Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

12 август 2013, понеделник

Сутрин

Ние сме на паркинга до езерото Уилтън. Понякога в горещите дни идвахме тук да поплуваме. Днес просто седим един до друг в колата на Том. Прозорците са смъкнати и топлият бриз подухва през тях. Иска ми се да се облегна назад, да отворя очи и, заслушана в песните на птиците, да вдишвам аромата на бор.

Том ми се обади снощи и поиска да се видим. Попитах го дали е свързано с Ана, с това, че се видяхме на Бленам Роуд, и побързах да обясня, че появата ми там няма нищо общо с тях, не съм ходила да ги притеснявам. Той ми повярва, поне така каза, но все още звучеше загрижено, дори малко тревожно. Каза, че искал да поговорим.

– Моля те, Рач – каза, точно като през старите дни и аз се изплаших, че сърцето ми може да се пръсне. – Ще дойда да те взема, така добре ли е?

Събудих се по тъмно и в пет часа вече бях в кухнята и си правех кафе. Измих си косата, избръснах краката си, сложих грим и се преоблякох четири пъти. И през цялото време се чувствах виновна. Глупаво е, знам, но си спомних за Скот, за онова, което направихме, и съжалих стократно, защото ми се стори, че съм предала Том. Том – мъжът, който пр две години ме изостави заради друга жена. Глупаво е, но мога да преодолея усещането за предателство.

Той дойде малко преди девет. Слязох по стълбите и го видях облегнат на колата по дънки и една стара сива тениска, достатъчно стара, за да помня усещането на плата ѝ върху бузата си, когато отпуснех глава на гърдите му.

– Имам свободна сутрин – ми каза, когато ме видя. – Искаш ли да се поразходим малко с колата?

По пътя до езерото не говорихме много. Той ме попита как съм и каза, че изглеждам добре. Не спомена за Ана, докато не спряхме на паркинга. Вече си представям как докосвам пръстите му, когато заговаря:

– Мда... Ана ми каза, че те е видяла, и според нея си идвала от къщата на Скот Хипуел. Вярно ли е това?

Обръща се към мен, но всъщност не ме гледа. Явно се чувства неудобно от въпроса си.

– Няма причина да се тревожиш – отвръщам аз. – Виждам се със Скот... но нямам предвид онова виждане. Просто двамата се сприятелихме. Това е всичко. Трудно е за обяснение. Опитвам се да му помогна. Сигурно знаеш... няма как да не съзнаваш, че той преминава през ужасен период.

Том кима, но все още не поглежда към мен. Започва да гризе нокътя на левия си показалец – сигурен признак, че нещо го измъчва.

– Но, Рач...

Не бива да ме нарича така. Това ми размътва мозъка, кара ме да се усмихвам. Толкова време мина, откакто не съм чувала да ме нарича така. В гърдите ми се заражда зрънце надежда. Може би нещата с Ана не вървят толкова добре, може би започва да си припомня и някои хубави моменти отпреди, може би част от него тъгува по мен.

– Просто... наистина се тревожа.

Най-после вдига поглед, големите му кафяви очи срещат моите и ръката му потрепва, сякаш иска да докосне моята, но в последния момент размисля и се отказва. – Знам, че... добре, наистина не знам много за това, но Скот... Добре де, изглежда свестен човек, но как може да си сигурна?

– Мислиш, че може да го е направил?

Том поклаща глава и преглъща с мъка.

– Не, не казвам това. Но знам... Ана ми каза, че те са се карали много. Понякога ѝ се е струвало, че Меган се страхува от него.

– Ана казва!

Инстинктивно ми се ще да отхвърля всичко, казано от тази кучка, но не мога да се отърва от усещането, че нещо наистина не е наред със Скот. Не ми излиза от главата от събота, когато бях у тях.

Том кима.

– Меган работеше известно време като детегледачка за нас. Докато Ийви беше малка. Дори не ми се мисли за това сега, след всичко, което научихме от вестниците за нея. Но това показва нещо, нали? Мислиш си, че познаваш някого и изведнъж... – Той въздиша тежко. – Не искам да ти се случи нещо лошо, разбираш ли?

Усмихва ми се и свива рамене.

– Все още ме интересува какво става с теб, Рач – казва и аз бързам да отместя поглед, за да не види сълзите в очите ми. Но той знае, разбира се, слага ръка на рамото ми и казва:

– Съжалявам.

Оставаме известно време в уютно мълчание. Захапвам силно долната си устна, за да спра сълзите. Не искам да правя нещата още по-трудни за него. Наистина.

– Добре съм, Том. Вече се оправям.

