Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

4 август 2013, неделя

Сутрин

Отново се събудих от кошмар. Но този път беше различен. В него бях направила нещо лошо, нямам представа какво, знаех само, че съм виновна. Знаех също, че Том ме мрази, не иска повече да говори с мен, разказал е на всички познати за ужасното нещо, сторено от мен, и всички са се обърнали срещу мен: колеги, приятели, дори и майка ми. Те ме гледат с отвращение и никой не иска да ме изслуша, никой не иска да ме остави да му кажа колко много съжалявам. Чувствам се ужасно, безнадеждно виновна. Само дето не мога да се сетя защо. Събуждам се с подозрението, че сънят ми е плод на стар спомен, старо прегрешение... няма значение какво точно.

След като вчера слязох от влака, тръгнах да обикалям гарата на Ашбъри. Вървях цели петнайсет, дори двайсет минути. Исках да видя дали червенокосият е слязъл след мен, но от него нямаше и следа. През цялото време не ме напускаше мисъл че може да съм го изпуснала или се е крил някъде и чака да тръгна към къщи, за да ме последва. Ужасно ми се прииска да мога да изтичам у дома и там да ме чака Том. Да ме чака някой.

Прибрах се по малките улички, но първо се отбих в магазина за алкохол.

Когато влязох вкъщи, апартаментът беше празен. Носеше атмосферата на току-що напуснато място. Чувството беше толкова силно, че почти ми се прииска Кати да си е у дома, но бележката на кухненския плот ме осведоми, че отива на обяд с Деймиън и Ханли и ще се прибере в неделя вечерта. Цялата настръхнах от страх и безпокойство. Тръгнах от стая в стая, взимах разни неща оттук и ги оставях там. Нещо не беше както трябва, но постепенно разбрах, че онова, което не е наред, съм аз.

Звънът на тишината в ушите ми беше непоносим, звучеше като какофония от гласове, затова си налях чаша вино, после още една, после се обадих на Скот. Бях препратена директно към гласовата му поща. Чух гласа му от едно друго време, от предишния му живот, глас на зает, самоуверен човек с дом, където го чака красива жена. След няколко минути звъннах отново. Този път от другата страна вдигнаха, но никой не проговори.

– Ало?

– Кой се обажда?

– Рейчъл – казах бързо. – Рейчъл Уотсън.

– О! – Някъде зад него се чу шум, гласове... глас на жена. Сигурно майка му.

– Ти... Имам пропуснат разговор от теб.

– Не, не съм... Обаждал ли съм се? Сигурно погрешка. – Звучеше някак рязко, гневно. – Просто го сложи тук – го чух да казва и ми трябваше време да осъзная, че не говори на мен.

– Съжалявам – казах.

– Да. – Тонът му беше равен, без емоции.

– Много... съжалявам.

– Благодаря.

– Имаш ли нужда... Искаш ли да поговорим?

– Не. Набрал съм номера ти погрешка – отвърна той, този път по-уверено.

– Разбирам. – Искаше да затвори. Трябваше да го оставя на семейството и на мъката му. Трябваше, но не го направих. – Исках да те питам... познаващ ли Ана? Ана Уотсън – попитах ненадейно.

– Кой? Това съпругата на бившия ти съпруг ли е?

– Да.

– Не. Имам предвид, че не я познавам добре. Меган... , Меган се грижеше известно време за детето ѝ миналата година. Защо питаш?

Не знам защо питах. Наистина не знам.

– Може ли да се видим? – казах. – Искам да поговоря с теб за нещо.

– За какво? – Раздразнението в гласа му беше очевидно. – Виж, моментът наистина не е подходящ.

Засегната от язвителния тон, реших да затворя, но в следващия миг той каза:

– Вкъщи има хиляда човека. Утре става ли? Можеш ли да дойдеш утре?

Вечер

Веднага забелязвам, че се е порязал, докато се е бръснал: виждам кръв по бузата му и по яката на ризата. Косата му е влажна, мирише на сапун и афтършейв. Кима, отстъпва встрани и ми прави жест да вляза, но мълчи.

Къщата е тъмна, непроветрена, капаците на прозорците в хола са затворени, завесите на френския прозорец, водещ към градината, са спуснати. По плота в кухнята има пластмасови кутии от храна.

