Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

18 август 2013, неделя

Вечер

Дочувам монотонен звук. Проблясва светкавица и тогава осъзнавам, че шумът идва от дъжда. Силен проливен дъжд. Навън е тъмно и има буря. Небето се разтърсва от мълнии. Не помня кога се е стъмнило. Болката в главата ми ме разбужда напълно, сърцето ми се качва в гърлото. Аз съм на пода. В кухнята. С огромни усилия успявам да надигна глава и да се подпра на лакът. Той седи на масата с бутилка бира в ръка и гледа бурята.

– Какво да правя с теб, Рач? – казва, когато вижда, че съм отворила очи. – Седя тук колко... близо половин час и си задавам този въпрос. Какво трябва да направя с теб? Какъв избор ми даваш?

Той отпива дълга глътка и ме поглежда замислено. Успявам да седна и да облегна гръб на кухненския шкаф. Главата ми се върти, устата ми е пълна със слюнка. Повръща ми се. Захапвам устни и забивам нокти в дланите си. Трябва да се съвзема, да събера сили. Не мога да разчитам на никого, това е ясно. Ана няма да се обади в полицията. Няма да рискува безопасността на дъщеря си заради мен.

– Трябва да признаеш, че сама си докара това на главата – продължава той. – Само си помисли, ако ни беше оставила на мира, никога нямаше да стигнеш дотук. Аз също нямаше да бъда в това положение. Ако не беше дошла онази вечер, Ана нямаше да те види на гарата и нямаше да се върне вкъщи, а аз сигурно щях да успея да оправя нещата с Меган. Защото нямаше да се ядосам толкова. Нямаше да изпусна нервите си и да ѝ посегна. И нищо от това нямаше да се случи.

Усещам как от гърдите ми се откъсва ридание и тръгва към гърлото, но преглъщам бързо. Той прави точно това. Винаги постъпва така. Направо е майстор в убеждаването. Винаги ме кара да се чувствам виновна, никому ненужна.

Той привършва бирата и избутва бутилката към средата на масата. Поклаща тъжно глава, става, идва при мен и протяга ръце.

– Хайде, Рач – казва приятелски, – хвани ми ръцете. Хайде, стани.

Оставям го да ме изправи и се облягам на плота. Той приближава и притиска бедра към моите.

– Какво да направя с теб, Рач? Кажи ми какво трябва да направя.

– Няма нужда да правиш нещо – казвам и се опитвам да се усмихна. – Знаеш, че те обичам, въпреки всичко. И знаеш, че няма да кажа на никого... Никога не бих ти го причинила.

Той се усмихва с неговата красива широка усмивка, която някога разтапяше сърцето ми, и аз се разридавам с глас. Не мога да повярвам, че най-голямото щастие – животът ми с него – се оказа пълна илюзия.

Той ме оставя да си поплача, но в един момент започва да се отегчава, ослепителната усмивка изчезва и устните му се изкривяват присмехулно.

– Достатъчно, Рач, стига сълзи и сополи. – Прави крачка встрани и вади една салфетка от кутията върху масата. – Ето, издухай си носа, а аз ще направя каквото трябва.

Докато попивам лицето си, той ме наблюдава с презрение.

– Онзи ден, когато отидохме до езерото, си помисли, че имаш шанс – казва той и избухва в смях. – Това си помисли, нали, Рач? Гледаше ме с тези големи очи, молеше ме с тях. Можех да те имам на мига, ти си толкова лесна. – Ухапвам силно долната си устна. Той се приближава към мен и продължава: – Ти си като онези кучета, които никой не иска. Можеш да ги риташ, колкото си искаш, но те пак се връщат при теб, въртят опашка и ти се мазнят, молят те с очи. Надяват се, че този път ще е различно, че този път ще постъпят правилно и ти ще ги заобичаш. Точно като тях си, Рач. Ти си едно жалко улично псе.

Той ме прегръща през кръста и залепва устни за моите. Оставям го да пъхне език в устата ми и да долепи бедра до моите. Усещам, че се възбужда.

Естествено, не знам дали всичко е на мястото, където беше, когато аз живеех тук. Може Ана да е пренаредила шкафовете, да е сложила спагетите в друг буркан и да е преместила везната за мерене от лявата страна в дъното на шкафа в дясната. Няма откъде да знам, но докато плъзвам ръка в чекмеджето зад себе си, с цялото си сърце се надявам да не е пипала нищо.

