Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

7 август 2013, сряда

Вечер

Горещината е непоносима и става все по-задушно. Карбоновият моноксид от улицата се издига нагоре, влиза в апартамента през широко отворените прозорци и аз усещам вкуса му в устата си. Гърлото ме дразни. Взимам си втори душ за деня, когато телефонът иззвънява. Не вдигам, но той звъни отново. И отново. Когато излизам от банята, звъни за четвърти път и аз отговарям.

Веднага разбирам, че е изплашен, диша плитко и накъсано.

– Не мога да се прибера у дома – казва задъхано. – Навсякъде е пълно с камери.

– Скот, ти ли си?

– Знам, че е... безумие, но трябва да се скрия накъде..., където няма да ме причакат... Не мога да отида при майка си, нито при приятели. Просто... обикалям с колата. Обикалям, откакто излязох от полицейското управление. – Гласът му трепери от страх и обида. – Имам нужда от един-два часа. Да седна, да помисля. Без медии, без полиция, без да ми задават шибани въпроси. Извинявай... Може ли да дойда у вас?

Естествено, че казвам да. Не само заради отчаянието му, но защото искам да го видя. Искам да му помогна. Давам адреса и той ме уверява, че до петнайсет минути ще е тук.

Десет минути по-късно се звъни на вратата – къс, остър и припрян звук.

– Много се извинявам за неудобството – пристъпва от крак на крак, когато отварям външната врата. – Не знаех къде да отида.

Прилича на преследвано животно: пребледнял, разтреперан, с блестяща от пот кожа.

– Няма нищо – отвръщам и отстъпвам назад да влезе. Каня го в хола, настанявам го на дивана и му донасям чаша вода от кухнята. Той я изпива на един дъх, после сяда, прегъва се напред, подпира лакти на коленете си и навежда глава. Започвам да се суетя около него, не знам да говоря ли, или да изчакам. Взимам чашата му и отново я пълня. Най-после той заговаря:

– Човек си мисли, че най-лошото вече се е случило – казва тихо и вдига глава да ме погледне. – И ти мислиш така нали? Жена ми е мъртва и полицията смята, че аз съм я убил. Какво по-лошо от това може да се случи?

И ми разказва онова, което вече знам, онова, което говорят за нея. Информацията вероятно е изтекла от разследващия екип и след това преразказана в онзи таблоид. Убийството на някакво дете, в което Меган е замесена. Да оплюеш мъртва жена, е мръсна работа. Отвратително.

– Това не е вярно – казвам бързо. – Няма как да е вярно.

Той ме гледа с невиждащи очи, лицето му прилича на маска.

– Детектив Райли ми разказа тази сутрин – започва той, закашля се, прочиства гърло и продължава почти шепнешком: – Новината, която винаги съм мечтал да чуя. Нямаш представа колко съм го искал, колко пъти съм си представял как ще ме погледне, ще ми се усмихне смутено и многозначително, ще вземе ръката ми и ще я сложи на устните си.

Скот се отнася някъде в мечтите си, но аз още не мога да разбера за какво говори.

– Днес... днес научих, че Меган е била бременна.

И се разплаква. Моите очи също се пълнят със сълзи и аз заплаквам за детето, което никога няма да се появи на белия свят, детето на жена, която не познавам. Не мога да понеса толкова мъка. Не знам как Скот успява изобщо да диша. Това трябваше да го убие, трябваше да изцеди и последните капчици живот от него. Но някак си той все още е тук.

Аз лично не мога да говоря, не мога дори да помръдна. Холът е като фурна, вътре няма достатъчно въздух, въпреки отворените прозорци. Чувам шум от улицата: полицейска сирена, смях и викове на млади момичета, музика от преминаваща кола. Звуци от нормалния живот. А тук животът свършва. За Скот животът свършва и аз не мога да му помогна с нищо. Стоя там няма, безполезна и безпомощна.

Изведнъж чувам стъпки по стъпалата отвън, после обичайното подрънкване – Кати вади ключовете от огромната си чанта. Това ме събужда. Трябва да направя нещо. Хващам Скот за ръката и той вдига тревожен поглед към мен.

– Ела – казвам и го издърпвам да стане. Той ме оставя да го повлека към коридора и после по стълбата, преди Кати да отключи входната врата. Бързо затварям вратата на моята стая зад гърбовете ни.

– Това е съквартирантката ми – обяснявам набързо. – Тя... сигурно ще започне да разпитва, а виждам, че в момента не ти е до това.