– Всички носят храна – казва Скот и ми сочи стола, канейки ме да седна, но той самият остава прав. Ръцете му висят унило от двете страни на тялото му. – Искаше да ми кажеш нещо?

Сякаш е на автопилот, не ме поглежда, не вдига глава – свършен човек.

– Исках да те питам за Ана Уотсън. За... не знам... каква беше връзката им с Меган? Харесваха ли се една друга?

Той смръщва вежди и слага ръце на облегалката на стола пред него.

– Не. Искам да кажа... Не че не се харесваха, просто не се познаваха добре. Нямаха връзка. – Раменете му се смъкват още по-надолу. Като на победен. – Защо питаш?

Трябва да му дам някакво обяснение.

– Защото я видях. Мисля, че я видях до подлеза на гарата. Беше същата вечер.... когато Меган изчезна.

Той поклаща леко глава, опитва се да възприеме чутото.

– Моля? Видяла си я? Ти си била... Къде беше ти онази вечер?

– Бях тук. Исках да се видя с... Том, бившият ми съпруг, но...

Той затваря очи и разтрива челото си.

– Чакай малко... Била си тук и си видяла Ана Уотсън, така ли? И какво от това? Знам, че Ана е била тук. Тя живее през няколко къщи. Казала е в полицията, че е отишла до гарата около седем вечерта, но не си спомня да е виждала Меган. – Ръцете му стискат облегалката на стола, виждам, че започва ди губи търпение. – Какво точно се опитваш да ми кажеш?

– Аз... бях пияна – казвам и лицето ми почервенява от до болка познатото чувство на срам. – Не си спомням всичко, но имам усещането...

Скот вдига ръце.

– Достатъчно. Не искам да слушам повече. Ясно ми е, че имаш проблем с бившия си съпруг и новата му жена. Но това няма нищо общо с мен и с Меган. Господи, нямаш ли срам? Имаш ли представа какво преживявам тези дни? Знаеш ли, че сутринта ме извикаха на разпит в полицията? – Той натиска стола надолу толкова силно, че се страхувам да не се счупи. – А ти идваш тук с твоите глупости. Разбирам, че животът ти е истинско бедствие и съжалявам, но сравнен с моя е направо пикник, можеш да ми вярваш. Така че, ако нямаш нищо против... – завършва и кима с глава към входната врата.

Ставам веднага. Чувствам се толкова глупаво, толкова нелепо. И наистина ме е срам.

– Аз... исках само да помогна... исках...

– Но не можеш, разбра ли? Не можеш да ми помогнеш. Никой не може. Жена ми е мъртва и полицията мисли, ч съм я убил – издига глас той. По бузите му се появяват розови петна. – Те мислят, че аз съм я убил.

– Но нали... Камал Абдик...

Столът се стоварва върху кухненската стена с такава сила, че единият му крак се чупи и отхвръква. Отскачам назад изплашена, но Скот не помръдва. Ръцете му отново са от двете страни на тялото му, свити в юмруци. Вените по тях изпъкват ясно.

– Камал Абдик вече не е заподозрян – казва той през зъби. Говори с равен тон, но виждам как се бори да запази спокойствие. Гневът вибрира вътре в него. Искам да стигна до вратата и да изляза навън, но той блокира пътя ми и закрива и малкото влизаща в къщата светлина.

– Знаеш ли какво казва? – продължава той и вдига стола. Естествено, не знам, откъде мога да знам, но отново разбирам, че не говори на мен. – Говори чудеса. Казва, че Меган е била нещастна, че съм я ревнувал, че съм я контролирал за всичко, бил съм.... чакай, как беше думата... "емоционален насилник" – изплюва с презрение думите той. – Казва, че се е страхувала от мен.

– Но той е...

– И не е само той. Приятелката на Меган, Тара, свидетелства, че Меган я е молела да я покрива понякога, да лъже, че са заедно, за да прикрива отсъствията ѝ.

Скот оставя стола до масата, без да гледа, и той пада отново. Правя крачка към коридора и той най-после ме поглежда.

– Аз съм заподозрян – казва той и лицето му се сгърчва от болка. – Не съм по-добър от осъдените.

Изритва счупения стол настрани и сяда на един от останалите здрави около масата. Аз пристъпвам несигурно от крак на крак. Да бягам ли, или да остана? Той отново заговаря, толкова тихо, че едва го чувам:

– Телефонът ѝ беше в джоба – Приближавам към него, за да го чуя по-добре. – Имаше съобщение от мен. Последните думи, които съм ѝ казал, последното, което е прочела, е: "Върви на майната си, лъжлива кучко!".

