Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

19 юли 2013, петък

Сутрин

Влакът в 8:04 е почти празен. Прозорците са отворени и след вчерашната буря въздухът пълни вагона с хладна свежест. Меган липсва от сто трийсет и три часа, а аз се чувствам много по-добре в сравнение с предишните месеци. Когато се събудих тази сутрин, се погледнах в огледалото и видях разликата: кожата ми е по-чиста, очите – по-бистри. Чувствам се някак по-лека. Знам, че не съм отслабнала дори и грам, но вече не съм задръстена отвътре. Чувствам се себе си. Каквато бях някога.

Скот не отговори на имейла ми. Прегледах новините в интернет и не намерих нищо за арест, затова реших, че са пренебрегнали информацията ми. Това ме разочарова, но всъщност трябваше да го очаквам. Гаскил ми се обади точно когато излизах от къщи. Попита имам ли възможност да дойда днес в управлението. За миг се изплаших, но после го чух да казва с тихия си приятен глас, че просто иска да погледна няколко снимки. Попитах го дали са арестували Скот Хипуел.

– Никой не е арестуван, госпожо Уотсън – отвърна той.

– Но онзи мъж, за когото писаха, че е под подозрение...

– Не мога да ви дам сведения по въпроса.

Гласът му е толкова успокояващ, толкова мил, че отново започвам да го харесвам.

Снощи прекарах вечерта на дивана в екипа си за джогинг с лист и химикалка в ръка. Направих списък на нещата, които трябва да свърша, нахвърлих и някои стратегии. Мога на пример да се завъртя из гарата на Уитни в пиковите часове и да потърся мъжа с червеникавата коса от събота. Мога да го поканя на едно питие и да видя докъде ще доведе това, да разбера видял ли е нещо и какво знае за вечерта. Проблемът е, че може да се натъкна на Ана и Том, те ще докладват на полицията и аз ще загазя още повече. Другата опасност е, че мога да изложа себе си на риск. Все още са налице доказателствата за физическа разправа, синините не са избледнели, цицината на главата ми не е спаднала. И не съм сигурна дали не ме е нападнал именно този мъж. Фактът, че ми с усмихна и махна с ръка, не означава нищо, може да е психопат. Не, не го виждам като психопат. Не мога да го обясня, но изпитвам симпатия към него.

Може да пробвам отново да се свържа със Скот. Но трябва да му дам причина да говори с мен, а се страхувам, че ако му кажа директно, каквото имам да казвам, ще си помисли че съм луда. Може дори да реши, че имам нещо общо с изчезването на Меган, и да се обади в полицията. Това ще бъде истинска катастрофа.

Мога да опитам с хипноза. Сигурна съм, че няма да помогне да си спомня, но въпреки това съм любопитна. А и няма да навреди, нали?

Все още седях и правех бележки по случая, когато Кати се прибра с Деймиън. Двамата бяха на кино. Явно остана доволна да ме види трезва, но беше и предпазлива, защото с нея не сме разговаряли нормално от вторник, когато дойде полицията. Казах ѝ, че не съм пила от три дни и бях възнаградена.

– Да знаеш колко се радвам, че се връщаш към нормални си живот! – изчурулика тя, сякаш знае какъв е нормалният ми живот, и ме прегърна.

– Онова, което казаха полицаите... беше недоразумение – казах аз. – Между нас с Том няма проблеми и не знам нищо за изчезналото момиче. Не бива да се тревожиш за това.

Тя ме прегърна още веднъж и направи чай и за двете. Реших да се възползвам от доброто ѝ настроение и да я запозная с положението в работата, но се отказах, не исках да развалям вечерта.

Тази сутрин тя все още беше в добро настроение и преди да изляза, ме прегърна отново.

– Толкова се радвам за теб, Рач – ми каза. – Доволна съм, че нещата ти се оправят. Бях започнала да се тревожа за теб.

После ми каза, че ще прекара уикенда с Деймиън, и аз веднага си помислих, че довечера мога да си пийна, без някой да ме съди.

Вечер

Горчивия вкус на хинина, ето какво обичам в изстудения джин с тоник. Тоникът трябва да е на "Швепс" и да е в стъклена бутилка, в никакъв случай в пластмасова. Не е правилно да пия тези готови бърканици, но нуждата ме кара. Знам, че не трябва да го правя, но цял ден си точих лигите. Не само заради предстоящата свободна вечер, но и от вълнението покрай изчезването на Меган. Адреналинът ми е скочил до небето. Вътрешно кипя, усещам иглички по кожата си.