Той кима. Оглежда стаята, спира поглед поред на неоправеното легло, на дрехите – мръсни и чисти накуп върху стола до бюрото – на празните стени и на евтините мебели. Става ми неудобно. Ето го моят живот: малък, евтин и объркан. Презрян. Докато си го казвам наум, осъзнавам каква тъпачка съм да си въобразя, че в този момент Скот ще го е грижа за моя начин на живот.

Каня го да седне на леглото и той се подчинява, изтрива сълзите с опакото на ръката и въздъхва тежко.

– Искаш ли да пийнеш нещо? – питам аз.

– Имаш ли бира?

– Не държа алкохол у дома – казвам и се изчервявам. Скот не забелязва, дори не поглежда към мен. – Мога да направя чай.

Той кимва отново.

– Легни и си почини – нареждам му аз и той веднага го прави, изритва обувките си и ляга по гръб, послушен като болно дете.

Докато чакам долу водата да заври, разменям няколко думи с Кати, която ми разказва за последното си откритие Нордкоут, идеално за обяд ресторантче ("с прекрасни салати"), и за новата си колежка ("каква досадница само"). Усмихвам се и кимам, но слушам с половин ухо. Умът ми е другаде. Напрягам се да чуя скърцане и стъпки отгоре. Струва ми се неестествено той да е тук, в стаята, в леглото ми. Завива ми се свят, като си го помисля. Може би сънувам? Най-после Кати спира да бъбри и ме поглежда. Свъсва вежди и пита:

– Добре ли си, Рач? Сякаш... не си на себе си.

– Просто съм малко уморена – отговарям. – Не се чувствам много добре. Мисля, че е най-добре да си легна.

Тя ме оглежда внимателно. Знае, че не съм пила, винаги познава, но вероятно си мисли, че съм готова да започна. Но това не ме вълнува сега, в момента не мога да мисля и за нея. Взимам чашата с чай за Скот и ѝ казвам, че ще се видим сутринта.

Спирам пред вратата на стаята и се заслушвам. Вън е тихо. Завъртам внимателно дръжката и отварям вратата. Той лежи в същата поза, в която го оставих, с ръце покрай тялото и затворени очи. Чувам тихото му неравно дишане. Заема повече от половината ми легло и аз се изкушавам да легна до него, да сложа ръка на гърдите му и да го утеша. Но вместо това започвам да кашлям тихичко и му подавам чашата с чай.

Той отваря очи и сяда.

– Благодаря – измънква и поема чашата от ръката ми. – Благодаря ти, че ми предложи... подслон. Това е... не мога да ти опиша какво е за мен, откакто тази история излезе наяве.

– За случилото се преди години ли?

– Да.

За мен си остава загадка как таблоидите са се добрали до тази информация. Имаше какви ли не предположения, някои сочеха за източник полицията, други Камал Абдик, трети Скот.

– Но това е лъжа, нали? – поглеждам го аз.

– Разбира се, че е лъжа, но това дава в ръцете им мотив, нали? Изгражда основната им версия – Меган е убила бебето си и някой – бащата на детето – има мотив да я убие. Десет години след това.

– Това е смешно.

– Да, но знаеш ли какво казват други? Че съм си измислил тази история не само за да я покажа като престъпница, но и да изместя подозренията от мен към непознат мъж. Някой от миналото ѝ, за когото никой не знае.

Сядам до него на леглото, толкова близо, че бедрата ни се докосват.

– Какво мислят следователите за това?

Той вдига рамене.

– Всъщност не разбрах. Питаха ме какво знам за тази история. Дали съм знаел, че е имала някога дете. Какво е станало с него? Знам ли кой е бащата? Казах им, че не знам нищо, че това са врели-некипели и тя никога не е забременявала... – Гласът му отново се пречупва. Той спира и отпива от чая. – Попитах ги откъде идва тази информация и как е стигнала до вестниците. Те се извиниха, не можели да ми кажат. Но аз мисля, че е той, Абдик.

Скот въздъхва дълбоко, звучно и продължава:

– Не разбирам. Не мога да проумея защо ще разказва такива неща за нея. Какво се опитва да направи? Явно е разтревожен от нещо.

Припомням си мъжа, с когото се срещнах онзи ден, сещам се за спокойното му изражение, мекия глас, топлина в очите. Беше на светлинни години от тревогата. Но опасна усмивка...

– Недопустимо е да публикуват такива неща. Трябва да има някакви правила...

– Не могат да петнят така името на мъртвите – казва Том. Замълчава за момент, после продължава: – Увериха ме, че няма да пуснат в публичното пространство информация че е била бременна. Поне засега. Докато не разберат със сигурност.

