Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

12 юли 2013, четвъртък

Сутрин

Изтощена съм, главата ме цепи от безсъние. Когато пия, не мога да спя. Дремвам час-два, после се събуждам, ужасена от съня си, ужасена от себе си. Има дни, когато не пия, тогава изпадам в дълбок сън, все едно съм в безсъзнание, а на сутринта не мога да дойда на себе си, нито да се отърся от съня и той остава с мен часове наред, понякога и през целия ден.

Днес във вагона има съвсем малко хора и нито един не е в непосредствена близост до мен. Никой не ме наблюдава. Облягам глава на прозореца и затварям очи.

Скърцането на спирачките ме събужда. Оглеждам се и уста-новявам, че сме спрели на семафора. По това време на годината и в този час слънцето свети директно в гърба на къщите покрай линията и те се къпят в лъчите му. Представям си, че седя на масата за закуска, Том е срещу мен и босите ми крака са върху неговите, защото те винаги са много по-топли от моите. Главата ми е наведена към вестника на масата и докато чета, усещам топлината на утринното слънце по лицето и ръцете си. Той ми се усмихва и руменината тръгва от гърдите към врата ми, както става винаги когато ме погледне по определен начин.

Примигвам и Том, и закуската изчезват. Още сме на семаофора и Джес е в градината. Един мъж излиза от къщата. Носи нещо – сигурно каничка с кафе. Оглеждам го и разбирам, че това не е Джейсън. Този мъж е по-висок, по-строен и с по-тъмна коса. Семеен приятел, а може би брат, неин или на Джейсън. Той се навежда и оставя металната каничка на масата на верандата. Сигурно е братовчед от Австралия, дошъл на гости за няколко седмици. Или приятел на Джейсън, кум на сватбата им. Джес отива при него, той я прегръща и двамата се целуват дълго и страстно. Влакът продължава.

Не мога да повярвам. Поемам дълбоко въздух, осъзнавайки, че през цялото време съм сдържала дъха си. Защо ще прави такова нещо? Джейсън я обича, знам го със сигурност, виждам, че са щастливи. Как може да го направи, как може да му причини такова нещо? Той не го заслужава. Обзема ме разочарование, сякаш са изневерили на мен, и познатата болка стяга гърдите ми. И преди съм се чувствала така. На по-високо ниво, разбира се, с по-голям интензитет, но познавам добре тази болка. Тя не се забравя.

Открих какво става, както го откриват повечето от хората в наши дни. По електронен път. Понякога са няколко думи – текст или съобщение на гласовата поща. В моя случай беше имейл – съвременният вариант на червилото по яката. Стана съвсем случайно, не съм следила Том, дори не припарвах до компютъра му, защото той все се тревожеше да не изтрия нещо важно погрешка или да не кликна, където не трябва, и да вкарам троянски вирус или нещо от този род.

"Технологиите не са силната ти страна, нали, Рач?", ми каза, след като веднъж изтрих, без да искам, всички адреси в пощата му. Разбрахме се да не пипам компютъра. Но веднъж се опитах да го зарадвам, исках да оправя нещата, които напоследък вървяха все по-зле, и реших да измисля нещо специално за четвъртата ни годишнина. Едно пътуване, за да ни напомни какви бяхме преди. Държах да е изненада и за тази цел трябваше да проверя работния му график, без той да разбере.

Определено не съм го дебнала, не съм се опитвала да го пипна на местопрестъплението. Не исках да съм от онези подозрителни съпруги, които всяка вечер пребъркват джобовете на мъжете си. Веднъж вдигнах телефона му, когато беше в банята, и той побесня, обвини ме, че не му вярвам. Почувствах се ужасно, защото той наистина се обиди. Оттогава не съм си позволявала нищо подобно, но просто трябваше да погледна графика му, а той беше оставил лаптопа си включен, защото бързаше за някакво събрание. Реших, че е чудесна възможност, разгледах календара му и си отбелязах няколко дати. Когато приключих, видях, че пощата му е отворена. Отгоре имаше съобщение от aboyd@cinnamon.com. Кликнах на него. "ХХХХХХХ". Само това. Един ред с X. В първия момент реших, че е спам, но после осъзнах, че Х-тата са целувки, отговор на писмо, изпратено от него преди няколко часа, малко след седем, докато дремех още в леглото. Отворих и него.