– Може да си прав – казвам, когато той отдръпва устни, и накланям глава на една страна. – Може би, ако не бях идвала онази вечер на Бленам Роуд, Меган щеше да си е жива и здрава.

Той кима. Пръстите ми се затварят около познатата дръжка. Усмихвам се и се навеждам към него, по-близо и още по-близо, докато местя лявата си ръка зад гърба му и прошепвам нежно в ухото му:

– Но наистина ли мислиш, че виновната съм аз, след като ти разби черепа ѝ с онзи камък?

Той отдръпва рязко глава, но аз се хвърлям към него, стоварвам цялата си тежест отгоре му, той губи равновесие, спъва се в крака на масата и почти ляга върху нея. Вдигам крак и стъпвам върху неговия с цялата си тежест. Докато се превива от болка, използвам момента, хващам кичур коса от темето му и го дърпам рязко към себе си, като в същото време забивам коляно в лицето му. Чувам странен звук и в същия миг той извиква. Избутвам го, грабвам ключовете за колата от масата и изхвърчам от френския прозорец, преди да се изправи.

Хуквам към оградата, но се подхлъзвам в калта и залитам. Той ме догонва, преди да стигна до нея, сграбчва ме за косата и ме повлича обратно назад, докато трие с другата лицето си, плюе кръв и сипе проклятия.

– Мърла, тъпа кучка, защо не можеш да стоиш далеч от нас? Защо не ме остави на мира?

Успявам да се отскубна от ръцете му, но няма накъде да бягам. Не мога да стигна до къщата преди него и не мога да прескоча оградата. Започвам да викам, но в тътена на бурята и тракането на приближаващия влак няма кой да ме чуе. Затичвам се към дъното на градината и оттам към релсите, но се озовавам в капан. Заставам на мястото, където преди близо година застанах с детето му на ръце. Обръщам се с гръб към оградата и чакам. Той тръгва към мен, трие устните си с ръка и храчи. Усещам вибрациите на влака в оградата зад гърба си. Вече е почти над нас и надава мощен звук, приличен на писък. Устните на Том се раздвижват, явно ми казва нещо, но не мога да чуя какво. Гледам го как приближава, наблюдавам всяко негово движение и не помръдвам, докато не вдига ръка и връхлита върху мен. Тогава се извъртам и забивам тирбушона във врата му.

Той се свлича беззвучно. Вдига ръце към гърлото си, без да отклони поглед от мен. Поглежда ме с широко отворени очи, сякаш всеки момент ще заплаче. Не мога да гледам повече и се обръщам с гръб. Влакът минава. Вглеждам се в ярко осветените прозорци и виждам десетки лица, наведени над книги и телефони. Глави на спокойни и затоплени хора, отправили се към домовете си.

10 септември 2013, вторник

Сутрин

Наближаваме семафора и аз усещам промяната във въздуха. Като жужене на електрическа крушка. Не съм единствената, която поглежда навън, и мисля, че никога не съм била. Знам, че всички го правят, всички оглеждат къщите долу, но всеки от нас ги вижда по различен начин. Всички ги виждаха по различен начин. Сега обаче другите виждат едно и също. Понякога говорят за това: "Ето я, онази е", "Не, другата, отляво. С розите до оградата. Там се е случило".

Къщите са празни. Онези на номер петнайсет и на номер двайсет и три. Другите не знаят – капаците са вдигнати и вратите са отворени, но това е за удобство на клиентите, защото са обявени за продан. Обявени са, но сигурно ще мине време, преди да се появи сериозен купувач. В момента брокерите развеждат из тях предимно любители на ужасите, любопитни да видят отблизо мястото, където той се свлече, и напоената с кръв земя.

Боли ме, като си представя тези хора да се мотаят из къщата – моята къща, – познала страховете и надеждите ми. Опитвам се да не мисля за случилото се след това. За онази нощ. Опитвам се, но не успявам.

Изцапани с неговата кръв, Ана и аз седнахме една до друга на дивана. Две съпруги в очакване на линейка. Ана се обади. Тя извика и полицията, всичко направи тя, за всичко се погрижи. Парамедиците пристигнаха късно, веднага след тях дойдоха униформените полицаи, последвани от инспекторите Гаскил и Райли. Ченетата им буквално паднаха, като ни видяха. Зададоха куп въпроси, но аз не можах да схвана и една дума от тях. Едва се движех, едва дишах. Спокойна и уверена, Ана им разказа всичко.

