Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

22 юли 2013, понеделник

И сега чакам. Да не знаеш какво следва, да гледаш как нещата се движат съвсем бавно си е истинска агония. Но не мога да направя нищо повече.

Сутринта надуших опасността отдалече и се оказах права. Просто не знаех от какво трябва да се страхувам.

Не и от Скот. Той ме издърпа в къщата, но сигурно видя ужаса в очите ми, защото почти веднага ме пусна и се дръпна. С широко отворени очи и разчорлен побърза да се скрие от влязлата с мен светлина и да затвори вратата.

– Какво правиш тук? Фотографите и репортерите са навсякъде. Не искам хора пред вратата си. Не искам никой да се мотае наоколо. Ще започнат да говорят, да задават въпроси... ще опитат... всичко, за да направят някоя снимка, ще...

– Отвън няма никого – казах, но ако трябва да съм честна, не огледах добре. Може да е имало хора в колите наоколо. Може би са седели вътре и просто са чакали нещо да се случи.

– Какво правиш тук? – попита ме отново той.

– Чух по новините... Исках да ... Той ли е? Него ли арестуваха?

Той кимна.!

– Да. Рано тази сутрин. Онази жена за връзки със семейството беше тук. Дойде да ми го съобщи. Но не можеше... не искаше да ми каже защо. Сигурно са намерили нещо у тях, обаче си мълчат. Но нея не. Нея още не са я открили.

Скот седна на първото стъпало и обви тялото си с ръце. Трепереше неистово.

– Не издържам повече. Не издържам това чакане... да звънне телефонът. Ако звънне, за какво ще бъде... За най-лошата новина? Или... – той замлъкна, после ме погледна, сякаш ме виждаше за пръв път. – Защо дойде?

– Исках... Реших, че не бива да оставаш сам.

Той ме изгледа, сякаш виждаше луд човек.

– Не съм сам – каза, стана и тръгна към хола. За миг останах неподвижна. Не знаех да го последвам или да си тръгна, но в този момент той извика към мен:

– Искаш ли кафе?

На поляната отвън стоеше една жена и пушеше. Беше висока, с прошарена коса, облечена елегантно с черен панталон и затворена догоре бяла блуза. Крачеше нагоре-надолу по верандата, но в мига, когато ме видя, спря, хвърли недопушената цигара на каменната настилка под себе си и я угаси с крак.

– От полицията ли сте? – попита ме недоверчиво, когато влезе в кухнята.

– Не аз съм...

– Това е Рейчъл Уотсън, мамо – представи ме Скот. – Жената, която се свърза с мен за Абдик.

Тя кимна бавно и несигурно, сякаш обяснението му не ѝ беше достатъчно. Очите ѝ зашариха по мен, минаха с преценяващ поглед от върха на косата ми до пръстите на краката.

– Разбирам.

– Аз просто...

Нямах правдоподобно обяснение за посещението си. Не можех да и кажа "Просто исках да разбера", нали?

– Скот ви е много благодарен, че го осведомихте за положението. Сега ще почакаме и ще видим какво ще стане.

Тя пристъпи към мен, хвана ме за лакътя и ме насочи учтиво към вратата. Потърсих Скот с поглед, но той не гледаше към мен. Очите му бяха фиксирани в някаква точка на прозореца от другата страна на линията.

– Благодаря ви, че наминахте, госпожо Уотсън. Оценяваме загрижеността ви.

Докато се усетя, се оказах на прага с плътно затворена врата зад себе си и щом вдигнах поглед, ги видях: Том буташе количката, Ана вървеше до него. Те също ме видяха и заковаха на място. Ана вдигна ръка към устата си и се наведе да хване детето. Лъвицата пази малкото си. Исках да се изсмея, да ѝ кажа, че не съм тук заради нея и че дъщеря ѝ изобщо не ме интересува.

Само че нежеланата тук съм аз, майката на Скот ми го показа ясно. Нежелана, отхвърлена от всички. Нищо, няма значение, нали хванаха Камал Абдик? Хванаха го с моята помощ. Аз помогнах, постъпих правилно. Арестуваха престъпника и няма да мине много време, когато ще намерят Меган и ще я върнат у дома.