"Тази нощ заспах с мисълта за теб. Мечтаех да те целувам по устните, по гърдите, по нежната вътрешност на бедрата. Сутринта се събудих с мисълта за теб и отчаян копнеж да те усетя до себе си. Не очаквай разум от мен. Няма как да съм разумен, щом става дума за теб."

Прочетох всички писма, скрити в папка с име "Admin". Бяха десетки. Открих, че името ѝ е Ана Бойд. Съпругът ми беше влюбен в нея и ѝ го повтаряше непрекъснато. Пишеше, че никога не е изпитвал такива чувства и че скоро ще бъдат заедно.

Нямам думи да опиша какво преживях онзи ден. Може би затова сега, докато седя във влака, побеснявам от ревност и обида, забивам нокти в дланите и примигвам, за да спра сълзите. Гневът ме залива като гореща вълна, сякаш са отнели нещо скъпо не от Джейсън, а от мен. Как може да постъпва така? Защо разваля всичко? Какво ѝ става? Виж им живота, виж колко са щастливи. Никога не съм разбирала как може хората да се отнасят с такова нехайство към онова, което причиняват на другите, следвайки зова на сърцето си. Кой е казал, че да следваш сърцето си е добро нещо? Това си е чиста проба егоизъм, желание да имаш повече, да имаш всичко. Омразата плъзва из вените ми. Ако тази жена се изпречи на пътя ми сега, ще я заплюя в лицето. Ще ѝ издера очите.

Вечер

Тази вечер възниква проблем. Бързият влак за Стоук в 17: 56 е отменен и прехвърлят пътниците му в нашия влак. Те нахлуват вътре и заемат всички седалки. Остават места само за правостоящи. Слава богу, успявам да седна, но не до прозореца, а до пътеката. Хората се натискат в рамото и коленете ми и ми дишат въздуха. Едва се удържам да не стана и да ги разблъскам. През целия ден беше ужасна жега, а сега имам чувството, че дишам през маска. Всички прозорци са отворени и въпреки че се движим, вагонът е като желязна кутия, на която някой е изтеглил въздуха. Това ме кара да се чувствам още по-зле от ненадейната среща в барчето тази сутрин. Не спирам да си повтарям сцената наум, продължавам да стоя срещу тях и да се потя пред обидните им погледи.

За всичко е виновна Джес. Тази сутрин мислех само за нея и за Джейсън, за онова, което направи тя, и другото, което ще се случи, когато той разбере и светът му се разпадне, както се разпадна моят. Движех се като в мъгла, не виждах къде стъпвам, къде отивам. Без да се замисля, влязох в бара, където пият кафето си всички от "Хънтингтън Уайтли". Когато ги видях, вече бях прекрачила прага и беше късно да се обърна и да си тръгна. Всички се втренчиха в мен с разширени от изненада очи, после се сетиха да залепят по една усмивка на тъпите си физиономии. Мартин Майлс, Саша и Хариет – триумвиратът на бездарниците – закимаха насреща ми.

– Рейчъл! – възкликна Мартин, протегна ръце и ме прегърна. Не го очаквах, затова пропуснах да протегна моите, те останаха заключени между нас и забиха пръсти в гърдите му. Саша и Хариет се усмихнаха и ме дариха с деликатни въздушни целувки, докато се опитваха да се отдръпнат още малко от мен. – Какво правиш тук?

За един много дълъг момент останах безмълвна. Почувствах, че се изчервявам и забих поглед в пода, но веднага осъзнах, че така само влошавам нещата. Засмях се кухо и казах:

– Идвам на интервю.

– О! – не успя да скрие изненадата си Мартин. Саша и Хариет продължиха да кимат и да се усмихват. – Къде точно?