Денят ми беше много добър. Тази сутрин прекарах един час насаме с детектив инспектор Гаскил. Щом пристигнах в управлението, веднага ме заведоха при него. Този път седнахме в кабинета му, не в стаята за разпити. Предложи ми кафе, аз приех и се изненадах, когато стана и ми го приготви лично. Има си чайник и нескафе, кутията стои върху хладилника в ъгъла на кабинета. Поднесе ми го и ми се извини, че няма захар.

Компанията му беше много приятна. Харесва ми как държи ръцете си, как мести нещата около себе си, въпреки че иначе не е много експресивен. Първия път не го забелязах, защото в стаята за разпити нямаше много вещи за местене. Тук, в кабинета, непрекъснато побутваше чашата, кутията с химикалки, бележника, подреждаше документите на спретнати купчинки. Ръцете му са широки, с дълги пръсти и добре поддържани нокти. Без пръстени.

Днес беше по-различно. Този път не се чувствах като запо- дозряна, като някоя, която той се опитва да хване в противоречие. Чувствах се полезна. И още по-полезна, когато разтвори една от своите папки, постави я пред мен и ми показа серия от снимки. На Скот Хипуел, на трима непознати за мен мъж и на Б. В първия момент се поколебах. Загледах се в снимка! И се опитах да свържа образа с мъжа, когото видях при нея онзи ден. Главата му беше наведена, когато я прегърна.

– Това е той – казах накрая. – Мисля, че е той.

– Сигурна ли сте?

– Той е.

Гаскил извади снимката от папката и я разгледа внимателно.

– Казахте, че сте ги видели да се целуват, така ли е? Mиналия петък? Преди една седмица?

– Да, точно така. В петък сутринта. Бяха отвън, в градината.

– И мислите, че не може да бъркате? Че не е просто... приятелска прегръдка и... така да се каже, платонична целувка?

– Не, не беше. Беше си истинска целувка. Беше... романтична.

Стори ми се, че виждам устните му да потрепват, да се разтварят лекичко в усмивка.

– Кой е този мъж? – полюбопитствах аз. – Той ли е... Mислите ли, че може да е с него сега? – Той не отговори, само поклати леко глава.

– Помогнах ли ви, инспекторе? Внесох ли някаква яснота?

– Да, госпожо Уотсън. Много ни помогнахте. Благодаря ни, че се отбихте.

Стиснахме си ръце. Той сложи лявата си ръка на дясното ми рамо и за миг ми се прииска да се обърна и да я целуна. Напоследък изпитвам такова желание към всеки, който ме докосне нежно. Като изключим Кати, разбира се.

Гаскил ме поведе към вратата и оттам в стаята пред кабинета му. Вътре имаше поне половин дузина полицаи. Един-двама ми хвърлиха коси погледи с припламнала в ъгълчето искра на интерес или на презрение, не можах да определя. Прекосихме помещението, излязохме в коридора, и тогава го видях. Вървеше срещу мен с Райли до себе си. Скот Хипуел. Тъкмо влизаше през главния вход. Беше навел глава, но това не ми попречи веднага да го позная. Вдигна поглед и кимна към Гаскил, после очите му се спряха на мен. Погледите ни се срещнаха за секунда и мога да се закълна, че ме разпозна. Спомних си онази сутрин, когато беше на терасата. Тогава погледна надолу към линията и аз реших, че гледа в мен. Разминахме се по коридора, толкова близо един до друг, че можех да го докосна. Беше красив отвън, но някак кух отвътре и навит като пружина, напрежението просто струеше от него. Стигнах до изхода и се обърнах да го погледна още веднъж, уверена, че очите му са върху мен, но се оказа, че тази, която ме гледаше, беше Райли.

После взех влака за Лондон и отидох в библиотеката. Прочетох всяка статия, свързана със случая, но не научих нищо повече. Потърсих психотерапевти в Ашбъри, но и тук ударих на камък – оказа се скъпо и без гаранции, че наистина помагат човек да възстанови паметта си. Но докато четях историите на хора, твърдящи, че са възвърнали спомените си чрез метода на хипноза, осъзнах, че се боя повече от успешен сеанс, отколкото от провал. Страхувам се не само от онова, което мога да науча за онази събота, но и от друго.

Не знам дали ще мога да понеса глупостите, които може да съм сътворила, думите, които съм казала, и лицето на Том, докато съм го правила. Страхувам се да разпръсна мрака.

