гласът му се изгуби за момент. – Не можех да ѝ помогна... Каза ми, че и в миналото е имала подобни проблеми, и в крайна сметка всичко е отшумяло, но аз я накарах... убедих я да отиде. Някой ѝ препоръча този човек. – Той прочисти гърлото си и продължи: – Терапията като че ли помагаше. Тя се развесели... Сега разбирам защо – засмя се тъжно той.

Потупах го лекичко по ръката, за да го утеша. Но той я издърпа рязко и стана.

– Трябва да си вървите – каза припряно. – Майка ми ще дойде всеки момент... Не ме оставя сам за повече от час-два.

На вратата улови ръката ми и се вгледа в мен.

– Виждали ли сме се и преди? – попита напрегнато.

За миг ми се прииска да му кажа: "Да, виждали сме се. Видяхме се в полицейския участък, може да сме се виждали и тук, на улицата. Аз бях тук в събота вечер", но поклатих глава и отвърнах:

– Не мисля.

Тръгнах към гарата, колкото може по-бързо. След няколко метра се обърнах и погледнах назад. Той продължаваше ди стои на вратата и да ме гледа.

Вечер

Непрекъснато проверявам пощата си, но до този момент нямам вести от Том. Мисля си колко по-лесно е било да дави ревността си в алкохол преди появата на имейлите, съобщенията и мобилните телефони, преди тази електроника и следите, която оставя тя.

В днешните вестници нямаше нито ново за Меган. Медиите вече са на друга вълна, заглавните страници са посветени на политическата криза в Турция, на четиригодишно момиченце, нахапано от кучета, и на унизителната загуба на националния ни отбор по футбол от Черна гора.

Кати ме покани да обядваме навън. Беше свободна, защото Деймиън замина за Бирмингам, за да се види с май си, а тя не беше поканена. С Деймиън ходят от две години, тя все още не се е запознала с майка му. Отидохме до "Жирафа" на Хай Стрийт, място, което ненавиждам. Седнахме в средата на помещението сред пищящи и хленчещи деца под пет години и Кати ме засипа с въпроси за последните дни. Искаше да знае къде съм била снощи.

– Да не си се запознала с някого? – попита ме с блеснали очи.

Много трогателно.

Замалко да кажа "да", защото това си е самата истина, и лъжата се оказа по-лесна. Казах ѝ, че съм ходила на среща на анонимните алкохолици.

– Ох! – възкликна смутено тя и заби поглед в повехналата гръцка салата пред себе си. – В петъка май се подхлъзна малко.

– Така беше. Виж, пътуването хич няма да е безоблачно Кати – отвърнах аз. Почувствах се ужасно, защото виждах, че искрено се притеснява за мен и пиенето ми. – Но аз се старая. Наистина.

– Ако искаш да дойда с теб...

– Не, няма нужда засега – отвърнах. – Но ти благодаря.

– Тогава може да правим нещо друго заедно. Да отидем на фитнес например? – погледна ме тя.

Засмях се, но когато осъзнах, че говори сериозно, казах:

– Ще помисля по въпроса.

Преди малко Деймиън ѝ се обади, каза ѝ, че се е върнал от Бирмингам и тя може да отиде при него. Щом го чу, Кати веднага хукна. Исках да ѝ кажа: "Защо тичаш като луда всеки път, когато ти звънне?", но не съм в позиция да раздавам съвети по интимни въпроси, както и по всякакви въпроси, ако ме питате, а и в момента умирам за едно питие. Мисля за това, откакто седнахме на масата и пъпчивият сервитьор ни попита ще искаме ли по чаша вино, но Кати отсече: "Не, благодаря". Замълчах си, но в момента избутвам благородните мисли настрана и тръпна в очакване да се разкара по-бързо. (Не се тревожи, наистина се справям добре.) Докато се обувам, за да отида до магазина, телефонът ми звънва. Том. Сигурно е Том. Измъквам телефона от чантата, поглеждам екрана и сърцето ми започва да бие като барабан.

– Здравейте! – От другата страна се мълчи, затова питам: – Всичко наред ли е?

След кратка пауза Скот ми отговаря:

– Да, наред е. Аз съм добре, просто се обадих да ви благодаря за вчера. За времето, което отделихте и за информацията.

– Няма нищо. Не е необходимо да...

– Прекъсвам ли нещо?

– Не, не, нищо. – От другата страна отново се мълчи, затова повтарям: – Всичко е наред. Има ли... нещо ново? Говорихте ли с полицията?

– Инспекторът, определен за връзки със семейството, беше тук тази сутрин – казва той и сърцето ми забързва ритъм. – Казва се инспектор Райли. Споменах ѝ за Камал Абдик. Казах ѝ, че може би ще е добре да поговорят с него.