Навежда глава и раменете му започват да треперят. Приближавам още малко, вдигам ръка и докосвам тила му с треперещи пръсти. Той не се отдръпва.

– Съжалявам – прошепвам и това е самата истина. Колкото и да съм шокирана, че ѝ е говорил така, знам отлично какво е да обичаш някого и в яда си да му наговориш какви ли не ужасни неща. – Но едно съобщение не е достатъчно. Ако разполагат само с това...

– Не е достатъчно, нали? – той изправя рамене и отдръпна ръката ми от себе си. Заобикалям масата и сядам срещу него. Той не поглежда към мен. – Имам мотив. Не направих... Не реагирах по правилния начин, когато тя излезе от къщи. Не се изплаших. Не ѝ се обадих веднага.

Той се засмива горчиво.

– Според Камал Абдик говорим за модел на насилствено поведение. – Чак сега вдига глава и най-после ме вижда, лицето му светва, в погледа му проблясва надежда. – Ти... ти можеш да говориш със следователите. Можеш да им кажеш, че всичко това е лъжа, че той не казва истината. Най-малкото, ще покажеш и друга гледна точка, ще ги убедиш, че я обичах и двамата бяхме щастливи.

Страхът тръгва из вените ми. Скот мисли, че мога да му помогна, възлага всичките си надежди на мен. А аз съм в състояние да му поднеса само лъжа, отвратителна гнусна лъжа.

– Няма да ми повярват – казвам смутено. – За тях аз съм ненадежден свидетел.

Мълчанието бавно се настанява между нас, расте и изпълва цялото помещение. Една муха бръмчи яростно срещу френския прозорец. Скот избърсва засъхналата по брадичката си кръв и аз чувам драскането на ноктите му по кожата. Избутвам стола назад, краката му изскърцват по пода и той вдига поглед към мен.

– Ти си била тук – казва той, сякаш казаното от мен преди петнайсет минути чак сега достига до съзнанието му. – Била си тук вечерта, когато Меган е изчезнала, нали?

Едва го чувам заради яростното бучене на кръвта в ушите ми. Кимам и той веднага пита:

– Защо не си казала на полицията?

Виждам потръпването на мускулчето около челюстта му.

– Казах им. Всичко им казах, но аз не видях... Не си спомням нищо.

Той става, отива до френския прозорец и вдига завесите. Слънцето нахлува в стаята и ме заслепява. Скот скръства ръце на гърдите си и остава с гръб към мен.

– Добре, била си пияна – казва след малко с равен тон. – Но все трябва да си спомняш нещо. Затова продължаваш да се връщаш тук. – Обръща се и впива поглед в мен. – Това е истината, нали? Защо иначе ще търсиш контакт с мен? Ти знаеш нещо.

Казва го като факт. В думите му няма въпрос, няма обви-нение, нито подозрение.

– Видя ли колата му? – попита той. – Мисли, мисли. Синя, воксхол корса. Видя ли я?

Поклащам глава и той свива ядосано устни.

– Трябва да се съсредоточиш. Мисли. Какво видя? Видяла си Ана Уотсън, но това не означава нищо. Видяла си... хайде. Какво видя?

Докато примигвам на силното слънце, отчаяно се опитвам да събера парченцата от видяното, но без резултат. Няма нищо реално, нищо, което може да помогне или което бих могла да изкажа на глас. Карах се с някого. Или бях свидетел на скарване. Спънах се на стъпалата на гарата и мъжът с червената коса ми помогна... мисля, че той се държа мило, въпреки че сега буди страх у мен. Знам, че сутринта имах рана на главата и друга на устната, имах и синини по ръцете. Мисля, че съм била в подлеза. Беше тъмно. Бях изплашена, объркана... Чух гласове. Някой извика името на Меган. Не, това е от съня ми. Не е истинско. Спомням си кръвта. Кръв по главата, кръв по ръцете. Спомням си Ана. Но не и Том. Нито Камал, Скот или Меган.

Той ме наблюдава, чака да му кажа нещо, да му дам зрънце надежда, но аз нямам.

– Онази вечер – казва той. – Там се крие ключът.

