Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

18 август 2013, неделя

Следобед

В секундата, когато го вижда, Ана се завърта на пети и хуква към къщата. Сърцето ми блъска като обезумяло в гърдите. Тръгвам след нея и спирам до френския прозорец. Двамата се прегръщат вътре, ръцете му я обгръщат, нея и детето между тях. Главата на Ана пада на рамото му, раменете ѝ подскачат. Устните му се заравят в косите ѝ, но очите му гледат мен.

– Какво става тук? – пита с усмивка той. – Признавам, че най-малко очаквах да ви намеря двете, седнали в градината на сладки приказки.

Казва го почти весело, но не може да ме заблуди. Вече не. Отварям уста да заговоря, но откривам, че ми липсват думи. Не знам откъде да започна.

– Рейчъл? Ще ми кажеш ли какво става? – пита той, освобождава Ана от прегръдката си и прави крачка към мен. Аз отстъпвам назад и той се засмива.

– Какво ти става, за Бога? Пияна ли си? – пита, но по погледа му се вижда, че знае, че съм трезва, и мога да се закълна, че му се иска да не бях. Бъркам в задния джоб на дънките си. Телефонът ми е тук, твърд, компактен и успокояващ, само че трябваше да се усетя по-рано и да им звънна. Няма значение дали ще ми повярват или не, ако им бях казала, че съм с Ана и детето ѝ, щяха да дотърчат със сирените си.

Междувременно Том се е доближил още, вече е на крачка от вратата, а аз съм на крачка извън нея.

– Видях те – казвам най-после и усещам еуфория, кратка, но ясна, в мига, когато произнасям думите на глас. – Беше сигурен, че няма да си спомня нищо, но аз си спомних. Видях те. Ти ме удари и ме остави там, в подлеза...

Той започва да се смее. Сега виждам ясно и се чудя защо досега не съм успявала да разчета знаците. В очите му има страх. Той стрелка с поглед Ана, но тя не го поглежда.

– За какво говориш?

– За подлеза. Вечерта, когато Меган изчезна...

– Пак глупости – казва той и маха с ръка. – Изобщо не съм те удрял. Ти сама падна.

Взима ръката на Ана и я притиска към гърдите си.

– Това ли те разстрои, скъпа? Не я слушай, тя говора пълни глупости. Не съм я удрял. През живота си не съм ѝ посягал. Нито веднъж. Това са измислици. – Той я прегръща през раменете и я притиска към себе си. – Разказвал съм ти за нея, нали? Когато е пияна, не помни нищо, непрекъснато си измисля...

– Ти се качи в колата с нея. Видях те, като тръгна. – Той продължава да се усмихва, но увереността му се изпарява. Може да си въобразявам, но сега ми се струва малко по-блед.

Том пуска Ана, тя сяда на масата с гръб към него и подрусва неспокойната Ийви в скута си. Той прокарва ръка по устните си, обляга се на кухненския плот и скръства ръце пред себе си.

– С кого си ме видяла в колата?

– С Меган.

– Да, бе! – казва и отново започва да се смее, нервно и пресилено. – Последния път, когато говорихме за това, ми каза, че съм бил с Ана. Сега пък с Меган. Коя ще бъде следващата седмица? Принцеса Даяна?

Ана вдига очи към мен. По лицето ѝ като светкавица минава сянка на съмнение, на надежда.

– Не си сигурна, нали? – пита плахо тя.

Том пада на колене до нея.

– Разбира се, че не е сигурна. Измисля си го. Непрекъснато го прави. Скъпа, защо не се качиш горе за малко? Аз ще изясня нещата с Рейчъл. И този път ти обещавам – хвърля бърз поглед към мен, – че повече няма да ни безпокои.

Ана се колебае, виждам го от начина, по който го гледа и търси истината в очите му.

– Ана – извиквам в опит да я привлека на моя страна. – Ти знаеш, Ана. Знаеш, че той лъже. Знаеш, че е спал с нея.

За секунда всички млъкваме. Ана мести поглед от Том към мен и обратно. Отваря уста да каже нещо, но оттам не излиза и звук.

– Какви ги говори тази жена, Ана? Между мен и Меган Хипуел не е имало нищо.

