Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

16 юли 2013, вторник

71 Сутрин

Аз съм във влака в 8:04, но не отивам в Лондон, а в Уитни. Надявам се там да върна спомените си от онази вечер. Ще сляза на гарата, всичко ще ми се проясни и ще си спомня. Но няма да се обаждам на Том. Неудобно ми е, а и той беше пределно ясен. Не иска да има нищо общо с мен.

Меган все още я няма; изминаха повече от шейсет часа и изчезването ѝ вече се превръща в национална новина. Тази сутрин я прочетох в уебсайта на Би Би Си и в "Мейл онлайн", в другите медии също имаше по няколко думи.

Копирах статиите от Би Би Си и "Мейл" и сега ги нося със себе си. От тях разбрах следното.

Меган и Скот са се скарали в събота вечерта. Един съсед твърди, че е чул викове. Скот признава, че са се карали, но си е помислил, че жена му е отишла да спи при своята приятелка Тара Епстийн, която живее в Корли.

Но Меган не е стигнала до дома на Тара. Приятелката ѝ казва, че за последен път са се видели в петък следобед на курса по пилатес. (Знаех си, че Меган ходи на пилатес.) Според госпожа Епстийн "тя изглеждаше, както обикновено. Беше в добро настроение, искаше да организира нещо специално по повод трийсетия си рожден ден през следващия месец".

Има и свидетел, видял я да отива към гарата в седем и петнайсет в събота вечерта.

Меган няма роднини в този район. Родителите ѝ са починали.

Тя е безработна. Преди време е държала малка артгалерия в Уитни, но през април миналата година е затворила (знаех си, че Меган е свързана с изкуството).

Скот е специалист по информационни технологии и работи като частен консултант. (Не мога да повярвам, че Скот е айти консултант!)

Меган и Скот са женени от три години и живеят на Блекнам Роуд от януари 2012.

По данни на "Дейли Мейл" къщата им струва 400000 хиляди долара.

От прочетеното разбирам, че нещата стоят зле за Скот, не само заради кавгата, а защото нещата обикновено стоят така: когато стане нещо лошо с жена, полицията търси вината първо в съпруга или в приятеля ѝ. Но в този случай следователите не знаят каква е пълната картина. Подозират съпруга, защото нямат представа за любовника. И аз може би съм единственият човек, който знае, че такъв съществува.

Бъркам в чантата и търся хартия. Намирам една касова бележка за две бутилки вино и на гърба ѝ правя списък на вероятните обяснения за изчезването на Меган Хипуел:

1. Избягала е с любовника си. Оттук нататък ще го обозначавам с буквата Б.

2. Б я е наранил.

3. Скот я е наранил.

4. Напуснала е мъжа си и е отишла да живее другаде.

5. Някой различен от Скот и Б я е наранил.

Първата възможност ми се струва най-вероятна, четвъртата ѝ съперничи, защото Меган е самостоятелна и независима жена. В това съм сигурна. Щом има връзка, може да е решила да остане за малко сама, да прочисти мислите си, да претегли всички за и против. Петото предположение набира най-малко точки, защото убийството на непознат не е често срещано явление.

Цицината на главата ми пулсира. Не мога да спра да мисля за скандала, на който бях свидетел или си представях, че съм видяла в събота вечерта. А може би съм го сънувала... Когато влакът минава покрай къщата на Меган и Скот, поглеждам натам. Толкова съм развълнувана! Толкова ме е страх! Прозорците на номер петнайсет отразяват ярките утринни лъчи и приличат на невиждащи очи.

Вечер

Сядам на мястото си и в същия момент телефонът ми звъни. Кати е и аз я оставям на гласовата поща.

Тя ми оставя съобщение: "Здравей, Рейчъл, обаждам се да се уверя, че всичко при теб е наред". Тревожи се за мен заради онази работа с таксито. "Исках да ти се извиня за вчера... когато ти казах да си тръгнеш. Не трябваше да го правя. Прекалих. Виж, можеш да останеш, колкото поискаш". Дълга пауза и после: "Ще ми се обадиш, нали? И си ела директно вкъщи, не се отбивай в кръчмата".

Нямам и намерение. Виж, на обяд ми се пиеше. Направо ми се плачеше за едно след случилото се в Уитни тази сутрин. Но не пих, исках умът ми да е бистър. Отдавна не е имало причина да пазя ума си бистър.

Тази сутрин пътуването ми до Уитни беше повече от странно. Сякаш бяха минали векове от предишното ми отиване, въпреки че минаха само няколко дни. Видя ми се съвсем различно място, различна гара в различен град. Аз също бях по-различна от онази, която отиде там в събота вечерта. Днес бях трезва и уверена, хиперчувствителна към звуците, светлината и цветовете, явно заради страха да не ме разкрият.

Днес бях нарушител, защото сега това е територията на Ана и Том, на Меган и Скот. Аз съм външната. Не принадлежа на това място, но в същото време всичко ми е до болка познато. Минах по бетонните стъпала на гарата и покрай будка за вестници, излязох на Роузбери Авеню, отидох до разклона и оттам надясно, към арката, водеща до подлеза под железопътната линия, после наляво по Бленам Роуд – тесен трилентов път, от двете му страни красиви викториански къщи с тераси. Все едно че се прибирах у дома, и не просто в някакъв дом, в дома от детството ми, изоставен преди много, много години. Имах чувството, че изкачвам толкова позната стълба, че знам точно коя дъска ще изскърца. Близостта с това място не е просто в главата, тя е в костите ми. Тази сутрин, докато минавах покрай черната уста на подлеза, краката ми забързаха. Не беше нужно да им нареждам специално, защото винаги минавам тази част от пътя по-бързо. Навремето всяка вечер, когато се прибирах, особено през зимата, забързвах, и за всеки случай хвърлях поглед надясно. Нито веднъж не съм виждала някой да стои там, нито тогава, нито сега, и въпреки всичко замръзнах на място, когато тази сутрин погледнах в тъмното и внезапно видях себе си. Видях се няколко метра по-навътре, опряна в стената, с ръце на главата и покрита с кръв.

Стоях там и сърцето ми биеше тревожно в гърдите, хората преминаваха покрай мен на път за гарата, някои от тях се обръщаха да ме огледат, но аз стоях и не помръдвах. Нямах представа... нямам представа и сега има ли нещо реално в тези странни видения. Защо съм минавала през подлеза онази вечер? Каква причина съм имала да слизам долу, където е тъмно, влажно и вони на урина?

Обърнах се и тръгнах обратно към гарата. Не исках да оставам там, не исках да ходя до дома на Меган и Скот. Исках да се махна. Нещо лошо се е случило долу, знам го със сигурност.

Купих си билет, изкачих стълбите и отидох бързо в другия край на перона. Докато вървях, образите отново проблеснаха като светкавици в съзнанието ми. Този път не съм в подлеза, а на стъпалата. Спъвам се в едно от тях, един мъж ме хваща за ръката и ми помага. Мъжът от влака с червената коса. Виждам го, картината е неясна, но няма съмнение, че е той. Помня, че се засмях – на себе си или на нещо казано от него. Беше много учтив, това също го помня. Почти. После се случи нещо лошо, но мисля, че не е свързано с него.

