Момичето от влака

МЕГАН

21 март 2013, четвъртък

Сутрин

Аз никога не губя. Трябва да го знае. Никога не губя в такива игри.

Екранът на телефона ми е тъмен. Апаратът мълчи упорито, дори нахално. Няма съобщения, няма пропуснати разговори. Всеки път, когато го погледна, имам чувството, че някой ме удря през лицето и това ме ядосва още повече. Какво стана с мен в онази хотелска стая? Какво си помислих? Връзката ни е сериозна? Че това между нас е истинско? Изобщо не е имал намерение да заминава с мен. Но за секунда му повярвах, дори повече от секунда, и точно това ме подлудява. Бях наивна и смешна. Сигурно през цялото време се е кискал наум.

Ако си мисли, че ще седна да рева, много се лъже. Мога да мина и без него, мога да се справя прекрасно и сама, но просто не обичам да губя. Не може да се отнася така с мен. Не може да ме захвърля като ненужна вещ. Аз съм тази, която си тръгва.

Колкото и да се опитвам, не мога да се успокоя. Непрекъснато се връщам към онзи следобед в хотела и повтарям и преповтарям казаното от нас, и онова, което почувствах тогава.

Какъв простак!

Ако си мисли, че ще си тръгна мирно и тихо и ще изчезна от живота му, е сбъркал жестоко. Ако не вдигне телефона си, ще набера домашния му номер. Няма да му позволя да се държи така с мен.

На закуска Скот ме моли да отложа срещата с терапевта. Не казвам нищо. Правя се, че не съм го чула.

– Дейв ни покани на вечеря – обяснява ми той. – Не сме се виждали отдавна. Не можеш ли да отложиш часа си?

Казва го спокойно, сякаш е най-обикновено питане, но аз усещам, че ме наблюдава, че очите му не слизат от лицето ми. На ръба на скандала сме и трябва да внимавам.

– Не мога, Скот, вече е късно – отговарям. – Защо не поканиш Дейв и Карън у нас в събота?

Мисълта да забавлявам Дейв и Карън през уикенда е неприятна, навява ми скука, но ще трябва да направя този компромис.

– Защо да е късно? – възразява той, слага чашата с кафето на масата пред мен, поставя ръка на рамото ми и казва: – Отложи я, моля те!

След малко излиза от стаята и аз напрягам слух. В мига, когато чувам външната врата да се затваря, грабвам чашата с кафе и я запращам в стената.

Вечер

Започвам да се навивам, че всъщност не ме е захвърлил. Да кажем, че просто се опитва да постъпи правилно, етично и хуманно. Но в себе си знам, че не е вярно. Най-малкото, не е цялата истина, защото, ако желаеш силно някого, изобщо не се сещаш за етиката (още по-малко за хуманността). Ще направиш всичко, за да си с него. Той просто не ме желае достатъчно.

Цял следобед отклонявах обажданията на Скот, закъснях за сеанса и влязох директно в кабинета, без да се обадя на рецепцията. Той седеше на бюрото си и пишеше нещо. Вдигна поглед към мен, но не ми се усмихна, после отново наведе глава над бележките си. Застанах пред бюрото и зачаках отново да вдигне глава. Имам чувството, че пуснах корени докато го направи.

– Добре ли си? – попита ме най-после и този път ми се усмихна. – Закъсня.

Гърлото ми се сви и не успях да му отговоря. Заобиколих зад бюрото и се наведох над него. Кракът ми докосна бедрото му и той побърза да се отдръпне назад.

– Меган, добре ли си? – попита нервно.

Поклатих глава. Протегнах ръка към него и той я пое.

– Меган... – поклати глава.

Не казах нищо.

– Не може така, Меган... Седни, нека да поговорим.

Поклатих глава.

– Меган.

С всяко повтаряне на името ми положението ставаше по-лошо.

Той стана, излезе отпред и, отдалечавайки се от мен, застана в средата на стаята.

– Хайде, седни – каза делово, дори малко грубо.

Последвах го, прегърнах го през кръста с едната ръка другата сложих на гърдите му. Той ме хвана за ръцете и ме отблъсна от себе си.

– Недей, Меган. Не можем... не бива – прошепна и обърна глава на другата страна.

– Камал – изрекох името му със свито гърло. Гласът прозвуча умоляващо и това ме изнерви още повече. – Моля те, Камал.

– Това... не е прилично. Съвсем нормално е, но...

Казах му, че искам да съм с него.

– Това е пренасочване на чувствата, Меган – заговори той. – Случва се понякога. На мен също ми се случва. Трябваше да обсъдим този въпрос миналия път. Съжалявам.

Изведнъж ми се прииска да изкрещя. Излязло от неговата уста, всичко изглеждаше толкова банално, незначително и често срещащо се, че не можех да го преглътна.

– Какво искаш да ми кажеш, Камал? Че не чувстваш нищо? Че съм си измислила всичко?

Той поклати глава.

– Трябва да ме разбереш, Меган. Не биваше да позволявам нещата да стигнат толкова далече.

Приближих се до него, прегърнах го през кръста и го дръпнах към себе си. Той отново хвана ръцете ми, дългите му пръсти се сключиха около китките ми.

– Мога да изгубя работата си – каза отчаяно и това вече наистина ме изкара от кожата.

Отдръпнах се рязко. Той се опита да ме задържи, но не успя. Разкрещях се, казах му, че пет пари не давам за скапаната му работа. Разтревожен, че секретарката и другите пациенти може да си помислят нещо, той се опита да ме укроти. Сграбчи ме за раменете, палците му се забиха в меката плът на ръцете ми и започна да ме моли да се успокоя, да спра да се държа като дете. Разтърси ме силно, за миг си помислих, че ще ме удари.

Целунах го и ухапах силно долната му устна. Усетих кръвта в устата си. Той ме отблъсна.

По пътя за дома започнах да планирам отмъщение. Сетих се за всички неща, които можех да му причиня. Можех да направя така, че да го уволнят, дори да го съдят. Но в крайна сметка реших да не го правя, харесвах го прекалено много и не исках да страда. Постепенно осъзнах, че не съм чак толкова ядосана, че ме отхвърли. Онова, което ме измъчва, е, че не стигнах до края на моята история, а за мен ще бъде мъчително да започвам всичко отначало с друг терапевт.

Не искам още да се прибирам вкъщи, защото не знам как да обясня синините по ръцете си.