Момичето от влака

МЕГАН

Една година по-рано

16 май 2012, сряда

Сутрин

Влакът наближава. Мога да позная ритъма му и на сън. Набира скорост, когато излиза от гара Нордкоут и после, при завоя, тракането преминава в скърцане. Понякога се чува свистене на спирачки, когато спира на семафора на няколкостотин метра от къщата. Кафето изстива на масата, но ми е толкова горещо и отпуснато, че ме мързи да стана и да си направя ново.

Понякога дори не поглеждам към преминаващия влак, само слушам. Седнала тук в утринта, със затворени очи и оранжеви отблясъци по миглите, аз може да съм навсякъде. Може да съм на някой плаж в Южна Испания; може да съм в Италия, в Чинкуе Тере с цветните му къщи и влакчетата, развеждащи напред-назад туристи. Може да съм обратно в Холкам с писъка на чайки в ушите, соления вкус на море но езика си и един призрачен влак, минаващ по ръждясалия релсов път на километър разстояние.

Днес влакът не спира, само забавя ход и отминава със скърцане. Чувам колелата му да тракат по релсите, усещам тътена в тялото си. Не виждам лицата на пътниците, но знам, че ще слязат в Юстън и ще седнат зад бюрата си. Знам го, но никой не може да ми забрани да си мечтая за по-екзотични пътувания, за пътешествия, до края на железопътната линия и след нея. В съзнанието си продължавам да пътувам назад чак до Холкам. Странно е, но в такива утрини мисля за него с такава обич, с такъв копнеж, че се изненадвам от себе си. Вятърът по тревата, голямото оловно небе над дюните, нацвъканата от мишки разпадаща се къща, пълна със свещи, прах и музика – всичко това сега ми се струва като сън.

Сърцето ми забързва, когато чувам стъпките му по стълбата.

– Искаш ли още едно кафе, Meгс? – провиква се той.

Магията е развалена. Аз съм будна.

Вечер

Усещам хлад от лекия ветрец и топлина от двата пръста водка в мартинито ми. Седя на терасата и чакам Скот да се прибере. Ще го помоля да ме заведе на вечеря в италианския ресторант на Кингли Роуд. Не сме излизали от цяла вечност.

Днес не свърших кой знае какво. Трябваше да напиша молбата си за курса по тъкане на платове в "Сейнт Мартинс" и дори започнах. Работех долу, в кухнята, когато чух женски писък. Беше толкова ужасяващ, че се изплаших да не би да убиват някого. Изтичах в градината, но не видях нищо.

Все още чувам този писък. Беше страшно. Остър и отчаян, той ме прониза като с нож. "Какво правиш? Какво правиш с нея? Дай ми я, чуваш ли, дай ми я!" Имах чувството, че продължава цяла вечност, но всъщност минаха не повече от няколко секунди.

Изтичах на втория етаж, излязох на терасата и видях между дърветата две жени. Бяха застанали близо до оградата на градината през няколко къщи от нашата. Едната плачеше.

Не съм сигурна, но мисля, че и другата. Имаше едно бебе, неговата главичка също се тресеше.

Замислих се дали да не се обадя в полицията, но в следващия момент всичко се успокои. Жената, която крещеше, вече се бе прибрала в къщата заедно с детето. Другата стоеше отвън. Изведнъж хукна към къщата, но се спъна, стана и започна да кръжи из градината. Странно, наистина. Бог знае какво става. Но за мен е най-вълнуващото преживяване от седмици насам.

Сега дните ми са празни, вече няма галерия, където да ходя. Това наистина ми липсва. Липсват ми разговорите с художниците, липсват ми дори онези досадни майки, които обичаха да идват и да зяпат картините с чаша кафе от "Старбъкс" в ръце, да обикалят и да си шушукат с приятелките, че малката Джеси нарисувала в детската градина по-хубава картина от тази там.

Понякога си мисля да издиря някого от старите времена, но веднага се питам какво бих могла да си говоря с него сега? Сигурно никой от тях няма и да познае Меган, домакинята, щастливо омъжена в едно от предградията на града. Не, по-добре да не поглеждам назад, това никога не е водело до нещо добро. Ще изчакам лятото да свърши, после ще потърся работа. Срамота е да изпусна тези дълги летни дни. Есента все ще намеря нещо тук или там, знам, че ще намеря.