Качих се на влака и отидох в Лондон. Влязох в библиотеката и седнах в компютърната зала да търся нова информация за Меган. В "Телеграф" намерих кратко съобщение, че "мъж около трийсетте помага на полицейското разследване". Сигурно е Скот. Не вярвам, че може да ѝ е сторил нещо. Сигурна съм, че не би могъл. Виждала съм ги заедно и знам, че се обичат. В съобщението е поместен и телефонният номер, на който можеш да се обадиш, ако имаш някаква информация по случая. Реших да се обадя по пътя към дома от уличен телефон. Ще им кажа за Б. И за онова, което видях от влака.

Телефонът ми звънва в момента, когато влизаме в Ашбъри. Отново е Кати. Горкото момиче, наистина се тревожи за мен.

– Рач? Във влака ли си? Прибираш ли се? – пита загрижено.

– Да, пътувам – отвръщам аз. – След петнайсет минути съм у дома.

– Полицията е тук, Рейчъл – казва тя и аз изстивам вътрешно. – Искат да говорят с теб.

17 юли 2013, сряда

Сутрин

Меган все още липсва, а аз излъгах полицията – и не веднъж, а много пъти. Докато се прибирах миналата вечер, паниката ме победи и аз полудях напълно. Опитах се да убедя самата себе си, че са дошли заради инцидента с таксито, но беше ясно, че няма такава вероятност. Вече бях говорила с пътния полицай – вината беше доказано моя. Явно ставаше дума за събота вечерта. Трябва да съм направила нещо. Сторила съм нещо ужасно и после да съм го изтрила от съзнанието си.

Знам, знам, че звучи невероятно. Какво толкова бих могла да направя? Да отида до Бленам Роуд и да нападна Mеган Хипуел, после да скрия тялото ѝ и да забравя за всичко"! Глупости. Наистина, пълни глупости, но това, което зная със сигурност, е, че в събота се случи нещо. Разбрах го, когато погледнах в тъмния тунел под железопътната линия и кръвта във вените ми се вледени.

Черните петна в паметта не са рядкост и не се появяват само когато се прибираш омаян от кръчмата или когато на можеш да си спомниш какво точно сте си говорили в ресторанта. Но сега е различно. Тук имаме тотална загуба. Губят ми се часове и не мога да си спомня абсолютно нищо.

Том ми купи една книга по този въпрос. Не беше много романтично, просто му писна сутрин да слуша колко много съжалявам за снощи, без да знам за какво. Мисля, че искаше да проумея какви поражения нанася алкохолът и докъде, мога да стигна. Беше написана от лекар, но не съм убедена в акуратността ѝ. Авторът твърдеше, че загубата на спомени не е просто забравяне на случилото се, а липса на памет, на спомен, който да забравиш. Според неговата теория човек е в такова състояние, че кратковременната му памет просто не е в състояние да функционира. В такова състояние човек не се държи, както обикновено. Той реагира на последното нещо, което си мисли, че се е случило, но понеже не може да задържа спомени, всъщност не знае кое е последното наистина случило се нещо. В книгата имаше много вицове и истории за изпаднали в безпаметност пияници, извършили невероятни тъпотии. Имаше една история за някакъв тип от Ню Джърси. Напил се на парти за Четвърти юли, после се качил в колата си и поел по магистралата срещу движението. След няколко километра се блъснал в един микробус със седем пътници. Микробусът избухнал в пламъци и шестима от хората загинали. Пияният останал незасегнат. Винаги остават незасегнати. И нямал спомен, че изобщо се е качвал в колата си.

А някакъв друг човек, този път от Ню Йорк, излязъл от бара, качил се в колата и отишъл пред къщата, където е израснал. Намушкал с нож хората вътре, съблякъл всичките си дрехи, качил се в колата, прибрал се у дома и си легнал. На следващата сутрин се събудил в ужасно състояние, без да знае къде са му дрехите и как се е прибрал вкъщи. Всичко му се изяснило, когато полицаите дошли и му казали, че е посякъл двама души без никаква причина.

Така че, може да звучи нелепо, но е възможно, и докато се прибера вкъщи, вече бях убедила себе си, че по някакъв начин съм съпричастна към изчезването на Меган.

Полицаите седяха на дивана в хола, единият беше над четирийсетте, с цивилни дрехи, а другият – по-млад – с униформа и акне по врата. Кати стоеше до прозореца и чупеше пръсти. Изглеждаше потресена. Полицаят стана. Мъжът с цивилните дрехи – много висок и леко прегърбен – ми подаде ръка и се представи като инспектор Гаскил. Каза ми и първото си име, но не го помня. Не бях концентрирана. Едва дишах.

– За какво става дума? – извиках към тях. – Случило ли се е нещо? Нещо с майка ми? С Том?

– Всички са добре, госпожо Уотсън, просто искаме да си поговорим с вас за случилото се в събота вечерта – каза Гаскил.

Чувала съм такива неща по телевизията, там разпитват заподозрените по този начин. Просто не изглеждаше реално. Инспекторът искаше да знае какво съм правила в събота вечерта. Какво, мамка му, правих в събота вечерта?

– Трябва да седна – казах и детективът ме покани с жест да заема неговото място на дивана до Пъпчивия врат.

Кати пристъпваше от крак на крак, дъвчейки долната си устна. Направо не беше на себе си.

– Добре ли сте, госпожо Уотсън? – попита ме Гаскил и посочи към раната над окото ми.

– Блъсна ме едно такси – отвърнах бързо. – Вчера след обед. В Лондон. Отидох до болницата да ме зашият. Можете да проверите.

– Добре, ще проверим – каза той с леко кимане. – Та, разкажете ни за съботата.

– Отидох до Уитни – започнах аз, опитвайки се да говоря спокойно, без заекване.

– По каква работа?

Пъпчивия врат извади бележник и химикалка и се приготви да пише.

– Исках да се видя със съпруга си.

– О, Рейчъл! – въздъхна Кати.

Инспекторът не ѝ обърна внимание.

– Предполагам, че имате предвид бившия си съпруг. Том Уотсън, нали?

Да, все още нося неговото име. Просто беше по-удобно. Не се наложи да сменям кредитните си карти, нито имейл адреса и паспорта, такива неща.

– Така е. Исках да го видя, но после реших, че идеята не е добра, затова се прибрах.

– По кое време беше това?

Гласът на Гаскин беше равен, а лицето му – бял лист, без грам емоция. Докато говореше, устните му едва мърдаха. Драскането на химикалката на Пъпчивия врат по листа се смеси с пулсирането на кръвта в слепоочията ми.

– Беше към... Мисля, че беше към шест и половина. Не знам, мисля, че стигнах дотам с влака в шест.

– И се прибрахте в... колко?

– Някъде около седем и половина. – Вдигнах поглед и срещнах очите на Кати и по израза им разбрах, че знае. Знаеше, че лъжа. – Може да е било и малко по-късно. Може би към осем... Да, всъщност, сега си спомням. Прибрах се малко след осем.

Кръвта плъзва към лицето ми. Ако този човек не може да схване, че лъжа, значи мястото му не е в полицията.

Инспекторът се обърна, издърпа един от прибраните под масата в ъгъла столове и го обърна към себе си с бърз, почти яростен жест. Постави го директно срещу мен, на разстояние от няколко крачки, седна, кръстоса ръце на коленете си и наклони глава на една страна.