Не можах да си спомня нито една свързана с бизнеса фирма. Нито една. Не успях да измисля поне една агенция по недвижими имоти, да не говорим за такава, която наистина би могла да ме наеме. Просто стоях там, търкайки с пръст долната си устна, и клатех безсмислено глава. Мартин се опита да ме извади от неудобното положение.

– Сигурно е строго секретно? Някои фирми много държат на секретността? Не искат да се чува името им, преди да те одобрят официално и да подпишеш договора.

Това са глупости и той го знаеше. Направи го, за да ме извади от неудобното положение. Никой не повярва, но всички се престориха, че разбират, и продължиха да кимат. Саша и Хариет се загледаха във вратата над рамото ми. Засрамиха се заради мен и явно искаха да се измъкнат по-бързо.

– Трябва да побързам с кафето – измънках аз. – Не бива да закъснявам.

Мартин ме хвана под ръка и каза:

– Много се радвам, че се видяхме, Рейчъл.

Съжалението му беше осезаемо. Никога не съм осъзнавала, не и преди тази последна година, колко унизително е да те съжаляват.

Планът ми беше да отида до библиотека "Холбърн" на Тибалдс Роуд, но не намерих сили, затова свърнах към Риджънт Парк и го обходих до самия край, чак до Зоологическата градина. Там намерих сянка под едно смокиново дърво и седнах с мисълта за дългите, незапълнени с нищо часове пред мен. Повтарях си наум поне десетина пъти разговора в кафенето и си припомнях погледа на Мартин, когато ми каза "довиждане".

Минал беше не повече от половин час, когато телефонът ми звънна. Беше Том, този път се обаждаше от домашния телефон. Опитах се да си го представя в слънчевата ни кухня, дори го видях да работи на лаптопа си, но при мисълта за новия му живот, картината се разпадна. Тя сигурно беше наоколо, правеше чай или хранеше малкото си момиченце. Нямаше да го остави на спокойствие, щеше да кръжи около него, докато разговаряме. Оставих обаждането да отиде към гласовата ми поща. Прибрах телефона в чантата и се опитах да не му обръщам внимание. Не исках да чувам гласа му днес, денят и без това вървеше зле, а беше само десет и половина сутринта. Изчаках три минути, после го извадих от чантата и прослушах съобщенията. Приготвих се да изживея агонията от познатия глас, който някога беше изпълнен с нежност, със смях и радост, а сега знаеше само да обвинява, да успокоява или да съжалява. Но се оказа, че не е той.

"Рейчъл, обажда се Ана". Веднага изключих телефона. Дъхът ми спря, зави ми се свят, нямаше как да спра вихъра в главата си, нито сърбежа по цялото тяло, затова станах, отидох до магазина на ъгъла на Тичфийлд Стрийт и си купих четири кенчета джин с тоник, после се върнах на същата пейка в парка. Отворих първото и го изпих на един дъх, след него и второто. Обърнах гръб на алеята, за да не виждам бягащите татковци, майките с количките и туристите. Щом не ги виждах, можех като децата да се преструвам, че и те не ме виждат. Отново пуснах съобщението от гласовата поща.

"Рейчъл, обажда се Ана". Дълга пауза. "Трябва да говоря с теб за тези твои обаждания". Друга дълга пауза. Явно говори, докато се занимава с нещо друго, върши няколко неща едновременно, както правят заетите съпруги и майки – чистят, подреждат, зареждат пералнята машина. "Виж, знам, че си в труден период – продължава тя, сякаш не тя е виновната за трудния ми период, – но не може да звъниш тук нощем." Тонът ѝ е сприхав, раздразнителен. "Будиш ни, но по-лошото е, че будиш и Ийви, а това е недопустимо. После се чудим как да я приспим." Да я приспим. Ние. Нашето малко семейство. С нашите проблеми и ежедневни отговорности. Скапана кучка. Кукувица, измътила яйцето си в моето гнездо. Отне ми всичко. Всичко. А сега звъни да ми каже, че моите проблеми им създават неудобства.