– Намерих телефона ѝ, Том – казва тя толкова тихо, че едва я чувам. – Моля те, недей! Недей да ме лъжеш, чуваш ли?

Детето започва да се върти и да мрънка. Том го взима нежно и внимателно от ръцете на Ана. Отива до прозореца и го залюлява, нашепвайки успокоителни думи, но не мога да чуя точно какви. Ана навежда глава, сълзите потичат по брадичката ѝ и капят на кухненската маса.

– Къде е сега този телефон, Ана? – обръща се той към нея и в гласа му вече няма смях. – На нея ли го даде?

Веднага се завърта към мен и пита рязко:

– В теб ли е?

– Не знам нищо за никакъв телефон – казвам, ядосана, че не ми е споменала за това.

Том ме забравя.

– Ана, на нея ли го даде?

Ана поклаща глава.

– Къде е тогава?

– Хвърлих го – отговаря тя. – Метнах го през оградата към релсите.

– Добро момиче – казва разсеяно той. Явно се опитва да измисли как да продължи. Поглежда ме и бързо отмества поглед. За миг ми се струва, че ще се разпадне.

После се обръща към Ана и заговаря.

– Ти беше непрекъснато уморена. Не се интересуваше от мен. Всичко, всяка твоя мисъл беше за бебето. Не бeше така? Всичко стана заради теб, скъпа. Ти ме подтикна! – просто така, изведнъж, той отново се превръща в идеален баща – усмихва се на дъщеря си, гъделичка я по коремчето разсмива я. – А Меган беше... просто беше на разположение.

– В началото се виждахме у тях – продължава невъзмутимо. – Но тя трепереше от страх, че Скот може да ни свари. Тогава започнахме да се срещаме в "Лебеда". Беше... Спомняш си как беше с нас, Ана, нали? В началото, когато ходехме в къщата на Кренъм Стрийт? Можеш да разбереш.

Той ми хвърля един поглед през рамо и намигва.

– Там се срещахме с Ана в доброто старо време.

Прехвърля детето от едната в другата си ръка и то слага глава на рамото му.

– Мислиш си, че съм жесток, но не е така. Просто казвам истината. Нали това искаше от мен, Ана? Искаше да не лъжа.

Ана не го поглежда. Стиска здраво ръба на масата, цялото ѝ тяло е стегнато като пружина.

Том се засмива високо.

– Вече мога да си отдъхна – казва, обръща се към мен и ме поглежда право в очите. – Нямаш представа колко е изтощително да се оправям с хора като теб. Опитах, Бог ми е свидетел, че опитах. Опитах се да ти помогна. Да помогна и на двете ви. Вие... обичах ви, наистина ви обичах, но вие ме изтощавахте ужасно.

– Майната ти, Том! – вика Ана и става от масата. – Да не си посмял да ме сравняваш с нея.

Поглеждам я и чак сега осъзнавам колко добре си пасват двамата. Тя е много по-подходяща за него, защото, виж само какво я тревожи: не че съпругът ѝ е лъжец и убиец, а че я сравнява с мен.

Той отива при нея и казва мило:

– Съжалявам, скъпа. Не беше честно от моя страна. – Тя го отблъсква и той отново се обръща към мен: – Дадох всичко от себе си. И ти бях добър съпруг, Рач. Примирявах се с твоето пиене, с твоята депресия. Примирявах се с много неща, но накрая чашата преля.

– Ти ме излъга – казвам и той се вглежда изненадано в мен. Убеди ме, че вината е изцяло моя. Убеди ме, че съм нищожество. Гледаше ме как страдам и...

Той свива рамене.

– Имаш ли представа в каква досада се бе превърнала, Рейчъл? Погрозня. От мъка и безпокойство не намираше сили да станеш сутрин от леглото, мързеше те да си вземеш един душ и да измиеш шибаната си коса. Боже! Не е чудно, че накрая изгубих търпение. Съвсем естествено беше да намеря начин да се разнообразя. За това можеш да обвиняваш само себе си.

Той се обръща към жена си и изразът на лицето му се променя от презрение към загриженост.

– С теб всичко беше различно, Ана, мога да ти се закълна. Онова с Меган беше... просто забавление. Признавам, че сгреших, но просто имах нужда да разпусна. Това е всичко. Никога нямаше да допусна да продължи и да засегне семейството ни. Трябва да ме разбереш.