Замислих се за Скот. Бих могла да му изпратя още еди имейл, но като че ли няма смисъл. Среща с детектив Гаскил тази сутрин ме убеди, че полицията гледа сериозно на показанията ми и ще ги има предвид. Засега ролята ми в тази история приключи и трябва да се примиря с това. Дано да съм им помогнала, защото не вярвам изчезването на Меган в същия ден, когато я видях с онзи мъж, да е просто съвпадение. Отварям второто кенче джин с тоник и докато гледам веселото подскачане на мехурчетата, с радост установявам, че цял ден не съм мислила за Том. До този момент. Мислих за Скот, за Гаскил, за Б., за мъжа във влака и чак тогава дойде ред на Том. Той зае незавидното пето място. Отпивам с чувството, че все пак имам какво да празнувам. Знам, че ще се оправя, знам, че ще бъда щастлива. Съвсем скоро.

20 юли 2013, събота

Сутрин

Никога няма да се науча. Събуждам се с усещането за грешка, за срам, и веднага разбирам, че съм направила нещо глупаво. Извършвам вечния, ужасен, до болка познат ритуал на припомняне. Какво съм направила този път? Изпратих имейл. Това е.

Снощи по някое време Том влезе в списъка с мъжете, към които проявявам интерес, затова му изпратих писмо. Лаптопът ми се оказва на пода до леглото, стои там и ме обвинява с присъствието си. Ставам и на път за банята стъпвам върху него. Навеждам се, пия вода директно от чешмата и се поглеждам укорително в огледалото.

Днес не изглеждам добре. Но три дни поред без пиене е добро начало и от днес спирам отново. Оставам под душа цяла вечност и постепенно намалявам топлата вода, правя я все по-хладка, докато стане напълно студена. Човек не може да влезе директно под студената струя, прекалено стресиращо е, направо брутално, но ако я изстудява постепенно, дори не забелязва. Студената вода успокоява кожата ми и притъпява болката от раната на главата и над окото.

Взимам лаптопа, слизам долу и си правя чай. Има някакъв, макар и минимален, шанс да съм написала писмо до Том и да не съм го изпратила. Поемам дълбоко въздух и влизам в пощенската си кутия. Виждам, че нямам съобщения, и си отдъхвам, но когато отварям папката с изпратени писма, го виждам. Писала съм му, само че той не ми е отговорил. Засега. Изпратила съм го малко преди единайсет вечерта, вече бях пила няколко часа. Сега адреналинът и еуфорията от алкохола са ме напуснали изцяло и нещата изглеждат ужасно. Отварям писмото и чета:

Би ли казал на жена си да спре да лъже полицията за мен? Доста подло, не мислиш ли? Да се опитва да ми навлече неприятности? Да казва на полицаите, че съм обсебена от нея и от грозното ѝ дете? Кажи ѝ да си гледа своята работа. Да ме остави на мира.

Затварям очи и пускам капака на лаптопа. Цялото ми същество се гърчи. Иска ми се да се смаля, да стана съвсем мъничка, толкова мъничка, че да изчезна. Освен че се свивам от срам, примирам и от страх, защото Том може да покаже писмото в полицията и тогава наистина ще загазя. Ако Ана събира доказателства, че съм вманиачена и искам да си отмъстя, този факт ще бъде ключов за досието ми. И защо ми трябваше да споменавам за детето? Какъв човек трябва да съм, за да го направя? Бога ми, не тая никаква омраза към него – не мога да мразя едно дете, което и да е, да не говорим за детето на Том. Не се разбирам. Не разбирам личността, в която съм се превърнала. Божичко, той сигурно ме ненавижда за това. Аз самата се ненавиждам – ненавиждам тази своя версия, версията, която пише такива писма. Тя няма нищо общо с мен, защото аз не съм такава. Аз не съм хейтърка. Не съм ли?

Опитвам се да не мисля за лошите времена, но в дни на днешния спомените изпълзяват от дълбините на съзнанието ми. Помня друга караница от онези към края на брака ни. Спомням си как се събудих след едно бурно парти, без да помня нищо. Том ми каза какво е станало, колко съм го засрамила, как съм обидила съпругата на негов колега, крещяла съм в лицето ѝ, че флиртува с мъжа ми. "Не искам да ходя повече никъде с теб – ми каза тогава. – Питаш ме защо не каня гости у нас, защо вече не ходим на ресторант. Наистина ли искаш да знаеш защо? Заради теб. Защото ме е срам от теб".