Изпразвам второто кенче и започвам третото. Благодатният поток на алкохола достига до кръвта ми, но въздействието му продължава само няколко минути, после ми прилошава. Изгълтах ги прекалено бързо, дори и за мен, трябва да забавя темпото. Иначе ще направя нещо, за което ще съжалявам. Ще ѝ се обадя и ще ѝ кажа, че не ми пука за пея и за семейството ѝ, че не ме засяга дори ако детето ѝ не спи до края на живота си. Ще ѝ кажа, че онова, дето ѝ го е писал – "не очаквай от мен да бъда разумен", го написа и па мен в началото, когато се запознахме; написа ми го на истинско писмо, в което изповяда вечната си любов. Ще ѝ кажа още, че тази мисъл дори не е негова, откраднал я е от Хенри Милър. И още, че всичко, което тя има сега, е втора употреба. Да видим как ще се почувства, когато разбере. Искам да ѝ се обадя и да я попитам: добре ли ти е да живееш в моята къща сред купувани от мен мебели и да спиш в леглото, което делях с него години наред. Добре ли ти е да храниш детето си на кухненската маса, където той ме любеше? Продължавам да се чудя защо избраха да останат там, в онази къща, в моята къща. Не можах да повярвам на ушите си, когато той ми го каза. Обичах тази къща. Аз бях тази, която настоя да я купим, въпреки разположението ѝ. Харесваше ми, че наблизо има железопътна линия, обичах да наблюдавам влака, докато минава край нас, и се наслаждавах на звуците. Не онези на градския експрес, а на старомодните влакове, търкалящи колелата си по релсите в старомоден ритъм. Том казваше, че няма вечно да е така, че ще изградят нова линия и тогава ще чуваме само писъка на бързите влакове, но аз не вярвах, че това ще се случи някога. Ако имах пари, щях да откупя къщата от него и да остана в нея. Но не стана така. Не успяхме да намерим и купувач, който да плати прилична цена, когато се разведохме, и той предложи да остане в нея, докато се намери желаещ да я купи. Така и не се намери. С Ана се преместиха в нея и тя я хареса, както аз навремето я харесах, затова решиха да останат. Тази жена е твърде самоуверена, щом е готова да живее там, където някога е живяла другата му съпруга. Явно не ме смята за заплаха. Сещам се за Тед Хюз, който живял с втората си жена, Ася Вевил, в апартамента, споделян от него с Плат. Ася носела дрехите на Силвия и разресвала косата си с нейната четка. Иска ми се да се обадя на Ана и да ѝ напомня, че Ася Вевил свърши с глава във фурната, също като Силвия. Нека да го има предвид.

Вероятно в един момент съм заспала на пейката – джинът и слънцето ме замаяха. Събудих се внезапно и първата ми мисъл беше къде ми е чантата. Беше до мен, но лицето ми гореше от слънцето. По мен лазеха мравки, бяха навсякъде, в косата ми, по врата и по гърдите. Скочих и размахах ръце, за да ги махна от себе си. На няколко метра от мен две момчета играеха с футболна топка. Щом ме видяха, спряха и се хванаха за коремите от смях.

Влакът спира почти срещу къщата на Джес и Джейсън, но аз не мога да видя какво става там през главите на хората, освен това сме от другата страна на линията. Не мога да не се запитам дали са си у дома, дали Джейсън е разбрал и ако е разбрал, тръгнал ли си е, или продължава да живее с нея живота, който се оказва чиста проба лъжа.

13 юли 2013, събота

Сутрин

Без да поглеждам часовника, знам, че е някъде между седем и четирийсет и пет и осем и петнайсет. Знам от силата на дневната светлина, от звуците на улицата пред прозореца, от прахосмукачката, с която Кати работи в коридора пред вратата ми. Тя става рано и всяка събота чисти къщата, без пропуск. Може да е рожденият ѝ ден, може да е празник – в събота Кати винаги става рано и чисти. Казва, че ѝ действа пречистващо, подготвяло я за един хубав уикенд. И понеже чисти много енергично, няма нужда да ходи на фитнес.