– Радвам се да го чуя. Не...

– За пиенето ли? Пия все по-малко. Казах ти – оправям се.

– Това е добре. И изглеждаш добре. Изглеждаш... красива. – Усмихва ми се, аз се изчервявам и той бърза да отклони поглед. – Добре ли си... финансово?

– Добре съм.

– Наистина ли? Защото не искам...

– Добре съм.

– Искаш ли да ти дам малко? По дяволите, не искам да звуча като идиот, но искам да ти дам малко пари, докато подредиш нещата.

– Добре съм, Том, честно.

Той се навежда към мен и дъхът ми спира, толкова отчаяно искам да го погаля, да заровя лице в онази широка мускулеста падина между раменете му. Той отваря жабката и казва:

– Нека да ти напиша чек. Няма нужда да го осребряваш.

Засмивам се с глас.

– Все още ли си държиш чековата книжка в жабката?

Той също се засмива.

– Човек никога не знае – казва и докосва с пръст бузата ми. Взимам ръката му, обръщам я и целувам дланта.

– Обещай ми, че ще стоиш далече от Скот Хипуел – казва дрезгаво той. – Обещай ми, Рач!

– Обещавам – казвам сериозно и сърцето ми се изпълва с радост, защото разбирам, че го казва не само защото се тревожи за мен, но и защото ревнува.

13 август 2013, вторник

Ранна сутрин

Аз съм във влака и гледам купчината дрехи до релсите. Тъмно- син плат, рокля, доколкото мога да видя. Рокля с черен колан. Нямам представа как се е озовала там. Със сигурност не е забравена от работниците. Влакът се движи съвсем бавно и имам достатъчно време да огледам всичко. Струва ми се, че съм виждала тази рокля и преди, виждала съм някой да я носи. Но не мога да си спомня кой. Навън е студено. Прекалено студено за такава рокля. Имам чувството, че съвсем скоро ще завали сняг. Нямам търпение да зърна къщата на Том. Нашата къща. Знам, че ще бъде там, ще седи отвън. Ще е сам и ще ме чака. Когато влакът мине оттам, ще стане, ще помаха с ръка и ще се усмихне. Знам го със сигурност.

Но първо спираме на номер петнайсет. Джейсън и Джес са там, пият вино на терасата, което е странно, защото още няма девет и половина. Джес е облечена с рокля на червени цветя и носи сребърни обеци с малки птичета на тях – виждам ги как се поклащат напред-назад, докато говори. Джейсън е зад нея, ръцете му са на раменете ѝ. Усмихвам им се. Искам да им помахам, но хората около мен може да ме вземат за ненормална. Затова просто гледам и ми се иска и пред мен да има чаша вино.

Оставаме дълго време на семафора. Влакът не помръдва. Моля се да тръгнем, защото Том ще се прибере и ще ми е мъчно, като знам, че ще е сам. Сега виждам ясно лицето на Джес, много по-ясно от обикновено. Сигурно е от светлината, която днес е ярка, слънцето свети директно в нея. Джейсън все още е зад нея, но ръцете му вече не са на раменете, а около врата ѝ, и тя изглежда изплашена. Той се опитва да я удуши. Виждам лицето ѝ да почервенява. Започва да крещи. Ставам на крака, започвам да удрям по прозореца, да викам, да го моля да спре, но той не ме чува. Някой ме хваща за ръката – онзи с червеникавата коса. Казва ми да си седна на мястото, защото скоро ще стигнем на следващата спирка.

– Дотогава ще е късно – казвам и той отвръща:

– Наистина е късно, Рейчъл.

И когато поглеждам към терасата, Джес се е изправила, а ръката на Джейсън е върху русата ѝ коса и всеки момент ще разбие черепа ѝ в стената.

Сутрин

Събудих се преди часове, но все още не мога да дойда на себе си, краката ми треперят, докато сядам на седалката. Отворих очи с усещането за нещо страшно, убедена, че всичко, което си мисля, че знам, е погрешно, и всичко видяно – Скот, Мегън – е моя измислица. Но ако съзнанието ми играе номера, не е ли по-вероятно именно сънят ми да е измислицата? Казаното от Том в колата до езерото, примесено с чувството на вина за случилото се онази вечер – всичко се е сляло в едно и отново се е разделило, подреждайки различна картинка в съня ми

И въпреки това, познатото чувство за опасност отново се обажда в мига, когато влакът спира на семафора. Събирам смелост и поглеждам натам. Прозорците са затворени. и навън няма никого. Наоколо е тихо и спокойно. Като изоставено. Столът на Меган все още е на терасата, празен. Времето днес е топло, но аз не спирам да треперя. Въпреки че няма причина. Не бива да забравям, че казаното от Том за Скот и Меган идва от Ана, а никой не знае по-добре от мен, че на нея не бива да се вярва.