– Добре – кимна към мен, – тръгнали сте в шест. Следователно сте били в Уитни към шест и половина. И сте се върнали около осем, което означава, че сте напуснали Уитни в седем и половина. Така ли да го разбирам?

– Да, мисля, че е така – отвърнах, изчака няколко секунди, явно очакваше допълнителни обяснения. Помислих си да кажа, че съм влязла в някакво заведение, но това беше тъпо, защото можеше да се провери. Щеше да ме попита в кое заведение съм била и дали съм говорила с някого, и аз щях да блокирам. Докато обмислях какво още мога да му кажа, изведнъж осъзнах, че всъщност не съм го питала защо иска да знае къде съм била в събота вечерта. Само по себе си това звучеше подозрително. И ме правеше да изглеждам виновна за нещо.

– Говорихте ли с някого? – попита той, сякаш прочел мислите ми. – Отбивали ли сте се в някакви магазини, барове...?

– Говорих с един мъж на гарата. – Казах го силно, триумфално някак, сякаш има огромно значение. – Защо ме питате за събота? Станало ли е нещо?

Инспектор Гаскил се облегна назад.

– Сигурно сте чули, че е изчезнала една жена от Уитни, жена, която живее на Бленам Роуд, само няколко врати от бившия ви съпруг. Обиколихме целия район, питахме наред дали си спомнят да са я виждали тази вечер, дали са видели и чули нещо необичайно. И по време на разследването изникна вашето име. – Той замълча за момент, оставяше думите му да достигнат до съзнанието ми. – Онази вечер са ви видели на Бленам Роуд горе-долу по същото време, когато госпожа Хипуел, изчезналата жена, е напуснала дом си. Госпожа Ана Уотсън ни каза, че ви е видяла на улицата близо до дома на семейство Хипуел, недалеч от собствената ѝ къща. Твърди, че сте се държали странно и сте я разтревожили. Толкова много сте я разтревожили, че имала намерение да звънне в полицията. Сърцето ми запърха като птичка в клетка. Не можех да кажа нищо, защото виждах себе си, виждах се да се влача в подлеза с окървавени ръце. Окървавени ръце. Сигурно от моята кръв? Трябва да е била моята. Погледнах към Гаскил видях очите му приковани в моите, и разбрах, че трябва бързо да кажа нещо, за да го спра, да не му дам възможност да прочете мислите ми.

– Не съм направила нищо – избъбрих на един дъх. – Нищо. Просто... исках да се видя със съпруга си...

– Бившия ви съпруг – поправи ме повторно той, извади една снимка от джоба на сакото си и ми я показа. Беше на Меган. Взрях се в нея и дълго време не отместих поглед. Стори ми се направо невероятно да видя "на живо" тази съвършена блондинка, която наблюдавах дни, не, месеци наред, чийто живот ежедневно градях, разграждах и отново градях в съзнанието си. Снимката беше стандартна, за паспорт, виждаше се само главата ѝ. Чертите на Меган се оказаха малко по-остри, отколкото си ги представях, не толкова изтънчени, като на образа в главата ми. – Госпожо Уотсън! Виждали ли сте тази жена?

Не можех да кажа нищо. Не бях сигурна. Наистина не си спомням.

– Не мисля – отвърнах тихо.

– Не мислите? Но може и да сте я видели?

– Аз... не съм сигурна.

– Пихте ли някакъв алкохол в събота, госпожо Уотсън? – попита ме той. – Пили ли сте нещо, преди да отидете в Уитни?

Горещата вълна ме заля отново.

– Да.

– Госпожа Уотсън... Ана Уотсън... каза, че когато ви е видяла пред дома си, ѝ се е сторило, че сте пияна. Пияна ли бяхте?

– Не – казах и задържах поглед върху очите на инспектора, за да не срещна погледа на Кати. – Пийнах няколко чашки след обяда, но не бях пияна.

Гаскил въздъхна. Изглеждаше искрено разочарован. Погледна към Пъпчивия врат, после към мен. Бавно, преднамерено бавно стана на крака и избута стола на мястото му под масата.

– Бихте ли се обадили, ако си спомните още нещо за онази вечер, госпожо? Каквото и да е – каза и ми връчи визитна картичка.

После кимна мрачно към Кати и докато се приготвяше да си върви, аз се отпуснах тежко на дивана. Сърцето ми започна да забавя лудешкия си ритъм, но в следващия момент забърза отново, когато го чух да ме пита:

– Работите в пиар агенция, нали? В "Хънтингтън Уайтли"?

– Да – смънках под носа си. – В "Хънтингтън Уайтли".

Но той ще провери и ще разбере, че лъжа. Не трябва да го оставям да разбира всичко сам. Трябва да му кажа.

Ето това ще направя тази сутрин. Ще отида в полицията и ще изясня нещата. Ще му разкажа всичко: че изгубих работата си преди месеци, че в съботната вечер бях доста пияна и нямам представа в колко часа съм се прибрала. Ще му кажа и онова, което трябваше да споделя още вчера: че гледа в грешна посока. Трябва да знае, че Меган Хипуел е имала любовна връзка.

Вечер

В полицията мислят, че си измислям, че съм психически нестабилна и съм ходила да бройкам съпруга си. Само ycложних положението си, не мисля, че помогнах и на Скот, каквото беше намерението ми. Защото той има нужда от помощта ми. Ясно е, че полицаите го подозират, а аз не вярвам че може да ѝ причини нещо лошо. Познавам го. Колкото и да е налудничаво, знам, че е така. Виждала съм ги заедно. Той не би могъл да я нарани.

Добре де, да помогна на Скот не беше единствената причина да отида в полицията. Трябваше да се оправя с лъжите които наговорих вчера. С лъжата, че работя в "Хънтингтът Уайтли".

Отне ми цяла вечност да събера смелост и да вляза в упра-влението. Десетина пъти бях на ръба да се обърна и да се върна вкъщи, но в крайна сметка престъпих прага. Попитах дежурния полицай мога ли да говоря с инспектор Гаскил и той ми показа претъпканата чакалня, където стоях близо час преди да дойдат и да ме вземат. В този момент вече се потях и треперех, сякаш ме водеха към ешафода. Оставиха ме в друга стая, по-малка и по-задушна от първата, без прозорци и бе въздух. Останах там около десетина минути, преди най-после Гаскил и някаква жена, също в цивилно облекло, да се появят. Гаскил ме поздрави любезно; изглежда не се изненада от посещението ми. Представи ме на своята колежка, детектив, сержант Райли, по-млада от мен, висока, слаба, с тъмна коса и доста симпатична. Лицето ѝ имаше лисичи черти.

Тримата седнахме около една маса и замълчахме. Те се втренчиха в мен с очакване.

– Спомних си онзи мъж – започнах колебливо. – Казах ви, че на гарата имаше един мъж. Мога да го опиша. – Райли повдигна леко едната си вежда и се намести на стола си.

–Беше средно висок, добре сложен, с червеникава коса. Спънах се по стълбите и той ме хвана за ръката.

Гаскил се наведе напред, сложи лакти на масата и подпря брадичката си с ръце.

– Беше облечен... Мисля, че носеше синя риза.