– Казахте ли ѝ, че сте разговаряли с мен? – питам с пресъхнали устни.

– Не, не споменах за вас. Помислих, че... не знам, но реших, че ще е по-добре името да излезе от моята уста. Казах ѝ, излъгах, знам, но ѝ казах, че постоянно се опитвам да си спомня важни неща, които биха имали отношение към случая. Във връзка с това подметнах, че сигурно си заслужава да поговорят с психотерапевта ѝ. Споделих ѝ, че имам подозрения, че може би в близкото минало между тях е имало нещо.

Отново започвам да дишам нормално.

– А тя какво каза?

– Каза, че вече са разговаряли с него, но ще го извикат отново. Тя... зададе много въпроси, пита ме защо не съм споменал за доктор Абдик досега. Тя е... не знам, просто нямам доверие. Би трябвало да е на моя страна, но през цялото време имах чувството, че ме подозира и се опитва да ме обърка.

Много се радвам, че и той не я харесва. Ето още нещо общо между нас, друга свързваща ни нишка.

– Както и да е. Та, затова се обадих. Да ви благодаря, че дойдохте и ми отворихте очите. Може да ви прозвучи странно, но за мен беше облекчение да разговарям с човек, който не ми е близък роднина. С вас мисля по-рационално. След като си тръгнахте, върнах лентата назад и си спомних как се държа Меган след първата си среща с него... с Абдик... Как се държеше, когато се върна. В нея имаше нещо... сякаш светеше със собствена светлина. – Той въздъхва звучно и добави: – Но не съм сигурен. Може и да си въобразявам.

Обхваща ме същото чувство от вчера – той вече не говори на мен, а на себе си. Аз само отразявам звука от гласа му, но и това ме радва. Радвам се, че мога да му бъда от полза.

– Цял ден преглеждам вещите на Меган. За кой ли път продължава той. – Вече бях огледал спалнята, какво ти спалнята, цялата къща, и то няколко пъти, търсех нещо, което може да ми подскаже къде може да е. Нещо негово... знам ли. Но няма нищо, нито писма, нито имейли, нищо. По едно време си помислих, че мога да се свържа с него, но днес кабинетът му не работи, а няма как да открия личния му телефон.

– Дали е добра идея да се свързвате с него? – питам аз. – Имам предвид, че може би е по-добре да го оставите на полицията.

Не искам да кажа на глас онова, което вероятно и двамата си мислим – че може да е опасен. Би могъл, нали?

– Не знам, наистина не знам. – В гласа му се долавя отчаяние и това ме разстройва, но не мога да му предложа никаква утеха. Чувам дишането му от другата страна на линията – забързано, накъсано, сякаш се страхува от нещо. Искам да попитам сам ли е, или има някой при него, но си замълчавам. Ще прозвучи нахално и малко неприлично.

– Днес видях бившия ви съпруг – казва той и космите по ръцете ми настръхват.

– Така ли?

– Да. Отидох да купя вестници и го видях на улицата. Попита ме добре ли съм, има ли някакви новини от Меган.

– Така ли? – повтарям, защото това е всичко, което мога да кажа, думите просто се изпаряват от главата ми. Не искам Скот да говори с Том. Том знае, че не познавам Меган. И знае, че бях на Бленам Роуд вечерта, когато тя изчезна.

– Не споменах за вас. Не бях сигурен, че трябва да му казвам, че сме се запознали..

– Аз също не съм сигурна. Струва ми се... неловко някак.

– Ясно. Добре.

Настъпва дълга тишина. Изчаквам пулсът ми да се успокои. Вече чакам той да приключи разговора, но след малко го чувам да казва:

– Наистина ли никога не е говорила за мен?

– Разбира се... разбира се, че ми е говорила – бързам да кажа. – Всъщност ние не говорехме толкова често, но...

– Но вие знаете къде живеем. Меган рядко кани хора вкъщи. Пази си личното пространство.

Трескаво започвам да търся причина. Защо му казах, че съм ходила и друг път у тях?

– Стана случайно. Веднъж минах да взема една книга от нея.

– Наистина ли? – Определено не ми вярва. Сигурно Mеган не чете.

Мислено оглеждам къщата им. Никъде не видях рафтове с книги.

– И какво ви е казала за мен?

– Тя... беше много щастлива с вас – отговарям след миг. – Чувстваше се удовлетворена.

Докато го казвам, осъзнавам колко нелепо звучат думите ми, но няма как да бъда по-конкретна, просто опитвам да спася себе си.

– Честно казано, самата аз изживявах тежък момент с моя брак и мисля, че просто сравнявахме нещата. Но тя грейваше, когато заговореше за вас.

Тъпо клише!

– Наистина ли? – пита с натежал от мъка и копнеж глас. Явно не забелязва клишето. – Толкова е хубаво да го чуя!