Тази сутрин доктор Абдик ме посреща малко по-хладно от обикновено. Превил се е леко, сякаш нещо го боли, и когато поема ръката ми, ръкостискането му е по-слабо от друг път. Скот ми каза, че следствието не е оповестявало новината за бременността на Меган, но не мога да не се запитам дали някой не му е казал. Чудя се мисли ли за онова дете.

Искам да му разкажа съня си, но не намирам начин да опиша всичко, без да издам, че имам пръст в тази работа с Меган, затова започвам да го разпитвам за хипнозата като начин за възстановяване на спомени.

– Има психотерапевти, които смятат, че хипнозата може да служи за възстановяване на потиснати спомени, но данните са противоречиви – казва той, слага ръка на бюрото, разтваря пръсти и ги протяга напред. – Аз не я използвам и не я препоръчвам на клиентите си. Не съм убеден, че помага, и дори смятам, че в някои случаи може да бъде опасна за тях. – Той се усмихва леко. – Съжалявам. Знам, че не искаше да чуеш това, но когато става дума за психика, моето мнение е, че не бива да се бърза.

– Познавате ли свои колеги, които практикуват хипноза? – питам го аз.

Той поклаща глава.

– Съжалявам, но не мога да ти препоръчам такъв. А и трябва да имаш предвид, че под хипноза човек е много податлив на внушения. Не бива да се има доверие на тези "възвърнати" спомени – слага той кавички на думата "възвърнати". – Те не могат да се нарекат истински.

Тогава не мога да рискувам. Не бих понесла още нови образи, нови спомени, на които не мога да имам доверие, картини, които се менят, сливат се и се разделят, заблуждавайки ме, че това не е каквото изглежда, карайки ме да погледна нещата от този ъгъл, когато трябва да ги видя точно от обратния.

– Какво предлагаш тогава? – поглеждам го аз. – Има ли някакъв начин да възстановя изгубената си памет?

Той прокарва дългите си пръсти по устните.

– Да, има такава вероятност. Някаква конкретна част от спомена може да ти помогне да разнищиш целия случай, като обсъждаш детайлите в спокойна и сигурна атмосфера...

– Като тази тук например?

Той се усмихва.

– Да, като тази, ако тук наистина се чувстваш спокойна и в безопасност... – завършва и издига глас в края на изречението. Задава ми въпрос, но аз не отговарям и усмивката му угасва. – В такива случаи много помага съсредоточаването върху другите сетива, не върху видяното. Например звуци, усещане за странични неща... Много важна роля за възпроизвеждането на изгубените спомени играе обонянието, миризмите... Музиката също е от полза. Ако мислиш за конкретни обстоятелства в конкретен ден, може да опиташ да минеш отново по стъпките си, да се върнеш на мястото на престъплението, както се казва.

Изразът се употребява често, но от него ми настръхват косите.

– Искаш да говориш за конкретен инцидент, Рейчъл, така ли да те разбирам?

Искам и още как, но не мога да му го кажа, затова му разказвам за онази случка със стика за голф, когато нападнах Том след една ужасна кавга.

Спомням си как онази сутрин се събудих с чувство на тревога и веднага разбрах, че се е случило нещо ужасно. Том не беше до мен и това ме успокои. Легнах по гръб и си припомних цялата сцена. Помня колко много плаках и му повтарях, че го обичам. Той беше гневен, каза ми да си лягам. Не искаше да ме слуша повече.

Опитах се да се върна още по-назад, в ранната вечер, когато започнахме да се караме. Всичко започна идеално. Бях запекла скариди с много чили и кориандър и си отворихме онова прекрасно вино "Ченин Бланк" – подарък от доволен клиент. Вечеряхме на верандата и слушахме "Килърс" и "Кингс оф Лайън", те бяха любимите ни в първите дни, когато се пренесохме в новия си дом.

Помня, че се смеехме и се целувахме. Аз му разказах някаква история, но той не я намери за забавна. Това ми развали настроението. После помня, че започнахме да крещим, аз тръгнах към кухнята, ударих се в плъзгащата се врата и побеснях, защото той не дойде да ми помогне.

– Но когато сутринта се събудих и слязох долу, той не ми говореше, дори не искаше да ме погледне. Трябваше да го моля да ми каже какво съм направила. Казах му поне сто пъти колко много съжалявам, повтарях го отчаяно, обзета от паника. Не мога да го обясня, може би вие знаете по-добре, но когато не можеш да си спомниш какво си направил, съзнанието ти започва да запълва празнините, подбирайки най-лошите възможности...