– Да разберат какво?

– Детето не е на Абдик – казва той.

– Направиха ли ДНК тест?

Той поклаща глава.

– Не, но аз знам. Не мога да ти кажа откъде и как, но знам. Детето е... беше мое.

– Ако Абдик е мислел, че бебето е негово, това му дава мотив.

Казвам си, че няма да е първият мъж, който в стремежа да се отърве от едно нежелано дете се отървава от майката. Но не го изричам на глас. Премълчавам и друго – този факт дава мотив и на Скот. Ако е мислел, че жена му е бременна от друг... Но той не го е направил. Шокът, мъката му, сълзите – всичко това изглежда искрено. Никой не може да бъде толкова добър актьор.

Скот изглежда престава да ме слуша. Фиксирани във вратата на стаята, очите му гледат невиждащо. Той се свива, направо потъва в леглото, сякаш седи върху подвижни пясъци.

– Мисля, че е добре да останеш известно време тук – казвам мило. – Опитай се да поспиш.

Той ме поглежда и устните му трепват в слаба усмивка.

– Не възразяваш ли? – пита ме той. – Това ще бъде... ще ти бъда безкрайно благодарен. Вкъщи ми е трудно да заспя. И не само заради хората отвън, които са готови на всичко за да се доберат до мен. Не е това. Заради нея е. Тя е навсякъде. Непрекъснато я виждам. Слизам долу и се стремя да не поглеждам наникъде, но когато минавам покрай прозореца, трябва да се върна, за да проверя, дали не е на верандата.

Докато го слушам, сълзите отново пълнят очите ми. – Тя обичаше да седи на верандата... Ние имаме малка тераса пред френския прозорец на втория етаж. Обичаше да седи и там, гледаше влаковете.

– Знам – слагам ръка на рамото му. – Понякога я виждах там.

– Непрекъснато чувам гласа ѝ – продължава той и потръпва. – Вика ме. Лягам си и я чувам да ме вика отвън. И си мисля, че е там.

– Хайде, легни – казвам и взимам чашата от ръцете му. – Почини си малко.

Изчаквам да заспи и лягам до него с лице на сантиметри от гърба му. Затварям очи, заслушвам се в ударите на сърцето си, в пулсирането на вената на врата му и вдишвам дълбоко безрадостния аромат на тялото му.

Когато след няколко часа се събуждам, него го няма.

8 август 2013, четвъртък

Сутрин

Аз съм предателка. Скот си тръгна само преди няколко часа, а аз вече крача към Камал, тичам за нова среща с мъжа, за когото Скот си мисли, че е убил жена му. И детето му. Просто ми се повдига. Не знам дали не трябваше да споделя с него плана си, да му обясня, че правя всичко това за него. Само дето не съм сигурна, че го правя само за него, нито че имам ясен план.

Ще направя нещо за себе си, ето го плана ми. Ще говоря за реални неща. Ще му разкажа за копнежа ми по дете. Ще видя дали това няма да провокира неестествена реакция, общо някаква реакция. Пък после ще видим докъде ще стигнем.

Но не стигаме доникъде.

Той започва с въпрос: как се чувствам, кога за последен път съм пила.

– В неделя – отговарям.

– Добре. Това е добре – слага ръце в скута си той. Изглеждаш добре.

Усмихва се и аз вече не виждам убиеца пред себе. Чудя се какво точно видях миналия път. Дали не си въобразих нещо?

– Миналия път ме попита кога започнах, да пия. – Той кима и аз продължавам. – Изпаднах в депресия. Ние опитвахме... аз се опитвах да забременея. Не успях и това ме докара до депресия. Тогава започнах.

И след миг започвам отново да плача. Невъзможно е да устоиш на съчувствието на непознат човек. На човек, който те поглежда, без да те познава, и ти казва, че всичко ще бъде наред, каквото и да си направила, ти си го изстрадала, намъчила си се и заслужаваш прошка. Изповядвам му се отново забравям за какво съм дошла. Не следя реакциите му, не търся вина или подозрение в очите му. Просто го оставям да ме утеши.

Камал е мил и добронамерен човек. Утешава ме, обсъжда с мен тактики за преодоляване на проблема, напомня ми, че младостта е на моя страна.

Значи все пак тази среща ме отвежда донякъде, защото когато напускам кабинета, ми е някак по-леко, чувствам се изпълнена с надежда. Сядам във влака и се опитвам да видя в Камал убиеца, който забелязах преди, но вече не го виждам. Искам да си го представя като насилник, готов да разбие черепа на жена.