– Ти... – започва Ана, опитва се да каже нещо, но думите не идват.

Том слага ръка на рамото ѝ и го стиска лекичко.

– Какво, любов моя?

– Ти я нае да се грижи за Ийви. – Най-после гневът отприщва потока от думи. – Чукаше ли я, докато работеше при нас, Том? Докато гледаше детето?

Той пуска рамото ѝ и я поглежда виновно. Цялото му същество излъчва разкаяние.

– Това беше ужасно, признавам. Мислех, че... мислех ... Честно, не знам какво съм мислил. Дори не съм сигурен, че изобщо съм мислил. Това беше голяма грешка. – И маската; отново се променя. Сега широко отворените му очи излъчват невинност, умоляват, просят. – Тогава не знаех, Ана. Повярвай ми, не знаех що за човек е. Не знаех, че е убила онова дете. Ако имах и най-малка представа, никога нямаше да я допусна близо до Ийви.

Неочаквано Ана скача на крака и избутва стола назад толкова силно, че краката му изтракват по пода и събуждат дъщеря им.

– Дай ми я – казва тя и протяга ръце към бебето. Том отстъпва крачка назад. – Веднага ми я дай, Том. Дай ми я!

Но той не ѝ дава детето, отстъпва от нея, друсайки го, за да заспи отново. Тогава Ана изпищява. В началото повтаря; само "дай ми я, дай ми я", но после думите преминават във: вой, тревожен и изпълнен със страх. Детето писва след нея. Том се опитва да го успокои, без да обръща внимание на Ана, и това ми дава възможност да се приближа до нея. Повличам я навън и заговарям тихо и припряно:

– Трябва да се успокоиш, Ана. Разбираш ли? Трябва да млъкнеш, да се успокоиш и да говориш с него. Да го разсееш, за да мога да се обадя в полицията. Разбираш ли?

Главата ѝ започва да се клати напред-назад, цялото ѝ тяло се тресе. Грабва ръката ми и забива нокти в дланта ми.

– Как може да ми го причини?

– Слушай ме, Ана. Сега важното е да му отвлечеш вниманието за момент.

Тя ме поглежда и чак сега ме вижда. Кима и казва:

– Добре.

Връща се вътре, аз поемам дълбоко въздух, обръщам се и правя две крачки навън. Не се отдалечавам много, само до поляната. Обръщам се и поглеждам назад. Все още са в кухнята. Пристъпвам още малко напред. Вятърът се усилва, вече не е толкова горещо. Облаците се спускат ниско над земята и замирисва на дъжд. Обичам този мирис.

Бъркам в задния си джоб и вадя телефона. Ръцете ми треперят. Първия път не успявам да отключа клавиатурата, втория – също, успявам чак на третия. В първия момент решавам да се обадя на инспектор Райли, защото ме познава. Проверявам в указателя, но не откривам номера ѝ, затова се отказвам и набирам 999. Вече съм на втората деветка, когато кракът му уцелва основата на гръбнака ми и аз се просвам на тревата, останала без дъх. Телефонът изхвърча от ръката ми и той го грабва, преди да се изправя на колене и да си поема въздух.

– Стига, Рач – казва той, сграбчва ръката ми и ме изправя без никакво усилие. – Хайде да не правим глупости.

Повежда ме обратно към къщата и аз тръгвам безропотно. Няма смисъл да се боря, няма как да му избягам тук. Той ме блъска напред, вкарва ме през вратата, затваря я и я заключва, после хвърля ключовете на масата. Ана е там, усмихва ми се леко и това ме кара да се замисля дали не му е казала за нашия план да се обадя в полицията.

Тя става да направи обяд за детето и междувременно слага чайника, за да направи чай за нас. Всичко е толкова нереално, имам чувството, че мога спокойно да им кажа довиждане, да прекося стаята и да изляза необезпокоявано навън. Мисълта е изкушаваща и аз правя няколко крачки натам, но Том препречва пътя ми. Хваща ме за рамото, после прокарва пръст по гърлото ми, притискайки го леко.

– Какво да правя с теб, Рейчъл?