14 август 2012, вторник

Сутрин

Стоя пред гардероба и оглеждам за стотен път подредените по закачалки красиви рокли – перфектен гардероб за управител на малка, но небезизвестна галерия. Ала нито една от тях не е подходяща за "нани". Боже, самата дума предизвиква в мен гадене. Слагам джинси и тениска и прибирам косата зад ушите си. Не си правя труда да се гримирам. Няма смисъл да се глася, когато ще прекарам целия ден с едно бебе.

Слизам долу наежена, готова за кавга. Скот прави кафе в кухнята. Обръща се към мен, усмихва ми се и настроението ми веднага се оправя. Нацупените ми устни се повдигат в усмивка. Той ми подава кафето и ме целува.

Няма причина да си го изкарвам на него, идеята беше моя. Аз поисках да гледам бебето на онова семейство надолу по пътя. Помислих си, че може да е забавно. Колко глупаво от моя страна! Сигурно не съм била с всичкия си – отегчена, нервна, любопитна. Исках да я видя. Идеята ми дойде, след като я чух да крещи в градината си. Исках да разбера какво става. Но не попитах, разбира се. Човек не пита такива неща, нали?

Скот ме подкрепи, беше на седмото небе, когато предложих. Мисли си, че ако прекарвам повече време около бебета, самата аз ще поискам дете. Всъщност ми действа точно обратно; тръгвам си от онази къща на бегом, нямам търпение да съблека дрехите и да вляза под душа, за да отмия миризмата на бебе.

Не спирам да тъгувам за онези дни в галерията, когато стегната, с прическа и грим, разговарях с възрастни за изкуство, за филми или просто така, за нищо конкретно. За нищо конкретно би било стъпка напред в сравнение с разговорите ни с Ана. Боже, колко е тъпа! Човек се надява поне веднъж да заговори за себе си, но не, всичко е за детето. Дали ѝ е достатъчно топло? Дали не е прекалено топло? Колко мляко изяде? Защо не го изяде? И винаги е там, така че през повечето време се чувствам като резервна гума. Работата ми е да гледам детето, докато Ана си почива, да ѝ дам малко време да си отдъхне. Но от какво точно да си отдъхне, моля ви се? И е ужасно нервна. Непрекъснато ме напряга, стряска се от най-малкото нещо, потрепва. Сгърчва се всеки път, когато минава влак, подскача при звъна на телефона. "Толкова са крехки, нали?", казва тя, явно за бебетата, и аз не мога да не се съглася.

Излизам от дома с натежали крака и извървявам бавно петдесетте метра по Бленам Роуд до тяхната къща. Определено не бързам. Днес вратата ми отваря не тя, а съпругът, Том, облякъл костюм и обувки, готов за работа. Изглежда красив в този костюм... не колкото Скот, защото е по-нисък и по-блед, – но все пак е добре. Той ме дарява с широката си тип Том Круз усмивка и заминава. Оставаме аз, тя и бебето.

16 август 2012, четвъртък

Следобед

Напуснах!

Сега се чувствам далеч по-добре, сякаш пред мен са се отворили безброй възможности. Свободна съм!

Сядам на терасата и чакам влака. Небето над мен е черно, свива се, гмурка се надолу и се преобръща, въздухът тежи от влага. Скот ще се прибере след час-два и ще трябва да му кажа. В началото сигурно ще се ядоса. Но аз ще оправя нещата. И няма просто да се мотая цял ден из къщи. Ще си направя план. Може да изкарам курс за фотографи или да отворя щанд за бижута и да ги продавам. Може да се науча да готвя.

В училище имах един учител и той ми каза веднъж, че съм царица на превъплъщенията. Тогава не разбрах какво има предвид, помислих, че иска да ме засегне, но с времето идеята започна да ми харесва. Беглец, любовница, съпруга, сервитьорка, управител на галерия, детегледачка и още няколко неща между тези. Каква искам да съм утре?

Не бях планирала да приключа днес, думите просто се изплъзнаха от устата ми. Седяхме на масата в кухнята, Ана държеше бебето в скута си, Том се бе върнал да вземе нещо, така че и той беше там, седна с нас на чаша кафе, и изведнъж всичко ми се стори ужасно глупаво, нямаше никаква причина и аз да съм там. Още повече че се чувствах адски неудобно, като натрапница.