И изведнъж в главата ми изниква ужасен образ: Камал със своите деликатни пръсти, със спокойния му маниер и съскащ акцент, и в пълен контраст с него – огромният силен Скот, отчаян, необуздан. Налага се да си напомня, че Скот не е бил такъв преди събитията. Искам да го видя какъвто е бил в онези времена. Но трябва да си призная – нямам представа какъв е бил тогава.

9 август 2013, петък

Вечер

Влакът спира на семафора. Поемам глътка от студения джин с тоник и поглеждам към къщата и терасата. Засега съм добре, но имам нужда от малко подкрепа. За кураж. Отивам при Скот и трябва да мина през всички капани на Бленам Роуд: Том, Ана, полицията, пресата. Както и подлеза с неясните откъслечни спомени за кръв и ужас. Но той ме помоли да дойда и аз не можах да му откажа.

Миналата вечер намериха малкото момиченце. Или онова, което бе останало от него. Било заровено в двора на една ферма близо до Източния бряг, точно където някой им казал да търсят. Тази сутрин го имаше във вестниците:

След като вчера полицията откри останки на малко дете, заровено в градината на една къща близо до Холкам, северен Норфолк, днес беше образувано следствие по случая със смъртта му. Разкритието дойде, след като по време на разследването на насилствената смърт на Меган Хипуел от Уитни, чието тяло беше намерено миналата седмица в Корли Ууд, следствените органи се натъкнаха на сведения за възможно престъпление, извършено от нея в миналото.

Щом го прочетох, веднага се обадих на Скот. Не ми отговори и аз му оставих съобщение да изкажа съжаление за случилото се. Той звънна днес следобед.

– Добре ли си? – попитах веднага.

– Не съвсем – каза дрезгаво, с натежал от алкохол глава.

– Много съжалявам... Имаш ли нужда от нещо?

– Имам нужда да поговоря с човек, от когото няма да чуя "Казах ти".

– Моля?

– Майка ми беше тук цял следобед. Оказа се, че е знаела всичко предварително: "Нещо не беше наред с това момиче, без семейство, без приятели, дойде отникъде...". Чудя защо никога не ми го е казвала.

Чу се звук от счупено стъкло, после ругатня.

– Добре ли си? – попитах отново.

– Можеш ли да дойдеш?

– Къде, у вас ли?

– Да.

– Аз... ами полицията? Журналистите... Не съм сигурна.

– Моля те! Имам нужда да поговоря с някого. Някой, който познаваше Меган и я харесваше. Някой, който не вярва на цялата тази...

Беше пиян, разбрах го от първата дума, но въпреки това казах да.

Сега седя във влака, пия, за да наваксам, и мисля за думите му. "Някой, който познаваше Меган и я харесваше". Аз не я познавах и не съм сигурна, че я харесвам. Бързо пресушавам първото кенче и отварям второ.

Слизам на Уитни и се оказвам част от завръщащата се по домовете си в петък вечер тълпа – още един роб на надницата сред уморените от жегата и работния ден маси, които нямат търпение да се приберат вкъщи и да седнат отвън с бира в ръка, да вечерят с децата си и да се отпуснат пред телевизора. Може да е от джина, но ми е адски приятно да бъда част от всичко това, да крача сред проверяващите телефони и карти за пътуване хора. Това ме пренася назад, първото лято, когато се преместихме на Бленам Роуд. Всяка вечер бързах за дома, прелитах през стълбите, излизах от гарата и тичах по улицата към нас. Тогава Том работеше къщи и скачаше да поеме палтото ми още преди да престъпя прага. Хващам се, че се усмихвам на спомена, познатото чувство на очакване ме обзема дори и сега. Горещата вълна ръгва нагоре по врата ми, когато си спомням как припкам към дома, прехапала устни, за да спра глупавата усмивка, и мисля за него с ясното съзнание, че той също брои минутите до завръщането ми.

Толкова се унасям в спомени, че забравям за Том и Ана, за полицията и репортерите, и преди да дойда на себе си, вече съм пред вратата на Скот. Натискам звънеца и вратата се отваря. Сърцето ми ще се пръсне от вълнение, въпреки че няма причина. Не се чувствам виновна, защото Меган не е тази, за която я мислех. Не е красивата безгрижна млада жена на терасата. Не е любящата съпруга. Дори не е била добър човек. Била е лъжкиня, измамница.

Била е убийца.