Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

18 август 2013, неделя

Сутрин

Всъщност не знам как да действам нататък, затова просто на- тискам звънеца. Може би трябваше първо да се обадя. не е учтиво да се появя в неделя сутрин, без да съм се обадила нали? Изведнъж ме напушва смях. Сигурно ме пипва истерията. Нямам представа какво трябва да правя оттук нататък.

Никой не отваря. Докато заобикалям отстрани и минавам по тясната пътека, истерията ме завладява напълно. Това ме връща в миналото, в онази сутрин, когато дойдох тук и взех малкото момиченце. Никога не съм мислила да я нараня. Сега съм сигурна в това.

Докато вървя по алеята през засенчената част на двора, чувам бебето да бърбори нещо. Отново се съмнявам в себе си, питам се дали не си въобразявам. Но се оказвам права. Тя седи на верандата и майка ѝ е до нея. Ана обръща глава. Викам я и се прехвърлям през оградата. Очаквам реакция – шок, гняв, – но странно, тя не изглежда изненадана.

– Здравей, Рейчъл – казва спокойно, става, хваща детето за ръка и го дърпа към себе си. После ме поглежда кротко, без усмивка. Очите ѝ са червени, лицето е бледо без грим.

– Какво искаш? – пита ме тя.

– Звъннах на входната врата, но...

– Не съм чула – отвръща и притиска детето до бедрото си. Обръща се, сякаш иска да влезе в къщата, но в следващия момент спира. Нямам представа защо не събира махалата с крясъците си.

– Къде е Том, Ана?

– Излезе. Има събиране на момчетата от армията.

– Виж, трябва да се махнем оттук – казвам и тя започва да се смее.