Това не е вярно. Наистина имаше мъж и той беше с червеникава коса, помня, че ми се усмихваше – или ми се присмиваше, – докато пътувахме във влака. Мисля, че слезе на Уитни и може би сме си разменили няколко думи. Възможно е също да съм се спънала на стъпалата. Имам спомен от това, но не мога да кажа със сигурност за събота вечерта ли се отнася или за друг ден и друго време. Толкова пъти съм се спъвала в какви ли не стълби. И нямам представа как е бил облечен.

Детективите не се впечатлиха особено от разказа ми. Райли кимна неопределено с глава. Гаскил свали ръце от устата си и ги остави на бюрото с дланите нагоре.

– Добре – каза той. – Това ли ви накара да дойдете чак дотук, госпожо Уотсън?

В гласа му нямаше гняв, по-скоро ме окуражаваше да продължа. Почувствах, че мога да говоря с него. Можех да му се доверя.

– И... вече не работя в "Хънтингтън Уайтли" – изплюх камъчето най-накрая.

– О!

Той се облегна назад, видимо заинтригуван.

– Напуснах преди три месеца. Моята съквартирантка... всъщност тя ми е наемодателка... не знае. Не съм ѝ казала. Защото си търся друга работа. Не искам да ѝ казвам, защото ще се разтревожи за наема. Имам малко заделени пари, мога да си го плащам, но... Както и да е, вчера ви излъгах за работата си и искам да се извиня.

Райли също се облегна назад и ми се усмихна хладно.

– Значи, вече не работите за "Хънтингтън Уайтли". Не работите никъде, нали? Вие сте безработна. – Кимнах. – Нямате договор за работа?

– Не.

– И... вашата съквартирантка не е забелязала, че не xодите на работа всеки ден?

– Аз ходя. Искам да кажа, че... не отивам в офиса, но пътувам до Лондон, както правех и преди, излизам по същото време, за да... за да не разбере. – Райли и Гаскил се спогледаха. Той отново заби поглед в мен, между очите му се появи лека гънка.

– Знам, че звучи странно... – започнах, но замлъкнах в средата на изречението, защото всичко звучи не просто странно, звучи откачено, когато го кажеш на глас.

– Ясно. Значи се преструвахте, че ходите на работа всеки ден? – попита Райли.

Веждите ѝ се сключиха, сякаш се тревожеше за мен. Сякаш се чудеше дали да не се обади в лудницата да ме приберат. Не казах нищо. Не помръднах.

– Мога ли да попитам защо напуснахте работа, госпожо Уотсън?

Нямаше смисъл да лъжа. Дори и да не бяха провери историята на осигурителния ми номер преди разговора, се със сигурност щяха да го направят.

– Уволниха ме – отговорих.

– Уволнили са ви – повтори Райли с нотка на удовлетворение. Явно точно такъв отговор бе очаквала. – И защо уволниха?

Въздъхнах леко и потърсих помощ при Гаскил.

– Това важно ли е за вас? – погледнах към него. – Има ли значение защо са ме уволнили?

Гаскил не каза нищо, зачете се в някакви бележки, сложени пред него от Райли, и с нищо не показа отношението си. Райли смени темата.

– Госпожо Уотсън, искам да ви попитам за събота вечерта. – Отново погледнах към Гаскил: "Вече говорихме за това", но той не вдигна глава от бележките.

– Добре – отвърнах и несъзнателно вдигнах ръка към скалпа си, разтревожена за раната.

– Кажете ми защо отидохте на Бленам Стрийт онази вечер. Защо искахте да говорите с бившия си съпруг?

– Не мисля, че това ви влиза в работата – отвърнах и преди тя да успее да каже нещо, продължих: – Може ли да получа чаша вода?

Гаскил стана и излезе от стаята, което не беше очакваният резултат. Райли мълчеше, просто ме гледаше. Устните ѝ все още носеха спомена от усмивката. Не можах да издържа погледа ѝ и забих очи в масата. Знам, че това е тактика. Тя мълчеше, за да ми стане толкова неудобно, че да кажа нещо, дори и да не искам.

– Исках да обсъдя с него някои въпроси – казах тихо. – Лични работи.

Това прозвуча надуто и неискрено.

Райли въздъхна. Прехапах устни, твърдо решена да не ги отворя, докато Гаскил не се върне в стаята. В мига, когато той се появи и сложи чашата с вода пред мен, Райли попита:

– Лични работи ли казахте?

– Да, точно така.

Райли и Гаскил си размениха погледи, не разбрах дали бяха пълни с раздразнение или смях. Усетих вкус на пот по горната си устна и посегнах към водата. Миришеше на метал. Гаскил прелисти документите пред себе си, после ги избута встрани, сякаш бе приключил с тях или показваше, че каквото и да има в тях, то не го интересува.

– Госпожо Уотсън, настоящата съпруга на... бившия ви съпруг, госпожа Ана Уотсън, изрази загриженост за вас. Каза ни, че сте я тормозили, тормозили сте и съпруга ѝ, често сте посещавали дома им без покана и веднъж... – Гаскил отново придърпа бележките към себе си, но Райли го прекъсна.

– Веднъж сте влезли в къщата им и сте отвлекли детето, новороденото им момиченце.

В центъра на стаята се отвори черна дупка и ме погълна.

– Това не е вярно – казах. – Не съм отвличала... Не стана така. Не съм... не съм я отвличала.

Това ме изкара извън релси. Разтреперих се, заплаках. Казах, че искам да си тръгна. Райли избута стола си, стана, побутна Гаскил и излезе от стаята. Гаскил ми подаде салфетка.

– Можете да си тръгнете по всяко време, госпожо Уотсън. Да ви припомня ли, че вие сама дойдохте да говорите с нас? – усмихна ми се извинително той.

В този момент ми се прииска да взема ръката му и да я стисна, но не го направих, защото щеше да изглежда налудничаво

– Мисля, че имате какво още да ми кажете – каза той и заради това "ми", вместо "ни" го харесах още повече.

– Може би искате да си отдъхнете малко – продължи той, стана и ме насочи към вратата, – да се поразтъпчете, да xaпнете нещо. Когато сте готова, елате отново и ще ми разкажете всичко.

Реших да забравя за цялата работа и да се прибера вкъщи Тръгнах към гарата, готова да обърна гръб на всичко, но се замислих за тези мои пътувания с влака, за това движение напред-назад по линията, за всекидневното минаване покрай къщата на Меган и Скот. Ами ако не я открият? Цял живот ще се питам и ще се чудя (осъзнавам, че не е много вероятно, но въпреки това) дали казаното от мен нямаше да ѝ помогне! Какво ще стане, ако обвинят Скот само защото не са знаели за Б.? Какво, ако в момента тя е в дома на Б., завързана в мазето, с кървящи рани? Или заровена в градината му?

Затова направих, както ми каза Гаскил, – купих си сандвич с шунка и кашкавал от един магазин на ъгъла на улицата и отидох до единствения парк в Уитни – жалко парче земя заобиколено от строени през трийсетте години на миналия век къщи с голямо, почти изцяло асфалтирано игрище. Седнах на една пейка до изхода и се загледах в майките и детегледачките, подвикващи към децата да не лапат пясък от пясъчника, да не се бият и така нататък. Преди няколко години мечтаех за същото. Мечтаех да дойда тук, не да хапна някой сандвич в почивката между два разпита в полицията, а да разходя собственото си бебе. Обмислях каква количка да купя, представях си туровете из "Тротърс" и Центъра за ранно обучение, откъдето щях да го снабдя с прекрасни дрехи и играчки. Виждах се как седя тук, подрусвайки собственото си щастие в собствения си скут.