Камал кима.

– Разбирам те. Продължавай.

– И накрая, само за да ме накара да млъкна, той ми разказа. Била съм се засегнала от нещо, казано от него, продължила съм да човъркам и да беснея, не съм млъквала. Той се е опитал да спре скандала, опитал се да ме целуне и да оправи нещата, но аз не съм поддала. Той решил да се оттегли, да си легне, и тогава се случило. Подгонила съм го по стълбите със стика за голф и съм се опитала да му разбия главата. Слава богу, не съм го уцелила. Само съм избила парче от мазилката в коридора.

Изразът на лицето на Камал не се променя. Не изглежда изненадан. Просто кима.

– Значи знаеш какво е станало, но не можеш да го почувстваш, прав ли съм? Искаш да си го припомниш, да го преживееш в съзнанието си, за да... как да го кажем... да стане този спомен твой? И така ще се почувстваш отговорна за действията си?

– В общи линии, да – свивам рамене. – Но има още нещо. И то се случи после, доста по-късно – седмици, даже месеци след това. Продължавах да мисля за онази вечер. Всеки път, когато минавах покрай дупката в стената, мислех за това. Том каза, че ще я замаже, но не го направи, а аз не исках да го пришпорвам. Един ден стоях там – беше вечер, излизах от спалнята, и просто спрях, защото си спомних. Видях се на пода, гърбът ми беше притиснат в стената, плачех неутешимо. Том стоеше над мен, молеше ме да се успокоя, стикът беше на пода в краката ми и аз... преживях всичко. Бях ужасена. Но споменът не отговаря на действителността, защото не си спомням гнева, тази разтърсваща ярост. Помня страха.

Вечер

Думите на Камал за завръщане на местопрестъплението заседнаха в главата ми и вместо да се прибера, отидох до Уитни. И вместо да притичам покрай подлеза, влизам директно в устата му с преднамерено бавни крачки. Слагам ръце върху студените груби тухли на входа, затварям очи и прокарвам пръсти по тях. Нищо не идва в главата ми. Отварям очи и се оглеждам. Проходът е съвсем тих. Само една жена върви към мен, на няколко метра от мен, иначе е празно. Няма автомобили, нито се чуват детски гласове, само една сирена вие глухо в далечината. Слънцето се скрива зад облак и изведнъж ми става студено. Спирам на входа на тунела, да мога да продължа нататък. След секунда се обръщам с мисълта да си тръгна.

Жената, която вървеше срещу мен преди малко, тъкмо завива. Мимоходом си отбелязвам, че е облечена в тъмносив шлифер. На самия завой тя ме поглежда и в този моме ми просветва. Една жена... в синьо... призрачната светлина. Спомням си я. Ана. Тя носеше синя рокля с черен колан и се отдалечаваше от мен, вървеше бързо, като онзи ден,само че този път се обърна да ме погледне, погледна през рамо и забави ход. Една кола спря до нея на улицата – червена кола. Колата на Том. Тя се наведе и му каза нещо през прозореца, после отвори вратата, влезе и колата потегли.

Спомням си това. Помня, че онази вечер стоях тук, на входа на подлеза, и гледах как Ана се качва в колата на Том. Но сигурно бъркам нещо, защото няма как да е било така. Том е дошъл да ме търси с колата. Ана не е била там, останала си е вкъщи. Така ми казаха от полицията. В това няма логика и ми иде да ревна с глас от яд. Бясна съм, че не мога да си спомня, бясна съм на безполезния си мозък.

Пресичам улицата и тръгвам по лявата страна на Бленам Стрийт. Спирам за малко под дърветата, точно срещу номер двайсет и три. Виждам, че са пребоядисали входната врата. Когато живеех там, беше тъмнозелена; сега е черна. Как не съм забелязала досега? Аз лично предпочитам зеленото. Какво ли са променили вътре? Естествено, обзавели са детската стая, но ми е интересно да разбера още ли спят на нашата спалня и дали си слага червилото пред същото огледало. Пребоядисали ли са кухнята и запълнили ли са дупката в мазилката в коридора на втория етаж?

Иска ми се да пресека и да почукам на черната врата. Да поговоря с Том, да го попитам за онази вечер, когато Меган изчезна. Да го върна на езерото, вчера, когато целунах дланта му в колата. Искам да знам какво почувства той тогава. Но оставам на място и гледам към прозореца на бившата ми спалня, докато очите ми се напълнят със сълзи. Тогава разбирам, че е време да си тръгна.