Момичето от влака

АНА

22 юли 2013, понеделник

Сутрин

Том ме събуди рано с целувка и широка усмивка. Тази сутрин срещата му е по-късно, затова предложи да вземем Ийви и да закусим на нашето място, в барчето зад ъгъла. Там се срещахме в началото, когато започнахме да излизаме. Сядахме винаги до прозореца. Тя беше на работа в Лондон и нямаше опасност да мине оттам и да ни види, но въпреки това имаше тръпка – по някаква причина можеше да се върне по-рано, можеше да се почувства зле и да се прибере без време или да забрави важни документи и да дотърчи. Мечтаех за подобна ситуация. С цялото си сърце желаех един ден да се върне, да го види с мен и да разбере, че той вече не е неин. Странно е, като си помисля, че имаше време, когато очаквах с радост появата ѝ.

След изчезването на Меган избягвам да използвам този път – когато минавам покрай къщата ѝ, ме полазват тръпки, но това е единственият възможен начин човек да стигне до кафенето. Том върви малко по-напред и бута количката, пее никаква песничка на Ийви, разсмива я. Обожавам да излизаме тримата. Виждам как хората ни гледат и си представям каквo си казват на ум: "Какво красиво семейство!". И това ме изпълва с гордост, каквато не съм изпитвала досега.

И така, нося се аз в моя балон на щастието и вече стигам до номер петнайсет, когато вратата се отваря. В първия миг решавам, че халюцинирам, защото отвътре излиза тя. Тя – Рейчъл. Преминава прага, суети се няколко секунди пред входната врата, после ни вижда и заковава на място. Ужас! Усмихва ни се странно, по-скоро прави гримаса, и аз инстинктивно се спускам напред, изваждам Ийви от количка и я плаша с припрените си движения. Тя започва да плаче.

Рейчъл минава бързо покрай нас по посока към гарата.

Том вика след нея:

– Рейчъл!

Но тя продължава напред все по-бързо и по-бързо, почти се затичва, и ние оставаме да гледаме след нея. След малко Том се обръща към мен, вижда израза на лицето ми и казва:

– Хайде да се приберем.

Вечер

Когато се прибрахме, разбрахме, че са арестували някого във връзка с изчезването на Меган. Оказа се, че е някакъв непознат, психотерапевт, при когото е ходила на сеанси, аз никога не съм го чувала. Отдъхнах си, защото си представях вече какво ли не.

– Казах ти, че не може да е случайно – каза ми Том. – Никога не е непознат, нали? Всъщност, не знаем какво точно се е случило. Може да си е добре. Просто да е избягала с друг мъж.

– Тогава защо са арестували този човек?

Той сви рамене. Вече мислеше за друго, затягаше вратовръзката, оправяше сакото си, приготвяше се за среща с новия клиент.

– Какво ще правим? – попитах го аз.

– Да правим ли? – примига неразбиращо той.

– С Рейчъл. Защо беше тук? Защо е била в къщата на Xипуел? Може би... се е опитвала да влезе в нашата градина... като прескочи през съседските огради.

Том се изсмя.

– Съмнявам се. Все пак говорим за Рейчъл. Не я виждам да успее да прехвърли дебелия си задник през всичките тези огради. Нямам представа какво е правила там. Може да е била пияна и да е сбъркала къщата.

– Значи смяташ, че отново ще се опита да души наоколо?

Той поклати глава.

– Не знам. Виж, не се тревожи за това. Дръж вратите заключени. Ще ѝ се обадя и ще разбера какво прави тук.

– Мисля, че трябва да се обадим в полицията.

– И какво ще им кажем? Тя не е направила нищо...

– Не е правила нищо в последно време, освен ако не броим факта, че беше тук в нощта, когато Меган Хипуел изчезна – казах аз. – Трябваше много отдавна да съобщим за нея.

– Ана, стига – сложи той ръка на кръста ми. – Не мисля, че Рейчъл има нещо общо с изчезването на Меган. Но щом това те притеснява, ще говоря с нея.

– Но ти каза последния път...

– Знам – прекъсна ме той. – Знам какво казах.

Целуна ме и сложи ръка на колана на дънките ми.

– Нека да не намесваме полицията, ако не е абсолютно необходимо.

Обаче аз мисля, че е абсолютно необходимо. Не мога да спра да мисля за усмивката, която заигра по лицето ѝ, когато ни видя. Беше ехидна. Почти триумфална. Трябва да се махнем оттук. Да се отървем от нея.