Но това не стана. Нито един лекар не можа да ми обясни защо не можах да забременея. Бях млада, здрава и докато опитвахме, не пиех много. Спермата на Скот беше активна и обилна. Просто не стана. Никога не съм изпитвала агонията на помятането. Не забременях и толкова. Направихме един опит ин витро, можехме да си позволим само толкова. Всички ни предупреждаваха, че ще бъде неприятно и по-вероятно неуспешно, и се оказаха прави. Но никой не ни предупреди, че това ще ни съсипе. Стана точно така. Всъщност, съсипа мен, а после аз съсипах и двама ни.

Ако си бездетна, няма как да промениш това. Не и ако си на трийсет. Приятелите ни имаха деца, приятелите на нашите приятели имаха деца, накъдето се обърнех, виждах бременни родилки и партита за първи рождени дни. И всеки питаше: майка ми, приятелите, колегите в работата. Кога ще дойде и твоят ред? В един момент този въпрос стана постоянна тема на неделните обеди не само между Том и мен, а между всички близки. Какво правим по въпроса, какво трябва да направим, наистина ли мислиш, че е добра идея да си сипеш втора чаша вино? Все още бях млада, все още имаше достатъчно време, но неуспехът ме покри като покров, превзе ме, придърпа ме към себе си и аз изгубих надежда. По онова време се възмущавах от факта, че всички го виждаха като моя грешка, но предвид скоростта, с която успя да забремени Ана, явно проблемът не е бил в Том. Тогава си мислех, че трябва да си поделим вината, но се оказа, че всичко е било заради мен.

Лapa, най-добрата ми приятелка от университета, роди две деца за две години: първо момче, после момиче. Не ги харесвах. Не исках дори да чувам за тях. Не ги исках около себе си и, естествено, след известно време Лара спря да говори с мен. В службата имаше едно момиче, веднъж ми разказа, съвсем нехайно, сякаш говореше за операция от апандисит или вадене на зъб, че скоро била направила аборт с лекарства и не било толкова травматизиращо, колкото по операционен път. Тя знаела, защото била изпитала и втория начин още в университета. Повече не ѝ проговорих, дори не я поглеждах. Обстановката в офиса стана тягостна и хората забелязаха.

Том не усещаше нещата по същия начин. Като начало вината не беше негова, а и той нямаше такава нужда от деца, каквато изпитвах аз. Искаше да бъде баща, наистина, сигурна съм, че мечтаеше за деня, когато щеше да рита футбол в градината със сина си или да носи дъщеря си на рамене в парка, но смяташе, че животът ни е прекрасен и така. Щастливи сме, ми казваше, защо просто не се насладим на щастието си? И постепенно започна да се дразни. Не разбираше как е възможно да ти липсва нещо, което никога не си имал и как е възможно да тъгуваш за него.

Чувствах се изолирана в мъката си. Превърнах се в самотница, затова започнах да пия. Първо по малко, после малко повече, и от цялата работа станах още по-самотна защото никой не искаше да се занимава с пиян човек. Постепенно започнах да губя почвата под краката си и пиех. Или пък пиех и затова губех почва под краката си. Обичах paботата си, но кариерата ми не можеше да се нарече бляскава. Дори и да беше, хайде да бъдем откровени: все още жените са оценявани главно заради две неща – външния им вид и ролята им на майки. Аз не съм хубава и не мога да имам деца. В какво ме превръща това? В нищожество.

Разбирам, че нямам право да търся причината за зависимостта си в това. Не мога да обвиня родителите си или детството, нямам чичо насилник, не ми се е случвало нищо ужасно. Вината си е изцяло моя. Така или иначе, щях да имам проблеми с алкохола. Винаги съм обичала да пия. Не станах по-тъжна, а тъгата е доста отегчително нещо – и за тъжния човек, и за всички около него. И така, от прекаляваща с пиенето се превърнах в алкохоличка, а от това няма нищо по-отегчително.

Сега съм по-добре. На тема деца, имам предвид. Пооправих се, откакто останах сама. Трябваше да направя нещо. Прочетох много книги и статии по въпроса и осъзнах, че е нужно да приема истината и да направя нещо за себе си. Има различни стратегии за справяне с тази ситуация, има надежда. Ако се стегна и престана да пия, имам възможност да осиновя дете. А и не съм навършила още трийсет и четири – нищо не се знае. Сега съм по-добре, отколкото преди две години, когато зарязвах количката с продуктите и напусках магазина, ако наоколо имаше много деца и майки; тогава не бях в състояние да отида в парка, да седна близо до детска площадка и да наблюдавам как дундестите хлапета се спускат по пързалката. В най-лошите моменти, когато гладът за дете беше просто непоносим, ми се струваше, че губя ума си.

И може би го изгубих за известно време.

В деня, за който стана въпрос в полицията, може би наистина не бях на себе си. Този ден ме ужили нещо, което Том каза. Направо ме пусна по пързалката. Не, не го каза, а го написа. Същата сутрин го прочетох във фейсбук. За мен не беше нещо неочаквано. Знаех, че тя ще роди, той ми беше казал, а и аз я бях виждала, бях видяла онези розови транспаранти в детската стая и беше ясно, че скоро ще се случи, ала мислех за детето като за нейно. До деня, когато видях снимката. Той държеше новородената си дъщеря, гледаше надолу към нея и се усмихваше. Отдолу бе написал: "Ето за какво е цялата врява. Никога не съм изпитвал такава любов. Това е най-щастливият ден в живота ми". Представих си как го пише, знаейки, че аз ще го видя, ще прочета тези думи и те ще ме убият. Но въпреки това ги бе написал. Не му е пукало. Родителите не се интересуват от нищо, освен от децата си. Те са центърът на тяхната вселена. Те са всичко, за което си заслужава да се живее. Никой друг не е важен, няма значение; дали страда, или се радва, той просто не съществува за тях.

Страшно се ядосах. Направо побеснях. Може би съм искала да си отмъстя. Да им покажа колко много страдам и колко истинска е мъката ми. Не знам. Но сглупих.

След няколко часа се върнах в полицията. Попитах има ли възможност да поговоря насаме с Гаскил, но той заяви, че иска Райли да присъства. Харесвам го, но след това започнах да го харесвам по-малко.

– Не съм нахлула в дома им – започнах нервно. – Просто отидох там. Исках да говоря с Том. Но когато позвъних, никой не отвори...

– Тогава как влязохте? – попита ме Райли.

– Вратата беше отворена.

– Външната врата е била отворена?

Въздъхнах.

– Не, разбира се. Плъзгащата се врата отзад, която води към градината.

– А как се оказахте в градината?

– Прескочих оградата. Знаех пътя...

– Значи сте прескочили оградата, за да влезете в дома на бившия си съпруг?

