Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

3 август 2013, събота

Сутрин

Тази нощ сънувах, че вървя сама из гората. Беше по здрач, или призори, не съм сигурна, но след мен вървеше някой. Не го виждах, просто знаех, че е там и ме настига. Изплаших се, исках да избягам, но не можех, крайниците ми тежаха ужасно, а когато се опитах да извикам, от устата ми не излезе звук.

Когато се събуждам, бялата светлина вече огрява леглото през транспарантите. Дъждът най-после е спрял. В стаята е топло и мирише ужасно, на кисело и спарено, защото от четвъртък почти не съм излизала от нея. Отвън се носи вой на прахосмукачка. Кати чисти. По-късно ще излезе и тогава аз също ще мога да стана. Не знам какво ще правя днес, не мисля, че ще е нещо смислено. Вероятно ще прекарам и този ден в пиене, ще заспя и ще стана утре.

Телефонът ми звънва за миг и веднага се появява надпис, че батерията е изтощена. Ставам да го включа да се зарежда и тогава забелязвам, че имам две пропуснати повиквания от снощи. Прослушвам гласовата поща. Вътре има съобщение.

"Рейчъл, слушай. Утре идвам в Лондон. Трябва да пазарувам. Можем ли да се видим на кафе? Скъпа, сега не е време да идваш при мен. Аз... имам нов приятел, а знаеш как стоят нещата в началните етапи. – Тихо хихикане. – Но с радост ще ти заема пари, за да можеш да се оправяш през първите няколко седмици. Утре ще говорим за това. Добре, чао засега".

Ще се наложи да ѝ кажа всичко право в очите, само така ще разбере колко съм затънала. Но не мога да водя подобен разговор напълно трезва. Ставам от леглото. Решавам да отскоча до барчето на ъгъла и да обърна една-две чашки, преди да тръгна, колкото да оправя махмурлука. Отново хващам телефона и преглеждам пропуснатите повиквания. Едното е от мама. Другото е от Скот и е от един без петнайсет през нощта. Сядам обратно на леглото. Да му се обадя ли или не. Не сега. Прекалено е рано. Може би по-късно. След една чашка или по-добре две.

Оставям телефона да се зарежда, вдигам транспарантите и отварям прозорците, после отивам в банята и си взимам студен душ. Търкам, мия и се опитвам да спра гласа в главата ми, който ми нашепва, че е доста странно да звъниш на друга жена, когато са намерили трупа на съпругата ти преди по-малко от четирийсет и осем часа.

Вечер

Земята още съхне, но слънцето вече пробива през плътните бели облаци. Купих си една малка бутилка вино – само една. Не трябваше, знам, но обядът с майка ми е изпитание на волята, дори и за заклет трезвеник. Все пак тя обеща да ми преведе в сметката триста паунда, така че не беше пълна загуба на време.

Не ѝ признах колко съм зле в действителност. Не ѝ казах, че съм без работа от месеци, нито че са ме уволнили (тя си мисли, че парите ѝ ще ме стабилизират до пристигането на следващата заплата). Не споделих и докъде са стигнали нещата с пиенето, а и тя не забеляза. Но Кати – да. Когато тази сутрин я засякох на излизане от къщи, тя ме изгледа и възкликна:

– За Бога, Рейчъл! Толкова е рано, а вече си готова!

Нямам представа как го прави, но винаги разбира. Дори да съм пила половин чашка, на нея ѝ е достатъчен един поглед да разбере.

– Разбирам по очите ти – казва тя, но когато проверявам в огледалото, не отчитам никаква промяна. Виждам, че търпението ѝ се изпарява, съчувствието също. Трябва да престана. Само че не днес. Днес не мога. Днес ми е много трудно. Трябваше да съм готова за това, трябваше да го очаквам, знам защо не го направих. Качих се на влака и тя беше навсякъде, лицето ѝ ми се усмихваше от всеки вестник. Красивата руса и щастлива Меган, приковала поглед право в обектива, право в мен.

Някой е забравил един брой на "Таймс" на седалката и аз прочитам тяхната статия. Официалното разпознаване е станало снощи и вестникът е цитирал говорителя на полицията: "Ще бъде трудно да се определи причината за смъртта на госпожа Хипуел, защото тялото ѝ е престояло навън минимум две седмици, а няколко дни е било потопено във вода". Ужасно е да мисля за тези работи, когато снимката ѝ е пред очите ми и мога да видя каква е била и в какво се е превърнала сега.

Името на Камал се споменава веднъж във връзка с арестуването и освобождаването му, има и изявление от инспектор Гаскил. Той ни съобщава, че в полицията "работим по няколко версии", което за мен означава, че нямат никаква версия. Затварям вестника и го пускам на пода до краката си. Не мога да я гледам повече. Не искам да чета празни думи.

Облягам глава на прозореца. Скоро ще минем покрай номер двайсет и три. Поглеждам натам, но сега сме от другата страна на линията, разстоянието е голямо и не виждам нещо. Замислям се за деня, когато видях Камал, за онази нейна целувка. Спомням си колко много ѝ се ядосах тогава и как исках да отида и да я нахокам. Какво щеше да стане, ако го бях направила? Какво щеше да стане, ако бях отишла, ако бях почукала на вратата и бях попитала: "Какво, мамка му, си мислиш, че правиш?". Щеше ли сега да стои отвън на терасата си?