Ранното пускане на прахосмукачката всъщност не ме притеснява, защото и без това съм будна. Сутрин не мога да спя до късно. Не съм от онези, дето хъркат блажено до обяд. Отварям очи изведнъж, сърцето ми започва да препуска из гърдите, пулсът ми забързва, устата ми пресъхва и веднага разбирам, че съм се събудила.

И днес е така и колкото повече се правя, че не чувам, толкова по-силни стават звуците. Животът и светлината не ме оставят намира. Лежа заслушана в припрените енергични действия на Кати и си мисля за купчината дрехи до релсите и за Джес, която целува любовника си на утринното слънце.

Денят се простира пред мен дълъг и празен, без нито една заета с нещо минутка. Мога да отида до селския открит пазар, да купя сърнешко и бекон и да прекарам деня в готвене.

Мога да седя на дивана с чаша чай в ръка и да гледам по телевизията "Съботна кухня".

Мога да отида до фитнес залата.

Мога да редактирам автобиографията си.

Мога да изчакам Кати да излезе, да отида до магазина и да си купя две бутилки "Совиньон Блан".

В предишния си живот също се будех рано от тракането на влака в 8:04; отварях очи и слушах подрънкването на прозорците при преминаването му. Усещах го зад себе си, спящ, топъл, твърд. После ставахме и той отиваше да вземе пощата, а аз правех бъркани яйца; сядахме в кухнята, пиехме чай, после отскачахме до ресторанта за късен обяд и накрая заспивахме, сплели тела на кълбо пред телевизора. Сега нещата при него сигурно са различни. Вместо мързеливия секс и бърканите яйца съботните му радости са други, най-вероятно свързани с бърборенето на малкото момиченце, сгушено между него и съпругата му. То тъкмо се учи да говори, "мама", "тати" и целия онзи таен език, неразбираем за никого, освен за родителите му.

Болката е силна и постоянна, настанила се е точно в средата на гърдите ми, и аз установявам, че не мога да чакам Кати да излезе.

Вечер

Ще отида да се видя с Джейсън.

Прекарах целия ден в стаята си в очакване Кати да излезе, но тя остана твърдо в хола, не мръдна цял ден, защото "трябва да наваксвам с административната работа". Късно следобед вече не издържах зад затворената врата, излязох и ѝ казах, че отивам на разходка. Отидох в "Уийтшийф" – голямата скрита от погледите на минувачите кръчма след Хай Стрийт, и изпих три големи чаши вино. После си поръчах два бързи шота "Джак Даниълс". Оттам минах през магазинчето, купих две кенчета джин с тоник и се качих на влака.

Сега отивам да се видя с Джейсън.

Не, нямам намерение да му ходя на гости. Изобщо не си представям да застана на вратата му и да чукам. Нищо подобно. Нищо истерично. Просто ще мина с влака покрай къщата. Няма какво друго да правя, а не ми се стои вкъщи. Искам да го видя. Да видя и двамата.

Всъщност идеята май не е много добра. Знам, че не е добра.

Но какво може да стане?

Ще отида до Юстън, ще хвана обратния влак и ще се върна. (Обичам влаковете, какво лошо има в това? Те са прекрасни.)

Преди, в стария живот, когато бях себе си, мечтаех с Том да заминем на романтично пътуване. (Представях си, че за петата ни годишнина от сватбата се качваме на влака и отиваме в Берген, а за четирийсетия му рожден ден сме в Синия влак.)

Чакай, чакай, ето, сега ще минем покрай къщата на Джейсън и Джес.

Навън все още е светло, но не знам защо не виждам ясно. (Картината се размазва пред очите ми. Затварям едното си око. Така е по-добре.)

Ето ги. Това той ли е? Стоят на терасата, нали? Този мъж Джейсън ли е? С Джес ли е?