– Да. Ние слагахме... Отзад винаги имаше резервен ключ! Криехме го на определено място, в случай че някой от нас си изгуби своите или ги забрави. Но не съм влизала с взлом. Просто исках да говоря с Том. Помислих си, че... звънецът може да не работи.

– Станало е през деня в работен ден, нали? Защо решихте, че бившият ви съпруг ще си е вкъщи? Обадихте ли му се по телефона?

– Господи! Ще ме оставите ли да говоря? – извиках, а тя поклати глава и ми се усмихна по онзи начин, сякаш ме познава, сякаш може да прочете мислите ми.

– Прескочих оградата – продължих, опитвайки се да намаля децибелите, – и почуках на стъклото на вратата, която беше леко отворена. Никой не дойде. Подадох глава и изпиках Том. Отново никой не се появи, но чух детски плач. Влязох и заварих Ана...

– Госпожа Уотсън ли?

– Да. Госпожа Уотсън спеше на дивана. Бебето беше в подвижната количка и плачеше, направо пищеше със зачервено лице... изглежда беше плакало дълго.

Докато разказвах, ми дойде наум, че трябваше да им кажа как съм чула бебето да плаче още от улицата и затова съм влязла през задната врата. Така нямаше да изглеждам абсолютна маниачка.

– Бебето е плачело, майка му е била там и не се е събудила, така ли е, госпожо? – попита Райли.

– Да.

Райли подпря лакти на бюрото и покри устата си с ръце, така че не виждах ясно изражението ѝ, но усетих, че не ми вярва. Знаеше, че лъжа.

– Взех го, за да го успокоя. Това е всичко. Взех го, защото исках да спре да плаче.

– Не, това не е всичко, защото когато Ана се е събудила, вие не сте били там, нали? Били сте в градината до оградата, близо до железопътната линия.

– Тя не спря да плаче веднага – казах. – Започнах да я люлея, но не млъкваше, затова излязох навън с нея.

– До железопътната линия?

– В градината.

– Имахте ли намерение да сторите нещо лошо на детето?

Скочих на крака. Мелодраматично е, знам, но исках да ги накарам да разберат... да накарам Гаскил да разбере колко абсурдно е подобно предположение.

– Не искам да слушам подобни обвинения. Дойдох да ви кажа за онзи мъж. Дойдох да помогна. А вие... в какво всъщност ме обвинявате? За какво?

Гаскил остана спокоен, не се впечатли много. Даде ми знак да седна и каза:

– Госпожо Уотсън, другата... госпожа Уотсън – Ана – спомена името ви при разпита на съседите на Меган Хипуел. Каза ни, че и в миналото сте се държали странно, като обезумяла. По този повод ни разказа за инцидента с детето. Обясни ни, че сте подложили на тормоз и нея, и съпруга ѝ, и продължавате непрекъснато да се обаждате в дома им. – Той погледна за момент в бележките пред себе си. – И все през нощта. Отказвате да разберете, че с брака ви е свършено...

– Това просто не е истина!

Да, упорствах и да, звънях на Том от време на време, но не всяка нощ, това си е чисто преувеличаване. Започнах да подозирам, че Гаскил изобщо не е на моя страна, и отново ми се доплака.

– Защо не променихте името си? – попита ме Райли.

– Моля?

– Все още използвате фамилията на бившия си съпруг. Защо? Ако някой ме зареже заради друга жена, веднага ще поискам да се отърва от името му. Със сигурност нямаше да искам да споделям едно име със заместничката си.

– Аз не съм толкова дребнава.

Всъщност съм ужасно дребнава. Побърквам се от мисълта, че тя също е Уотсън.

– Да, изобщо не сте. И пръстенът... онзи на верижката около врата ви. Това сватбеният ви пръстен ли е?

– Не – излъгах аз. – Той е... беше на баба.

– Наистина ли? Добре. От всичко казано мога да заключа както и самата Ана Уотсън ни каза, че не желаете да продължите напред и отказвате да приемете, че бившият ви съпруг си има ново семейство.

– Не виждам...

– ... какво общо има това с Меган Хипуел? – завърши тя изречението вместо мен. – Имаме сведения, че вечерта, когато тя е изчезнала, вие – нестабилна личност с упорито пиянство сте била забелязана на улицата, където живее тя. Имайки пред вид приликата между Меган и госпожа Уотсън...

– Изобщо не си приличат – извиках, възмутена от предположението.

Джес няма нищо общо с Ана. Меган няма нищо общо с Ана.

– И двете са руси, слаби, дребни жени с бяла кожа...

– И съм нападнала Меган Хипуел, мислейки, че е Ана? Това е най-глупавото нещо, което съм чувала – извиках, но онази буца в гърлото ми започна отново да тупти. Всичко случило се в събота вечерта продължава да тъне и мрак.

– Знаехте ли, че Ана Уотсън и Меган Хипуел се познават? – попита ме Гаскил и ченето ми увисна.

– Какво? Не, те не се познават.

Райли се усмихна за момент, после стана сериозна.

– Да, познават се. Меган е гледала известно време детето на семейство Уотсън... – тя погледна към бележките си. – Било е през август и септември миналата година.

Не знам какво да кажа. Не мога да си го представя. Меган в дома ми. С нея. С нейното дете.

– Тази рана на устната ви... И тя ли е от инцидента с таксито онзи ден? – попита ме Гаскил.

– Да. Сигурно съм я прехапала, когато паднах.

– Къде стана този инцидент?

– В Лондон. На Теобалдс Роуд. Близо до "Холбърн".

И какво правехте там?

– Моля?

Защо бяхте в центъра на Лондон?

Свих рамене.

– Вече ви казах – отвърнах хладно. – Съквартирантката ми не знае, че изгубих работата си. Затова всяка сутрин отивам в Лондон, обикалям библиотеките, търся си работа, работя по сивито си.

Райли поклати глава. Вероятно в знак на недоверие. Или на учудване. Как може някой да стигне дотам?

Избутах стола назад, готова да си тръгна. Достатъчно с мъченията. Изкараха ме някаква идиотка, побъркана жена. Дойде време да изиграя коза си.

– Нямам представа защо ми говорите всичко това – казах. – Мисля, че имате много по-сериозна работа, например да разследвате изчезването на Меган Хипуел. Сигурно вече сте говорили с любовника ѝ. – Никой от тях не отвори уста. Просто седяха и ме зяпаха. Не очакваха такова нещо. Не знаеха за него. – Или още не сте разбрали? Меган Хипуел имаше любовник – казах триумфално и тръгнах към вратата. Гаскил ме спря. Придвижи се тихо и изненадващо чевръсто и преди да хвана дръжката на вратата, застана пред мен.

– Мислех, че не познавате Меган Хипуел – каза той.

– Не я познавам – отвърнах и се опитах да мина покрай него.

– Седнете и обяснете – блокира пътя ми той.

Тогава им разказах какво съм видяла от влака, колко често съм наблюдавала Меган да седи на терасата и да се пече на слънце или да пие сутрешното си кафе. Казах им, че миналата седмица я видях с мъж, който очевидно не беше съпругът ѝ и че той я целуна.

– Кога беше това? – попита остро Гаскин. Изглеждаше ядосан, може би защото си мислеше, че е трябвало да го кажа веднага, вместо цял ден да ги занимавам със себе си.

– В петък. Петък сутринта.