– Беше самозащита – им каза. – Видях всичко отгоре, от прозореца. Той я нападна с тирбушона. Щеше да я убие. Тя нямаше друг избор. Опитах се... – Това беше единственият момент, когато се поколеба, и единственият момент, когато я видях да плаче. – Опитах се да спра кръвта, но не можах... не успях.

Един от униформените полицаи донесе Ийви, която като по чудо спа спокойно през цялото време, и отведоха и трите ни в участъка. С Ана ни настаниха в различни стаи и продължиха да ни разпитват, но не си спомням нито един въпрос. Стараех се, опитах да се концентрирам и да им отговоря, но не намирах думи. Казах им, че ме е нападнал и ме е ударил с бутилката от бира. После е взел тирбушона. Но съм успяла да му го измъкна и съм го използвала, за да спася живота си. Прегледаха ме щателно. Огледаха всяка една от раните по главата, ръцете и ноктите.

– Не ми приличат на рани от самозащита – сви устни Райли.

Накрая излязоха от стаята и ме оставиха с един от униформените полицаи – онзи с пъпчивия врат, който дойде в апартамента на Кати в Ашбъри преди милион години. Той остана до вратата, старателно избягвайки погледа ми. По-късно Райли се върна.

– Госпожа Уотсън потвърди версията ти, Рейчъл – каза тя. – Можеш да си вървиш.

Тя също не пожела да ме погледне в очите. Пое ме друг униформен полицай, закара ме до болницата и там зашиха раната на главата ми.

За Том се изписа много по вестниците. Там открих, че никога не е бил в армията. Опитал се да влезе, но бил отхвърлен два пъти. Историята за баща му също беше лъжа, всичко беше изкривил в своя полза. Взел спестяванията на родителите си и профукал всичко. Те му простили, но когато баща му отказал да ипотекира отново къщата им, за да му даде още пари, приключил всякакви връзки с тях. Беше лъгал през цялото време и за всичко. Дори когато нямаше нужда, пак бе лъгал, ей така, без цел.

Спомням си думите на Скот за Меган: "Дори не знам каква всъщност е била". Мога да кажа същото за Том. Целият му живот беше изграден върху лъжи и полуистини, казани само за да го направят да изглежда по-добър, по-силен и по-интересен, отколкото беше. И аз му повярвах, приех всичко за чиста монета. Ана също. И двете го обичахме. Не знам дали бихме обичали по-слабата, неукрасената версия. За себе си мисля, че щях. Щях да му простя грешките и провалите. Аз самата имам много такива в живота си.

Вечер

Запазила съм си хотелска стая в малък град на брега на Норфолк. Утре заминавам още по на север. В Единбург, а може и още по-далече. Не съм решила. Най-важното е да се отдалеча колкото може повече оттук. Пари имам. Щом разбра какво съм преживяла през последните години, мама не пощади средства и няма за какво да се тревожа. Поне за известно време.

Днес следобед наех кола и отидох до Холкам. До селцето има една църква и Меган е погребана там. До дъщеря си Либи. Прочетох го във вестниците. В Холкам имаше доста дискусии по темата, хората протестираха заради предполагаемата ѝ роля в смъртта на първото ѝ дете, но накрая разрешиха погребението и ми се струва, че решението е правилно. Каквото и да е направила, изтърпя наказанието си.

Когато пристигнах на гробището, тъкмо започваше да вали. Не се виждаше жив човек, но аз паркирах и тръгнах между гробовете. Намерих нейния в най-далечния ъгъл, почти скрит от предната редица надгробни плочи. Човек никога не би разбрал, че почива тук, ако не знае предварително къде да търси. Плочата съдържа името и датите на раждане и смърт. Няма прощални думи, няма любящ съпруг, нито майка или дете. На плочата на гроба на Либи пише само едно име: "Либи". Поне сега гробът ѝ е правилно отбелязан и тя вече не е сама до старата железопътна линия.

Дъждът се засили. Когато тръгнах обратно през църковния двор, видях един мъж до вратата на църквата и за миг ми се стори, че е Скот. Сърцето ми се качи в гърлото. Изтрих капките от очите си, погледнах отново и видях, че вдига ръка за поздрав. Беше свещеникът. Затичах се към колата, обзета от безпричинен страх. В главата ми се появи образът на Скот от последната ни среща – подивял, параноичен, на ръба на лудостта. За него вече няма да има покой. И как би могло? Припомням си какъв беше преди, какви бяха двамата преди, както си ги представях от влака, и скръбта ме залива като вълна. Усещам неговата загуба като моя.