Искам да се приближа, оттук не виждам добре, трябва да се приближа.

Няма да ходя в Юстън. Ще сляза в Уитни. (Не бива да слизам в Уитни, много е рисковано. Ами ако Том ме види? Или Ан?)

Ще сляза в Уитни.

Но идеята не е много добра.

Дори е лоша.

На седалката от другата страна на пътеката седи някакъв мъж с пясъчноруса, дори леко червеникава коса, и ми се усмихва. Искам да му кажа нещо, но думите сякаш се изпаряват, топят се по езика ми, преди да ги изговоря. Вкусвам ги, но не разбирам сладки ли са или солени.

Не мога да разбера също дали ми се усмихва, или ми се присмива?

Сутрин

Сърцето ми бие силно и тревожно в основата на гърлото. Устата ми е суха, боли, когато преглъщам. Обръщам се настрани с лице към прозореца. Завесите са спуснати, но процеждащата се през тях светлина наранява очите ми. Вдигам ръка, пристискам клепачите си с пръсти и се опитвам да прогоня божата. В същия момент забелязвам, че ноктите ми са мръсни.

Нещо не е наред. Имам чувството, че пропадам, че леглото под мен изчезва. Нещо се случи снощи. Поемам въздух и той прорязва гърдите ми като нож. Надигам се, но движението ми е прекалено рязко и ми се завива свят. Главата ми пулсира, сърцето ми всеки момент ще се пръсне.

Нещо се случи снощи, нещо много лошо. Имаше кавга. Викове. Юмруци? Не знам, всъщност не си спомням нищо. Помня, че отидох в кръчмата, после се качих във влака, бях на гарата, на улицата. На Бленам Роуд. Да, отидох до Бленам Роуд.

Вечерта се завръща в съзнанието ми като черна вълна.

Нещо се случи, знам го със сигурност. Не мога да си го спомня, но го усещам. Вътрешността на бузата ме боли, сякаш някой ме е ударил. В устата си имам метален вкус на кръв. Вие ми се свят, пред очите ми е мъгла. Прокарвам ръка по косата си, стигам до скалпа и потръпвам. От дясната страна напипвам подутина, мека и болезнена. Косата ми е сплъстена от кръвта.

Спънала съм се, това е. На стълбите при гара Уитни. Може би тогава съм си ударила главата? Спомням си, че бях във влака, но след това не помня нищо. Черна дупка. Поемам дълбоко въздух, за да забавя ритъма на сърцето, но паниката вече се надига в гърдите ми. Имаше някакъв мъж, сега си спомням. Беше с червеникава коса. Усмихваше ми се. Мисля, че ме заговори, но не знам какво си казахме. Не, имаше и още нещо, не бяха само две-три приказки, но не мога да го уловя в тъмната мъгла.

Изведнъж ме хваща страх и понеже не знам от какво, усещането се засилва. Нямам представа има ли причина за него. Оглеждам стаята. Телефонът ми не е на масата и чантата не е на пода, нито на облегалката на стола, където обикновено я оставям. Но аз съм у дома, значи съм използвала ключовете и чантата трябва да е в стаята.

Ставам от леглото. Боже мой, гола съм! Поглеждам се в голямото огледало на вратата на гардероба. Ръцете ми треперят. Гримът се е размазал по лицето ми и имам рана на долната си устна. Виждам синини по краката си, навеждам се да ги огледам и в този момент ми прилошава. Сядам на леглото, пъхам глава между коленете и чакам пристъпът на гадене да отмине. После ставам, грабвам нощницата и открехвам вратата на стаята. Коридорът е тих. Не знам защо, но съм уверена, че Кати не си е вкъщи. Не спомена ли, че ще остане тази нощ при Деймън? Имам чувството, че каза нещо такова, но не си спомням добре. И кога съм говорила с нея? Преди да изляза или по-късно? Тръгвам възможно най-тихо по коридора. Вратата на стаята ѝ е отворена. Надниквам вътре. Леглото е оправено. Може да е станала и вече да го е оправила, но по-вероятно е да не се е прибирала и това е истинско облекчение за мен. Ако не е била тук, не ме е видяла снощи, следователно няма представа колко зле съм била. Знам, че не би трябвало да има значение за мен, но има: силата на срама от поредната ми издънка е правопропорционален не само на сериозността ѝ, но и на броя на свидетелите.