Затварям очи. Някой се качва на гара Нордкоут и сяда до мен. Не поглеждам, но ми се струва странно, при положение че влакът е полупразен и има много свободни места. Космите на врата ми настръхват. Под миризмата на цигари усещам аромата на афтършейв и се сещам, че съм вдишвала и преди тази смесица от миризми.

– Здравей.

Отварям очи, обръщам се и познавам мъжа с червеникавата коса, моят познат от гарата в онази съботна вечер. Той ми се усмихва и подава ръка за поздрав. Толкова се изненадвам, че я поемам. Дланта му е твърда и мазолеста.

Помниш ли ме?

– Да – казвам и кимам с глава за по-убедително. – Да, преди няколко седмици се запознахме на гарата.

Той кима и се усмихва.

– Аз бях малко подпийнал – казва и се засмива, – но май и ти не беше по-добре.

Оказва се по-млад, отколкото си го мислех. Сигурно към края на двайсетте. Има приятно лице, не красиво, но приятни. И широка усмивка. Акцентът му е кокни или от Югоизточна Англия, не мога точно да определя. Гледа ме, сякаш знае нещо специално за мен, сякаш ме изпитва и аз трябва да се сетя за някаква си наша шега. Но аз не се сещам. Отклонявам поглед от него. Замислям се как да продължа разговора. Трябва да кажа нещо, да го попитам: "Какво видя?".

– Как си иначе? – пита ме той.

– Добре – отговарям и отново поглеждам през прозореца, но усещам погледа му върху себе си и изпитвам някакво извратено желание да се обърна и да помириша дрехите и дъха му. Обичам миризмата на цигари. Когато се запознахме, Том пушеше. Аз също палех по някоя, когато сядахме на чашка или след секс. За мен миризма на цигари има еротичен привкус. Напомня ми, че някога съм била щастлива. Прехапвам устни и се чудя какво би направил, ако изведнъж се обърна и го целуна по устните. Усещам някакво движение. Той се навежда и взима вестника в краката ми.

– Ужасно, нали? Горката жена. Колко странно, като се има предвид, че с теб бяхме там онази вечер. Нали беше същата вечер? Когато е изчезнала?

Сякаш чете мислите ми и това ме стряска. Обръщам се и се вглеждам в очите му. Искам да видя израза на лицето

– Моля?

– Онази вечер, когато се срещнахме във влака. Нали тогава изчезна жената, чието тяло намериха наскоро? Казват, че за последно е била видяна до гарата. Все си мисля, че може да съм я срещнал. Но не си спомням ясно. Бях доста зле. Той вдига рамене и ме поглежда закачливо.

– Май и ти не си спомняш, а?

Изведнъж нещо вътре в мен се размърдва. Не си спомням някога да съм се чувствала така. Не отговарям, защото умът ми литва в съвсем друга посока, и не заради казаното от него, а заради афтършейва. Този аромат под цигарения дим – свеж, с дъх на лимон – връща един спомен: аз седя във влака до него, както сега, само че пътуваме в обратна посока. Някой се смее ужасно силно. Той докосва ръката ми и ме пита не искам ли да отидем някъде да пийнем по нещо, но изведнъж нещо ме смущава. Изплашена съм, объркана. Някой се опитва да ме удари. Виждам юмрук да идва към лицето ми, навеждам се и вдигам ръце да предпазя главата си. Картината се измества от друга: вече не съм във влака, а на улицата. Отново чувам онзи смях, а може би вик. Сега съм на стълбите. После на паважа. Толкова е объркващо, че сърцето ми започва да се бунтува. Не искам да съм близо до този мъж. Искам да избягам от него.

Ставам и казвам силно "извинете", за да ме чуят и другите във вагона, но седалките са почти празни и никой не ни обръща внимание. Мъжът ме поглежда смаяно и отмества краката си настрани, за да мога да мина.

– Съжалявам, скъпа – ми казва. – Не исках да те разстройвам.

Отдалечавам се възможно най-бързо, но влакът се тресе, клатушка се насам-натам и аз губя равновесие. Хората обръщат любопитни погледи към мен. Забързвам към следващия вагон, преминавам го, извървявам цялото разстояние и влизам в по-следващия. Продължавам напред, стигам до края на влака и през цялото време се боря за въздух, примряла от страх. Не мога да го обясня, не помня какво се е случило, но го усещам и в момента изживявам отново страха и объркването. Сядам с лице към посоката, откъдето дойдох, за да го видя, ако е тръгнал след мен.

Закривам очи с ръце и се опитвам да се съсредоточа, да се върна назад във времето и да видя онова, което току-що видях. Това тъпо пиене! Проклинам се заради него. Ако тогава бях трезва... но ето го. Тъмно е, един мъж се отдалечава от мен. Виждам някаква жена, тя също се отдалечава. Жена със синя рокля. Това е Ана. Аз гледам към тях, кръвта блика от раната на главата ми, а сърцето ми напира да изскочи през гърлото. Нямам представа, дали онова, което виждам... или чувствам, е реално, дали е въображение или спомен. Стискам здраво очи и се опитвам да го видя отново, но то изчезва.