Момичето от влака

МЕГАН

20 юни 2013, четвъртък

Вечер

Седя на дивана в хола му с чаша вино в ръка. В къщата цари същият хаос. Чудя се дали е временно, или по принцип си живее като тийнейджър. Сещам се, че е загубил семейството си точно в тази възраст, и решавам, че и сега се чувства по същия начин. Става ми жал за него. Той идва от кухнята и намества до мен. Ако можех, щях да идвам тук всеки ден за час или два. Щях да седя тук и да пия една чаша вино, усещайки ръката му да докосва моята.

Но не мога. Желанието ми има някакъв скрит смисъл и той иска да стигна до него.

– Е, Меган? – започва Камал. – Готова ли си вече? Ще можеш ли да довършиш разказа си до края?

Накланям се лекичко към него и усещам топлината на тялото му. Той ми го позволява. Затварям очи и не след дълго съм там, в банята. Откачено е, като си помисля колко дълго се мъчех да не мисля за онези дни и нощи, а е достатъчно да затворя очи и те идват веднага, сякаш заспивам и се оказвам в центъра на съня.

Беше тъмно и много студено. Вече не бях във ваната.

– Не знам какво точно стана. Спомням си, че се събудих веднага осъзнах, че нещо не е наред. Не беше наред и друго. Мак си беше вкъщи. Търсеше ме. Чух го да ме вика отдолу, но не можех да помръдна. Седях на пода в банята и тя беше в ръцете ми. Дъждът се сипеше като завеса, гредите на покрива скърцаха. Беше толкова студено! Мак продължи да ме вика. Изкачи стъпалата, дойде до вратата и запали лампата.

Усещам светлината и сега. Тя изгаря ретините ми, всичко е толкова ярко, бяло, всяващо ужас.

– Помня, че изкрещях да угаси лампата. Не исках да я види така. После... не знам какво стана. Той се развика, крещеше в лицето ми... Подадох му я и избягах. Изтичах навън на дъжда. После на плажа. Мина много време, преди той да ме потърси. Продължаваше да вали като из ведро. Мисля, че бях на дюните. Исках да вляза във водата, но се изплаших. Най-после той дойде и ме върна вкъщи.

На сутринта я погребахме. Увих я в един чаршаф, а Мак изкопа гроба. Положихме я в края на градината, близо до старата железопътна линия. Отгоре натрупахме камъни, за да отбележим мястото. Не си говорехме, мълчахме и двамата, дори не се поглеждахме. Вечерта Мак излезе. Каза, че трябвало да се срещне с някого. Помислих си, че ще отиде в полицията. Не знаех какво да правя. Зачаках да си дойде, чаках някой да дойде, все едно кой. Но той не се върна.

Уж съм в топлия хол на Камал, до горещото му тяло, а треперя.

– Все още помня чувството – заговарям отново. – Все още го усещам. Чувството да съм сама в онази къща, то ме плаши и досега, държи ме будна нощем. Толкова се страхувах, че не можех да спя. Бродех из онези тъмни стаи и я чувах да плаче, дори усещах миризмата на кожата ѝ. Привиждаха ми се разни неща. Често задрямвах и се будех, сигурна, че в къщата има още някой или още нещо. Мислех си, че полудявам. Че умирам. Стоях там с надеждата някой някога да ме открие. Така поне нямаше да се налага да я оставям сама.

Изхлипвам, навеждам се напред и взимам салфетка от кутията на масата. Ръката на Камал слиза надолу по гърба ми и спира в основата му.

– Но не ми достигна кураж да остана. Изчаках около десетина дни, после храната свърши. Не остана нито една консерва. Събрах си нещата и си тръгнах.

– Видя ли се отново с Мак?

– Не, никога повече. За последен път го видях онази вечер. Не ме целуна, дори не си взе сбогом с мен. Просто каза, че трябва да излезе за малко и толкоз.

– Не опита ли да се свържеш с него?

Поклащам глава.

– Не. В началото бях много изплашена. Нямах представа какво ще направи, ако го потърся. Нито знаех къде е. Няма мобилен телефон, а аз бях изгубила връзка с приятелите. Те бяха хора-номади. Хипита, обикалящи из страната. Няколко месеца след първия път, когато споменах името му пред теб, го потърсих в гугъл, но не намерих нищо. Странно е...

– Кое?

– През първите дни го виждах навсякъде. На улицата например, или зървах някакъв мъж в бара и сърцето ми забързваше, защото решавах, че е той. Често чувах гласа му в тълпата. Но това спря отдавна. Сега си мисля, че вероятно не е жив.

– Защо мислиш така?

– Не знам. Може би, защото... за мен е мъртъв.