– Значи в деня преди да изчезне, сте я видели с друг мъж –обобщи Райли и затвори рязко папката пред себе си.

Гаскил се облегна на стола си, изучавайки лицето ми. Тя беше убедена, че си измислям. Той се колебаеше.

– Можете ли да го опишете? – попита ме той.

– Висок, с тъмна коса...

– Хубав ли беше? – прекъсна ме Райли.

Издух бузи и изпуснах въздуха.

– По-висок е от господин Хипуел. Знам, защото съм ги виждала заедно, имам предвид Джес и... извинете, Меган и Скот Хипуел. Този мъж беше по-слаб, с по-тъмна кожа. Стори ми се, че е азиатски тип.

– Можете да определите етноса му през прозореца на влака? – учуди се Райли. – Много впечатляващо. Между другото, коя е Джес?

– Моля?

– Споменахте някоя си Джес.

Усетих как се изчервявам.

– Не, не съм – поклатих глава.

Гаскил стана от стола и ми подаде ръка.

– Мисля, че това е достатъчно. – Поех ръката му, игнорирах Райли и се обърнах към вратата. – Искам да ви предупредя да не ходите на Бленам Стрийт, госпожо Уотсън. И не се свързвайте с бившия си съпруг, освен ако не е нещо важно. Не доближавайте госпожа Уотсън и детето ѝ.

Във влака по пътя за вкъщи, докато анализирам всички неща, които се объркаха днес, с изненада установявам, че не се чувствам толкова гадно, колкото би трябвало. Замислям се и се сещам защо е така: снощи не съм пила и сега също нямам желание да пия. Така е, защото съзнанието ми е заето – за пръв път от много време – с нещо различно от личното ми нещастие. Имам цел. Или поне имам нещо, което да ме разсейва.

18 юли 2013, четвъртък

Сутрин

Тази сутрин, преди да се кача във влака, купих три вестника. Меган липсва вече четири дни и пет нощи и историята заинтригува всички медии. Очаквано "Дейли мейл" са най-бързи, успели са да намерят нейна снимка по бикини, но освен това са ѝ направили най-подробен профил.

Меган Милс е родена през 1983 година в Рочестър, на десетгодишна възраст тя и родителите ѝ се преместват в Кингс Лин, Норфолк. Меган била умно и отворено дете, талантлива художничка, красива и малко дива. Станала още по-буйна след смъртта на по-големия ѝ брат Бен, с когото били много близки. Той загинал на деветнайсетгодишна възраст в катастрофа с мотоциклет. Тогава Меган била на петнайсет. Три дни след погребението избягала от дома. Арестувана е два пъти – веднъж за кражба и веднъж за проституция. "Мейл" ме информира, че по това време връзката ѝ с родителите била прекъсната напълно. След няколко години и двамата починали, без да се помирят с дъщеря си. (Докато чета, ми става мъчно за Меган. Въпреки всичко тя не е много по-pазлична от мен. И тя е била изолирана и самотна.)

На шестнайсет години се преместила да живее при своя приятел в къщата му до Холкам в Норфолк. Нейна приятелка от училище разказва: "Той беше по-възрастен, музикант или нещо подобно. Взимаше наркотици. Когато двамата се събраха, спряхме да се виждаме". Името на приятеля ѝ не е дадено, следователно не са го намерили. Може дори да съществува. Приятелката от училище може да си измисля само за да види името си във вестника.

След това журналистката прескача няколко години и в следващия момент Меган вече е на двайсет и четири, живее Лондон и работи като сервитьорка в един ресторант в северната част на града. Там се запознава със Скот Хипуел, независим айти специалист, приятел на управителя на ресторанта. Двамата се влюбват. След "кратка, но интензивна връзка" сключват брак. Тогава тя е на двайсет и шест, а той на трийсет.

Следват още няколко цитата, единият е от Тара Епстийн, приятелката, с която Меган е трябвало да прекара вечерта, когато изчезва. Тя твърди, че Меган е "прекрасно момиче което изглеждало "много щастливо". "Скот не би я наранил казва тя. – Той я обича с цялото си сърце". Всичко казано от нея е абсолютно клише. Онова, което ме заинтригува, думите на един от художниците, излагали картини в нейната галерия, някой си Раджеш Гуджрал, който казва, че Меган е "чудесна жена, забавна, красива и с остър ум, независима личност с топло сърце". Имам чувството, че Раджеш си е падал по нея. Прочитам и още едно изказване от човек на име Дейвид Кларк, "бивш колега" на Скот, който казва: "Меган и Скот са страхотна двойка. Двамата са много щастливи и влюбени един в друг".

Следва информация за хода на разследването, но казаното от полицията е равно на нула: били говорили с "определен брой свидетели", работели "по няколко версии". Единственият интересен коментар е на инспектор Гаскил, който заявява, че двама мъже помагат на полицията в тяхното разследване. Повече от сигурна съм, че и двамата са заподозрени. Единият сигурно е Скот. Може ли другият да е Б? И дали Б. не е Раджеш?

Толкова се захласвам във вестниците, че забравям да обърна обичайното внимание на пътуването. Имам чувството, че току-що сме тръгнали, когато влакът спира на обичайното си място срещу червената светлина на семафора. В градината на Скот има хора – пред задната врата виждам двама униформени и ми се завива свят. Открили ли са нещо? Намерили ли ли са я? Има ли заровено тяло в градината, или е скрито под дъските в къщата? Не мога да спра да мисля за онези дрехи до железопътната линия, което е глупаво, защото ги видях, преди Меган да изчезне. Плюс това, дори някой да ѝ е направил нещо, това със сигурност не е Скот. Няма как да е Скот, той е луд по нея, няма човек, който да не го казва.

Днес денят е мъглив, времето се обърна, небето е оловно-сиво, плашещо. Не виждам какво става в къщата, няма как, и това ме довежда до отчаяние. Не мога да стоя настрани,за добро или за лошо, аз съм част от всичко това. Трябва да разбера какво става.

Но имам план. Първо, трябва да проуча има ли някакъв ничии да си върна паметта и да си спомня какво се случи в събота. Ще отида до библиотеката, ще проуча въпроса и ще открия може ли хипнозата да ми помогне, възможно ли е наистина да възстановя изгубените часове. Второ – и аз мисля, че е много важно, защото полицията изглежда не ми повярва, когато им казах за любовника, – трябва да се свържа със Скот Хипуел. Трябва да му кажа. Той заслужава да знае.

Вечер

Влакът е пълен с мокри до кости от дъжда хора. От дрехите им се издига пара и се кондензира по прозорците. Миризмата от телата им, от парфюма и праха за пране се носи в наведените им надолу мокри глави. Надвисналите над нас страховити облаци от тази сутрин натежаваха и потъмняваха все повече и накрая небето изригна като в мусонна буря. Точно когато хората напуснаха работните си места, дъжд плисна изведнъж, обърна се в порой и превърна пътищата в реки, които изпълниха метростанциите и гарите с отварящи и затварящи чадърите си мъже и жени.