– Намерих си друга работа – изтърсих неочаквано, без да помисля. – И няма да мога да работя повече тук.

Ана ме изгледа – не мисля, че ми повярва – и промълви:

– Колко жалко!

Но аз съм сигурна, че не го мислеше. Напротив, изглеждаше облекчена. Дори не ме попита каква работа съм си намерила, което беше супер, защото не бях измислила нищо убедително.

Том обаче се изненада.

– Ще ни липсваш – каза той, но и това беше лъжа. Единственият човек, който наистина ще се разочарова, е Скот, така че трябва да измисля нещо. Може да му кажа, че Том ми е налетял. Това ще сложи край на всичко.

20 септември 2012, четвъртък

Сутрин

Часът е малко след седем, навън е студено, но е толкова красиво с всички тези градини една до друга. Зелени и хладни, те тръпнат в очакване пръстите на слънцето да изпълзят от насипа на релсите и да ги съживят. Лежа будна от часове; не мога да заспя. Не съм спала дни наред. Мразя го, мразя безсънието повече от всичко, мозъкът ми се подува, става плътен, натежава и всичко започва да ме сърби. Иде ми да си обръсна главата.

Искам да хукна нанякъде, да сваля покрива на колата и да поема на път. Искам да карам до морето. И там да сляза и да тръгна по брега. С големия ми брат, Бен, искахме да тръгнем на пътешествие. Какви планове имахме само! Плановете бяха предимно на Бен, той беше голям мечтател. Искахме да изминем с мотоциклети цялото разстояние от Париж до Код Ажур, после да обиколим бреговете на Тихия океан в САЩ, от Сиатъл до Лос Анджелис, да изминем пътя на Че Гевара от Буенос Айрес до Каракас. Ако бях осъществила всичко това, може би нямаше да свърша тук, без да знам какво да правя. Или може би щях да се окажа точно където съм в момента, но щях да се чувствам удовлетворена. Естествено, не осъществих нищо, защото Бен не успя да стигне по-далече от Париж, не отиде дори до Кеймбридж. Загина на шосе А 10, където един тир размаза черепа му.

Всеки ден мисля за него. Той ми липсва повече от всичко. Бен е голямата празнина в живота ми, онази, в средата на сърцето ми. Или нейното начало. Не знам. Не знам дали всичко е заради Бен, или заради случилото се след неговата смърт. Знам само, че в един момент съм добре, животът ми е приказка и нямам никакви забележки, а в следващия отново съм на онова място, потъвам във водата и нямам търпение да избягам от всичко и от всички.

Затова реших да тръгна на психотерапевт. Странно решение, но може да се окаже забавно. Винаги съм мислила, че ще е забавно да съм католичка, да се изповядвам редовно, да му отпусна края, защото знам, че ще има някой, който ще прости, ще ме очисти от всички грехове, ще забърше пода след мен.

Психотерапията, естествено, не е като религията, наясно съм. Напоследък съм малко нервна и това е, защото тези дни ме мога да спя. Скот също се изнерви покрай мен. Казах му, че ми е трудно да говоря с хора, които знаят за проблема ми, трудно ми е да разговарям дори с него. Той отвърна: "Точно това е целта на психотерапията, скъпа, на непознат можеш да кажеш всичко". Но това не е истина. Не можеш да кажеш всичко. Горкият Скот! Той не знае и половината. Обича ме толкова много, че просто ме боли. Не знам как успява. Аз мога да подлудя всекиго.

Трябва да направя нещо по въпроса и психотерапията е изход. Всичките ми планове – курсът по фотография, по тъкане и онзи по готвене – ми се струват безсмислени. Сякаш си играя на истински живот, вместо да го живея. Трябва да намеря нещо, което е важно. Нещо неопровержимо. Не мога да бъда просто негова съпруга. Не разбирам как някои успяват да не правят абсолютно нищо, само да чакат. да чакат съпрузите им да се върнат вкъщи и да ги любят. После да търсят с какво да си запълнят времето.