Стигам до стълбите и се хващам здраво за перилата, защото отново ми се завива свят. Един от големите ми страхове (наред с ужаса, че ще получа кръвоизлив в корема, когато най-накрая черният ми дроб се спука от пиене) е, че един ден ще падна по стълбите и ще си счупя врата. Мисълта за това отново разбърква вътрешностите ми. Искам да си легна, но трябва да намеря чантата и да проверя телефона. Най-малкото, за да разбера дали не съм си изгубила кредитните карти и да видя на кого съм се обаждала и кога. Чантата лежи захвърлена в коридора пред входната врата. Дънките и бельото ми са до нея в безредна купчина, от която се носи воня на урина. Грабвам чантата и бъркам за телефона. Слава богу, откривам го веднага заедно с една смачкана банкнота от двайсет лири и носна кърпичка с кървави петна по нея. Отново ми се повдига и този път е необратимо. Буцата се изкачва за нула време в устата ми. Хуквам нагоре към банята, но не успявам да стигна навреме и повръщам на килима на площадката на втория етаж.

Трябва да легна. Ако не легна, ще умра, ще падна по стълбите. Ще си легна и ще почистя по-късно.

Включвам телефона и лягам. Вдигам внимателно ръце и крака и ги оглеждам. Над коленете си имам синини – стандартните рани на пияницата, получаваш ги, защото се удряш в разни неща. Но белезите по горната част на ръцете наистина ме плашат. Виждам тъмни овални петна, като че ли някой ме е стискал с ръце. Не е задължително да е знак за нещо страшно, и друг път съм се събуждала с такива белези, когато съм падала и някой се е опитвал да ме вдигне. Раната на главата ми изглежда зле, но може да, е съвсем невинна, например да съм се чукнала при влизането в кола. Може да е било такси, да съм го взела от гарата до къщи.

Хващам телефона и го преглеждам. Имам две съобщения. Първото е от Кати, получено е малко след пет. Пита ме кога ще се прибера. Щяла да спи при Деймиън и да се върне утре. Тревожи се да не би да съм сама и да пия някъде. Второто е от Том, получено е в десет и петнайсет. Замалко не изпускам апарата от ужас, когато го чувам да крещи.

"Господи, Рейчъл! Какво ти става? Писна ми, разбираш ли? Въртя волана от един час и те търся. Този път наистина изплаши Ана. Сега си мисли какво ли не... Едва успях да я уговоря да не се обажда в полицията. Остави ни намира, Рейчъл! Престани да звъниш, престани да обикаляш наоколо, забрави за нас. Не искам повече да говоря с теб, не можеш ли да го проумееш? Не искам да говоря, не искам да те виждам изобщо, не те искам около нас. Щом искаш, съсипвай си живота, но няма да ти позволя да съсипеш и моя. Повече няма да те защитавам. Стой далече от нас!"

Изобщо не разбирам за какво става дума. Какво съм направила? Какво съм правила между пет и десет часа вечерта? Защо Том ме е търсил? И какво общо има Ана? Мятам юргана върху главата си и стискам очи. Представям си как отивам до къщата, как вървя по алеята между тяхната градина и тази на съседите, и оттам прескачам оградата. Идеята ми е да се промъкна през отворения френски прозорец и да стигна до кухнята. Ана седи на масата. Хващам я отзад, с другата си ръка я сграбчвам за дългата руса коса, повличам я, свалям я на пода и удрям главата ѝ в хладните сини плочки.

Вечер

Някой вика. От ъгъла, под който пада светлината в стаята, преценявам, че съм спала дълго; сигурно е късен следобед или ранна вечер. Главата ме цепи ужасно. На възглавницата ми има кръв. Чувам виковете отдолу:

– Не мога да повярвам. За Бога! Рейчъл! РЕЙЧЪЛ!