Грабвам чантата и ключовете и хуквам надолу по стълбата към супермаркета. Какво като няма още девет? Страх ме е и не искам да мисля за това. Ако взема няколко болкоуспокояващи кенчета, мога да се успокоя, да си легна и да спя цял ден. По-късно ще мисля за последствията.

Стигам до външната врата, ръката ми се доближава до дръжката и спира. Мога да се извиня. Ако се извиня сега може да спася нещо. Да го убедя да не показва писмото на Ана, нито на полицията. Няма да му е за пръв път да ме защитава от нея.

Миналото лято, когато отидох в дома на Том и Ана, нещата не се случиха точно така, както ги разказах на полицаите. Не звъннах на външната врата. Не знаех какво точно искам, и досега не знам с какви намерения съм отишла. Слязох надолу по алеята и прескочих оградата. Беше тихо. Не чувах нищо. Отидох до френския прозорец и надникнах вътре. Ана наистина спеше на дивана. Не я извиках, нито нея, нито Том. Не исках да я будя. Бебето не плачеше, спеше в люлката до майка си. Взех го и излязох навън, колкото можех по-бързо. Затичах се с него към оградата. То се събуди и започна да хленчи. Нямам представа какво си мислех, че правя. Не исках да го нараня. Стигнах до оградата, притиснала здраво детето към гърдите си. През това време то вече ревеше с пълно гърло, направо пищеше. Залюлях го, започнах да го подрусвам лекичко. В следващия момент чух друг звук. Влакът се задаваше. Обърнах се към къщата и видях Ана да лети към мен. Устата ѝ беше отворена като зейнала рана, устните ѝ се движеха, но аз не чух какво казва.

Грабна детето от ръцете ми с писък. Опитах се да избягам, но се спънах и паднах. Тя застана над мен, разкрещя се, каза ми да стоя надалече, иначе щяла да се обади в полицията. Звънна на Том, той се върна веднага и двамата седнаха в хола. Тя ревеше истерично, настояваше да се обадят в полицията, искаше да ме арестуват за отвличане. Том я успокои, започна да я моли да зареже работата и да ме пусне да си тръгна. Спаси ме от жена си, после ме закара до дома и преди да си тръгне, взе ръката ми. Реших, че е жест на съчувствие, на съпричастие, но той я стисна, и после още по-силно, И по-силно, докато не извиках. Тогава ми каза с червено от ярост лице, че ще ме убие, ако някога доближа дъщеря му.

Не знам какво съм искала да направя през онзи ден. И досега не знам. Стоя нерешително пред вратата, пръстите ми шарят нервно около дръжката. Прехапвам здраво устни. Знам, че ако пийна сега, за час-два ще се почувствам по-добре, но после ще стане по-лошо. Отпускам ръка, връщам се в хола и отново отварям лаптопа. Трябва да му се извиня. Да измоля опрощение. Отново влизам в пощата и виждам, че имам ново писмо. Но не от Том, а от Скот Хипуел.

Скъпа Рейчъл,

Благодаря ви, че се свързахте с мен. Не си спомням Меган да е споменавала името ви, но тя има много познати от галерията, а мен не ме бива много с имената. Бих искал да поговорим за онова, което знаете. Моля ви, обадете се възможно най-скоро на номер 97583123657.

Сърдечни поздрави,

Скот Хипуел

За миг си представям, че писмото е попаднало в кутията ми погрешка. Че е било предназначено за някого другиго. Но мигът отминава и аз си спомням. Помня, че седях на дивана, преполовила втората бутилка, и си мислех, че не искам ролята ми в тази история да приключи. Исках да съм там, да съм в самия център на събитията.

Затова му писах втори път.

Минавам от неговото към моето второ писмо и го прочитам:

Скъпи Скот,

Извинявайте, че ви пиша за втори път, но според мен е важно да поговорим. Не съм сигурна, че Меган е споменавала за мен – аз съм нейна приятелка от галерията – и някога живеех в Уитни. Мисля, че имам информация, която би ви заинтересувала. Моля ви, отговори ми на този адрес.