Преди няколко дни му изпратих имейл да му се извиня за всичките лъжи. Исках да се извиня и заради Том, защото трябваше да се досетя. Ако бях трезва през тези години, със сигурност щях да разбера. Сигурно и за мен няма да има мир на тази земя.

Скот не отговори на писмото ми, но аз и не очаквах.

Връщам колата във фирмата, отивам в хотела, регистрирам се и за да спра да мисля колко хубаво би било да седна в кожения фотьойл в уютния слабо осветен бар с чаша вино в ръка, отивам на разходка до пристанището.

Знам точно колко добре бих се почувствала след първата чаша и за да прогоня усещането, започвам да броя дните от последната си чаша. Двайсет. Двайсет и един, ако броим и днешния. Точно три седмици: най-дългият сух период в живота ми.

Колкото и странно да е, последната напитка ми сервира Кати. Когато полицаите ме върнаха вкъщи, смъртнобледа и окървавена, и ѝ разказаха какво е станало, тя донесе бутилка "Джак Даниелс" от стаята си и наля щедро на всички. Не можа да спре сълзите си, непрекъснато повтаряше колко много съжалява, сякаш вината за случилото се беше нейна. Изпих уискито и веднага го повърнах. Оттогава не съм пийнала капка. Но това не спира желанието.

Стигам до пристанището и завивам наляво, към плажната ивица, толкова дълга, че ако реша, мога да стигна по нея чак до Холкам. Вече се смрачава и на брега става студено, но аз продължавам да вървя. Искам да се движа, докато се изморя толкова, че да спра да мисля. Може би тогава ще мога да заспя.

Плажът е пуст и постепенно става толкова студено, че трябва да стисна зъби, за да не чувам как тракат. Крача бързо по чакъла, минавам почти на бегом покрай бунгалата, толкова красиви на дневна светлина и толкова зловещи по това време, защото всяко от тях може да крие в себе си какво ли не. Поривът на вятъра ги съживява, дъските се блъскат една в друга и скърцат; на фона на шума на морето идващият от тях звук прилича на стъпки, сякаш някой приближава към мен.

Обръщам се и се затичвам.

Знам, че там няма нищо и няма от какво да се страхувам, но разумните мисли не спират страха, той се заражда в корема ми, издига се към гърдите и стига до гърлото. Бягам с всички сили и не спирам, докато не стигна ярко осветените улици около пристанището.

Влизам в хотела, качвам се в стаята си и сядам на леглото. Мушвам ръце под бедрата си и стоя така, докато спрат да треперят. После отварям барчето и изваждам минерална вода и ядки от макадамия. Не поглеждам към виното и малката бутилка джин, макар да знам, че ще ми помогнат да заспя, отнасяйки ме там, където ще съм спокойна, няма и глуха за реалния свят. Макар да съм сигурна, че ще ми позволят да забравя поне за малко лицето му, докато издъхваше...

Влакът отмина. Чух шум зад себе си, обърнах се и видях Ана да излиза от къщата. Тръгна бързо към нас, стигна до него, падна на колене и сложи ръце на гърлото му.

Той я гледаше с широко отворени от шока и болката очи. Исках да ѝ извикам: "Недей. Така няма да му помогнеш", но в същия момент осъзнах, че тя не се опитва да спре кръвта. Просто искаше да е сигурна. Навиваше тирбушона все по-навътре и по-навътре в гръкляна и през цялото време му говореше нещо. Говореше тихо, не успях да чуя какво.

За последен път я видях, беше в полицейския участък, когато ни отведоха да дадем показания. Тя беше в една стая, аз – в друга, но преди да ни разделят, ме докосна по рамото и каза: "Грижи се за себе си, Рейчъл". Каза го така, че ми прозвуча като предупреждение. Сега с нея сме едно, свързани завинаги с историята, която съчинихме: че съм нямала друг избор, освен да забия тирбушона в гърлото му; че Ана е опитала всичко, за да го спаси.

Лягам си и гася нощната лампа до леглото. Знам, че няма да заспя, но съм длъжна да опитам. Предполагам, че с времето кошмарите ще спрат и накрая ще престана да превъртам до безкрай събитията в главата си, но сега ми предстои дълга и мъчителна нощ. А утре ще ставам рано, за да хвана влака.