Връща се обратно на масата, сяда, този път по-близо до мен и с гръб към прозореца. По челото и горната му устна блести пот, раменете му потръпват, сякаш има треска.

– Тогава се е случило, сигурен съм. Те също мислят, че се е случило тогава. Няма как да са сигурни... – гласът му секва за миг. – Не са сигурни заради състоянието на тялото. – Поема дълбоко въздух и продължава: – Но мислят, че е убита същата вечер. Или скоро след това.

Отново включва на автопилот, говори не на мен, а на стаята. Слушам мълчаливо как ѝ обяснява, че причината за смъртта е травма на главата и черепът ѝ е бил разбит на няколко места. Няма сексуално посегателство, поне те не могат да докажат такова заради състоянието на трупа – полуразложен и с отмити следи.

След малко се връща на себе си и при мен и ме поглежда. В очите му има страх и отчаяние.

– Ако помниш нещо, трябва да ми помогнеш. Моля те, Рейчъл, опитай се!

Изречено от неговите устни, името ми действа като удар. Коремът ми се свива на топка. Това ме побърква.

По обратния път във влака си преповтарям чутото и се питам има ли нещо вярно в думите му. Наистина ли причината да човъркам толкова из този случай е заключена в главата ми? Има ли нещо, което знам, но не мога да си спомня и затова непрекъснато се връщам към онази събота? Съзнавам, че имам някакви чувства към него, чувства, които мога да назова и каквито не би трябвало да изпитвам. Но има ли и друго? Ако в главата ми има нещо важно, сигурно има човек, който може да ми помогне да го измъкна оттам. Например някой психотерапевт? Някой като Камал Абдик.

6 август 2013, вторник

Сутрин

Отново не спах добре. Цяла нощ лежах будна и мислих за това, обръщах и преобръщах фактите. Струва ми се глупаво, безсмислено и самоцелно. И опасно. Наистина, не зная какво правя. Вчера си уговорих час при доктор Камал Абдик. Обадих се в клиниката, говорих с момичето на рецепцията и попитах за него. Може и да си въобразявам, но ми се стори изненадана. Даде ми час за днес в четири и половина. Толкова скоро? С разтуптяно сърце и пресъхнали устни приех часа. Сеансът струва седемдесет и пет паунда. Тези триста паунда от майка ми няма да изкарат дълго.

След уговарянето на час не мога да мисля за нищо друго. Страх ме е, но съм силно развълнувана. Не мога да отрека, че част от мен намира срещата с Камал Абдик силно интригуваща. Защото всичко започна от него. Един поглед и животът ми излезе от релси. В мига, когато го видях да се целува с Меган, всичко се преобърна с главата надолу.

Трябва да се видя с него. Трябва да направя нещо, защото полицията е насочила цялото си внимание към Скот. Вчера го разпитвали отново. Няма да го потвърдят официално, това е ясно, но в интернет има негова снимка точно когато влиза в полицейския участък с майка си. На нея се вижда колко стегната е вратовръзката му, имам чувството, че го души.

Днес всички спекулират с темата. Вестниците твърдят, че полицията се въздържа от решителни действия, защото не може да си позволи още един необоснован арест. Промъкват се мнения, че разследването е водено през куп за грош и може би ще се наложи да сменят разследващите лица. За Скот се говорят отвратителни неща, предлагат ни всякакви безумни теории, просто отврат. Поместили са снимка от първия му сълзлив апел към Меган да се върне вкъщи, а до нея снимки на различни показвани някога по телевизията ридаещи съпрузи – убийци, външно съсипани от смъртта па техните любими. Толкова е жестоко, просто нечовешко. Мога само да се моля никога да не види това. То ще разбие сърцето му.

Именно затова, колкото и да изглежда глупаво и безотговорно, ще се срещна с Камал Абдик. За разлика от теоретиците в интернет, аз познавам Скот, била съм съвсем близо до него, докосвала съм го, знам на какво е способен и знам, че не е убиец.

Вечер

Докато изкачвам стълбата към гарата на Корли, краката ми все още треперят. Треса се от часове, адреналинът не позволява на сърцето ми да се успокои. Влакът е пълен, не е като да се качваш от Юстън. Няма шанс да си намеря място за сядане, ще се наложи да стоя права между седалките. Вътре е баня. Опитвам се да дишам бавно със забити в пода очи. Трябва да подредя емоциите си, да разбера какво чувствам.