Рейчъл Уотсън

Изведнъж ми става горещо, стомахът ми се свива на топка. Вчера – трезва, на бистра глава и ясни мисли – реших, че трябва да приема фактите: ролята ми в тази история приключи. Но ангелите ме изоставиха и бях отново победена от алкохола и от личността, в която се превръщам под въздействието му. Пияната Рейчъл не вижда последствията от постъпките си, тя е или крайно експанзивна оптимистка, или обсебена от омраза. Тя няма минало, нито бъдеще. Тя съществува за момента. Пияната Рейчъл иска да бъде част от събитията и да убеди Скот да говори с нея, затова излъга. Аз излъгах.

Искам да прокарам остриетата на десетки ножове по кожата си, за да може болката да заглуши гласа на срама, но не съм достатъчно смела да го направя. Започвам да пиша на Том, пиша и трия, пиша и трия, търся начин да поискам прошка за казаното от мен миналата вечер. Ако ме накарат да запиша всяка грешка, за която трябва да се извиня на Том, ще излезе цял роман.

Вечер

Преди около седмица Меган Хипуел излиза от дома си на Бленам Роуд номер петнайсет и изчезва. Оттогава никой не я е виждал. От събота телефонът ѝ не е използван, нито кредитните ѝ карти. Когато прочетох това във вестника по-рано през деня, се разплаках. Толкова ме е срам от скритите ми помисли през тези дни! Меган не е загадка, която трябва да се разреши, не е красива неясна и безплътна фигура, която броди в мъглата в началото на някакъв филм на ужасите. Тя не е мистерия. Тя е реална.

Аз седя във влака на път за Уитни. Отивам в дома ѝ да се срещна със съпруга ѝ.

Трябваше да му се обадя. Грешката вече беше направена и нямаше как да игнорирам писмото му, защото щеше да се обади в полицията. Щеше ли? Аз щях, ако съм на негово място и някакъв непознат се свърже с мен, заявявайки, че има информация, а после изчезва. Като се замисля, може вече да се е обадил. Няма да се учудя, ако полицаите чакат да се появя на вратата му.

Седнала на обичайното си място, макар и не в обичайните дни, имам чувството, че стоя над пропаст и се опитвам да се задържа на ръба на стръмна скала. Същото беше и сутринта, докато набирах номера му. Струваше ми се, че пропадам в мрака, без да знам кога ще достигна дъното. Той говореше тихо, сякаш в стаята имаше още някой, който не биваше да чуе разговора ни.

– Може ли да се срещнем? Да поговорим лично? – попита ме той.

– Аз... не, не мисля...

– Моля ви!

Поколебах се за момент, после се съгласих.

– Моля ви, заповядайте у нас! Не сега... сега има хора. Довечера?

После ми даде адреса и аз се престорих, че го записвам

– Още веднъж благодаря, че се свързахте с мен – каза накрая и затвори.

Още докато се съгласявах, разбрах, че идеята не е добра. Онова, което знам за Скот, е от вестниците, а то е почти нищо. А нямам представа дали наученото от личните ми наблюдения е реално. Всъщност, не знам нищо за Скот. Знам нещо за Джейсън, но той – трябва непрекъснато да си напомням! – не съществува. Единственото сигурно нещо по това няма две мнения – е, че жена му липсва от две седмици и той сигурно е заподозрян. Знам още, че има мотив да я убие, защото видях онази целувка. Естествено, той може да не знае за нея, но... Ох, нещата са много объркани, но как да пропусна възможността да отида до къщата, която съм оглеждала стотици пъти от влака и от улицата? Как да пренебрегна възможността да мина през онази врата, да вляза и да седна в кухнята или на терасата, където съм ги виждала толкова често да седят?

Изкушението беше голямо. Сега седя във влака със скръстени ръце и ги стискам силно, за да спра треперенето. Като възбудено дете, въвлечено в приключение. Толкова се зарадвах, че най-после имам цел, че спрях да мисля за действителността, за Меган.

Сега обаче мисля само за нея. Трябва да убедя Скот, че я познавам... поне малко. Само така ще ми повярва, че съм я видяла с друг мъж. Ако си призная веднага, че съм излъгала няма да ми се довери. Затова се опитвам да си представя как влизам в галерията и сядам да си побъбрим на чаша кафе. Пие ли Меган кафе? Сигурно сме говорили за изкуство, за йога, за съпрузите си. Не знам нищо за изкуството и никога не съм практикувала йога. Нямам съпруг. А тя предаде своя.

Припомням си какво бяха казали за нея истинските ѝ приятели: "чудесна", "забавна", "красива", "сърдечна". Меган е направила грешка. Случва се. Никой от нас не е съвършен.