Момичето от влака

АНА

10 август 2013, събота

Сутрин

Отидох в Нордкоут, взех си часа във фитнес залата и на връщане се отбих в "Матчес", подарявайки си една много сладка мини-рокля на "МаксМара". (Когато ме види в нея, Том няма как да не ми прости разхищението.) Прекарах една чудесна сутрин, но докато паркирах, видях, че пред къщата на Хипуел има движение. Фотографите непрекъснато се въртят наоколо, но този път и тя беше там. Отново! Не можах да повярвам, когато я видях да изблъсква един фотограф от пътя си. Сигурна съм, че излизаше от дома на Скот.

Бях толкова потресена, че дори не успях да се разстроя. И когато споделих с Том – спокойно, все едно говоря за времето, – той се изненада не по-малко от мен.

– Ще ѝ се обадя – каза той. – Ще разбера какво става.

– Това вече сме го правили – казах колкото може по-мило. – Знаеш, че няма полза.

И споменах, че може би е време да потърсим правен съвет, да направим постъпки и да издействаме ограничителна заповед или нещо такова.

– Всъщност тя вече не ни тормози, нали? – дръпна се той. – Обажданията спряха, не ни е доближавала, не е идвала тук. Не се тревожи, скъпа. Ще оправя нещата.

Той е прав, разбира се, прав е за тормоза. Но това не ме интересува. Тук има нещо и аз няма да си затварям очите. Писна ми да ми казват да не се тревожа. Писна ми да слушам как ще оправи нещата, как ще говори с нея и как тя ще престане да се мотае наоколо. Мисля, че е време да взема нещата в свои ръце. Следващия път, когато я видя наоколо, ще се обадя в полицията, на онази... инспектор Райли. Изглежда симпатична, добра жена. Знам, че Том съжалява Рейчъл, но аз мисля, че е време да приключим с нея веднъж завинаги.