Божичко, заспала съм! Без да почистя повръщаното на стълбите. И дрехите ми са в коридора. Господи!

Навличам долнището на анцуга и една тениска, отварям вратата и едва не се сблъсквам с Кати. Тя ме вижда и очите ѝ се разширяват от ужас.

– Какво става, Рейчъл? – пита, но веднага вдига ръка. – Всъ- щност не искам да знам. Не мога повече да търпя това в дома си. Не мога... – тя замлъква, но поглежда красноречиво към коридора.

– Съжалявам – измънквам аз. – Много съжалявам. Разболях се. Щях да почистя, но...

– Не си се разболяла, Рейчъл. Била си пияна. Имала си махмурлук. Съжалявам, но не издържам повече. Не мога да живея така. Трябва да си тръгнеш. Давам ти един месец да си потърсиш жилище, но след това си тръгваш. – Тя се обръща и прави крачка към стаята си, но спира и добавя: – И за бога, изчисти тази гадост!

После влиза и затръшва вратата зад себе си.

Изчиствам всичко и се връщам в стаята. Вратата на Кати е затворена, но аз усещам тихия ѝ гняв да се процежда през нея. Не я виня. И аз щях да побеснея, ако се прибера и вкъщи ме посрещнат напикани бикини и повръщано. Сядам на леглото и отварям лаптопа. Влизам в пощата си и започвам да съчинявам писмо до мама. Времето най-после настъпи. Няма как, трябва да я помоля за помощ. Ако се върна да живея в нейната къща, няма да мога да я карам както досега, ще трябва да променя живота си, да се взема в ръце и това ще е за добро. Но не мога да измисля думите, с които да ѝ го обясня. Представям си лицето ѝ, докато чете писмото, не писмо, а зов за помощ, виждам горчивото разочарование в очите ѝ, раздразнението. Дори ми се струва, че дочувам тежката ѝ въздишка.

Телефонът избръмчава, дава ми знак за съобщение, получено преди няколко часа. Отново е Том. Не искам да чувам гласа му, но се налага, няма как да го игнорирам. Докато натискам бутоните, за да изслушам съобщението, сърцето ми забързва ритъм, подготвяйки се за най-лошото.

"Рейчъл, ще ми звъннеш ли? – Гневът му вече не е толкова осезаем и сърцето ми забавя оборотите. – Искам да знам, че си се прибрала. Беше в такова състояние миналата вечер..." Дълга сърцераздирателна въздишка. "Виж, извинявай, че ти се развиках снощи, нещата... се поразгорещиха малко. Мъчно ми е за теб, Рейчъл, наистина. Но този ад трябва да приключи."

Пускам съобщението още веднъж, заслушвам се в нежния му глас и сълзите идват. Минава много време, преди да ги спра и да съчиня отговора си. Казвам му, че много съжалявам и че съм си вкъщи. Не мога да напиша нищо повече, защото нямам представа за какво точно съжалявам. Не знам какво съм направила на Ана, колко съм я изплашила. Не че ми пука особено, но това явно е разстроило и Том. След всичко, което преживя, мисля, че заслужава малко щастие. Никога не бих помрачила щастието му, просто ми се иска да го изживее с мен.

Отивам до леглото и пропълзявам под юргана. Иска ми се да знам какво се е случило и за какво трябва да се извинявам. Правя отчаяни опити да намеря смисъл във въртящите се из главата ми фрагменти от снощната вечер. Сигурна съм и едно – че се карах с някого или бях свидетел на караница. С Ана ли беше? Пръстите ми напипват раната на главата, носле слизат на порязаната долна устна. Почти го виждам, почти чувам думите, но след миг всичко изчезва. Не мога да се справя. Всеки път, когато решавам, че съм уловила момента, той се скрива отново в сянката на съзнанието ми, там, където не мога да го стигна.