Момичето от влака

АНА

18 август 2013, неделя

Ранна утрин

Хвърлям телефона колкото мога по-далеч през оградата; той пада на върха на сипея преди релсите. Струва ми се,че го чувам да се търкаля надолу към тях. Гласът ѝ все още звъни в ушите ми: "Здравейте, аз съм. Оставете ми съобщение". И мисля, че ще го чувам дълго време.

Връщам се в къщата и го намирам долу. Гледа ме и пpимигва като сляп, опитва се да се разсъни.

– Какво става?

– Нищо – отговарям, но гласът ми трепери.

– Какво правеше навън?

– Стори ми се, че чух някой – казвам. – Нещо ме събуди и не можах да заспя отново.

– Телефонът звъня – казва той и разтърква очите си. Хващам здраво едната си ръка в другата, за да скрия треперещите си пръсти.

– Какво? Какъв телефон?

– Телефонът – поглежда ме той, сякаш съм луда. – Телефонът, казвам. Някой звъня, но се отказа.

– О... не знам... Не знам кой е бил.

Той се засмива.

– Разбира се, че не знаеш. Добре ли си? – вглежда се в мен. Приближава се и ме прегръща през кръста. – Държиш се странно.

Долепва се до мен и навежда глава към гърдите ми.

– Трябваше да ме събудиш, ако наистина си чула нещо. Не бива да излизаш сама навън. Това е моя работа.

– Вече съм добре – казвам, но трябва да стисна зъби, за да не изтракат от ужас.

Той ме целува по устните, пъха език в устата ми и прошепва:

– Хайде да се върнем в леглото.

– По-добре да направя кафе – казвам и се опитвам да се измъкна от прегръдката му.

Но той не ме пуска. Ръцете му ме държат здраво.

– Хайде, ела. Да знаеш, че не приемам отказ.