Сутринта не си взех чадър, затова съм мокра от глава до пети, сякаш някой е излял пълна кофа с вода върху мен. Памучният панталон залепва за бедрата ми, а светлосинята блуза прозира смущаващо. През целия път от библиотеката до гарата тичах, притиснала чантата до гърдите си, за да скрия, каквото мога, и по някаква причина намерих това забавно – има нещо смешно в изненадания от пороен дъжд човек. Докато стигна до Грейс Ин Роуд, вече се смеех толкова силно, че едва успявах да си поема въздух. Не си спомни кога за последно съм се смяла така.

Сега обаче не се смея. Щом си намерих място, веднага извадих телефона и проверих новините по случая "Меган Хипуел". Онова, от което се страхувах, вече е факт. "В полицейския участък на Уитни е разпитан трийсет и пет годишен мъж по подозрение във връзка с изчезването на Меган Хипуел, изчезнала от дома си от събота вечерта". Това е Скот. Сигурна съм. Мога само да се моля да е прочел имейла ми, защото разпит под подозрение е сериозно нещо. То означава, че го мислят за извършител на престъпление. Но, разбира се, още нищо не е категорично. Може изобщо да няма престъпление и Меган да си е добре. От време на време през съзнанието ми минава мисъл, че може да си е жива и здрава, да седи на някой хотелски балкон с изглед към морето, вдигнала крака на парапета, и да държи чаша с освежаваща напитка.

Тази картина ме обнадеждава и едновременно с това ме разочарова, а разочарованието ме кара да се чувствам зле. Честно, не ѝ желая злото, въпреки че изневери на Скот, въпреки че разби илюзиите ми за съвършената двойка и това ме ядоса. Не. Разочарована съм, защото се чувствам част от тази загадка и вече не съм просто момичето във влака, пътуващо напред-назад без цел и посока. Искам Меган да се върне жива и здрава. Наистина. Но не още.

Тази сутрин изпратих на Скот имейл. Лесно намерих адреса му. Пуснах името му в Гугъл и открих www. shipwellconsulting.co.uk – рекламният сайт, където предлага "айти консултации и уебуслуги за бизнес организации и организации с идеална цел". Разбрах, че е той, защото бизнес адресът му се оказа и домашният му адрес.

Изпратих му кратко съобщение:

Скъпи Скот,

Казвам се Рейчъл Уотсън. Двамата не се познаваме, но много бих искала да говоря с теб във връзка със съпругата ти. Нямам информация за местонахождението ѝ и не знам какво ѝ се е случило, но знам нещо, което би могло да ти помогне. Ако не искаш да говориш с мен, ще те разбера, но ако все пак решиш, уведоми ме на този имейл адрес.

Сърдечни поздрави,

Рейчъл

Нямам представа дали ще се свърже с мен, аз сама не бих го направила, ако съм на негово място. И той, като полицията, сигурно си мисли, че съм побъркана, някаква откачалка, прочела за инцидента във вестника. Ако са го арестували, няма как да разбера дали е имал възможност да прочете писмото ми. Но трябваше да опитам.

И сега съм отчаяна, просто ми иде да се разплача. Не мога да видя нищо през тълпата от хора, но дори и да можех, този път влакът не спира, продължава директно напред и не ми оставя никаква възможност да надникна от другата страна на линията и да видя дали дъждът не отмива някое важно доказателство. Може би в момента изчезват завинаги решаващи улики. Петна от кръв, отпечатъци, фасове от цигари с нечие ДНК по тях. Толкова ми се пие, че усещам вкуса на виното в устата си. Представям си в детайли как алкохолът се влива във вените ми и ми замайва главата.

Пие ми се като на смок и в същото време не ми се пие, защото ако издържа и днес, ще станат три дни без алкохол а аз не мога да си спомня кога за последно се е случва да не пия три дни поред. Вкусът на виното е отчетлив, примесен с още нещо, с вкус на отдавна забравена упоритост. Някога имах волята да пробягам десет километра преди закуска и да карам седмици наред с 1300 калории на ден. Това беше едно от нещата, които Том обичаше у мен. Наричаше ме "моята упорита женичка", "моята желязна воля." Спомням си как при една караница, малко преди края, когато нещата между нас се бяха влошили съвсем, той си изпусна нервите и извика: "Какво стана с теб, Рейчъл? Кога стана толкова слабохарактерна?".

Не знам. Не знам кога и не знам къде отиде волята ми, не си спомням кога съм я изгубила. Мисля, че с времето се изпари парче по парче и накрая изчезна напълно.

Влакът забавя ход, спирачките пищят тревожно на сигнала пред гарата в Уитни. Вагонът се изпълва с шум, правостоящите пътници се блъскат, спъват се един в друг, настъпват се и се извиняват шепнешком. Вдигам глава и погледът ми попада право в очите на мъжа от събота вечерта, онзи, червенокосият, който ми помогна, когато се спънах. Той не трепва, невероятно сините му очи не помръдват от моите. Така се стряскам, че изпускам телефона си. Навеждам се, вдигам го и отново го търся, този път предпазливо, не директно. Обхождам вагона с поглед, изтривам запотения прозорец с лакът, надниквам навън и чак тогава поглеждам към него. Той ми се усмихва и навежда леко главата си настрани.

Лицето ми пламва, не знам как да реагирам на усмивка му, защото нямам представа какво означава. Може би е "О, здрасти, помня те отпреди". Или е "А, ето я онази досадница, която падна по стълбите, след като ми наговори куп простотии". Или е нещо друго? Не знам, но като се замисля, в съзнанието ми се оформя картина: аз се спъвам на стъпалата, падам и след миг го чувам да казва: "Добре ли си, скъпа?".

Обръщам се и отново се заглеждам през прозореца. Усещам погледа му върху себе си и ми се ще да се скрия, да изчезна. Влакът поема напред и след секунди влиза в гарата на Уитни, хората сгъват вестниците, прибират солети, бонбони и телефони, тръгват към изхода, пробивайки си път с лакти и рамене, и заемат позиции до вратата. Отново се обръщам и въздъхвам облекчено – той тръгва към вратата и слиза от влака.

Изведнъж се сещам. Каква идиотка съм! Трябва да стана и да го последвам. Трябва да говоря с него. Може би знае каквo се е случило онази вечер или какво не се е случило. Може би ще попълни някои места в черната дупка. Ставам от мястото, но обхваната от колебание, не помръдвам. Вече е късно, вратите ще се затворят всеки момент. Аз съм в средата на вагона. Няма да имам време да си пробия път през тълпата и да стигна до тях. Чува се сигнал, те се затварят и влакът потегля. Все още права, се обръщам и поглеждам през прозореца. Мъжът от събота стои на ръба на перона под дъжда и ме гледа, докато отминавам.

И сега, колкото повече наближавам дома, толкова повече се ядосвам на себе си. На път съм да сляза в Нордкоут да сменя влаковете, да се върна в Уитни и да го намеря. Идеята е глупава и много рискована, предвид предупреждението на Гаскил да стоя далеч от онзи район, но вече ми дойде до гуша да се питам какво стана онази вечер. Няколко часа (признавам, доста изморителни) търсене в Гугъл тази сутрин потвърдиха онова, което вече подозирах: хипнозата не помага за възвръщането на спомени при пълна загуба на паметта. Както разбрах от предишната статия ние не съхраняваме спомени от този момент, защото ням какво да си спомним. Това е, и винаги ще си остане черна дупка в съзнанието ми.