Момичето от влака

АНА

18 август 2013, недели

Сутрин

Незнайно защо изведнъж ми става смешно. Червена и плув- нала в пот, Рейчъл стои в градината ми и ме убеждава, че трябва да се махнем. Ние трябва да се махнем.

– Къде ще отидем? – питам, когато си поемам дъх, а тя просто ме гледа и мълчи. – Никъде не отивам с теб.

Ийви започва да скимти, да се дърпа и аз я пускам на земята. Кожата на лицето ми все още пари и боли от търкането тази сутрин под душа. Устните, бузите и езикът ми са възпалени.

– Кога ще се върне? – пита тя.

– Доколкото знам, няма да е скоро.

Всъщност, нямам представа кога ще се върне. Понякога прекарва целия ден на стената за катерене. Поне аз си мислех, че е там. Но вече не знам.

Знам само, че си взе сака с екипа и няма да мине много време, преди да открие, че телефонът го няма.

Имах намерение да взема Ийви и да отида за известно време при сестра ми, но това, което ме притеснява, е телефонът. Ами ако някой го намери? От тази страна на линията непрекъснато ремонтират, някой от работниците може да го намери и да го предаде в полицията. А по него има мои отпечатъци.

После реших, че няма да е толкова трудно да го намеря и да го върна обратно, но ще се наложи да изчакам, докато се стъмни, за да не ме види никой.

Осъзнавам, че Рейчъл продължава да говори, задава ми въпроси, но аз не я слушам. Толкова съм уморена.

– Ана – продължава тя и се приближава към мен, черните ѝ очи търсят моите, – някога срещала ли си се с някого от тях?

– С кого?

– С приятелите му от армията. Някога запознавал ли те е с тях? – Поклащам глава. – Не го ли намираш за странно?

В същия момент ми идва наум, че странното е друго. Странното е да се появи в градината ми в неделя сутрин.

– Защо да е странно? – отвръщам. – Те са част от друг живот. Както и ти. Както трябваше да бъдеш, но някак си все не можем да се отървем от теб.

Виждам я как се свива като ударена и настъпвам.

– Какво правиш тук, Рейчъл?

– Ти знаеш, Ана – отговаря тя. – Усещаш, че нещо... не е наред.

И ме поглежда загрижено, сякаш се тревожи за мен. При други обстоятелства щеше да е трогателно.

– Искаш ли кафе? – питам и тя кима.

Приготвям кафето и двете сядаме на верандата в пълна, почти приятна тишина.

– Какво искаш да ми кажеш, Рейчъл? – започвам аз. – Че приятелите на Том от армията не съществуват? Че си ги е измислил? И че всъщност е някъде с друга жена?

– Не знам – отвръща тя.

– Рейчъл? – Тя ме поглежда и аз виждам в очите ѝ страх. – Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

– Срещала ли си се някога със семейството на Том? – продължава с въпросите тя. – С майка му и баща му?

– Не. Те не си говорят. Спряха да го търсят, защото му се сърдят, че се раздели с теб и заживя с мен.

Тя поклаща глава.

– Това не е вярно. Аз също не съм ги виждала. Никога. Те не ме познават, защо ще се сърдят, че ме е зарязал?

Изведнъж усещам тъпа болка в главата, точно в задната част на черепа. Опитвам се да го задържа в себе си още от мига, когато чух гласа ѝ по онзи телефон, но сега всичко тръгва нагоре и избухва.

– Не ти вярвам. Защо ще ме лъже за това?

– Защото лъже за всичко.

Ставам и се отдалечавам от нея. Не искам да я слушам, защото знам, че е така. Мисля, че винаги съм го знаела, знаел съм, че Том лъже. Но в миналото лъжите му ме устройваха.

– Много го бива, нали? – казвам бавно. – Близо година не можа да усетиш измамата. Не си подозирала нищо през цялото време, докато се срещахме и се чукахме до умопобъркване в онази къща на Кренам Стрийт.

Тя преглъща и прехапва силно устни.

– Ами... Меган?

– Знам, че са имали връзка. – Думите ми звучат странно, за пръв път ги произнасям на глас. Той ми изневери. Той ми изневери! – Знам, че това ти носеше удоволствие, но нея я няма и вече няма значение, нали?

– Ана...

– Имаха връзка. И толкова. Нищо друго. Това не означава, че...

– Я е убил?

– Не го казвай – изписквам за моя изненада. – Не го казвай пред детето ми.

Давам на Ийви закуската ѝ за десет часа и тя я изяжда без пререкания, за пръв път от седмици. Като че ли разбира, че сега имам други тревоги. Обожавам я за това. Когато отново излизаме навън, ме обзема неизмеримо спокойствие, въпреки че Рейчъл е все още тук, стои в дъното на градината до оградата и наблюдава преминаващия влак. След малко разбира, че съм тук и се връща при нас.

– Ти обичаш влаковете, нали? – казвам ѝ аз. – Аз ги мразя. Просто ги ненавиждам.

Тя ми се усмихва леко и аз забелязвам, че има дълбока трапчинка на лявата си буза. Не мисля, че съм я виждала досега, всъщност, не съм я виждала да се усмихва. Никога.

– Ето още една лъжа – казва тя. – Том ми каза, че обичаш тази къща, че тук всичко ти харесва, дори и влаковете. Каза ми, че никога не си мислела да търсиш друго място за живеене, искала си да се преместиш тук, въпреки че двамата сме живели в къщата.

Поклащам глава.