Той замлъква за момент и аз се заслушвам в плиткото дишане от другата страна.

– Ние... Вечерта, когато изчезна, се скарахме. Сериозно – казва той. – Мисълта, че излезе от къщи ядосана...

Но не довършва.

– Сигурна съм, че не е била много сърдита – успокоявам го аз. – Знаете как е с влюбените. Непрекъснато се карат.

– Но този път беше различно, беше ужасно и аз не мога... Не мога да споделя с никого, защото ако кажа, ще решат, че съм виновен.

Този път в гласа му се появява друга нотка – на вина, на безпокойство.

– Не си спомням как започна всичко – продължава той. В първия момент не мога да му повярвам, но после се замислям за всички вече забравени кавги и прехапвам език.

– Много се разгорещих. Аз... държах се грубо с нея. Като пълен простак. Като кучи син. Тя се разстрои. Качи се горе и събра част от дрехите си в една чанта. Не знам какво точно взе, но по-късно видях, че четката ѝ за зъби я няма, и разбрах, че няма да се прибере. Предположих... реших, че ще отиде да спи при Тара. Случвало се е. Но само веднъж. Не беше непрекъснато така.

– Не тръгнах след нея – продължава той и отново не говори лично на мен. Прави признание. Той е от едната страна на изповедалнята, а от другата съм аз – анонимна, без лице. – Оставих я да излезе.

– Това в събота вечерта ли беше?

– Да. Тогава я видях за последен път.

Полицията разполага със свидетел, който я е видял. Или е видял жена с нейното описание да отива към гарата към седем и петнайсет, знам това от публикациите във вестниците. Тогава е забелязана за последно. Никой не си спомня да я е виждал на перона или във влака. В Уитни няма камери, а тези в Корли не са я засекли, макар вестниците да твърдят, че това не доказва нищо. Въпреки това Меган може да е била там, защото на гарата има доста непокрити от камерите места.

– Колко часа беше, когато решихте да ѝ се обадите.

Друга дълга пауза.

– Аз... отидох в кръчмата. В "Розата", ако я знаете. На Кингли Роуд, точно зад ъгъла. Трябваше да поохладя страстите, да подредя нещата в главата си. Изпих две бири, после се прибрах. Беше малко преди десет. Исках да ѝ дам време ди се успокои и да се върне. Но я нямаше.

– Значи сте ѝ се обадили към десет?

– Не. – Гласът му се снишава до шепот. – Не беше така. Вкъщи изпих още две бири. Гледах телевизия, после си легнах.

Припомням си ужасните скандали с Том и всички обиди, които съм му нанасяла след поредния запой. Помня как изскачах на улицата и крещях като луда, че не искам повече да го виждам. Той винаги ми се обаждаше, успокояваше ме и ме връщаше вкъщи.

– Представих си как седи в кухнята на Тара и ѝ обяснява какъв боклук съм. Затова я зарязах.

Зарязал я е. Звучи грубо и безотговорно, не съм изненадана, че не е разказал на полицията. Това не е онзи Cкот, когото си представях, когото познавам, онзи Скот, който застава зад Меган на терасата и слага огромните си ръце върху слабичките ѝ рамене, готов да я защити от всички и от всичко.

Не искам да слушам повече, искам да затворя, но той про- дължава да говори.

– Събудих се рано и веднага прегледах телефона си. Нямаше съобщения. Не се разтревожих... предположих, че спи, все още ядосана. След малко ѝ се обадих. Включи гласовата поща, но аз запазих спокойствие. Реших, че не е станала или просто ме игнорира. Не успях да открия номера на Тара, но имах адреса ѝ. Беше на визитната картичка на бюрото на Меган. Излязох и отидох у тях.

Задавам си въпроса, защо му е трябвало да ходи у Tapа, щом не се е тревожел, но не искам да го прекъсвам. Оставям го да говори.

– Отидох у Тара малко след девет. Трябваше да почакам докато ми отвори, но когато се появи, се изненада, че ме вижда. Беше очевидно, че съм последният човек, когото е очаквала да почука на вратата ѝ по това време на деня. Тогава разбрах, че Мегън не е била там. И си помислих... помислих си...

Гласът му секва и аз се намразвам заради съмненията си преди малко.

– Тара ми каза, че с Меган са се засекли на курса по пилатес в петък вечерта и след това не са се виждали. Toгава се изплаших.

Когато приключваме, затварям телефона и се замислям

Ако човек не го познава, ако не го е виждал с Меган, както аз съм ги виждала, много от казаното току-що звучи, меко казано, достоверно.