Екзалтация, страх, объркване и вина. Предимно вина.

Не беше, каквото очаквах.

Докато стигна до кабинета му, вече треперех цялата. Бях сигурна, че щом ме погледне, някак си ще разбере, че знам и че съм заплаха за него. През цялото време се страхувах да не изтърся нещо неподходящо или, без да искам, да произнеса името на Меган. Влязох в скучното и семпло обзаведено фоайе, отидох при момичето на рецепцията и то ме запозна с подробностите, без дори да ме погледне. Седнах, взех едно списание "Вог" и го запрелиствах с треперещи пръсти, опитвайки се да се съсредоточа в предстоящата си задача, като в същото време се правех на отегчена и нетърпелива като останалите пациенти.

В помещението имаше още двама души: един мъж двайсет и няколко години, забил поглед в телефона си, по-възрастна жена, загледана мрачно в краката си. Не вдигна глава нито веднъж, дори и когато рецепционистката извика името ѝ. Просто стана и се насочи към вратата, знаеше точно къде отива. Зачаках. Минаха пет минути, после десет. Дишането ми ставаше все по-забързано. Фоайето беше топло, нямаше достатъчно въздух, имах чувството, че не достига кислород. Разтревожих се да не припадна.

Най-после вратата се отвори и един мъж излезе от та Преди да го огледам добре, вече знаех, че е той. Разбрах го, както разбрах от един поглед, че онази сянка до Меган не е Скот. Височината и начинът на поведение бяха различни. Той протегна ръка към мен.

– Госпожа Уотсън, нали?

Вдигнах очи към неговите и вълнението ме разтърси чак до основата на гърба. Сложих ръка в неговата – топла, суха и огромна, сякаш можеше да ме побере цялата.

– Моля, заповядайте – каза той, покани ме с жест да го последвам в кабинета и аз тръгнах като пияна, с нарастващо чувство на страх и тревога. Тя е направила същото. Седнала е на стола срещу него, където той ме помоли да седна. Той сигурно е подпрял брадичката си с ръка, както направи днес, кимнал ѝ е по същия начин и е казал: "Добре, за какво искате да говорим днес?".

Всичко в него е топло: ръката му, докато се поздравявахме, очите му, гласът. Потърсих по лицето му следи, знаци, говорещи за брутална жестокост, за човек, който би могъл да разбие хладнокръвно главата на Меган, за травматизиран беглец, изгубил семейството си и натрупал омраза към света, но не видях нищо подобно. И за момент забравих. Забравих да се страхувам от него. Седях там, но без паника. Преглътнах тежко и се опитах да си спомня какво трябваше да му кажа. И го казах. Казах му, че от четири години имам проблеми с алкохола, че пиенето е причина да изгубя работата и брака си, че заплашва и здравето ми и ме е страх да не заплаши и разсъдъка ми.

– Често не си спомням какво съм правила – споделих аз. – Съзнанието ми просто се изпразва, не знам къде съм била и какво съм правила. Понякога се питам дали не съм направила нещо лошо, дали не съм казала нещо не на място, но не мога да си спомня, и когато някой ми разкаже какви съм ги вършила, не мога да повярвам, защото аз не съм такъв човек, не съм лоша по природа. Толкова е трудно да се чувстваш отговорна за нещо, което не си спомняш. Усещам вина, но не достатъчна, защото стореното от мен... просто го няма в главата ми. Сякаш го е направил някой друг.

Това е истина и аз го излях наведнъж, изплюх го в първите няколко минути на срещата ни. Бях готова да го кажа, очаквах някого, с когото мога да го споделя. Но не трябваше да е той. Камал ме слушаше внимателно, ясните му кехлибарени очи гледаха в моите, седеше със скръстени ръце, без да помръдва. Не отмести поглед от мен, не си водеше бележки. Просто слушаше. Накрая кимна леко и каза:

– Искате да поемете отговорност за действията си, но ви е трудно, защото не си спомняте, така ли е?

– Да, точно така.

– Но как поемаме отговорност? Можем да се извиним, дори и да не си спомняме стореното. Това не значи, че нашето извинение и чувствата, породили желанието да го направим, не са искрени.

– Но аз искам да го усетя. Искам да се почувствам... по-зле.