Камал изправя гръб и се отдръпва от мен. Обръща се така, че лицето му застава пред моето.

– Според мен всичко е плод на въображението ти, Меган. Нормално е да си мислиш, че виждаш хора, които са имали сериозна роля в живота ти. През първите дни и на мен ми се струваше, че виждам братята си навсякъде. Колкото до yсещането ти, че е мъртъв, това вероятно е последица от факта, че отдавна е извън живота ти. И в някои отношения вече ти се струва нереален.

Той отново се превръща в психотерапевт и ние вече не сме двама приятели, седнали на дивана да си поговорят. Иска ми се да протегна ръка и да го дръпна към себе си, но не бива да преминавам границата. Спомням си израза на лицето му, когато последния път го целунах, преди да си тръгна, помня копнежа, гнева и тревогата в очите му.

– Питам се дали няма да е от полза да се свържеш с този Мак сега, когато ми разказа всичко. Той може да сложи край на тревогите, да затвори тази страница от живота ти.

Предполагах, че ще ми го предложи.

– Не мога – завъртам глава. – Просто не мога.

– Помисли си за момент.

– Не мога. Той сигурно още ме мрази. Ами, ако срещата ни подсили тази омраза? Ако отиде в полицията? Ако... не мога да разкажа всичко това на глас, не мога дори да го прошепна. Той... може да разкаже всичко на Скот, да му каже каква съм в действителност!

Камал поклаща глава.

– Не вярвам да те мрази, Меган. И вероятно никога не те е мразил. Може би той също се е страхувал. И чувства вина. От онова, което чух, разбирам, че не е бил отговорен съпруг и баща. Прибрал е едно съвсем младо и уязвимо момиче и го е оставил да се оправя само, когато то е имало най-голяма нужда от подкрепа. Сигурно разбира, че случилото се е отговорност и на двама ви. И мисля, че затова е избягал.

Нямам представа, дали наистина мисли така, или просто се опитва да ме успокои. Знам само, че това не е истина. Не мога да прехвърля вината върху него. Трябва да я поема изцяло.

– Далеч съм от мисълта да те принуждавам да правиш нещо, което не искаш – продължава Камал. – Просто те моля да обмислиш възможността да се свържеш с Мак. Не защото мисля, че му дължиш нещо. Но, разбираш ли, той ти го дължи. Повярвай ми, виждам ясно вината ти. Но той те е изоставил. Била си сама, изплашена, несигурна и нещастна.

А той те е оставил в онази къща. Не ме учудва, че още не можеш да спиш. Естествено, че сънят те плаши, защото някога си заспала и ти се е случило нещо ужасно. А единствения човек, който е могъл да ти помогне, те е оставил сама.

Докато слушам Камал, казаното от него започва да звучи приемливо. Думите излизат от устата му толкова лесно, меки и медени, че не мога да не им повярвам. Започвам да си мисля, че има начин да оставя всичко това зад себе си, да погреба миналото, да се върна при Скот и да заживея като нормален човек, без да поглеждам изплашено през рамо, нито да чакам отчаяно да дойде нещо по-добро. Нали това правят нормалните хора?

– Ще помислиш ли върху това? – докосва ръката ми той.Усмихвам му се широко и обещавам, че ще помисля!

И може би наистина ще го направя, не знам. Той ме прегръща и ме повежда към вратата. Искам да го целуна, но не го пр вя. Вместо това питам:

– За последен път ли те виждам? – Той кима и аз продъл-жавам. – Не може ли...

– Не, Меган, не може. Трябва да постъпим правилно.

– Не съм много добра в тези работи – отвръщам с усмивка. – Нали знаеш, че ми е трудно да постъпвам правилно.

– Ще можеш, Меган. Трябва. Сега се прибери у дома. Иди при мъжа си.

Оставам на тротоара пред дома му дълго след като е за- творил вратата. Чувствам се по-лека, някак по-свободна, но и по-тъжна, и изведнъж единственото ми желание е да се върна вкъщи при Скот.

В мига, когато се обръщам и тръгвам към гарата, един мъж притичва по тротоара с наведена глава. В ушите си има слушалки. Виждам, че тича право срещу мен, и в опита си да избегна сблъсъка, се подхлъзвам на ръба на тротоара и падам.

Мъжът не се извинява, дори не се обръща да види какво става, а шокът от падането ми пречи да извикам. Изправям се, облягам се на един паркиран автомобил и се опитвам да си поема дъх. Цялото събрано в дома на Камал спокойствие отива по дяволите.

Чак когато се прибирам, осъзнавам, че при падането съм си ударила ръката и по пътя сигурно съм докоснала устните си, защото сега по тях има кръв.