22 юли 2013, понеделник

Сутрин

Събудих се с разбъркани мисли. Спах добре, но сънувах кошмари и трябваше да положа усилия, за да се отърся от съня. Горещината се завърна и въздухът във вагона не достига, въпреки че е наполовина празен. Сутринта станах по-късно и нямах време да си взема вестник или да проверя новините в интернет. Сега се опитвам да вляза в сайта на Би Би Си през телефона, но ми отнема цяла вечност, докато страницата се зареди. В Нордкоут се качва мъж с айпад и заема мястото до мен. Той няма никакви проблеми със зареждането, отива директно в сайта на "Дейли Телеграф" и третата новина, изписана с големи черни букви, гласи: АРЕСТУВАН Е МЪЖ ВЪВ ВРЪЗКА С ИЗЧЕЗВАНЕТО НА МЕГАН ХИПУЕЛ.

Новината ме разтърсва и аз се навеждам силно напред, за да мога да прочета. Мъжът ме поглежда възмутено, почти обидено.

– Съжалявам – извинявам се аз. – Аз я познавам. Познавам изчезналата жена.

– Колко ужасно! – въздъхва мъжът – добре облечен и добре възпитан господин. – Искате ли да прочетете статията?

– Ако нямате нищо против – отвръщам с благодарност. – Моят телефон не зарежда нищо.

Той се усмихва любезно и ми подава таблета си.

Докосвам заглавието и статията излиза на екрана:

Вчера полицията е задържала трийсетгодишен мъж във връзка с изчезването на Меган Хипуел, двайсет и девет годишна жена от Уитни, която липсва от тринайсети юли, събота. От полицията не потвърдиха дали арестуваният е съпругът на госпожа Хипуел, Скот Хипуел, разпитан под подозрение в петък. В своето изявление тази сутрин говорителят на полицията каза: "Потвърждаваме, че имаме задържан по случая с изчезването на Меган Хипуел, но обвинения все още не са му повдигнати. Издирването на изчезналата продължава, както и работата по локализиране мястото на предполагаемото престъпление".

В този момент минаваме покрай къщата и влакът, като никога, не спира на семафора. Обръщам глава към прозореца, но твърде късно. Къщата вече е останала назад. Ръцете ми треперят, докато връщам айпада на мъжа до себе си. Той поклаща тъжно глава и казва:

– Много съжалявам.

– Тя е жива – казвам с треперещ глас, но дори и аз не вярвам. Сълзите напират в очите ми. Аз бях в дома му. Бях там. Седях срещу него на масата и гледах в очите му. И усетих нещо. Помня, че си помислих как огромните му ръце могат да ми прекършат врата като нищо, а щом могат това, още по-лесно ще прекършат този на дребничката крехка Меган. Спирачките изскърцват. Наближаваме Уитни и аз скачам от мястото си.

– Трябва да сляза – казвам на мъжа до мен, той ме поглежда изненадано, но кима и ми пожелава късмет.

Хуквам по перона и оттам се спускам по стъпалата срещу основния поток от хора. Вече съм на последното стъпало, когато се спъвам и един мъжки глас казва:

– Внимавай!

Не го поглеждам, защото очите ми са в ръба на циментовото стъпало, предпоследното. По него има петно от кръв. Нямам представа откога е тук. Може ли да е от миналата седмица? Може ли да е моята кръв? Или нейната? Може да са намерили кръв в къщата и затова са го арестували? Опитвам се да си спомня кухнята, хола. Онази миризма на антисептик, на болнично чисто. На белина ли беше? Не знам, не си спомням, помня само потта по гърба му и бирения дъх.

Изтичвам покрай подлеза, на ъгъла на Бленам Роуд, спъвам се, но продължавам напред. Бързам по тротоара, сдържайки дъха си, с наведена надолу глава. Най-после преодолявам страха си и я вдигам, но когато поглеждам към къщата, се оказва, че няма нищо за гледане. Пред входа няма микробуси, нито полицейски коли и това ме обърква отново. Как успяха да приключат толкова бързо с огледа на къщата? Ако са открили нещо, щяха още да са тук. Щяха да им трябват часове да надникнат навсякъде и да съберат всички улики. Забързвам крачка. Когато стигам до къщата, спирам и поемам дълбоко въздух. Завесите са спуснати и долу, и горе. Но пердетата на един от прозорците на съседната къща помръдват. Някой ме наблюдава. Заставам на прага и вдигам ръка. Не бива да съм тук. Нямам представа какво правя пред дома му. Просто исках да видя. Да разбера. А сега съм като в задънена улица. Не знам какво да правя – да тръгна срещу инстинктите си и да почукам на тази врата или да си тръгна. Обръщам се с намерение да си тръгна и в същия момент вратата се отваря.

Преди да реагирам, ръката му се изстрелва напред, хваща ме за рамото и ме дърпа към себе си. Устните му са стиснати на черта, очите му гледат диво. Той е отчаян. Изплашена и трепереща, отварям уста да извикам, но той ме вкарва в коридора и затръшва вратата зад мен.