Искането ми е странно, но мисля за това непрекъснато. Не се чувствам достатъчно зле. Знам за какво съм отговорна, знам какви ужасни неща съм направила, дори и да помня подробности, но се чувствам дистанцирана от всичко това. Сякаш някой друг го е направил.

– Смятате, че трябва да се чувствате по-зле за постъпките си? И това е така, защото не се чувствате достатъчно виновна за грешките си?

– Да.

Камал поклати глава.

– Рейчъл, каза ми, че си изгубила семейството и работата си. Това не е ли достатъчно наказание?

Поклатих глава.

Той се облегна на стола.

– Предполагам, че ти е било доста трудно.

– Не е така.

– Добре. Можем ли да се върнем малко назад? Във времето, когато се е появил проблемът? Каза, че е било преди... четири години? Разкажи малко за онзи период.

Вътрешно се противопоставих. Мекотата на гласа и очите му не ме бяха приспали напълно. Не бях дотолкова безнадеждна. Нямах намерение да му казвам цялата истина. Нямах намерение да му признавам колко копнеех за бебе. Казах му, че бракът ми се разпадна, че изпаднах в депресия и винаги съм обичала да пия, но тогава нещата просто излязоха от контрол.

– Бракът ти се разпадна и ти напусна съпруга си или... той те напусна? Или го решихте заедно?

– Той си намери любовница – признах аз. – Срещна друга жена и се влюби в нея. – Той кимна и зачака да продължа. – Но вината не беше негова. Моя беше.

– Защо мислиш така?

– Ами... започнах да пия преди...

– Значи връзката на мъжа ти не е била причина за пиенето?

– Не. Вече бях започнала и това го побъркваше. Той спря...

Камал зачака, не ме подкани да продължа, седеше и чакаше да изкажа думите на глас.

– Спря да ме обича – довърших тихо.

Бях си обещала да не плача пред него. Не знам защо, но не успях да се сдържа. Не биваше да говоря за истинските си проблеми. Трябваше да отида при него с напълно измислена история, да бъда въображаема личност. Трябваше да се подготвя по-добре.

Толкова се мразя, защото допуснах да повярвам, че наистина го е грижа за мен! Защото ме гледаше, сякаш наистина разбираше, а не със съжаление. Като че ли искаше най-искрено да ми помогне.

– Значи, пиенето е започнало преди бракът ти да се разпадне. Мислиш ли, че можеш да определиш точния момент? Защото много хора не могат. Те виждат само общата тенденция към пълната депресия или пълната зависимост от алкохол, наркотици или нещо друго. Имаше ли някакъв специален момент при теб? Тежка загуба или нещо подобно?

Поклатих глава и се свих на стола. Нямах намерение да му казвам нищо. Щях да го задържа за себе си.

Той изчака няколко секунди, после хвърли бърз поглед към часовника на бюрото си.

– Нищо, ще продължим следващия път – каза той, усмихна ми се и аз изстинах.

Всичко в него е топло – ръцете, очите, гласа – всичко, освен усмивката. Когато открие зъбите си, виждаш скрития в него убиец. Със стегнат на топка стомах и подскачащ до небесата пулс напуснах кабинета му, без да приема протегнатата му ръка. Не можех да понеса докосването му.

Сега разбирам всичко. Виждам какво е намерила Меган в него и тук не става дума само за обезоръжаващо красивата му външност. Той е спокоен, уверен в себе си, излъчва търпение и добрина. Невинен и доверчив или просто разтревожен човек не би могъл да види другото, не би могъл да види, че под вежливата маска се крие вълк. Сега разбирам. Близо час бях напълно омагьосана от него. Разтворих душата си, защото забравих с кого си имам работа. Предадох Скот, предадох Меган и се чувствам виновна заради това.

Но най-вече се чувствам виновна, защото искам да се върна в онзи кабинет.

7 август 2013, сряда

Сутрин

Отново сънувах онзи сън, в който съм направила нещо лошо, всички са против мен и застават на страната на Том. А аз не мога нито да им обясня, нито да се извиня, защото не знам за какво става дума. Но някъде между съня и пълното събуждане си спомням един истински скандал. Беше преди много време – четири години, – след като нашият пръв и единствен опит за ин витро се провали и аз поисках да пробваме пак. Том ми каза, че нямаме нужните пари, и аз не го поставих под съмнение. Знаех, че ги нямаме – имахме голяма ипотека, а той трябваше да изплаща и дългове заради лош бизнес, за който баща му го бе убедил да изтегли заем.

