Момичето от влака

МЕГАН

7 март 2013, четвъртък

Следобед

Стаята е тъмна, въздухът – гъст, сладък, наситен с аромата на телата ни. Отново сме в "Лебеда", в стаята под стряхата на хотела. Но този път е различно, защото той все още е тук и ме наблюдава.

– Къде искаш да отидем, ако можем? – пита ме след миг.

– В някоя от къщите на плажа в Коста де ла Луз – отвръщам. Той се усмихва.

– И какво ще правим там?

– Имаш предвид, какво друго, освен това, нали? – засмивам се аз. Пръстите му обхождат бавно корема ми.

– Да, за другото питам.

Ще отворим кафе-бар, ще продаваме картини, ще се учим да сърфираме.

Той целува хълбока ми и пита:

– Какво ще кажеш за Тайланд?

Сбръчквам нос.

– Там е пълно с деца. Предлагам ти Сицилия – обръщам се към него аз. – На някой от островите Егади. Ще отворим баp на плажа, ще ходим за риба...

Той отново се засмива, после ляга върху мен и ме целува.

– Неустоима – шепне в ухото ми. – Ти си неустоима.

Искам да се засмея, да кажа високо: "Видя ли? Победих. Казах ти, че няма да бъде за последен път. Няма да има после ден път", но само прехапвам устни и затварям очи. Бях права да, но не мисля, че ще ми донесе нещо хубаво, ако го кажа на глас. Предпочитам да се насладя мълчаливо на победата си; тя ми носи толкова удоволствие, колкото и докосването му.

Когато се успокояваме, той заговаря по странен начин, не съм го чувала досега да говори така. Обикновено аз съм бъбривката, но този път той ме изненадва. Казва ми, че се чувства празен отвътре, разказва за семейството, което е оставил, за жената преди мен и за другата преди нея, онази, която му завъртяла главата и опустошила душата му. Не вярвам в теорията за сродните души, но двамата наистина се разбираме, не съм усещала такава близост с друг мъж, поне не съм; усещала от дълго време. Тя идва от споделени преживявания от това, че знам какво е да се чувстваш празен отвътре.

Празен отвътре: това го разбирам. И започвам да си мисля, че няма начин да запълня тази празнина. Ето какво разбрах от терапията си: празнините в живота на човека са постоянни. Трябва да успееш да изградиш живота си около тях, да си пробиеш път, както корените на дърветата си пробиват път между бетона. Трябва да моделираш себе си около и въпреки тези празнини. Знам това и го разбирам, но не го казвам на глас. Не и сега.

–Кога заминаваме? – питам, но той не отговаря. Заспивам и когато се събуждам, него вече го няма.

8 март 2013, петък

Сутрин

Скот ми носи кафето на терасата.

– Тази нощ си поспа – казва той, навежда се, целува ме по главата и застава зад мен с ръце на раменете ми, топли и уверени.

Облягам глава на него, затварям очи и се заслушвам в тракането на влака, който забавя ход и спира точно срещу къщата. В началото, когато се преместихме тук, Скот обичаше да маха с ръка на пътниците и това ме разсмиваше. Той ме прегръща по-силно, отново се навежда и този път ме целува по врата.

– Тази нощ спа – повтаря той. – Сигурно се чувстваш по-добре.

– Така е.

– Значи терапията работи?

– Имаш предвид, дали ремонтът е към края си?

– Не ремонтът – казва той и аз чувам болката в гласа му. – Нямах предвид...

– Знам. – Вдигам ръка и стискам лекичко неговата. – Просто се пошегувах. Да, мисля, че има прогрес. Но не е толкова просто, разбираш ли? Не знам дали ще дойде моментът, когато ще мога да кажа, че със сигурност ми помага и наистина съм по-добре.

Настъпва тишина. Ръцете му ме притискат още по-силно.

– Значи ще продължиш да ходиш? – пита след малко и аз отвръщам, че да, ще ходя.

Имаше време, когато си мислех, че той може да замести всяка липса в мен, да ми бъде достатъчен. Години наред го вярвах. Обичах го с цялото си сърце. И още го обичам.

Но повече не мога да се заблуждавам. Единственото време, когато се чувствам себе си, е на тези тайни трескави следобеди като вчерашния. Тогава, в онази гореща и здрачна стая, наистина се почувствах жива. Ала може ли някой да ми гарантира, че ако избягам, няма отново да открия, че те не са ми достатъчни? Кой може да потвърди, че няма да се окажа в същото положение, в което съм сега – несигурна, задушаваща се като в капан? Ако стане така, ще поискам да избягам отново, и после отново, и накрая ще се върна при онази стара железопътна линия, защото няма да има повече къде да отида. Може би ще стане така. А може би не. Човек трябва да поема рискове, нали?

Слизам на земята и му казвам довиждане. Той слага ръка на кръста ми и отново ме целува по главата.

– Обичам те, Meгс – прошепва в ухото ми и аз се чувствам най-лошият човек на света. Очаквам с нетърпение да затвори вратата след себе си, за да се наплача.