Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

10 август 2013, събота

Сутрин

Събуждам се рано. Чувам камиона за събиране на боклук за рециклиране да минава бавно по улицата, чувам и тих ромон на дъжда по прозореца. Транспарантите са наполовина вдигнати, снощи забравихме да ги свалим. Усещам тялото му до моето – топло, заспало и силно, и се усмихвам себе си. Размърдвам се леко и доближавам гърба си по-близо до неговия. Знам, че скоро ще се събуди, ще ме сграбчи в прегръдките си и ще се озове върху мен.

– Рейчъл, недей! – чувам гласа му и изстивам на мига.

Аз...не съм у дома. Това не е моят дом. Това е грешка.

Обръщам се. Скот е седнал с гръб към мен, тъкмо спуска краката си на пода. Стискам силно очи и се опитвам да си спомня, но в главата ми е мъгла. Отварям очи и всичко се обърква напълно, защото това е стаята, в която съм се събуждала хиляди пъти, това е леглото ми и това е ъгълът, от който виждам вещите си всяка сутрин. Знам, че ако седна ще мога да зърна върховете на дъбовете от другата страна на улицата; ето там, наляво, е банята ми, а надясно е стенният гардероб. Стаята е същата като онази, в която спяхме с Том.

– Рейчъл – промърморва той и аз слагам ръка на гърба му, но той става бързо и се обръща към мен. Изглежда мрачен отвътре, като първия път, когато го видях в полицейското управление – сякаш някой го е изсмукал и е оставил черупката му празна. Стаята е като онази, която споделяхме с Том, но и като другата, която той е споделял с Меган. Същата. И същото легло.

– Знам, Скот – казвам бързо. – Съжалявам, това беше грешка.

– Наистина беше грешка – казва той и очите му бягат от моите.

Той става, отива в банята и заключва вратата след себе си.

Лягам обратно, затварям очи и потъвам дълбоко в себе си. Срамът разбърква вътрешностите ми. Какво направих? Спомням си, че когато дойдох, той говори дълго, изля потоци от думи. Беше ядосан: на майка си, която никога не е харесвала Меган, на вестниците за онова, което пишеха за нея и за подробностите от живота ѝ, които някак си успяха да изровят, на полицията за мърлявата ѝ работа, на положението, в което поставиха нея и него. Седяхме в кухнята на бира. Аз го слушах и пиех, и когато бирите свършиха, седнахме отвън на верандата и той се успокои. Продължихме да пием, да гледаме преминаващите влакове и да си бъбрим, за нищо конкретно, за телевизия, за работа, кой къде е учил като малък, просто нормален човешки разговор. И постепенно забравих да се тревожа, и двамата забравихме. Спомням си как ми се усмихна, как погали косата ми.

Изведнъж си спомням и другото и кръвта се качва в главата ми. Помня, че признах пред себе си, мислите дойдоха изведнъж и аз не ги отхвърлих, напротив, приех ги с жар. Исках го. Исках да бъда с Джейсън. Исках да почувствам онова, което е чувствала тя, докато е седяла с него навън и е отпивала от виното си. Обърнах гръб на факта, че в най-добрия случай Джес е част от въображението ми, а в по-лошия вариант е нищо, тя е Меган – мъртво разлагащо се тяло. Беше още по-лошо. Не бях забравила това. Просто не ми пукаше. Не ме интересуваше, защото бях започнала да вярвам на написаното за нея. Не си ли казах, макар и за миг, че си е получила заслуженото?

Скот излиза от банята, изкъпан, отмил аромата ми от себе си. Сега изглежда по-добре, пита ме искам ли кафе, но продължава да не ме поглежда в очите. Не, не исках това. Не е правилно. Не биваше да става така. Не искам повече да губя контрол.

Обличам се бързо, отивам в банята и наплисквам лицето си със студена вода. Гримът ми потича, размазва се в ъглите на очите ми. Устните ми изглеждат сини. Нахапани. Кожата на лицето и врата ми е червена от наболата му брада. За миг в съзнанието ми се завъртат сцени от отминалата нощ, виждам ръцете му върху мен и вътрешностите ми се преобръщат. Завива ми се свят, затова сядам на ръба на ваната. Банята е много по-мръсна от останалата част на къщата. Около мивката е зацапано, по огледалото има петна от паста за зъби. В чашата има една четка, няма парфюм, нито овлажнител, няма и гримове. Нямам представа, дали тя ги е взела, когато си е тръгнала, или той ги е изхвърлил след това.

Връщам се в спалнята и търся следи от нея – халат, закачен на гърба на вратата, четка за коса на шкафчето, балсам за устни, обеци – но не откривам нищо. Отивам до гардероба и хващам дръжките, готова да го отворя, но в същия момент го чувам да вика отдолу "кафето е готово", ѝ отскачам назад.

Той ми подава кафето, без да ме поглежда, после се дръпва и застава с гръб към мен, приковава очи в линията или в нещо зад нея. Обръщам се надясно и забелязвам че снимките са изчезнали, всички до една. Нещо започва да ме човърка, космите на тила ми настръхват. Отпивам от кафето и преглъщам с мъка. Това е нередно.

Може майка му да е разчистила и да е махнала снимки И все пак, кой би направил онова, което той направи снощи? Кой чука непозната жена в брачното си ложе, когато от смъртта на съпругата му не е изминал и месец? Той се обръща и най-после ме поглежда. Имам чувството, че е прочел мислите ми, защото ме гледа странно – с презрение, с отвращение дори. Аз също съм отвратена. Оставям чашата на масата.

– Трябва да тръгвам – казвам и той не възразява.

Дъждът е спрял. Слънцето свети силно и аз примижавам на ярката му утринна светлина. Някакъв мъж върви към мен, лицето му застава пред моето в мига, когато стъпвам па паважа. Вдигам ръце над главата си, обръщам се настрани и го избутвам с рамо от пътя си. Той измърморва нещо, но аз не го чувам, продължавам да държа ръце над наведената си глава, и когато я вдигам, виждам Ана. Стои до колата си само на двайсетина метра от мен и сложила ръце на кръста си, ме наблюдава. Среща погледа ми, поклаща глава, обръща се и тръгва бързо към входната си врата, почти се затичва, но почти. За момент оставам неподвижна като статуя, загледана в черния клин и червената ѝ тениска. Изведнъж добивам усещане за дежавю. И преди съм я виждала да притичва така.

Беше малко след като се преместих в Ашбъри. Бях дошла да видя Том и да си взема някои неща. Не си спомням какви точно, не бяха важни, просто си измислих повод да дойда и да го видя. Мисля, че беше неделя, а аз се преместих в петък, така че ме е нямало четирийсет и осем часа. Спрях на улицата и се загледах в нея, докато пренасяше вещите си от колата. Местеше се при него два дни след напускането ми. Леглото ни все още пазеше топлината ми. Просто неприлично бързо. Тя ме видя и аз тръгнах към нея. Нямам представа какво съм искала да ѝ кажа – нищо разумно, сигурна съм в това. Спомням си, че плачех. И тя побягна, точно както направи сега. Тогава още не знаех най-лошото, не ѝ личеше. И слава богу! Това щеше да ме убие.

Все още замаяна, заставам на перона в очакване на влака. Сядам на една пейка и си казвам, че е от махмурлука – да не пиеш и капка цели пет дни и после да се наквасиш така, е повече от ужасно. Но знам, че има и още нещо. Причината е в Ана, в чувството, когато я видях да се изнизва така. Чувство на страх.