Знаех и трябваше да го приема. Надявах се, че един ден ще намерим пари, а дотогава трябваше да преглъщам напиращите в очите ми бързи и горещи сълзи всеки път, когато видех жена с подут корем или щастливо семейство с бебе.

Няколко месеца след провала на опита ни той ми каза за пътуването. Мислел да отиде до Вегас за някакъв боксов мач. Искал да гледа голямата битка на ринга на живо да изпусне парата. Щял да бъде само с няколко приятели от младежките години, хора, които не познавах. Приключението му струваше цяло състояние, разбрах го, защото видях потвърждението на запитването за билетите за боксовия мач и за стая в хотел. Нямах представа колко струва един билет за боксов мач, но не вярвам да е стотинки. Парите сигурно нямаше да стигнат за още една манипулация, но можеше да са някакво начало. Скарахме се ужасно. Не си спомням подробности, защото пих цял следобед, подготвях се за схватката с него, и когато започнах, беше направо страшно. Помня колко студено се държа той на другия ден. Отказа да говорим. Само ме уведоми с равен тон какво съм направила и казала, как съм счупила в стената рамката на снимката ни от сватбата, как съм му крещяла, че е пълен егоист, как съм го наричала безполезен и загубеняк. Помня колко много се мразех тогава.

Разбира се, не бях права да му наговоря всичко това, но сега ми идва наум, че е имало причина за истерията ми. Имала съм право да подпаля фитила, нали? Опитвахме се да имаме бебе. Не трябваше ли да направим някаква саможертва? Бях готова да си отрежа ръка или крак, ако това щеше да ми помогне да имам дете. Не можеше ли той да пропусне този уикенд във Вегас?

Лежа в леглото и мисля за това, после ставам и решавам да се поразходя, защото ако остана така, скоро ще хукна към магазина на ъгъла. Не съм пила от неделя и усещам началото на тежка битка между желанието за едно малко и подтика да забравя обърканите мисли и чувството за някакво ново начало и решавам, че ще е жалко, дори позорно да зарежа всичко сега.

Ашбъри не е добро място за разходка, има само жилищни квартали и магазини, управата не се е погрижила да направи дори един нормален парк, затова тръгвам из града. Не е толкова лошо, защото улиците са празни, няма никого другиго. Номерът при разходките е да заблудиш себе си, че отиваш нанякъде. Просто избираш място и тръгваш към него. Аз избирам църквата на върха на Плийзанс Роуд, на около три километра от апартамента на Кати. Ходила съм там веднъж на сбирка на анонимните алкохолици. Нарочно не избрах по-близката среща, защото не исках да се сблъскам с някого, когото познавам от квартала, от супермаркета или от влака. Стигам до църквата, обръщам се и тръгвам обратно крачейки целенасочено към дома, като жена, която е с определена цел и място, където да отиде. Нормална жена. Наблюдавам хората покрай мен – двама мъже тичат с раници на гръб, тренират за маратона, една млада жена в черна пола и бели маратонки отива на работа (обувките с токовете сигурно са в чантата на рамото ѝ) и се чудя какво крият от света. Дали се борят да останат трезви, или тичат, защото не ги свърта на едно място? Мислят ли за убиеца, когото са срещнали вчера, и планират ли да го видят отново?

Боже, аз съм ненормална.

Вече стигам до апартамента, когато го виждам. Бях потънала в мисли, питах се какво ще постигна с тези сеанси при Камал, наистина ли се надявам да намеря възможност да пребъркам чекмеджетата на бюрото му, ако случайно излезе от кабинета, или просто дебна да се разкрие неволно водейки разговора в опасната посока? Работата е там, че е много по-умен от мен. Ще разбере, защото знае, че името му беше във всички вестници и сигурно очаква хората да опитват да разберат истината за него, да се мъчат да измъкнат някаква информация по случая.

Такива неща си мисля с наведена надолу глава и поглед забит в тротоара, докато минавам покрай малкия магазин отдясно и се мъча да не гледам натам, защото това отваря пред мен всякакви възможности, но с крайчеца на окото си зървам името ѝ, изписано с големи букви на заглавната страница на таблоида: МЕГАН ХИПУЕЛ – ДЕТЕУБИЙЦА? BЪЗМОЖНО ЛИ Е ТОВА?