– Защо ще те лъже за къщата? Това са пълни глупости. От две години се опитвам да го накарам да я продаде.

– Защото той това прави, Ана – свива рамене тя. – Непрекъснато лъже.

Причернява ми пред очите. Слагам Ийви на коленете си и тя сяда кротко и доволно. Явно ѝ се доспива от слънцето.

– Значи всички тези телефонни обаждания... – започвам колебливо. Сега всичко придобива смисъл, – не са били от теб. Знам, че и ти си се обаждала, но някои от тях...

– ... са били от Меган. Предполагам, че е било така.

Сега разбирам. През цялото време съм мразила грешната жена. Това не означава, че започвам да харесвам Рейчъл повече. Докато я гледам – разтревожена, добронамерена, трезва, – виждам каква е била някога, разбирам какво е харесал в нея и защо я е обичал, и започвам да я ненавиждам още повече.

Поглеждам към часовника. Минава единайсет. Той излезе към осем, може и по-рано. Сигурно вече е разбрал за телефона. Предполагам, че е минало не повече от час, преди да открие, че го няма. Сигурно си мисли, че е изпаднал от сака. Представя си, че е под леглото.

– Откога знаеш за връзката им? – питам я аз.

– Узнах едва днес. Искам да кажа, че нямах представа какво става. Просто знам...

Тя млъква и слава богу, защото не съм сигурна, че ще понеса приказките ѝ за изневерите на съпруга ми. Мисълта, че сега с нея... че аз и дебелата, и тъжна Рейчъл сме в една лодка, е непоносима.

– Дали е било негово? – пита ме тя. – Мислиш ли , че бебето е било от него?

Поглеждам я, но не я виждам, не виждам спусналата се внезапно черна завеса, и не чувам нищо, освен бученето в ушите си, силно като бурен океан или минаващ точно над главите ни самолет.

– Какво каза?

– Аз... съжалявам – прошепва тя с пламнало лице. Не трябваше... Била е бременна, когато са я убили. Меган е чакала дете. Много съжалявам.

Но всъщност изобщо не съжалява. Сигурна съм в това. Стискам зъби, не искам да се разпадна пред очите ѝ. Поглеждам към Ийви и изведнъж ме обзема непозната досега тъга, залива ме като вълна и ми изкарва въздуха. Братче на Ийви. Или сестриче. Но вече го няма. Рейчъл сяда до мен и слага ръка на раменете ми.

– Много съжалявам – казва отново и на мен ми иди да я ударя. Усещането за допира на кожата ѝ до моята ме кара да настръхна.

Искам да я изблъскам, да изкрещя, но не правя нищо. Тя ме оставя да се наплача, после казва решително:

– Ана, мисля, че трябва да се махнем оттук. Опаковай малко багаж за себе си и за Ийви и да тръгваме. Можеш да дойдеш у нас засега. Докато... се оправим с това.

Пресушавам сълзите си и се отдръпвам от нея.

– Няма да го оставя, Рейчъл. Имал е връзка... добре. Не му е за пръв път, нали?

Засмивам се и Ийви също се засмива.

Рейчъл въздъхва и се изправя.

– Знаеш, че тук не става дума просто за една изневяра, Ана. Разбираш го, знам, че го разбираш.

– Нищо не се знае – казвам и думите ми излизат като шепот.

– Тя влезе в колата с него онази нощ. Видях я. В началото не бях сигурна... Мислех, че си била ти. Но сега си спомням ясно.

– Не.

Лепкавата ръчичка на Ийви затваря устата ми и аз млъквам.

– Трябва да говорим с полицията, Ана – казва тя и прави крачка към мен. – Не бива да оставаш тук с него.

Въпреки слънцето треперя цялата. Опитвам се да си спомня последния път, когато Меган дойде у нас, да си припомня погледа му, когато тя ни каза, че не може да работи повече за нас. Не мога да преценя разочарован ли беше или доволен. В главата ми изниква неканен спомен: беше през първите дни, когато дойде да гледа Ийви. Трябваше да изляза да се видя с приятелки, но бях толкова изморена, че се качих горе да поспя. През това време Том трябва да се е върнал, защото, когато слязох, те бяха заедно. Тя се бе облегнала на кухненския плот, а той стоеше съвсем близо до нея. Ийви беше в столчето за хранене, плачеше, но никой не ѝ обръщаше внимание.

Потръпвам от студ. Защо тогава не видях, че я желае? Защо не разбрах? Меган беше руса и красива, като мен. Да, вероятно съм усещала, че я иска, както усещах изпълнените с желание погледи на излезлите на разходка със съпругите и децата си мъже, когато вървях по улиците. Така че знаех. Пожелал я е и сигурно я е получил. Но не и това. Не би направил това.

Не и Том. Любовник, съпруг и баща. Добър баща и грижовен мъж.

– Ти си го обичала – напомням ѝ аз. – И все още го обичаш, нали?

Тя поклаща глава, но жестът ѝ е неубедителен.

– Обичаш го. И знаеш, че това е невъзможно.

Ставам, дърпам Ийви със себе си и правя крачка към Рейчъл.

– Не го е направил той, Рейчъл. Знаеш, че не би могъл. Защото не би могла да обичаш такъв човек, нали?

– Но го обичам – отвръща тя. – И двете го обичаме.

По бузите ѝ потичат сълзи. Тя ги изтрива и изведнъж лицето ѝ се променя, губи цвета си. Вече не гледа в мен, а някъде над рамото ми. Обръщам се да проследя погледа ѝ и го виждам да ни наблюдава от прозореца на кухнята.