Вечер

Омръзна ми да чакам. Срещата ни беше преди половин час, но аз все още съм тук, седя до рецепцията, прелиствам "Вог" и си мисля, че е време да стана и да си тръгна. Знам, че понякога лекарите закъсняват с часовете заради предишен пациент, но да се бави терапевт?! Немислимо. Филмите винаги са ме карали да вярвам, че те изхвърлят пациента от кабинета си в мига, когато петдесетте минути изтекат. Но от друга страна, Холивуд надали ни показва терапевти от онези, които ни предлагат от здравната каса.

Тъкмо си мисля да стана, да отида до рецепцията и да заявя, че съм чакала достатъчно и си тръгвам, когато вратата на кабинета се отваря и се появява един висок и слаб мъж, поглежда ме извинително и ми подава ръка.!

– Госпожо Хипуел, много съжалявам, че се наложи да чакате – казва той и аз му се усмихвам, казвам "няма нищо, не се притеснявайте" и в същия момент усещам, че всичко ще бъде наред. Мина по-малко от минута в компанията му, а вече се чувствам по-спокойна.

Сигурно е от гласа му. Мек и нисък. С лек акцент, очакван, защото името му е Камал Абдик. Предполагам, че е в средата на трийсетте, въпреки че изглежда невероятно млад с тази мека матова кожа. Ръцете му са такива, че лесно мога да си ги представя върху мен. Почти усещам дългите му деликатни пръсти по кожата си.

В началото не говорим за нищо важно, сеансът цели по-скоро да се опознаем, да се представим един на друг. В един момент той ме пита какъв е проблемът и аз му разказвам за пристъпите на паника, за безсънието, за това, че нощем лежа и не мога да заспя от страх. Той иска да му разкажа повече за това, но аз още не съм готова. Пита ме взимам ли наркотици, пия ли алкохол. Казвам, че напоследък имам други пороци, стрелкам го с поглед, и мисля, че той разбира какво имам предвид. Решавам, че трябва да се отнеса малко по-сериозно, и му разказвам за затварянето на галерията и как сега се чувствам като свободен електрон, за липсата на посока, за страха ми, че прекарвам прекалено много време със себе си. Той не говори много, само прави по някоя забележка тук и там, а на мен ми се иска да послушам гласа му, затова на тръгване го питам откъде е.

– От Мейдстоун – отвръща той. – Това е в Кент. Но преди няколко години се преместих в Корли.

Но разбира, че не го питам откъде е дошъл тук, а откъде са корените му, и ми се усмихва многозначително.

Скот ме посреща вкъщи, слага чаша с напитка в ръката ми и пита как е. Казвам му, че е минало добре. Разпитва ме за терапевта: харесала ли съм го, приятен ли е? Добре е, отвръщам отново, защото не ми се ще да звуча прекалено ентусиазирано. Скот пита говорили ли сме за Бен. Според него всичко е заради Бен. Може да е прав. Може би ме познава по-добре, отколкото си мисля.

25 септември 2012, вторник

Сутрин

Тази сутрин ставам рано, но успях да поспя няколко часа, което си е сериозен напредък в сравнение с миналата седмица. Ставам от леглото и се чувствам почти свежа, затова вместо да седна на терасата, отивам на разходка.

Напоследък почти не излизам. Единствените места, които посещавам, са магазините, моя курс по пилатес и терапевта. Много рядко отскачам до Тара. Останалото време прекарвам вкъщи. Не е чудно, че съм неспокойна.

Излизам от градината, завивам надясно, после наляво и съм на Кингли Роуд. Минавам покрай малкото ресторантче "Розата". В началото ходехме там непрекъснато. Не знам защо спряхме. Никога не съм го харесвала много, може би защото винаги е пълно с превалящи четирийсетте мъже и жени, които пият прекалено много, докато се оглеждат за нещо по-добро, събирайки смелост да заговорят избраника или избраницата. Това не ми харесваше и сигурно затова спряхме да ходим. Подминавам "Розата", подминавам и магазините. Не мисля да се отдалечавам много, искам просто да направя един кръг и да раздвижа краката си.

Хубаво е човек да излезе рано, преди започването на учебните занятия, преди пътуващите да тръгнат към гарата. В този час на деня улиците са празни и чисти и сутринта ти се струва пълна с възможности. Отново завивам наляво и слизам към малката детска площадка – единственото жалко извинение за малко зеленина в градчето. Сега е празна, но след няколко часа ще се напълни с малчугани, майки и детегледачки. Половината момичета от курса по пилатес ще бъдат тук, облечени от глава до пети в "Суийт бюти", изпънати и излъскани, готови да посрещнат конкуренцията, обвили лакираните си нокти около чаши кафе от "Старбъкс".

Продължавам през парка и слизам към Роузбери Авеню. Ако завия надясно, ще стигна до моята галерия или онова, което беше "моята галерия", защото сега е просто една празна витрина на магазин, но не искам, защото все още боли. Толкова усилия положих да успея! Но се оказа грешното място в грешното време – в предградията няма глад за изкуство, не и в тази икономическа обстановка. Затова завивам наляво, минавам "Теско експрес", после един тежкарски ресторант и поемам към дома. Нервите ми се опъват, вече усещам пеперудите в стомаха си. Страхувам се да не налетя случайно на семейство Уотсън. Винаги се получава неловко, когато се срещнем; очевидно е, че не съм започнала нова работа, че просто ги излъгах, защото не искам да работя за тях.

Особено неприятно ми става, когато се засека с нея. Том ме игнорира и толкова, но Ана като че ли приема нещата лично. Може би си мисли, че кариерата ми като "нани" свърши безславно заради нея или заради нейното дете. Изобщо не беше заради детето, макар вечното му хленчене да го прави трудно за обичане. Нещата са много по-сложни, но аз не мога да ѝ обясня. Както и да е. Но една от причините да се затворя у дома е, че не искам да ги виждам. Част от мен се надява те да се преместят. Знам, че на нея не ѝ харесва тук. Мрази къщата, мрази да живее сред вещите на бившата му жена, мрази и влаковете.

Спирам на ъгъла, надниквам и оглеждам пресечката. Студът и миризмата на влага, както винаги, ме карат да потръпна. Това оглеждане е като обръщането на камък – страхуваш се, но в същото време искаш да видиш какво има под него.

Обикновено намираш мъх, червеи и мокра пръст. В детството с Бен си играехме в градината и обръщахме камъни, за да търсим жаби около езерцето, затова знам. Улицата се оказва чиста, няма следа нито от Том, нито от Ана, и аз тръгвам по нея, но онази част от мен, която жадува за драма, остава разочарована.

Вечер

Скот току-що се обади да каже, че ще работи до късно. Не е онова, което исках да чуя. Чувствам се напрегната още от сутринта, просто не ми се стои на едно място. Искам да се прибере и да ме успокои, но, за жалост, ще минат часове, преди да го видя. Мозъкът ми загрява, главата ми започва да бучи, знам, че ще прекарам една безсънна нощ.

Не, просто не мога да си седя тук и да гледам влаковете. Потръпвам вътрешно, сърцето ми пърха в гърдите като! Птичка, която се опитва да излезе от клетката си. Нахлузвам джапанките, слизам по стълбата, излизам и отивам до Бленам Роуд. Часът е около седем и половина. Няколко души се прибират от работа, но освен тях няма никого, въпреки че от задните дворове на къщите се чуват викове на деца явно се възползват от последните слънчеви лъчи, преди да ги извикат за вечеря.

Тръгвам по пътя към гарата. Спирам за момент до номер двайсет и три и си мисля дали да не почукам на вратата Какво мога да им кажа? Свърши ми захарта? Идвам да ви кажа нещо? Капаците са вдигнати наполовина, но вътре не се виждат хора.

Продължавам към ъгъла и без да се замисля, влизам в подлеза. Вече съм на половината път, когато влакът минава отгоре, и това е фантастично, като земетресение, усещам го в центъра на тялото си, усещам как размърдва кръвта във вените ми. Поглеждам надолу и забелязвам нещо. Лента за глава, лилава, развързана, дълго употребявана. Вероятно е изпусната от жена, която тича сутрин по този маршрут, но неизвестно защо гледката ме плаши и аз настръхвам вътрешно. Трябва да се махна оттук, да изляза веднага на слънце.

По обратния път колата му ме задминава, очите ни се срещат за секунда и той се усмихва.